Снежната кралица

49

Значи тя действително вярва, че ще бъде избрана за Лятна кралица. Чува гласове, които й казват, че ще спечели. Джеруша се разхождаше бавно сред крещящата тишина на чакалнята на Главния съдия. Беше твърде нервна, за да седи неподвижна между малкото изоставени мебели. При шанс сто срещу едно? Не, Джеруша, вселената не дава пукната пара какво вярва тя… или ти, или който и да било друг. Това няма значение.

Нямаше нищо, което да отвлича вниманието й, освен потъмнелите места, където бяха стояли в голата, овехтяла стая. На тяхно място щяха да дойдат нови предмети и нови хора, когато настъпи Промяната във вечния Карбънкъл. Нещата непрекъснато се променят, но колко от всичко това е реално? Дали изборът, който прави някой от нас, наистина създава някаква промяна в генералната схема на нещата? Когато мина покрай прозореца, тя видя себе си на фона на града и мълчаливо разгледа отражението си.

— Командир Палу Тийон! Добре направи, че дойде. Зная колко си заета сега. — Главния съдия Хованес стоеше на прага, вдигнал ръка в знак на благоразположение, и тя успя да забрави, че бе чакала в приемната дълго след насрочения час.

Тя поздрави.

— Никога не съм толкова заета, че да не мога да отделя време за обсъждане благосъстоянието на Хийгемъни, ваше благородие. — Тя докосна учтиво ръката му и той я покани във вътрешната стая. В стаята имаше голяма маса, отрупана с портативни терминали. Няколко местни бюрократи на Хедж, които тя познаваше и от които се отвращаваше, стояха около нея, а сред тях имаше и хора от Съвета, повечето от които й бяха непознати. Тя предположи, че им беше докладвано за всеки възможен аспект от нейната дейност на Тийумат. Дори един така слабо населен и неразвит свят като този в процеса на заминаване изискваше огромна работа. Малкото кареумовски лица, които можеше да види, изглеждаха крайно отегчени. Слава на боговете, че съм само полицай, а не бюрократ. Спомни си, че откакто бе станала командир, не се беше занимавала с нищо друго. Но вчера отново бях истински офицер.

Тя се наведе с достойнство, отдавайки нужното уважение, и седна на един стол, близо до края на масата.

— Както вече сте чули — започна Главния съдия от своето място — командир Палу Тийон откри и в последния момент осуети опит на Зимната кралица на Тийумат да запази своята власт…

Джеруша слушаше жадно и поглъщаше всяко ласкателство. О, богове и на това свикнах. Макар че самият Хованес беше кареумовец, той разбираше, че като Главен съдия днес отразява нейната слава и затова съзнателно преувеличаваше. Хованес отпиваше често от една прозрачна чаша. Джеруша се чудеше дали наистина беше вода или нещо, което да притъпи болката от комплиментите, които й правеше.

— … Макар че, както повечето от нас знаят, имаше известен… спор относно назначаването на една жена за командир на полицията. Аз смятам, че тя се оказа способна да отговори на предизвикателството и искрено се съмнявам дали първоначално избраният за поста Главен инспектор Мантагнийс щеше по-добре да се справи с положението.

По дяволите, това е съвсем сигурно. Джеруша сведе поглед с нескрита скромност, прикривайки щастливата си усмивка.

— Изпълнявах задълженията си, ваше благородие. Винаги съм се старала да ги изпълнявам съвестно.

— Въпреки това, командир — избухна един от Съвета, — ти ще завършиш твоята служба тук с една препоръка в личната ти характеристика. Ти прослави твоя свят и твоя пол. — При тези думи двама от Ню Хейвън се изкашляха. — Това идва да покаже, че един свят или раса, или пол няма пълен монопол върху интелигентността. Всички могат да допринесат за доброто на Хийгемъни, ако не еднакво, то най-малкото според техните индивидуални способности…

— Кой ли му промива мозъка? — промърмори намусено директорът на общественото здравеопазване.

— Не зная — отвърна му тихо тя, — но той с живота си доказва, че и едно столетие може да не те научи на нищо.

— Ще бъдеш ли така добра да кажеш няколко думи, командир?

Джеруша трепна. Не ме оставяйте да се задавя, богове.

— О, благодаря ви, сър. Аз всъщност не дойдох тук с намерение да произнасям реч и в действителност нямам време за това. — Почакайте, една минутка. — След като всички тук искате да ме чуете, може би има един достатъчно важен въпрос, заради който си струва да ви отнема времето. — Тя се изправи, наведе се напред над леко неравния плот на масата. — Преди няколко седмици пред мен бе поставен един много смущаващ въпрос: въпросът за нимфите… тиаматанските създания, от които получаваме водата на живота. Беше ми казано, че Старата империя е създала нимфите като интелигентни същества на човешко ниво. Човекът, който ми го каза, е получил тази информация директно от един транс на сибила.

