Снежната кралица

36

Муун се сгуши на края на седалката, притисна се до извитото стъкло на прозореца, когато совалката излетя безшумно от станцията на звездното летище. Освен нея имаше само още няколко пътника, главно техници, които се връщаха от работа и щяха да се присъединят към тълпите на Фестивала. Карбънкъл — тя беше стигнала до края на пътуването си, продължило толкова дълго и коствало толкова много. Тя погледна напред, преди да бъдат засмукани от тъмнината, очертана от пулсиращи златни пръстени, които намигаха всеки път, когато совалката минеше през някой от тях като беззвучна игла.

Тя сплете ръце в безсилна ярост Чувстваше студът на неумолимите белезници да хапе китките й. Гъндалийну седеше до нея, отделен от една непреодолима пропаст от предателство и дълг. Какво му каза онази жена? Или той винаги е мислил да стори това? Тя погледна към него, после рязко отмести поглед, когато видя, че той все още я наблюдава. Сега в очите му имаше мъка, тиха и неотстъпчива: не злобната ирония на инспектор Гъндалийну, с която тя можеше да се пребори с честен гняв. Тя не можеше да гледа неговата мъка, страхуваше се да не се изгуби в нея, удавена в спомена за онези много човешки очи, които докосваха нейното лице в светлината на зората, които се нуждаеха от нея, искаха я, молеха, но никога не упорстваха… спомена как тя почти им беше отговорила… почти…

Върви по дяволите, лъжец такъв, проклето копеле! Аз ти вярвах. Аз ти вярвах… Тя се бореше с неочаквано бликналите сълзи. Сърцето й пулсираше в стъклото в ритмично разочарование. Той я караше в затвора. И след още няколко дни неговите хора отново ще я вземат от този свят завинаги, ще я оставят на доживотно заточение на някоя друга планета. Той бе излъгал дори Палу Тийон, като й каза, че лекарят го е излекувал, така че тя да му разреши сам да изпълни тази задача. И тя го бе чула да настоява — да настоява — да вкара в затвора и Спаркс. Нейният любим да бъде обвинен в убийство и да бъде изпратен до края на живота си в някой затвор колония на някой ужасен Свят… ако бъде намерен навреме. А ако не може да бъде намерен…

Беше казала всичко на Първия секретар Сирас, като се опитваше да не го мрази. Беше му казала за медала с неговото име и бе видяла в очите му спомена от далечно време, от същото това място. Сирас се бе засмял, учуден и доволен. Желаеше да узнае къде е сега синът му и дали биха могли да се срещнат, Бе му отговорила, че той може да види Спаркс в двореца на Снежната кралица. Сирас беше роден, както и Спаркс, след честването на едно официално посещение на Съвета в Самат. Тя почувства как в ума на Сирас се оформят възможности за собствения му син и с неочаквано объркване от надежда и страх му разказа останалото:

— … и Старбък ще бъде жертван заедно с кралицата на Фестивала, освен ако някой не го спаси. — Тя бе чакала да види шока, а после бе насочила цялата сила на волята си към него. — Вие можете да го спасите! Той е внук на премиер-министъра, ваш син, никой няма да посмее да го екзекутира, ако вие наредите да го оставят жив!

Но Сирас се беше отдръпнал от нея с необещаваща тъжна усмивка.

— Съжалявам, Муун… племенничке. Аз наистина съм бащата. Но не мога да ти помогна, колкото и да желая. Нищо не мога да направя. Ние сме фигуранти, Муун! Изображения, идоли, играчки… ние не можем да управляваме Хийгемъни. Ние само я украсяваме. Ще трябва да изменим самата Промяна, ритуалът на Промяната е твърде важен, за да бъде променян заради мен. Той сведе очи…

— Но…

— Съжалявам. — Той въздъхна и вдигна рамене. — Ако има нещо, което мога лично да направя, за да помогна, нещо, което е в моята власт, ще го направя. Само ми се обади и ми кажи. Но не мога да правя чудеса… Дори не зная как да се опитам. По-добре никога да не ми беше казвала за това. — Той бе излязъл и я бе оставил самотна.

Самотна… През целия си живот никога не се бе чувствала толкова самотна. Совалката намали скоростта си. Навлизаше в светлината в края на тунела. Спря. Видя отвън една огромна изкуствена пещера и широк, силно осветен перон. Стените бяха боядисани с ярки ивици: студен безвкусен опит за създаване на празнично настроение. Перонът беше пуст. Виждаха се само трима души, добре въоръжена охрана. Тази вечер достъпът до звездното летище беше по-силно ограничен от обикновено. Бяха пристигнали в Карбънкъл, но тя нямаше никаква представа за него.

