Светлина в мрака

9.

Лорд Питър се изправи до тях и извика:

— Тост! Тост за лейди Сора, съпруга на моя син, лорд Уилям!

Нетърпеливи ръце сграбчиха чашите, вдигнаха ги високо и пиха.

— Тост! — извика Алдън. — Тост за лорд Уилям, най-великия войн в цяла Англия!

Нетърпеливи ръце сграбчиха чашите, вдигнаха ги високо и отново пиха.

— Тост! — извика Мод и залата стихна, защото обикновено жените не вдигаха тост. — Тост за тяхната сватба.

Буен смях поздрави нейния тост, но нетърпеливите ръце сграбчиха чашите, вдигнаха ги високо и за трети път пиха.

Пиво и медовина се лееха от калените кани в калаените чаши. Задоволен от този буен изблик на радост, Уилям седна. Хората от замъка и арендаторите от именията спонтанно се развеселиха, убедени от неговата логика, задоволени от неговия ум, щастливи от чутата любовна история и прекрасния край. Ако имаха някакви съмнения, те бяха разсеяни от това послание от Бога, послание, което беше изцерило техния господар.

Сега те седяха с приятели в приятно безделие, отдадени на разговори за вълнуващите събития от последните два дни и за предстоящата сватба. Те пропуснаха да чуят започналия тих спор на главната маса.

Наблюдавайки как Сора подготвя своите оръжия, за да атакува неговото решение, Уилям забеляза с удоволствие, че нейната бледност и окаяният й вид от сутринта бяха изчезнали. Глезеното агънце на Мод беше възстановило своята самоувереност и цвета на лицето си. И ако все пак беше още малко потисната, е, толкова по-добре. Справянето с жена, притежаваща енергията на Сора, изискваше да се използуват всички предимства, които можеше да има. Сега той се въоръжи с търпение, съзнавайки, че Сора няма да допусне историята с нея да завърши толкова банално.

Тя отпи от чашата с вино и се обърна към Уилям, който седеше плътно притиснат до нея.

— Много приятна измислица, милорд. Не чувстваш ли някакви угризения от лъжите, които издрънка?

— Никакви лъжи, само толкова истина, колкото хората желаеха, или се нуждаеха. Баща ми знае цялата истина, така както я знаеш ти, както я знам и аз самият. Останалите какво ги засяга?

— Ти трябва да преосмислиш казаното. Не моето тяло ти върна зрението, а тоягата на Брони.

— Нямам намерение да се женя за Брони — отговори Уилям кисело. — Освен това не съм толкова дързък, за да определям по какъв начин ме е изцелил Бог.

— Може би никога по-рано не си спал със сляпа жена и за теб аз съм просто нещо ново. — Сора размишляваше върху тази идея и я намери неубедителна. Той разсея малките й съмнения.

— По дяволите, никога по-рано не съм спал и с мъж, но нямам никакво желание да спя с баща си.

Смаян от чутото, лорд Питър се закашля и избълва пивото от устата си.

— Дявол да го вземе, много съм благодарен, че доживях да чуя и това.

— Да, но това е освен всичко друго и кръвосмешение — не можа да се сдържи тя.

Уилям се усмихна. Колко лесно беше да я подведе.

— Ще ти омръзне да си толкова мил с мен — каза тя.

Усмивката му изчезна. Колко бързо се бе върнала отново към спора.

— Мил?

— Да. Ти ме третираш като скъпоценен стъклен предмет. Ще дойде време да се възмущаваш от мен, да се чувстваш задължен да се отнасяш по-малко учтиво.

Раздразнението изчезна от лицето на Уилям и той отново се усмихна.

— Не се бях сетил за това. От опит зная, скъпа, че нежността от първите месеци изчезва под влияние на непрекъснатата досада от брака. Нежността е просто една от ранните фази на любовта.

Сора се обърка.

— Искаш да кажеш, че след като свикнеш с мен, ще престанеш да бъдеш нежен?

— Не съм съвсем сигурен, но се надявам.

— Аз съм издръжлива.

— Да не би с това да искаш да ме накараш да се откажа от теб?

