Светлина в мрака

10.

Сора се мъчеше да се измъкне от дълбоката пропаст на изтощението, подтиквана от гласа на Мод, която й се караше, убедена, че е закъсняла за сутрешната литургия.

— Измъква се от леглото най-егоистично, след като ви е използувал почти цяла нощ, и ви оставя прекалено изморена, за да станете като почтена жена и да посрещнете утрото. Половината замък се кикоти, че сте поставена на мястото си и ще се омъжите за Уилям, без да вдигате повече шум. Но не се тревожете, лейди Сора! — Силните ръце на Мод я хванаха за раменете и я изправиха да седне. — Аз ще ви помогна да избягате. Аз няма да позволя на никой нежелан мъж да ви тласне в нещо, което не искате.

За замаяния ум на Сора гласът на Мод звучеше страшно весело.

— Аз не мисля…

— Изнасилване! Това е изнасилване!

— Не, не е. — Сора отметна разплетената си коса и започна да масажира слепоочията си, сякаш я боляха.

— Като дивак ви метна на рамо.

— Мод, това не беше изнасилване.

Мод отмести настрана ръцете на Сора и започна да я масажира с умелите си пръсти.

— Как другояче може да се нарече!

— Щеше да бъде изнасилване, ако аз не бях…

— Не бяхте?

— Ако не ми беше толкова приятно! — Сора скочи от леглото.

— О, не е ли всичко това типично за един мъж — оплака се Мод. — Никога не мисли за жената, никога не мисли за нейното добро име. Предполагам, че след девет месеца ще родите бебе.

— Бебе? — Тя се спря и прислужницата й я хвана, за да надене ризата на главата й.

— О, да. Всеки знае, че когато на една жена й е приятно с един мъж, бебето не закъснява. Но не се тревожете, ние ще се справим с този малък проблем. — Тя не преставаше да говори, не даваше възможност на Сора да помисли. Мод пъхна ръцете на Сора в ръкавите и каза: — Не съм сигурна обаче, че трябва да ви помогна да избягате. Предната нощ лорд Питър ме спря и ме помоли да ви убедя щом станете да отидете при него, за да си поговорите.

— За какво? — Сора потри уста и Мод й подаде чаша пиво.

— Това ще ви даде сила да се срещнете с лорд Питър. Този човек не изглежда много приятен. Кисел и груб, мърморещ за брака между вас и неговия син и как е трябвало да искате неговото съгласие.

— Той не ме иска? — попита Сора, изненадана от болката, която изпита.

— Казва, че сте наранили неговото честолюбие. Е, казах му, че пред Уилям не е представил така случая и той ми се озъби. Така че, може би ще напуснем замъка, а торбите ни ще приготви лично лорд Питър. Вие ще се чувствате щастлива, нали, миледи?

Сора кимна с глава и Мод я изправи на крака, завършила с обличането.

— Разбира се, ще трябва да се върнем при вашия пастрок, нещо, което се надявах да избегнем, но ние не можем да останем тук, тъй като лорд Уилям е решил да се ожени за вас. За него нашето оставане ще бъде голямо мъчение. Така че, трябва да се върнем при онзи кучи син, Тибълд, предполагам. — От гласа на Мод се изливаше ненавист и Сора стисна юмруци, когато си помисли, когато ясно си представи, че отново трябва да живее с пастрока си. Гласът на Мод продължаваше да се лее и да рисува до болка познати картини. — Замъкът Пертрейд ще изглежда като малка мръсна дупка след живота в Бьрк. Там не можете да яздите, а Клер ще остане тук като паж, така че няма да си имате и компания. Отново ще трябва да бдим и да се пазим от хората, тъй като те никога не са проявявали към вас и най-малкото уважение. А може би онази малка, незначителна личност, която стана жена на Тибълд, вече се е научила самостоятелно да ръководи домакинството и повече няма да зависи от вас. Представям си как прислугата вече е свикнала да си гледа работата под нейно ръководство. — Мод закопча ризата на Сора към вълнения й сукман и оправи ръкавите. — Ето, сега изглеждате много красива, точно такава, каквато трябва да се представите на лорд Питър след литургията.