Техниците напуснаха совалката, като се смееха и блъскаха. Един или двама от тях се обърнаха назад, преди да пресекат перона. Гъндалийну се изправи, закашля се, направи й знак да върви, без да говори. Тя тръгна подир техниците с наведена глава, потънала сред въпроси без отговор. В далечния край на перона имаше различни по големина асансьори. Техниците вече бяха изчезнали в един от тях. Гъндалийну все още беше с изцапаното си с кръв палто и с взетия назаем шлем. Охраната обърна по-голямо внимание на неговия документ за самоличност, отколкото на неговия арестант.

Асансьорът ги издигаше все по-високо, докато Муун почувства, че празният й стомах започна да протестира. По пътя им нямаше никакви спирки. Асансьорната шахта се издигаше в кухината на един от подпорните пилони на Карбънкъл, в сърцето на по-долния град, през който пристигаха и заминаваха стоки за цялата Хийгемъни. Но скоро щяха да престанат.

Когато достигнаха нивото на града, вратата се отвори. Шум, светлина и буйно веселие се изсипаха върху тях. Наоколо танцуваха мъже и жени под оглушителната музика на невидим оркестър. Местни жители и чуждоземци изпълваха голите, замърсени товарни докове с движение и с всякакъв възможен контраст от облекла и същества. Муун се дръпна назад, почувства, че Гъндалийну също се притисна до нея, когато какофонията заглуши техните сетива настроени на фината тишина на снега.

Гъндалийну изпсува на сандхи и наруши собственото си мълчание. Той я хвана за ръка и я избута от асансьора, преди вратата отново да се затвори. После я поведе покрай блъскащата се тълпа по безкрайния път край складовете, където започваше оживеният булевард Най-после сиря, намерил подслон в ъгъла между две сгради. Гъндалийну я притисна решително до стената.

— Муун!

Тя обърна лице настрана. Само не ми казвай, че съжаляваш… недей!

— Съжалявам. Трябваше да го направя. — Той взе ръцете й в своите. Натисна с палец напречника на белезниците. Отвориха се. Той ги свали и ги захвърли.

Тя гледаше ръцете си невярваща, после вдигна поглед към него.

— Това беше единственият начин, по който можехме да дойдем в града, покрай охраната, след като командирът те разпозна. — Той поклати глава, избърса изпотеното си лице с обратната страна на ръката си.

— Света Майко! — Тя пое дълбоко дъх, стисна юмруци. — Ти излъга много добре.

Устата му трепна.

— Толкова от добрия полицай Гъндалийну. — Той се пресегна и свали шлема, погали го почти благоговейно. — Никой сам не може да разбере, че повече не го бива. — Гласът му стана суров и самообвиняващ. Той се наведе и остави шлема на паважа.

— Б.З., никой не трябва да знае. — Тя докосна ръката му. — Не можеш ли да им кажеш, че съм Се изплъзнала в тълпата?

Той се изправи с устни, стиснати до посиняване, и очи, блестящи като въглени.

— Командирът ми каза за твоя братовчед. Ние не можем да го хванем в двореца, но разбрах, че той понякога посещава една жена на име Равенглас на улица „Цитронена“. Това е толкова добра отправна точка, колкото и всяка друга. — Той стоеше настрани от нея и настрани от себе си, сякаш търсеше сигурен терен. — Мисля, че можем да отидем там, така както сме. В тази тълпа никой няма да ни обърне внимание. — Гъндалийну се намръщи и я погледна. — Сплети си косата. Тя прилича твърде много на… прекалено очевидно е.

Тя се подчини, без да разбира.

— Дръж се за мен и каквото и да стане, не се отделяй. Ще трябва да преминем през половината град, все нагоре по хълма. — Той протегна здравата си ръка. Тя се хвана за него.