— Не. Не съм имала такова намерение, но… — Тя се поколеба, давайки си сметка, че нейното желание да се ожени се бореше със здравия й разум. — Аз продължавам да мисля, че ти си заслепен.

— Значи ти мислиш, че не съм достатъчно умен, за да зная дали искам да се оженя за теб, или не?

Гласът му й се стори развеселен, но нещо, което тя не можеше да определи, я караше да се чувства неспокойна. Но не достатъчно, за да изчезне желанието й да му помогне да преодолее своята странна идея. Но все пак неспокойна.

— Мисля, че ти си достатъчно умен, за да направиш нещо. Също така мисля, че ти се чувстваш благодарен за възвръщането на твоето зрение не на този, на когото трябва. Ти трябва да запалиш свещ в църквата.

— Вече съм го сторил.

— Не се чувствай задължен да се ожениш за мен. Ти правиш всичко онова, което един благороден рицар трябва да прави, но пак ти казвам, че те освобождавам от това задължение.

— Изглежда, че ще бъдеш повече от доволна, ако успееш да се отървеш от мен. Както обичаше да казва жена ми, „любовта може да научи дори едно магаре да танцува“. — каза той нежно. — Това ли имаш предвид?

Ръцете й леко трепнаха и той съжали, че беше споменал жена си. Тя се изненада от вълнението, което почувства при споменаването на жена му, и това я накара да не обърне внимание на изключителната нежност, с която той каза това.

— Не зная дали бих се изразила така грубо. Не че твоята жена е била груба — поправи се тя.

— Ан беше абсолютно груба — намеси се лорд Питър. — Моите снахи, при всичките различия между тях, имат едно общо нещо.

Стресната, Сора попита:

— Колко снахи сте имали?

— Само две — отговори бързо лорд Питър. — Ан и вие.

— Аз не съм…

Лорд Питър продължи, без да обръща внимание на нейното възражение:

— И двете, изглежда, притежавате непоправима склонност да спорите, подбуждани от най-идиотски причини. Излишък от интелигентност и нито капка здрав разум и в двете.

— Сора — каза Уилям тържествено и високо, за да чуят всички рицари. — Аз те обичам.

С махане на ръка тя отхвърли тази негова декларация.

— Аз, разбира се, не смятам, че това е любов, и съм сигурна, че при малко разстояние помежду ни и малко време това твое увлечение ще се охлади.

— Да не би да искаш да ми дадеш съвет как трябва да постъпя?

Твърдостта в гласа му издаваше предупреждението на мъж, който отказваше да се вслуша в разумен съвет. Както му бе казала по-рано през деня, тя вършеше всичко, което една жена с нейното положение трябваше да може да върши.

— Никога не бих си позволила такава дързост, лорд Уилям. Моето скромно мнение е, че не трябва да се стремя да застана начело на твоето домакинство.

— Да застанеш начело на моето…

— Твоя жена. Въпреки това вярвам, че ще оправдая живота си тук по подходящ начин, поне докато дойде време отново да се ожениш.

Шумът от бърборенето в залата притихна, вниманието на присъстващите бе привлечено към подиума.

— По какъв начин?

Вече не можеше да има никакво съмнение, това се подразбираше от раздразнението в гласа му, но Сора вярваше в способността си да успокои разярения си господар.

— Аз мога да се грижа за твоето домакинство, за твоя син, а ако вечерите ти се струват много дълги, бих могла…

— Искаш да бъдеш моя държанка?

Сора не можеше да види лицето му, но останалите в голямата зала можеха. Пейките бяха избутани назад, възрастните мъже стиснаха в ръка ножовете за хранене и бавно се оттеглиха в дъното на залата.

Никой не напусна салона. Никой не можеше да устои на изкушението да присъства на драмата, която зачервяващите се бузи и стиснатите юмруци на Уилям подсказваха. Те наблюдаваха с нескрит интерес очертаващия се сблъсък между техния господар, когото боготворяха, и жената, за която искаше да се ожени.

— Не бих си послужила с тази дума — започна Сора, засегната от думата, но все още опитваща се да успокои Уилям.

— Това е думата, която всеки друг би използвал — прекъсна я грубо той.

За първи път тя откри в гласа му истински гняв. Закъсняла предпазливост я накара да предложи:

— Милорд, може би трябва да отложим спора за утре.