Тя наблюдаваше техните шумни реакции. Опита се да отгатне каква бе истината: дали Съвета знаеше, дали държавните служители знаеха, дали тя не бе единственото човешко същество, което е било сляпо за истината… Но ако някои от тях симулираха изненада, правеха го много добре. Над масата се понесе тих протест.

— Да не би да искаш да ни кажеш — възкликна Хованес, — че ние изтребваме една интелигентна раса?

Тя кимна, очите й се сведоха надолу, докато говореше с леко натъртване на думите.

— Без да знаете, разбира се. — Тя си спомни видените тела на морския бряг. — Сигурна съм, че никой в тази стая, никой член на Съвета на Хийгемъни няма да позволи да продължи да се извършва такова нещо. — Тя погледна съзнателно към най-стария носител на значката между тях — един мъж, който изглеждаше навлязъл в шестдесетте, но който сигурно отдавна ги беше надхвърлил, благодарение на водата на живота. — Но някой някога е знаел, защото ние знаем за водата на живота. — Ако този е знаел за нимфите, то с нищо не го показа. Тя неочаквано се зачуди защо очакваше точно той да се издаде.

— Значи ти предполагаш — подхвана един друг кареумовец, — че нашите предци съзнателно са скрили истината, за да ползват водата на живота? — Тя схвана, че върху предците се стовари бремето на още едно обвинение, и разбра, че беше направила погрешна стъпка. Критикуването на предците на кареумовците беше като обвинение на нейния народ в кръвосмешение.

Но тя кимна твърдо и упорито.

— Някой го е направил, да, сър.

Хованес отпи от стъклената си чаша и каза тежко:

— Това са изключително грозни и неприятни обвинения, които могат да бъдат повдигнати в такова време, командир Палу Тийон.

Тя кимна отново.

— Да, ваше благородие. Но аз не мога да очаквам по-подходяща аудиенция за въпрос от такова важно естество. Ако това е вярно…

— Кой отправя обвинението? Какво доказателство може да приведе?

— Един чуждестранен на име Енгенит. Той има плантация върху подарена му земя тук, на Тийумат.

— Енгенит? — Директорът на комуникациите се почеса по ухото и се усмихна подигравателно. — Онзи ренегат? Той е готов да твърди всичко, за да навреди на доброто име на Хийгемъни. Всички в правителството знаят това. Единственото внимание, което той заслужава от теб, командир, е една килия в затвора.

Джеруша се усмихна.

— И аз някога мислех така. Но той твърди, че тази информация му е дадена от една сибила. Това може лесно да се потвърди, като се запита друга сибила.

— Аз няма да уроня честта на моите предци чрез един такъв обиден акт! — промърмори един от членовете на Съвета.

— На мен ми се струва — Джеруша отново се наведе напред, — че бъдещето на народите на този свят, хора и нехора, трябва да бъде много по-важно от репутацията на кареумовците, които преди едно хилядолетие са били просто прах. Ако е извършено беззаконие, нека то да бъде признато и коригирано. Ако отминем масовото убийство тук, ние ще бъдем толкова лоши, колкото самата Зимна кралица. — Слисана от думите, които чу да излизат от собствената си уста, тя си спомни кой ги бе втълпил в ума й.

От всички страни я посрещна гробно мълчание и тя седна на мястото си. Седеше мълчалива и чуваше собственото си дишане. Усещаше как добрата им воля напуска стаята. Въпреки това се насили да продължи:

— Извинете, джентълмени. Предполагам… че не спазих реда. Зная, че това е сериозно обвинение. Затова ми беше адски трудно да реша какво да правя, дали да подам рапорт…

— Не подавай рапорт — отсече Хованес.

Тя го погледна изпитателно. После погледна наредените около масата, видя обида по лицата на кареумовците, видя гняв и негодувание по лицата на тези от Ню Хейвън. Проклета глупачка! Какво те кара да мислиш, че те ще пожелаят да видят истината в лицето повече от теб?

— Съвета ще разгледа въпроса, след като напуснем Тийумат Когато вземем решение, Хийгемонския координационен център на Кареумов ще бъде уведомен за необходимата промяна в политиката.

— Поне попитай сибила. — Тя извиваше под масата каишката на ръчния си часовник и копнееше за шепа йести.

— Ние имаме една между нас на корабите — каза Хованес, без напълно да отговори на въпроса й.

Жалък беден хемофилик. Тя се чудеше дали този въпрос, който повдигна, ще бъде поставен отново.

— Във всеки случай — Хованес се намръщи, когато тя замълча — това не трябва да те тревожи, Джеруша Ти ще прекараш, остатъка от кариерата и живота си на светлинни години далеч от Тийумат. Както всички нас. Ние оценяваме твоята загриженост и твоята честност. Но този въпрос и Тийумат отсега нататък са за нас чисто академични.

— Предполагам, че е така, ваше благородие. — Дори и дъждът не вали, ако не пада върху вас. Тя отново се изправи и ги поздрави вдървено. — Благодаря за времето, което ми отделихте, за да ме изслушате Трябва да се връщам отново към задълженията си, преди и те да станат толкова академични. — Тя се обърна, без да чака знак, че е освободена, и бързо излезе от стаята.