Тръгнаха нагоре по улицата, потиснати от ужасната сила на повишеното настроение в Карбънкъл. Зимните хора празнуваха с някакво невъздържано отчаяние, защото това беше последният Фестивал, в който щяха да участват. А Летните хора честваха настъпващата Промяна, която щеше да въздаде справедливост на техния свят. Обветрените лица на безбройните островитяни, които бяха извършили това поклонение, изпълниха душата й с неподозиран копнеж. Тя се усети, че търси сред лицата онова, което до болка познаваше, докато не съгледа една червена глава, един младеж в мушама, който изчезна сред множеството. Помъчи се да се освободи от Гъндалийну, но той не я пусна. Като поклати глава, Гъндалийну я дръпна нагоре по улицата, докато тя не видя, че сред морето от лица имаше половин стотица червеноглави Летни хора.

Продавачи рекламираха стоките си, хора танцуваха, хванати за ръце, артисти и музиканти се качваха по сандъци и стълби, за да привлекат краткотрайното внимание на минаващите. Беше среднощ, но изглежда никой не я различаваше от деня — Муун най-малко от всички. Беше пристигнал премиер-министърът и от днес нататък, пирът на карнавалната нощ щеше да става все по-буен.

Чуждестранните търговци продаваха последните си стоки почти без пари или ги раздаваха. Бяха натрупали пред магазините си купища от дрехи, храни и непознати екзотични стоки и викаха високо: „ВЗЕМАЙТЕ!“. Зимните хора, маскирани като създания от семейните тотеми, маршируваха по средата на улицата, осветени от студен холографски огън. Муун изпищя, когато до нея избухна един фойерверк. Юмручни боеве избухваха но уличките, когато напрежението, което пораждаше това празненство, експлодираше с неочаквана сила. Муун трябваше да се бори, за да може да се държи за Гъндалийну, когато до тях избухна бой. Но дежурният полицай в блестящ шлем се намеси и Гъндалийну отново се отправи към набелязаната цел.

Когато навлязоха в булеварда, Муун почувства, че настроението на тълпата я бе заразило с неоправдания си оптимизъм, показвайки й, че най-после и тя е тук. Това беше градът, това беше Карбънкъл и той беше място на невъобразима радост. Тя бе дошла на време, на време за Промяната, когато вероятностите повече не издържаха и всичко ставаше възможно. Тя бе дошла да намери Спаркс, да промени Промяната и щеше да го направи.

Сега Муун водеше Гъндалийну, теглеше го срещу потока от хора. Неговите сетива и издръжливост отслабваха, докато нейните се усилваха. Тя погледна изпотеното му лице, чу го да кашля и си спомни, че се бе отказал от почивка и лечение, за да й помогне. Но той поклати глава, когато Муун започна да върви по-бавно и я бутна напред.

— Почти стигнахме.

Най-после те достигнаха до уличка „Цитронена“. Муун откри един магазин, който беше още отворен, и попита възбудено продавача за Фейт Равенглас. Той я погледна със странна изненада. Муун придърпа яката на туниката над татуировката си.

— Съседният магазин вдясно е на Фейт, малка госпожице, но няма да я намериш вътре. Тя се любува на маските си из целия град. Ела утре. Може би тогава ще имаш по-голям късмет.

Муун кимна безмълвна и разочарована.

Гъндалийну се облегна на олющената стена на сградата.

— Имаш ли нещо против кашлица?

Продавачът вдигна рамене.

— Немного. Амулет за здраве.

Гъндалийну изръмжа от отвращение и се отмести от стената.

— Хайде, ела да я потърсим из игралните домове.

— Не. — Муун поклати глава и го хвана за ръката. — Ние ще трябва най-напред да намерим къде да преспим. А тук ще дойдем утре.

Той се поколеба.

— Сигурна ли си?

Тя кимна: лъжеше, но знаеше, че той не ще издържи още дълго, а без него тук тя беше напълно изгубена.

Най-после намериха подслон при предишната му хазайка: една пухкава, ласкава като майка жена, която го съжали и която едва не го сметна за призрак. Тя ги настани в стаите, които бяха на големия й син.

— Зная, че нищо няма да откраднете, инспектор Гъндалийну!

Гъндалийну се намръщи кисело, когато вратата се затвори зад него и те останаха най-после на спокойствие.

— Изглежда не я интересува дали не съм те довел тук с неморални намерения.

Муун го погледна неразбиращо.

— Какво значи това?

Той се усмихна неловко.

— Нищо за този град, предполагам. О, богове, как ми се ще да се окъпя с топла вода! Как ми се иска отново да се почувствам чист! — Той се обърна и влезе в банята. Миг по-късно тя чу шума от водата.