— Една любовница обикновено има по-голям опит и повече талант от теб.

Оскърблението беше забравено под силата на унижението.

— Тази сутрин ти смяташе, че съм достатъчно талантлива.

— Нежността, разбира се, няма място в уреждането на отношенията между един лорд и неговата любовница. Когато един лорд иска да бъде обслужен, любовницата му го съблича и го обслужва.

Сора почувства, че той се надига и силата на неговия гняв изпълваше всяка дума с жар. За първи път, откакто познаваше Уилям, тя се изплаши от него. Не беше същият страх, който бе вселил в нея пастрокът й; беше страх, от който дланите й овлажняха и дъхът й секна, който я накара да отмести пейката назад, от който изпита желание да избяга. Тя седеше отпусната, хванала се за масата, изпълнена с надежда, че погрешно е разбрала тона на гласа му, но следващото избухване я лиши от всичките й надежди и подсили нейните тревоги.

— Когато един мъж… един мъж, който е по-голям и по-силен, и очевидно по-умен от своята малка, слаба, адски тъпа жена… поиска внимание към тялото си, най-добре е жената да сведе глава и покорно да каже: „Да, милорд“.

Докато говореше, той удряше с крак, а гласът му достигаше с удвоена сила до нея.

Решена да не допусне да бъде сплашена, Сора се изправи и вдигна брадичка.

— Не съм глупава.

— По-рано и аз мислех така, но събитията показаха, че съм сбъркал. Той смъкна шапчицата от главата й, хвана я за плитката и я дръпна назад. — Кажи го. Кажи: „Да, милорд, ще те обслужа така, както искаш“.

Решителността й отслабна, подкопана от мощното му присъствие над нея.

— Няма да те обслужа — заекна тя. — Не без уважение и взаимно внимание.

— Уважение? — Той изрева толкова силно, че гредите под тавана трепнаха, а няколко от по-страхливите свободни селяни се изнизаха през вратата.

Сора искаше да запуши ушите си, за да не чува нищо, но той бе притиснал ръцете й до тялото със силната си ръка, обхванала кръста й.

— Уважение към една развратница? Ако искаш уважение, никога няма да имаш успех като конкубина. Скъпа моя, откажи се. За теб е само бракът. Но позволи ми да те уверя в своята нежност. Няма защо да се безпокоиш, че тази нощ ще се отнасям към теб като към крехка стъклария. Тази нощ цялата ми нежност се разтопи в недоволството и разочарованието! — Устата му намери нейната без каквато и да било нежност или внимание, каквито бе проявявал по-рано.

Недоволство и разочарование, наистина, разбра тя, когато той притисна устните си до нейните.

— Отваряй — заповяда й той и когато тя се опита да отмести глава, той отново дръпна назад плитката й и я захапа за долната устна. Захапването беше кратко и почти безболезнено, но заплахата на неговия гняв потисна нейното нежелание. Тя разтвори устни, но само малко. Онова, което беше малка отстъпка, под настойчивия му език се превърна в пълна капитулация. Като имитираше любовна страст, той отвори устата й и я възбуди пред всички. Когато ръцете й се впиха в кръста му, когато по лицето й изби червенина, която нямаше нищо общо със смущението, когато тялото й започна да търси неговото с неудържимото желание за любов, тогава той я пусна, за да съобщи:

— Ти, миледи Сора, си жената, която ще ме избави от разочарованието. Сега. Веднага.

Той я метна на рамото си, сякаш беше нарьч тръстика и под възгласите на мъжете я премести върху гърба си. Тя потърси облекчение като забиваше ноктите си в голата му плът под ризата. Той незабавно си отмъсти, като й причини унизителна болка в онази част от нея, която се намираше най-високо на рамото му и тълпата отново го поздрави. Но не твърдата му ръка я накара да отдръпне ноктите си, а тръпката на ярост, която почувства в тялото под нея. Тревогата й се засили, когато той се обърна и се насочи към вратата, която водеше към стаята на горния етаж.

Пред тях се чу гласът на Мод. Той намали ход и спря.

— Не можете да направите това, милорд — гьлчеше го прислужницата, застанала застрашително на вратата. — Лейди Сора е сладка и благородна жена и аз отговарям за нейното добро име. Не можете да я закарате насила в леглото си.

