Снежната кралица

51

Муун бе отнесена от тълпата чак долу, до скърцащите докове, където градът нагазваше в морето. Там процесията я освободи, за да изживее своята маскена нощ, така както желае. До сутринта.

Тя се върна обратно по булеварда към градската къща на Джеруша Палу Тийон, отстранявайки лековерните богомолци и нетърпеливите ухажори сред блъсканицата от костюмирани тела, усещайки около себе си ускорения пулс и нарастващата страст на маскената нощ.

В края на уличката нощта синееше в черно. Най-после достигна до дома на Палу Тийон и заудря по вратата. Палу Тийон й отвори, навлякла безформена рокля, вместо униформа. При вида на Лятната кралица, изправена пред нея, тя трепна. Муун повдигна маската от главата си, взе я в ръце, без да каже нещо.

— О, богове… — Палу Тийон поклати невярващо глава, макар че това не беше по-голям удар от всичко онова, което вече й се беше случило. Тя отстъпи встрани, като пропусна Муун да влезе.

Муун мина през предверието и влезе в дневната. Сърцето й биеше в очакване, търсейки…

— Не. Още не. — Палу Тийон я последва. — Не се е върнал.

— О-о! — Муун с усилие успя да изрече само това.

— Има още време.

Муун кимна мълчаливо и остави маската на Лятна кралица върху кушетката.

— Много тежка ли ти стана вече? — Гласът на Палу Тийон стана по-малко дружелюбен.

— Не… но утре призори, ако Спаркс не е… не е… — тя отново сведе очи.

— Честно ли спечели тази маска? — Попита Палу Тийон безцеремонно.

Муун се изчерви и поглади лентите, с които бе накичена. Честно ли съм я спечелила?

— Трябваше да я спечеля.

Палу Тийон се намръщи.

— Ти ми казваше, че е била предопределена… сибила?

— Да. Бях. Бях предопределена да сторя това, ако можех. И аз го постигнах. Причината за това е по-важна, отколкото всяка от нас, командир. Аз мисля, че ти знаеш каква е причината… Все още ли желаеш да ме спреш? — Тя наблюдаваше враждебната несигурност по лицето на Палу Тийон.

— Това ще зависи от следващия ти отговор. Аз имам въпрос, сибила.

Муун прикри изненадата си и кимна.

— Питай и ще ти отговоря… Вход.

— Сибила, кажи ми истината, цялата истина за нимфите.

Изненадата на Муун я последва надолу, в тъмната празнина на небитието, когато компютърният мозък замести нейния, за да каже истината.

Но зад истината лежеше друга, по-голяма истина. Когато тя се рееше в тъмнината, й се яви видение, което й показа нещо само на нея. Тя видя нимфите не такива, каквито бяха — невинни, неосведомени играчки на морето, а такива, каквито бяха първоначално създадени: благородни, интелигентни същества, които носеха в себе си микроба на безсмъртието… и нещо повече. На тях бе дадено безсмъртие с цел. И тази цел знаеше само тя: сибилската машина, хранилището на мъдростта на Старата империя, лежащо тук, на Тийумат, под Карбънкъл, под неговото море. Тя видя нимфите такива, каквито бяха предвидени да бъдат: пазители на сибилския ум, притежаващи знание, което ще съхрани този ум и ще му позволи да функционира през хилядолетията. Но след изчезването на Старата империя чуждоземните пирати бяха дошли да ловят нимфи. Поданиците на империята бяха започнали масово избиване, което можеше да осакати сибилската машина, която бе ключ за тяхното бъдеще.

Времето на Старата империя беше изтекло напълно и необратимо под собствената й тежест. Най-после престанаха да идват ловци, които да нарушават мира на този свят. Нейните собствени праотци, бегълците от човешките колонии, които бяха основали Тийумат, се бореха да оцелеят и да създадат нов дом на тази изоставена, негостоприемна планета. Те никога не бяха подозирали за тайните, които лежаха скрити под нейното море. И все пак през столетията те бяха поднасяли на непознатия и неподозиран сибилски ум дан на почит, наричайки го Море-Майка и обявявайки нейните безсмъртни деца за свещени.

Но разкриването на тайната на водата на живота съвпадна с нарастването на Хийгемъни и цикълът на избиване отново започна. След столетия геноцид нимфите изгубиха своето чувство за цел и изпаднаха отново в примитивно, безкритично единство с морето. Сибилската машина продължаваше да функционира, но без нимфи, които да я поддържат, тя западаше. Но тя не пожела да повери своята съдба на хората, които можеха да я спасят, защото те бяха същите, които съзнателно избиваха нимфите.