Лорд Питър не я иска? Тази мисъл не даваше покой на Сора по време на литургията. Сора беше натъжена. Човекът, когото толкова уважаваше, не я искаше в семейството си. Тя приготвяше в ума си въображаеми диалози, посочваше най-различни причини, които я правеха достойна да бъде жена на неговия син. Понякога диалозите се разпадаха на спорове, защото Мод бе посяла в ума й две неприятни семена. С първото семе, за негодността, тя можеше да се справи сама, беше се справяла през целия си живот. Но с другото, по-неприятното, Сора не можеше да се справи, от него изпадаше в ужас. Тя не искаше да се върне в къщата на своя пастрок, за да бъде безполезна и зависима, отбягвана и презирана, бреме за братята си, и да се страхува през целия си живот.

Отправяйки се към малката ниша в голямата зала, където свещеникът работеше върху сметките, тя намери лорд Питър, който шумно прелистваше някакви книги.

Като я видя, той промърмори:

— Седни, лейди Сора. Ето стол.

Той не стана да й помогне, но тя и не очакваше такова нещо от него. Разбираше неговата грубост; той защитаваше сина си от една жена, която не му беше равна. И все пак лейди Сора от Роджет притежаваше предимства, които той не можеше да си представи, и тя трябваше да му ги обясни.

— Ти разбираш, момиче, че аз не съм така заслепен, както моят син. Ти доказа, че си способна икономка и моят внук те боготвори. Уилям напълно си е изгубил ума по теб, разбира се, и не може да види, че има и някои други въпроси. Не искам да мислиш, че не съм ти благодарен; много съм доволен, че ти успя да помогнеш на Уилям да възвърне зрението си но… каква точно е зестрата ти? Ще донесеш ли някакъв имот в семейството?

Навеждайки се нетърпеливо напред, Сора не разбираше колко ловко лорд Питър бе насочил атаката си точно към най-силния й аргумент. Тя си мислеше колко е щастлива, че е достатъчно богата.

— Аз съм единствена наследница на имотите на моя баща.

— Сигурно са доста много — размишляваше лорд Питър, като потропваше нерешително с пръсти. После, като смени тона, той каза: — Аз познавах баща ти.

— Милорд? — Изненадана, защото никога не беше чувала за тази връзка, тя слушаше с голямо внимание.

— Ние бяхме обучавани в едно и също семейство. Той беше по-млад от мен; беше паж, когато аз бях оръженосец. Елуин асистираше при посвещаването ми в рицарство, мир на праха му, и ми пожела щастие, когато се завърнах в земите си. Обичах го. Беше добър човек, почитан човек… и много богат. — Връщайки се към работата си, лорд Питър каза: — Жените, разбира се, не знаят нищо за тези неща, но случайно да си спомняш някои от имената на именията и къде се намират?

Тя се изправи, дръпна назад раменете си и съобщи къде се намира всяко едно от именията и колко е голямо. Той не се осмели да се усъмни в казаното, защото нейният ясен и уверен глас беше изпълнен с гордост и собственическо чувство. Мод не го беше подвела; това беше един сигурен начин да я насочи към брака.

Свършила с изброяването, тя очакваше спокойна и уверена, докато той овладя своята радост и я попита:

— Знаеш ли на кого са завещани тези имоти?

— Сър?

— Има ли други наследници?

— Нямам никакви живи роднини; баща ми беше последен от техния род, освен мен.

— Кога ще влезеш във владение?

— До моята женитба с тях се разпорежда моят попечител.

— Сигурна ли си, че ако се омъжиш за Уилям, ще станеш наследница на…

— На всичко — потвърди тя.

— Твоят пастрок има ли някакви претенции над тях?

— Няма — категорично каза тя.

Като се облегна на стола си, лорд Питър се усмихна доволно.

— Жените винаги са лекомислени, но ако тази информация е вярна…

— Кълна се, че е вярна.

— Тогава ти ще донесеш голям дял земя към нашите имоти и ние ще можем да се откажем от по-голямата част от зестрата, която трябва да се плати в пари. Знаеш ли как са били стопанисвани земите от Тибълд?