— Жено! — изръмжа Уилям през зъби и потръпването в тялото му се засили. — Махни се от пътя ми.

— По дяволите, Мод, да не си си загубила ума? — извика лорд Питър. Той се надигна от масата и отиде при жената. — Махни се от пътя му!

— Няма! — каза Мод и Сора чу как те се скараха, чу Мод да вика: „Как смеете!“, а после виковете на тълпата, която се струпа, за да види какво става.

Уилям вървеше напред, блъскайки с крак вратата пред себе си.

— Мод? — извика тя, докато Уилям продължаваше да върви.

Ръката му я сграбчи за бедрото под сукмана, докато я слагаше на леглото.

— Баща ми — каза Уилям — се отнася към жените така, както те заслужават. Аз също.

— Ти, чудовище! Като че ли на жените не им стигат пречките, създавани от простодушните хора! — Тя се подпря на лакът, а той я блъсна с ръка по гърдите и двамата се строполиха на леглото.

Ръката върху бедрото се изви предупреждаващо, а учестеното й дишане му подсказа за огъня, който беше пламнал в нейното тяло.

— Ти не знаеш кога да млъкнеш, но аз ще те науча. Тази нощ ще те науча на много неща.

Уилям се отдалечи от леглото и загледа унизително задоволената жена, която спеше дълбоко. Заспала! Той се засмя. Колко слаба дума за пълното изтощение, което беше обхванало този прекалено активен мозък. Тази нощ той беше успокоил поне един от нейните страхове, така както беше успокоил своето собствено възмущение. Нямаше някакви пречки за техния брак, освен измислените от нея. А те, той знаеше това от личен опит, бяха така силни, както скалите, които ограждаха бреговете на Англия.

Само един човек можеше да му помогне тази нощ. Той внимателно се облече и отвори вратата. В центъра на голямата зала гореше огън и повечето от слугите лежаха направо върху папура на пода, завити с одеяла или притиснати в своите любовници. Като прескачаше телата, Уилям отиде при неколцината все още будни, събрани около една маса да пият за здравето на своя господар.

— За здравето на младоженката — вдигнаха тост те.

Той се усмихна на тяхното пиянско приветствие.

— Къде е Мод?

— Мод? — Една от жените се усмихна многозначително с вцепенената си от пивото физиономия. — Последния път, когато видях Мод, тя лежеше на рамото на баща ти.

— О, наистина ли? — попита той широко усмихнат.

— И накъде отиде баща ми?

— В стаята си, както подобава на една смела душа.

— Един от мъжете се изкикоти.

— А някой излезе ли от нея?

— Не, милорд, той и жената сега навярно работят старателно за постигане на взаимно удоволствие.

Цялата група изпопада от пейката, смеейки се на това предположение. Уилям поклати глава и ги напусна, уверен, че техният смях беше примесен с уважение. Въпреки възрастта си — лорд Питър караше четирийсетте — той беше силен мъж, който се радваше на жените както в леглото, така и извън него. А Мод беше довела до ужас любовниците му още от деня на пристигането си в замъка Бърк. Тя беше жена, с която шега не биваше. Комбинацията от лорд Питър и Мод, изглежда, щеше да промени техния дом по начин, който те не можеха да си представят.

Силното почукване по вратата на стаята на лорд Питър бе удостоено само с едно приглушено „Махай се!“, изречено от раздразнен мъжки глас.

Без да обръща внимание на заповедта, той отвори вратата и пристъпи навътре. Лорд Питър се измъкна от завивките с рев, който бързо стихна, когато видя кой е посетителят.

— Сигурно е нещо много важно, синко — промърмори той скептично.

— Адски си прав.

От кожите на леглото се подаде главата на Мод.

— Миледи Сора сигурно е в добро здраве.

— О, да, така е. — Уилям се приближи до подиума, като влачеше след себе си един стол. Той го възседна като кон, изненадан от поклащащата се глава на Мод. — Тя е чудесна. Спи дълбоко. — Той се взря в нея през оскъдната светлина от свещта. Какво й беше на жената?