Но тя, Муун, бе станала Лятна кралица, както бе предопределил сибилският ум. И сега, когато вече бе кралица, тя ще започне да изпълнява задачата за възстановяване на всичко онова, което бе разрушено. Тя беше последната надежда на сибилския ум. Той бе вложил всичко от своите намаляващи ресурси в насочване на нейното издирване. Само ако тя успееше да спре разпадането на сибилската машина, би могло да се сложи завинаги край на цикъла на чуждоземната експлоатация.

„Няма повече анализ!“ Муун се олюля, когато трансът премина. Палу Тийон я прихвана, помогна й да седне на кушетката.

— Добре ли си? — Палу Тийон я погледна в очите, за да се увери в разсъдъка и.

Муун поклати глава, после се наведе напред под тежестта на последното откровение.

— О, богиньо… — изстена тя, когато най-после разбра каква беше молбата и. — Как? Как мога да променя хиляда години зло? Аз съм само една, само Муун…

— Ти си Лятна кралица — каза Палу Тийон. — И сибила. Ти имаш всички средства, които са ти необходими. Това е само въпрос на време… Имаш ли достатъчно време, преди Хийгемъни отново да се върне?

Муун бавно вдигна глава.

— Не. — Палу Тийон погледна настрана. — Аз няма да те спирам. Как бих могла да гледам толкова смърт и да живея в мир със себе си? И за какво?

Муун лежеше на кушетката, вцепенена от непосилното бреме. Чудеше се как ще премине през утрешната зора, за да посрещне дългите години на бъдещето.

— Аз трябва да се върна при… — Палу Тийон вдигна поглед, когато на вратата се почука. Муун стана, стискайки ръце, докато Палу Тийон изчезна в предверието.

Муун чу шум от отваряне на врата, от влизане на хора в стаята…

— Ти! — извика един глас, който тя познаваше.

Муун пристъпи напред, мина през стаята. В светлината от отворената врата тя видя силуетите на три фигури. Видя червена коса, украсена със злато.

— Спри! Няма защо да бързаш така, Спаркс. — Палу Тийон хвана ръката му в стоманена хватка, когато той се опита да изскочи навън на уличката. — Ако беше капан, щеше да бъдеш в затвора, не в моя хол.

— Аз… аз не разбирам. — Спаркс се отпусна объркан.

— Наистина и аз не съм сигурна, че разбирам всичко. — Палу Тийон го пусна. До него баща му се усмихваше успокоително.

— Спаркс!

Той вдигна ръка.

— Муун! — И тръгна към нея.

Муун протегна ръце. Спаркс влезе в стаята, където тя стоеше в очакване. Светът престана да съществува отвъд точката, в която се срещнаха техните сърца.

— О, Муун! Муун… — Спарки шепнеше в ухото й и спря думите й с целувка.

— Спарки! — Тя усети вкуса насълзи. Гласът й звучеше тих, като на дете.

— Спаркс! — Двамата вдигнаха глави при гласа на Сирас. — Сега трябва да ви оставя. Сега, когато сте в… сигурни ръце. — Той тъжно се усмихна.

Спаркс кимна, бавно се откъсна от Муун и отиде до баща си. Муун видя как Сирас го прегърна, преди да излезе на шумната уличка, и почувства, че сърцето я заболя. Палу Тийон затвори вратата и погледна безизразно към Спаркс.

Той се насили да я погледне в очите.

— Аз ти казах какво зная за Сорс, ако това искаш да знаеш. Нали, за да ме пуснеш да си вървя… това е всичко, което искаш? — повтори той, сякаш наистина не вярваше.

Тя кимна, но лицето й беше напрегнато.

— Виж, командир… — Той затвори очи. — Не зная защо правиш това… Но искам да знаеш, че съжалявам… — Той продължи: — Зная, че това няма да промени нищо, дори няма никакво значение. Но аз… съжалявам!