Лицето й помръкна.

— Той ги използва до пълно изтощаване, а после остави на по-силните съседи да вземат каквото им хареса. Говорих му, но единственото, което спечелих, беше удар в гърба и съвет да си гледам работата. Братята ми помагат където могат, но…

— Значи ще трябва доста да се поработи, за да се възстановят земите.

— Да, за съжаление.

И това ще държи Уилям настрана от истинските битки, докато не се уверим, че здравето му е напълно възстановено, заедно с възстановяването на зрението му.

— О!

— Да, наистина. Това ще бъде най-добрият съюз в моето семейство. Веднага ще се свържа с Тибълд, за да започнем подготовката на брачния договор. Лично аз въобще не виждам някакъв проблем. Ти вече живееш в моята къща и е доказано, че си била непорочна, дефлорирана наскоро от моя син.

Спомняйки си за своите съмнения при неговото настояване да я отведе, Сора възрази:

— Не искам да мислите, че съм се възползувала от вашето гостоприемство, за да накарам Уилям да се ожени за мен.

— Скъпо момиче, доста много съм живял на този свят, но не мога да измисля нито една причина, поради която да откажа да те приема за снаха.

— Аз съм сляпа!

— За мен това не е недостатък. Но може би има една пречка за женитбата. Знаеш ли, че кръвта на Уилям не е чиста?

— Не е чиста? Какво искате да кажете с това, милорд?

— Аз съм норманец. Моят реге18 се е бил при Уилям Завоевателя, когато е нахлул от Нормандия и е победил Харолд при Хастингс19. Майка ми е била норманка, но аз проучих земите си и открих една саксонка, дъщерята на предишния лорд. Беше млада и красива. Младата лейди не ме искаше. Моят баща, строг човек, също не я искаше. — Той се засмя на старите спомени. — Тя се омъжи за мен, когато вече носеше в себе си нашето бебе и майка ми я посрещна с женско разбиране.

— Вашият баща?

Лорд Питър внимателно наблюдаваше Сора, която опипваше плоския си стомах.

— Още с прохождането си Уилям взе първата попаднала му пръчка и започна да я размахва като меч, а после падна на дупето си и започна да плаче от разочарование. От този момент той стана гордостта на баща ми, а жена ми беше почитана като майка на Уилям. Ти си дъщеря на горд нормански род. Бракът между норманка и саксонец не е позор; но може би ще трябва да си помислиш дали имаш някакви предразсъдъци относно произхода на Уилям.

— Що за глупост! — Тя отхвърли неговата логика с махане на ръка.

— Помисли внимателно. Твоите деца ще носят кръвта на една победена раса.

— Милорд, саксонците са се били, докато потоците са почервенели от тяхната кръв. Може да са били победени, но храбростта им никога не може да бъде поставена под въпрос и изглежда, че най-великият войн на Англия е резултат на такава смесена кръв.

— Ти говориш за Уилям?

— Разбира се — каза тя гордо. — Всичко друго е мит и лудост.

— Съгласен съм. — Той замълча, за да може това да проникне до съзнанието й, а после попита: — Предполагам, че освен теб в рода ви няма други слепи?

— Нито един.

— В рода ви няма слепи, а Бог е компенсирал твоята липса на зрение с интелигентност и красота. В тези трудни времена трябва да се знае всичко за рода на младоженците. При цялата ми скромност не мога да отрека, че нашето семейство е едно от най-големите в околността. Всички трябва да бъдат поканени, иначе ще се почувстват обидени. Ще стане голяма сватба. Ще можеш ли да се справиш?

— Разбира се! — Гласът й прозвуча толкова обидено, колкото очакваше. — С помощта на Мод ще приготвим всичко.

— В замъка ще има стотици хора, благородници и техните слуги, и двете ще имате много работа. Ние с Уилям ще се заемем с тържеството, ако това може да ви помогне, но вие ще трябва да организирате всичко за преспиването и изхранването на цялата тълпа.

— Ще се справим — каза тя самонадеяно.