Лорд Питър се изправи, отхвърляйки кожите от гърдите си. Пресегна се към струпаните накуп дрехи, като разтриваше с длан очите си.

— И така, какво има, момче?

— Имам нужда от помощ. Сора се опъва. Противопоставя се на идеята за брак и има само един човек, който може да я убеди.

Двамата мъже погледнаха към Мод. Преметнала сивата си плитка през рамо, тя се изчерви и зарови глава във възглавниците.

Дявол да я вземе! Жената се смущава. Да се смущава на нейната възраст! Как би искал да я подиграе за това, да я помъчи малко, да я подразни. Но Мод държеше ключа за постигане на съгласие със Сора и той тактично каза това, което със сигурност щеше да я смути.

— Сора иска да остане моя конкубина.

Мод цъкна с език.

— Това момиче няма капка ум в главата си. — Разбирайки, че това е прозвучало като комплимент, тя набързо прибави: — Не че бракът е нещо толкова добро, но е по-добро, отколкото да се върне и прекара живота си със своя пастрок.

Лорд Питър поглади брадата си.

— Е, синко, ти сигурен ли си, че искаш да се ожениш за нея? В края на краищата, ако искаш да си откъснеш ябълка, не е необходимо да притежаваш дървото.

Мод го удари с юмрук по средата на гърдите и останал без дъх, го събори на възглавниците.

— Дамата не иска да се омъжи за мен, а тя има такъв силен характер, че може да откаже пред самия олтар.

В отговор настъпи тишина.

— Отказва ти, независимо от уговорката за женитба.

Мод намръщено се съгласи.

— Отказва ти пред сто свидетели.

Уилям въздъхна.

— Тя трябва да бъде убедена предварително. Какво да правя?

Мод поклати глава.

— Почти е невъзможно да се въздейства на господарката. Тя разбира, когато я лъжат, когато се опитват да я убедят да направи нещо, което е добро за нея, но лошо за вас.

Уилям удари с ръка по леглото.

— Много лошо?! Този живот може да бъде благодат за мен. Не може ли да бъде убедена, че това е знак от Бога, че от нейните ръце съм си възвърнал зрението?

— Да, знак от Бога, че ще остане с вас. Тя ще остане с вас, сигурна съм. Но вие не разбирате как се чувства заради зрението си. Не разбирате какъв ужас е да живееш с Тибълд, Господ да го убие. Още от времето, когато едва пристъпваше, той започна да я рита. Дразнеше я като държеше закуската й така, че тя да може само да я помирише, но да не може да я достигне, казваше й да си я вземе, а после я отнасяше. И се смееше, сякаш правеше нещо много умно.

— Какво ще ни кажеш за нейната майка? Как се отнасяше тя към нея?

— Моята господарка, лейди Елиънор, не познаваше Тибълд, когато се омъжи за него. Не че имаше някакъв избор. — Мод се пресегна, издърпа шала от купа с дрехите и го наметна върху раменете си. Като разтриваше ръце, тя се върна към спомените: — Бащата на Сора почина неочаквано, като духната свещ, а лейди Елиънор вече беше наедряла, беше се изринала и имаше треска. Тя не можеше да опази именията си. Когато Сора се роди, ние не знаехме за проблема; бебето беше много красиво. Тогава Тибълд предложи да се ожени за лейди Елиънор и той изглеждаше свестен човек. — Тя се замисли за миналото. — Веднага след сватбата разбрахме, че бяхме сторили грешка. Той нареди детето да се даде на дойка и веднага господарката ми отново забременя.

— Кога открихте, че Сора не може да вижда? — попита Уилям.

Тя се поколеба, натъжена от спомените и несигурна дали трябва да ги споделя. Две любезни лица се обърнаха към нея състрадателно и тя им каза:

— Аз разбрах преди лейди Елиънор, и много преди Тибълд. Сора беше толкова умна. Тя вдигна главичка от момента на раждането си и се смееше с глас тогава, когато повечето бебета едва можеха да се усмихнат. Отначало мислех, че зрението й е като на всички пеленачета. Но съвсем скоро истината ми стана ясна, а също и на дойката. Когато Сора започна да пълзи по коремче и да хваща всичко, до което се докоснеше, лейди Елиънор също разбра. Онази мръсница, дойката, каза на Тибълд и той искаше да убие бебето.