Беше стигнала до средата на коридора, когато до нея достигна гласът на Хованес, който и заповяда да спре. Тя се обърна, половината пламтяща, половината мръзнеща; видя го да идва сам. По лицето му не можа да отгатне нищо.

— Ти не даде възможност на Съвета да връчи новото ти назначение, командир. — Очите му я порицаваха за нейната нетактичност и неблагодарност. Но той не каза нищо повече.

— О! — Тя взе автоматично назначението от ръката му. О, богове, каква ще бъде моята съдба?

— Няма ли да го погледнеш? — Не беше нито случайно, нито дружелюбно напомняне. Почувства как тялото й се вцепени.

— Разбира се. — Джеруша разтвори листа, очите й пробягаха по него. Тиаматанската полиция се разделяше, както бе очаквала, между няколко различни свята. Мантагнийс ставаше шеф на друг инспекторат. И тя… тя… очите й най-после намериха нейното име и зачетоха.

Нямаше никаква грешка, въпреки че не можеше да го повярва. Прочете го отново: командваща сектор, което беше почти равно на поста й тук. Но на станция Парадайз, в Силагонг, на Биг Блю! Където няма нищо освен вулканична шлака.

— Наказателна колония. Там се извършва усилена миньорска работа за добив на минерали, командир. Това е от съществено значение за Хийгемъни. Има планове за откриване на нови колонии. Затова разширяваме там полицейските сили и разчитаме на теб.

— По дяволите, аз съм полицейски офицер. Не искам да управлявам затворнически лагер. — Хартията прошумоля, когато ръцете й я смачкаха. — Защо ми давате това назначение? Заради онова, което току-що казах? Не е моя грешката, ако…

— Това беше първоначалното ти назначение, командир. Но за заслуги ти беше повишена в чин командващ сектор.

Той каза всичко това преднамерено и самодоволно. — В края на краищата превъзпитанието на нарушителите е също толкова важно. Някой трябва да върши и тази работа, а ти доказа, че можеш да се справяш… с трудни положения.

— Безизходно положение! — Да спори значеше да се унижава още повече. — Аз съм командир на полицията на цяла планета. Току-що получих похвала. Не искам да стоя със скръстени ръце и да оставя кариерата ми да приключи!

— Разбира се, че няма — отговори той покровителствено. — Ти можеш да се отнесеш до членовете на Съвета, макар че след днешните ти възмутителни и оскърбителни обвинения сигурно няма да намериш голямо съчувствие. — Тъмните му очи станаха още по-тъмни. — Нека бъдем откровени по въпроса, командир? И двамата знаем, че ти дължиш тази длъжност на настойчивата намеса на кралицата. Истинската причина, поради която беше назначена за инспектор, беше просто една шега. Тази нова длъжност е по-голяма, отколкото заслужаваш. Ти знаеш, както и аз, че мъжете под твоя команда никога не приеха да получават заповеди от жена. — Но това беше дело на Еъриенрод! — Моралът беше ужасен, както Главния инспектор Мантагнийс често ми е докладвал. Ти не си нито необходима, нито желана в полицейските сили. Дали ще приемеш това назначение или ще подадеш оставка, зависи от теб; на нас ни е все едно. — Той сключи ръце зад гърба си и застана пред нея, неподвижен като стена.

Ти ми изигра този номер, копеле такова, но след вчерашната случка мислех… мислех…

— Ще се боря срещу това, Хованес. — Гласът й трепереше от гняв, половината от който беше насочен срещу нея, задето бе допуснала това да се случи. — Кралицата няма да ме смаже, нито пък ти. — Но тя те смаза, Джеруша. Тя… Тя се обърна и отново си тръгна.

Джеруша напусна двореца и тръгна обратно към полицейското управление. Първата й и единствена мисъл бе да отиде при своите хора, да им разкаже всичко и да види дали ще намери подкрепа от тях. Вярно беше, че от вчера чувствата им към нея се бяха променили. Но дали се бяха променили достатъчно? Ако сега спечелеше време, това й даваше възможност да докаже, че може да се ползува с уважение на този пост, както всеки мъж. Имаше ли достатъчно време за опит да ги опита и ги организира да я защитят? И ако има… дали си заслужава?

Изведнъж тя разбра, че стои самичка на уличката пред сградата на участъка. Никоя друга сграда, никоя друга длъжност не е била толкова важна в нейния живот. Но където и да отидеше, винаги щеше да се намери друг Хованес, друг Мантагнийс, които никога нямаше да я приемат, а дори щяха да се опитват да я прогонят. О-о, богове, наистина ли искаше да прекара остатъка от живота си по такъв начин? Не… и ако можеше да намери нещо друго да върши, което да значи за нея толкова много, колкото тази работа. Но нямаше нищо друго… нищо. Извън тази работа за нея нямаше живот, нямаше цел, нямаше бъдеще. Тя мина покрай сградата на управлението и се вля в реката на празненството.