— Добре. Аз отхвърлих молбите на много бащи, които ще присъстват. Бащи, които се опитваха да хванат Уилям за своите дъщери. Мързеливи повлекани, жени без грация и талант, досадни кранти. Ти ще ми направиш услуга, ако спасиш Уилям от тези жени. Твоята майка беше забележителна със своята плодовитост. Бих искал от този съюз да имам още внуци, разбира се, но ако няма потомство, Уилям има един здрав син, когото можем да оженим през следващата…

— Какво си взел да разпитваш жена ми? — Силният глас на Уилям от коридора ги прекъсна и Сора скочи виновно, сякаш тя и лорд Питър крояха някакъв заговор срещу него.

— Спокойно, Уилям — каза лорд Питър. Зарадван от навременното прекъсване, той се питаше, не без основание, дали Мод не беше решила, че е необходимо да се сложи край на обсъждането, преди Сора да заподозре нещо. Уилям се появи, след като той беше засегнал всички важни въпроси, след като беше уверил Сора в нейната способност, след като беше възбудил апетита й към нейните собствени земи.

— Не мога да повярвам, че си имал нахалството да разпитваш жената, която съм избрал — каза Уилям сърдито.

— Е, синко, не е необходимо да…

— Тя ще се подчини на моята воля.

— Уилям, престани да крещиш! — Питър повиши глас, за да надвика сина си. — Да бях искал, нямаше да мога да уредя по-добър съюз за теб.

— Сора и аз… какво?

— Казах, че тази жена е богата. Знаеш ли, че тя е единствена наследница? И тя влиза във владение с брака си? По дяволите, Елуин от Роджет имаше толкова земя, колкото и аз, и това ще удвои нашите имения. Нищо чудно, че онзи достоен за презрение негодник, Тибълд, не е оженил Сора. Отведи я! — Питър махна енергично с ръце, когато Сора стана и отиде при Уилям. — И ми изпрати брат Седрик. Веднага ще започнем да подготвяме брачния договор. — Питър се засмя ентусиазирано. — Обзалагам се, че като му кажат, Тибълд ще припадне.

Когато Уилям и Сора се отдалечиха достатъчно, за да не могат да го чуят, лорд Питър се засмя със задоволство.

— Този брак наистина ще бъде сключен.

Когато излязоха от голямата зала, Уилям неловко хвана Сора за ръка.

— Извинявам се за, хм, големия ентусиазъм на баща ми към твоите имения. Уверявам те, не твоите имения ме привлякоха, това само ме убеди да…

Все още усмихната, с грейнало от удоволствие лице, тя отвърна:

— Не, Уилям, аз си давам сметка и съм много благодарна. Но само си помисли: ще си получа земите, за да ги управлявам лично аз.

— Означава ли това — попита Уилям бавно, — че ще се омъжиш за мен?

— Да, баща ти ме убеди. Това е правилно. Аз съм сляпа, но той ме увери, че съм красива.

— И ти му повярва?

Тонът му я озадачи; напълно безразличен, нанасящ силен удар по новопридобитата увереност.

— Не съм ли хубава?

— Много си хубава — потвърди той. — Казвал съм ти го толкова пъти.

Тя сбърчи чело.

— Да, и твоят баща ме убеди. Той каза също, че характерът ми е приятен.

— Приятен?

— А не е ли?

— Да.

— И мога да ръководя домакинство.

— Баща ми те е убедил и в това?

— Не, винаги съм го знаела. Баща ти се отказа от по-голяма част от моята зестра. Добър ход, тъй като аз се съмнявам, че Тибълд ще може да изплати макар и някаква частична сума. Лорд Питър също ми напомни за добрината, която ще сторя, ако управлявам земите си.

— Ще мога ли да споделя управлението на тези земи? — попита Уилям саркастично.

Като махна весело с ръка, Сора отстъпи.

— Ти си толкова добър в управлението, че никога не ще мога да те настигна, но нима не разбираш? Най-малко хората, които познавам още от детинство, ще бъдат защитени, местата, по които съм скитала през моето моминство, ще бъдат ръководени правилно. Това е прекрасно, Уилям. Ти ще получиш много земи като компенсация за женитбата ти с мен, а аз ще получа именията си. Независимо от това, че печалбата от тях досега е взимал Тибълд. Не е ли чудесно?