Дъхът на Уилям секна, а лорд Питър промърмори под носа си нещо заплашително и ужасно.

— Ако миледи не се беше намесила, той щеше да пречупи врата на Сора. Ако миледи не носеше негово дете, той щеше да я изхвърли. Той я заплашваше, сякаш наследникът, който му роди, не беше съвършен. Той беснееше като всеки слаб мъж, изправен пред положение, което не може да промени според собствените си предпочитания. Той изпрати Сора да бъде отгледана далече в нейните имения и аз отидох с нея. Миледи ми нареди да я науча да тича и играе на слънце като всички други деца. И аз го правех до деветгодишната й възраст, когато Тибълд се изплаши от вълненията в именията й и поиска тя да бъде върната при него, за да не я изпуска от погледа си. Страхуваше се, че някой може да я отвлече и да поиска нейните имоти.

— Беше ли лейди Елиьнор щастлива, когато детето се върна при нея? — попита лорд Питър.

— О, да. Тя започна веднага да я учи да се държи като господарка, да ръководи дома. Не признаваше никакви извинения и под нашите грижи лейди Сора научи всичко, което трябва да знае една домакиня. Миледи роди пет здрави момчета на Тибълд и остаря преждевременно. Научи малката Сора да се грижи за тях, защото се опасяваше, че няма да живее дълго.

Заинтригуван от тона на гласа й, Уилям попита.

— Как умря лейди Елиьнор?

— Мисля, че я ритна в корема, когато носеше последното му бебе. — Една сълза се търколи по бузата й и лорд Питър положи ръката си на рамото й. — Още едно красиво момче, мъртвородено, окъпано в кръвта на собствената си майка.

Като си мислеше за гордостта и нежността на лицето на Сора, лорд Питър попита:

— Сора знае ли?

— Разбира се — отговори тя категорично. — Никога не сме говорили за това, но тя знае. Не бих се изненадала, ако Тибълд й се е похвалил. Той я товареше с много работа, насилваше я да ръководи домакинството, да отглежда децата, а после я укоряваше за свършената работа. Никога не я оставяше на мира. Ако можеше, щеше да я изнасили, но всички в замъка я обичаха и пазеха.

Уилям скочи на крака и се закле:

— Аз ще набуча на кол този кучи син и ще го изпека на слаб огън.

— Аз ще приготвя соса — съгласи се Мод. — И когато се изпече, ще го покрием с тесто, ще го запечем и ще го хвърлим на кучетата.

Те кимнаха в знак на съгласие, еднакво доволни от картината, която си представяха, но лорд Питър прекъсна техния отмъстителен блян.

— Това е чудесно, но ако Уилям не се ожени за жената, Тибълд има всички права да поиска тя да се върне при него.

— Притежанието… — започна Уилям…

— …не струва нищо, ако лейди реши да те напусне — каза лорд Питър грубо. — Наистина с женитбата тя няма да ти донесе своите нищо неструващи имоти. Коя разумна жена ще търси защита от човек, който очаква смъртта си от нож в гърба?

С мрачна решителност Уилям седна отново на стола си.

— Помисли ли за това, което ти казах днес следобед?

— Какво? Артър предател? Съгласен съм. Това, което ни е необходимо, е да открием кой направлява това негово безчинство. Съгласен съм. Ти трябва да упражняваш уменията си като рицар. По този въпрос не може да има две мнения. Мозъкът, мускулите ти са отслабнали. Размяната на остроумия от твоя страна тази вечер беше отвратителна, а умението ти да боравиш с боздуган и топор са такива, че могат да подплашат коня ти и той да се хвърли във вира.

— Добре! Ще се упражнявам с оръженосците, докато добия такива умения, че да изляза дори срещу теб, татко, но това е по-лесната част. Какво ще правим с този лукав негодник, който се промъква крадешком и се опитва да унищожи мен и моите хора? Кой може да е той?

Мод въздъхна с пресилено търпение и попита:

— Имате ли някой халат, милорд Питър?

— Разбира се. — Лорд Питър посочи големия сандък, където лежеше едно топло наметало. — Но ти не си отиваш, нали? Този разговор за стратегията ще продължи само минутка.