Муун изяде своя дял от рибарския пай, който бяха купили още топъл на улицата. Седеше до прозореца, обърнала гръб към невротизиращата стая и наблюдаваше през прозореца Фестивала. Наблюдаваше потока от хора, течащ като кръв по артериите на града. Толкова много… бяха толкова много.

Откъсната от подкрепата на своята виталност, тя почувства, че издръжливостта й отново я напуска, изгуби своята увереност, че някога ще намери онова единствено лице сред хилядите непознати. Сибилската машина я бе изпратила в Карбънкъл. Но какво очакваше сега от нея? Аспунд не можа да й каже нищо за начина, но който да действа. Тя вярваше, че все пак нещо я ръководи. Но сега беше дошла в града, а тук нямаше заслепяващо откровение, което да й помогне. Как ще намери Спаркс? Ами ако не го намери? Какъв ли е станал — хладнокръвен убиец, който върши мръсната работа на Зимната кралица, който дори спи с нея? Какво ще му каже, ако го намери? Какво ще й каже той? Вече я бе отхвърлил два пъти — в Нейт и на ужасния бряг. Колко пъти трябва да й казва, че вече не я обича? Наистина ли бе изтърпяла толкова много само за да чуе как й казва всичко това в лицето? Тя вдигна ръка до бузата си. Защо не мога да се откажа от него? Защо не мога да призная това? Тя престана да вижда тълпите по улицата и очите й се замъглиха.

Завесата на вратата на банята се раздвижи и Гъндалийну се появи чист и гладко избръснат, но в същите мръсни дрехи. Той се изтегна на канапето с въздишка. Муун на свой ред се затвори в банята, за да скрие от него съмненията, които не искаше да сподели и не можеше да прикрие. Тя пусна душа. Топлата вода премахна парализиращото напрежение, но не можа да отмие вината й.

После отиде отново в по-голямата стая, облечена само по туника. Очакваше да намери Гъндалийну заспал. Но той стоеше до прозореца и гледаше навън.

Муун отиде при него. Стояха един до друг, без да се допират, в мълчаливо общуване пред ромбоидните стъкла. Гледаха улицата под тях и слушаха шума на Фестивала.

Устата й отново започна да трепери.

— Защо дойдох тук? Защо сибилската машина ме накара да дойда, когато нямаше никаква причина?

Гъндалийну я погледна, намръщи се изненадан.

— Какво ще правя дори и да го намеря? Веднъж вече го изгубих. Той вече не ме иска. Той има кралицата… — тя притисна уста с ръката си — и той е готов да умре за нея.

— Може би той желае Еъриенрод просто защото ти си му липсвала. — Гъндалийну затърси лицето й с необичайна настойчивост.

— Как можа да кажеш това? Тя е кралица.

— Но тя никога не може да те замести. — Той докосна нерешително пръстите й. — И може би затова не иска да живее.

Тя хвана ръката му, притисна я до бузата си, целуна я.

— Ти ме нравиш… ценна да се чувствам, когато от вятъра подмятана съм… когато толкова дълго загубена бях. — Тя почувства лицето й да гори.

Той измъкна ръката си.

— Не говори сандхи! Не искам никога да го чувам. — Той издърпа несръчно ръкава на грубата си риза и покри белезите си. — Не съм достоен да го слушам. Подмятан от вятъра… това съм аз, а не ти. Пяна по морето, прах във вятъра, кал в краката на моя народ…

— Спри! — Тя спря неговите думи, които му причиняваха болка. — Спри, спри! Няма да ти позволя да казваш това! Това е лъжа. Ти си най-добрият, най-благородният, най-сърдечният човек, когото някога съм срещала. Няма да те оставя… повярвай… — Той се обърна към нея, неговите тъмни очи я притеглиха и ръцете му я притиснаха.

Той наведе бавно глава, почти не можеше да повярва, когато тя подаде уста за целувка. Муун затвори очи, целуваше го отново и отново, изпаднала в тремор, и чувстваше как неговите изненадани ръце започнаха да я галят. Най-после тя отговори на неговия неизказан въпрос.

— Как дойдох на това място? — промърмори той. — Истинско ли е? Как можеш ти…

— Не зная. Не зная, не ме питай. — Защото няма отговор. Защото нямам право да те любя, никога не съм мислила да го правя. Б.З.… Защото ти ми даде сила да тръгна да го търся.

— Зная. — Целувките му станаха още по-дръзки. — Това няма значение. Не искам вечно… само ми разреши да те любя сега.