Засегнат от причините за нейната капитулация, Уилям я запита:

— Само това ли ще получим от нашия брак?

Озадаченото й лице се обърна към него.

— Какво имаш предвид?

Повдигайки я до себе си, той й показа с устата и с тялото си какво е имал предвид, а след това бързо я пусна на пода.

Мечът му го викаше, пиката и брадвата го призоваваха. Оръжията му обещаваха освобождаване от изненадата и недоверието, което се породи в него.

Тя не го обичаше.

Той я беше приел в леглото си, беше й показал по възможно най-недвусмислен начин, че я боготвори, а тя се съгласи да се омъжи за него едва след като баща му я убеди.

Като я подкупи със собствените й земи.

Загорча му. Каква жлъч му поднесе тази жена!

Уилям знаеше къде можеше да излее яда си и бързо тръгна надолу по стълбите към двора. Там неговите коняри бяха извели конете навън, за да ги подготвят, слугините скубеха бурени от градината, а Кимбол и Клер се упражняваха с фалшиви мечове.

Оглеждайки се, той отиде до конюшните. Хората му работеха, мускулите им бяха издули ръкавите на ризите им от напрягане. Обзе го неудържима надежда. Всички наоколо спряха работа, когато забелязаха лошото му настроение. Конярите се измъкнаха настрани, а Кимбол и Клер се покатериха по едно дърво и се скриха в короната му. Уилям почти не забелязваше какво ставаше около него, толкова съсредоточен беше в стремежа си да се разтовари от обхваналото го напрежение. Навеждайки се, той вдигна дългата тояга, която момчетата бяха използували като пика, и извика своя главен десятник. Когато войникът пристигна задъхан, Уилям заповяда:

— Чанинг, искам да се изпрати съобщение до сър Гълиъм да върне сина си да го обучавам. Необходим ми е оръженосец. Веднага ми е необходим.

— А ако танът20 е поверил сина си на друг рицар?

— Тогава виж дали няма друг син. Но аз се съмнявам, че младият Гьлиьм вече е отишъл другаде да се обучава.

Чанинг кимна. Уилям завъртя бавно тоягата, после я пъхна под ръката си, за да прецени теглото й.

— Вестоносците ми да се приготвят да разнесат покани до всички съседи, васали и кастелани21. Аз — мъка скова устата му — ще се женя.

От клоните на дървото се чуха възторжените викове на момчетата.

— Вие сте убедили лейди, милорд? — Войникът се усмихна доволен, докато Уилям намусен се чудеше как Сора бе успяла да повлияе на този силен мъж.

— Има ли значение кой я е убедил? — изръмжа Уилям, забивайки фалшивата пика в земята. — Важното е, че е убедена. В края на този месец ще ми трябва група мъже, готови да отидем в замъка Пертрейд да „убеждаваме“ — устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка — лорд Тибълд да подпише сватбения договор.

Лицето на Чанинг грейна от удоволствие.

— Ще се радвам, милорд. Лорд Тибълд има лоша слава по онези места заради отношението си към своите селяни и слуги и аз няма да имам нищо против да подготвя такава група.

Като кимна с глава към Чанинг, Уилям пристъпи през отворената врата на конюшнята.

— Изведете бойния ми кон! — Извика той с такава сила, че във въздуха полетяха прах и сено. Конярчетата се завтекоха да изпълнят нареждането му, а той удари леко дънера на дървото с тоягата. — Ако искате да видите упражнения с куинтина, можете да дойдете.

Той чу как момчетата се спускат от дървото, докато той тичаше в двора за загряване.