— Това означава нещо, Даунтрейдър. — Палу Тийон погледна към Муун. — Във всеки случай едно нещо мога да сторя за вас двамата — каза тя рязко. После отиде до другия край на стаята и погледна с любопитство грозния геометричен циферблат на стенния часовник. Муун я наблюдаваше скептично, когато тя го хвърли на пода и го стъпка. Усмихна се и потри ръце. — Ако сте мразили това място безпричинно — това беше причината: инфразвуков предавател, скрит в часовника. — Тя отиде до Муун, хвана я здраво за ръката, сякаш се страхуваше, че може да изчезне. — Може да има и други, които да не зная. Е, Муун. Ти постигна всичко, заради което дойде тук. След като Спаркс направи своите показания за мен, вие двамата преставате да съществувате. Това ще бъде краят на проблема, който ми създадохте… Ще ми се да вярвам, че сега вие ще можете да решите собствените си проблеми. — Тя мина покрай тях и отиде в задните стаи на апартамента.

— Какво искаше да каже? — Спаркс се обърна назад.

Муун поклати глава, но не го погледна.

— Предполагам, че имаше предвид всичко случило се през последните години и всичко, което ще се случи след Промяната. — Тя погледна към маската на Лятната кралица.

— Какво е това? — Той проследи погледа й.

— Маската на Лятната кралица. — Тя почувства как той настръхна и се отдръпна.

— Ти? Ти си я спечелила? — Гласът му загрубя. — Не! Не би могла… не би могла да я спечелиш, освен ако не си действала с измама!

Муун видя образа на Еъриенрод в очите му.

— Аз я спечелих, защото бях предопределена за това! Аз трябваше да я спечеля… и не за себе си!

— Предполагам, че си го сторила за Тийумат! Тя също винаги казваше това. — Той стоеше далеч от нея.

— Аз съм сибила, Спаркс, затова я спечелих! Да, аз съм загрижена за съдбата на Тийумат… Еъриенрод също. Тя е видяла много от онова, което е бил този свят, и повече от всеки друг желае да спре това… защото е загрижена за себе си. Това не може да се отрече.

Спаркс рязко наведе глава. Муун почувства в гърдите си болка.

Палу Тийон се върна в стаята, носейки униформата си, мина покрай тях и излезе, без да каже нищо. Вратата се затвори зад нея, като ги изолира от празненството навън.

— Спаркс, моля те, повярвай, че това е правилно. Кралицата е част от нещо много по-голямо много по-важно от теб и от мен. Сега не мога да ти го обясня… — Тя знаеше, за съжаление, че той никога не трябва да узнае — той винаги е бил противник на сибилската способност, която я ръководи. — Но ние трябва да спрем чуждоземната експлоатация на Тийумат. Когато бях на друг свят, на Кареумов, срещнах една сибила. Научих, че на всички светове от Старата империя има сибили. Единствената причина за тяхното съществувание е да помогнат световете да се възстановят и отново да получат знание. Аз мога да отговоря на всеки въпрос. — Тя видя как очите му се разшириха. — И докато бях на Кареумов, започнах да виждам онова, което ти винаги си виждал в прогреса и в техниката на чуждоземните. Те разбират толкова много… те не се страхуват от никаква болест или от счупени кости, или от раждане. Твоята майка нямаше да умре… Ние също имаме право да живеем така, не би имало никакви сибили на този свят.

Тя видя в очите му копнеж по онова, което бе видяла и което той никога няма да види. Но Спаркс само каза:

— Нашите хора и така са щастливи. Ако те се стремят към власт и желаят да постигнат онова, което нямат, ще завършат като Зимните. Като нас.

— Какво не е наред с нас? — Тя поклати глава. — Ние са нуждаем от знание, ние искаме нашето право на живот. Това е всичко. Чуждоземните искат да мислим, че е грешно да бъдем недоволни от онова, което имаме. Промяната не е лошо нещо, тя е живот. Нищо не е само добро или само лошо. Дори и Карбънкъл. Това е като морето, с неговите приливи и отливи… Всъщност досега ние нямахме никакъв избор. Нимфите дори нямат правото да живеят. — А те трябва да живеят… те са ключ към всичко.

Спаркс се намръщи.

— Добре, ти си доказала своето твърдение! Някой трябва да се опита да промени това. Но защо ние? — Ръката му стисна медала. — Ти знаеш… моят… баща каза, че може да ни изведе от Тийумат. Той може да ни уреди да отидем на Кареумов. Ще бъде толкова лесно…

— На Кареумов не сме им нужни. Ние сме нужни тук. — Кареумов, Пазара на Крадците, нощното небе. Ще бъде толкова лесно. Дори ако можем да засеем семената тук, никога няма да видим крайната жетва, никога няма да научим, дали сме загубили или спечелили… — Това, което ние дължим, можем да го платим само тук. — Гласът й стана тъжен.