Куинтината никога не беше променяна през неговия живот. Тя беше в центъра на алеята за двубои, предизвикваща необучените за бой. На единия край на една напречна греда беше окачено чучело, облечено с рицарска дреха и стар щит. На другия край висеше чувал с пясък, а стълбът по средата служеше като ос, около която се завърташе напречната греда. Много момчета бяха събаряни от сър Куинтина; много момчета бяха заравяли глава в праха, когато преминаваха в галон, след като са ударили щита с пиката си. Чувалът с пясък се завърташе зад тях и ги събаряше от коня, ако не бяха достатъчно бързи, и следващия път, когато се устремяваха към сър Куинтина, болезненият урок ги караше да бъдат по-бързи. Но беше по-добре, както им обясняваше лорд Питър, да бъдат насинени и съборени от чувала с пясък, отколкото да загинат промушени от пиката на врага.

Бойният кон изхвърча от конюшнята като вихър, повличайки три момчета на юздата, а Уилям измери на око разстоянието до него. Засилвайки се, той скочи на седлото, без да се допира до стремената. Това беше тест за зрялост, с който обичаха да се перчат новопосветените рицари пред своите попечители. Сега той изпълни номера заради момчетата и мъжете, чиято лоялност никога не се разколеба, а те изразиха одобрението си с дружен вик.

Конярчетата се отстраниха от възбуденото животно и той се опита да укроти коня. Той се изправи на задните си крака, завъртя се и Уилям с мъка го удържа. Познатото усещане на седло, на миризма на конска плът между бедрата възвърна жаждата му за живот. Той отново стана предишният войн, възстанови оскърбената си гордост и се превърна в уверения лорд Уилям.

Той нададе вик на искрена радост, когато един от неговите войници му подаде пиката и без да се бави, пришпори в галоп коня. Пиката в силната му ръка се превърна в продължение на неговата собствена сила. Очите му измериха разстоянието и със силен удар той порази щита и отмина. Куинтината бързо се завъртя и публиката избухна във възторг.

Като се обърна и поздрави публиката, Уилям насочи обратно коня си към стартовата линия, докато конярчетата оправяха куинтината. Той все още беше в състояние да контролира бойния си кон с колене, все още беше способен да определя точния момент и равновесие, за да участва в турнири. Ако бойните му умения никога не го бяха напускали, сигурно и необходимата хитрост, за да се справи с една жена, се таеше някъде в мозъка му. Тя го смяташе за страстен любовник. Съгласи се да се омъжи за него като защитник на нейните земи. Но сигурно имаше и някаква хитрост, която отклоняваше мислите на Сора от онези ежедневни и дребни неща на тялото и имотите, и ги насочваше към онова сливане на умовете, което Уилям наричаше любов.

Неуморен, бойният кон на Уилям се изправи на задните си крака, когато той се намести на седлото и отново стисна здраво пиката. Като се наведе напред, той пришпори коня, стегна се и за втори път удари щита. Но в момента на удара една ужасна мисъл го отвлече. Ами ако нейният пастрок откаже да й даде земите? Ще откаже ли тя да се омъжи за него?

Подобно на мисълта, която го порази, куинтината се завъртя и със страшна сила се стовари върху гърба му. Неподготвен за удара, той се преобърна от седлото, превъртя се презглава и се намери в тревата отстрани на алеята. Със стон той се обърна по гръб, загледа се в белите облаци, които се носеха по синьото лятно небе и се запита докога тази жена ще го изкарва от равновесие.

Може би, ако имаше късмет, вечно.

Уилям държеше договора с облечените си в ръкавици ръце и гледаше спокойно към Тибълд, седнал пред него и опрял лакът на малката масичка, на която стоеше чашата му.

— Да не би да намекваш, че искам да те измамя? — попита той.

— Не, не — побърза да каже Тибълд, избърсвайки с китката потта от челото си. — Само че няма ли да седнеш и да пийнеш чашка вино? След като си яздил през този юлски ден, виното ще те освежи и ще съживи ума ти.

— Да не би да намекваш, че искам да те измамя? — повтори Уилям, а гласът му беше бавен, дълбок и питащ.

Лордът на Пертрейд седеше на стол. Облечен в прости кожи, той пийваше вино, а от ризницата на Уилям се стичаха вадички. Уилям стоеше прав, стъпил с един крак на пода, а другия запънал здраво в подиума. Неговото внушително присъствие правеше лорда зад него да прилича на треперещо желе.

— Донесох ти договор за брак, за да снема от плещите ти бремето на твоята сляпа, негодна, доведена дъщеря.

— Никога не съм казвал, че е сляпа и негодна — възрази Тибълд, а зачервените му очи премигнаха от изненада. — Тя е… тя е всъщност много способна и тук, в Пертрейд, нейното мило присъствие много ни липсва.

— Безполезен товар, увисен като камък на врата ти — така си казал на баща ми.

Подбраните войни на Уилям неспокойно се размърдаха, изразяващи гняв със стойката, която бяха заели. Тяхната заплаха обърка голямата група от раздърпани бойци, разположени по различните ъгли на стаята.

— Ти си казал на баща ми, че никой не я иска. Аз искам законната зестра. Ти трябва да си благодарен, че ще те отърва от нея. — Уилям отново размаха договора заради удоволствието да види омразата, изписана на лицето на Тибълд.

— Аз съм неин попечител. Тя няма право да се омъжи без мое разрешение — измърмори Тибълд.

— Този договор за женитба те освобождава от нежеланата отговорност за лейди Сора и от тежкото бреме да защитаваш земите й.

— И от дохода от нейните земи. — Тибълд се изправи с пиянска надутост. — Какво те кара да смяташ, че имаш право да искаш от мен нейните земи?

Уилям остана неподвижен, но почувства как гърбът му се стегна и по някакъв неясен начин той стана опасен.

— Аз не само искам нейните земи от теб, но и сметка за всяко получено от тях зърно и всички мерки, които си взел, за да защитиш имотите.

— Сметка? — Пламъкът, който блесна в очите на Уилям, и неочакваността на искането за отчет накараха Тибълд да се обърне. Той погледна безпомощно към хората си, но те отместиха главите си. Погледна младата си жена и тя му отговори с безизразен поглед. Погледна към строгите лица на войниците на Уилям и в очите им прочете своето поражение. Той седна на стола, взе чашата си в ръка и я пресуши на един дъх. — Ще взема сметките. От моя свещеник. Но той не е, хм, тук. И сметките не са… е, свещеникът е глупав. Пие прекалено много пиво.

Уилям стоеше като камък, неподвижен и суров.

— Сметките са непълни. Но ако искаш да останеш през нощта?

— Не. — С отвращение Уилям огледа залата, в която деца и кучета се ровеха в мръсния папур. — Не. Подпиши договора, а за сметките ще почакам.

Думите му бяха силни, неотстъпчиви, предлагащи само един избор и изискващи подчинение. Тибълд отново насочи поглед към разхвърляната стая и слабият му опит да се изплъзне се провали.

— Подай ми договора — промърмори той — и ще сложа своя знак.

Уилям се пресегна и дръпна масата близо до Тибълд. Като щракна с пръсти, той извика един от своите мъже, който бързо застана до него и извади от пояса си перо за писане и шише с мастило. Знакът беше направен неравен и зацапан. Слугата на Уилям го поръси с пясък и подаде договора на своя господар. По лицето на Уилям пробягна усмивка, която накара Тибълд да се свие на стола си. Без да се сбогува, Уилям премина през стаята. На вратата, стиснал в ръка договора, той се обърна. С критичен поглед обгърна догарящия огън в средата на стаята, размъкнатите слугини, застанали около него, безочливите рицари, мръсната, покрита с петна покривка на масата. Той вдигна глава, за да съобщи последното си искане:

— Разбира се, ти ще присъстваш на сватбата, лорд Тибълд. Очакваме да благословиш нашия съюз. Ще искаме всичките ни гости да чуят колко много се радваш за тази сватба. Ще присъстваш, нали?

— Разбира се — промърмори Тибълд намусено.

Очите му се отместиха от открития поглед на Уилям, който заяви:

— Ще изпратя хора, които да ти гарантират безопасност по пътя.

— Не е необходимо — възрази лукавият лорд.

— Длъжен съм. — Уилям се усмихна широко и напусна, тракайки с шпорите си по каменния под.