— Някои неща никога не могат да се изплатят. — Спаркс отиде до прозореца. Муун видя, че някой отвън махна с ръка. — И ако трябва да останем тук, в Карбънкъл, в двореца… — Той млъкна. — Не зная дали бихме могли да издържим това, Муун. Аз не мога да започна отново на същото място, където бях…

— Погледни хората отсреща — настоя тя. — Това е маскената нощ… нощта на прехода. Никой не е това, което е бил или което ще бъде… ние не сме нищо, нашият потенциал е безкраен. Казват, че маските свалят от нас нашите грехове, правят ни свободни да забравим, дават ни възможност за нов живот.

Тя застана зад него.

— След тази нощ нищо няма да е същото. Дори и Карбънкъл. Тук ще дойдат Летните хора, а с тях и бъдещето. Ще бъде нов свят, не света на Еъриенрод. — Но той също ще бъде неин, винаги ще бъде. Тя знаеше това, но не го каза. — И аз ти обещавам, че никога няма да стъпиш отново в двореца. — И аз никога няма да кажа никому защо.

Той я погледна изненадан. На лицето му се изписа облекчение. Но пак въздъхна, почувствал дистанцията помежду им.

— Това не е необходимо. Трябва ми време… време да забравя… Може би цял един човешки живот няма да му стигне. — Той отново се обърна към прозореца.

Муун погледна навън към улицата. Образът на тълпата се размаза като масло, разлято върху водна повърхност. Тук никога не вали. Трябва да вали… тук никога няма дъги.

— Ще почакам… — каза тя, като изяждаше думите, стараейки се да не се задави с тях. — Но няма да е дълго. — Тя намери ръката му, стисна я. — Тази вечер съм длъжна да съм щастлива. — Устата й трепна. — Това трябва да бъде нашият Фестивал, споменът от него трябва да носим вечно. И ние що го запомним. Искаш ли да излезем навън и да се веселим така, както сме длъжни да го направим? Може би ако опитаме, ще направим тази вечер такава, каквато вечно ще я помним.

Той кимна. На устните му се появи колеблива усмивка.

— Можем да опитаме.

— Но най-напред трябва да кажа на един човек довиждане. — Тя прехапа устни.

— Кой? — Спаркс проследи нейния поглед.

— Един… чуждоземец. Един полицейски инспектор. С него избягах от номадите. Сега е в болница.

— Полицай? — Той се опита да възстанови предишния тон на гласа си. — Тогава той е повече от полицай — той е приятел.

— Повече от обикновен приятел — каза тя тихо, погледна го, чакаше го да проумее.

— Повече от… — Неочаквано той се намръщи, лицето му почервеня. — Как можа! — Гласът му секна като отсечен. — Как можа… Как можа? Ние…

Тя погледна надолу.

— Бях се изгубила в бурята и той беше моята котва. И аз бях неговата. Когато някой те обича повече, отколкото се обичаш сам…

— Зная. — Гневът му се превърна във въздишка. — Ами сега… ти и той? И аз?

Тя прекара пръсти по номадската си туника.

— Той не ме е молил за нищо. — Защото знаеше, че не би могъл. — Той винаги е знаел, че никой не може да те измести, да застане между мен и теб, да заеме твоето място в сърцето ми. — Въпреки че той бе се опитал, искаше да се опита, опита се. — Никой! — каза тя. — Той… ми помогна да те намеря. — Той ми даде всичко, даде ми толкова много, а какво му дадох аз? Нищо. — Аз трябва да зная, да съм сигурна, че той… е добре, сега когато напуска този свят.

Спаркс се засмя. Гласът му беше груб.

— Ами ние? Ще бъдем ли добре, когато те си отидат? Когато останем, спомените за тях ще надзъртат иззад раменете ни, ще ни припомнят как нарушихме нашата клетва, нашето обещание…

— Ще направим друго. За нашите възродени души… утре. — След тази нощ. Тя вдигна маската на Лятната кралица. — Но аз мисля, че в сърцата си ние никога не нарушихме старото обещание.

Той я целуна, преди тя да сложи маската си.

— Ами маска за теб?

— Не. — Той поклати глава. — Не ми трябва. Аз вече свалих своята.