— Мъжете, които говорят за война и битки, могат да разтегнат минутката до безкрайност. Ако лорд Уилям ми подаде наметалото, аз ще налея по чаша вино, което ще изостри умовете ни и ще накваси гърлата.

— Добра жена. — Лорд Питър я притисна до себе си, а очите му заблестяха от възбуда и нежност.

— Разумна жена. — Уилям й подхвърли наметалото и се обърна настрани, докато тя го навличаше върху голото си тяло. — Но как би могло да бъде иначе, щом като е отгледала такава жена като Сора.

Мод вдигна каната с вино, оставена за утоляване на жаждата през нощта. Тя потропа леко с чашите, за да подскаже на Уилям, че може отново да се обърне, и му подаде пълната чаша с дяволита гримаса.

— С ласкателство няма да можете да спечелите съюзник, ако преди това не сте го спечелили.

Тя отметна плитката зад гърба си, поднесе чашата на своя любовник и се върна в леглото, като държеше в ръка своята.

— Благодаря — каза тъжно Уилям. — Както за виното, така и за съвета. И двете са добри и необходими, а ние все още сме изправени пред един неприятен разговор за змиите и за слабите хора.

— Нашите възможности са ограничени. — Лорд Питър погледна Уилям, за да се увери, че и той мисли като него.

— Да. Артър беше обучаван едновременно с Чарлз и Никълъс.

— И Реймънд от Авраче — напомни му лорд Питър.

— Не, Реймънд отпада. Той е един от най-богатите хора в страната, един от най-високопоставените.

— Синко, мъжете не винаги са такива, каквито трябва да бъдат. Когато дойде при нас, Реймънд беше едно нещастно момче. Родителите му не проявяваха никакви грижи за него. Те се интересуваха от него само като наследник, като политически субект, който може да помогне да се защити каузата на Авраче. Понякога едно такова възпитание не може да се поправи.

— Вярваш ли?

Лорд Питър съпостави фактите на своите инстинкти и поклати глава.

— Не.

— Реймънд е мой приятел — каза Уилям и с това за него обсъждането приключи. — Нека вместо това да проверим другите двама и как те влияят на Артър.

— Никълъс. — Лорд Питър потри слепоочията, а после и челото си, сякаш провалът на неговото обучение му причиняваше болка, която виното не можеше да излекува. — Никълъс е тих, задълбочен, мълчалив. Той никога не ми се довери, дори и като момче. Никога не можах да науча какво таи в сърцето си.

— Нито пък аз. Влияеше ли той на Артър?

— Артьр нямаше собствено мнение, той се водеше по акъла на другите. Никълъс би могъл да му влияе, но защо? Титлата наследи по-големият брат на Никълъс, но той умря преди три години и не след дълго Никълъс се върна в семейните имения. Сега той е лорд и един от най-богатите хора на Сут Сексена.

— Остана само Чарлз.

— Чарлз. — Лорд Питър отпи от виното си и се облегна на възглавниците.

— Какво за Чарлз — остро се намеси Мод, — защо вие двамата имате толкова загрижен вид, когато споменавате неговото име? Не е ли той лорд на голямо имение?

— Лорд е — съгласи се Уилям. — Но имението не е голямо.

— Когато Чарлз наследи своето имение, прекрасните замъци, които трябваше да получи, се бяха стопили и бе останал само един. Само едно имение, и то затънало в дългове и безчестия. Баща му винаги е бил нехранимайко и укрепленията се порутиха, докато се мъкнеше подир стария крал Хенри из неговите дворци. Чарлз не е много по-добър, хвали се със своята юначност, но не смее да участвува в турнири, за да не загуби коня или доспехите си. А и с този проклет безпорядък, който цари, аз се страхувам…

— Да, аз също. — Уилям разтриваше челото и очите си с такова естествено подражание на баща си, че Мод се изкикоти, когато взе каната, за да напълни отново чашите им. — Ако е Чарлз, как мога да го хвана, преди да ни е причинил зло?

— Покани го на сватбата — отговори веднага лорд Питър. — В такава празнична обстановка той не може да не издаде намеренията си. Внимателно ще го следим, а и ще имаме наблизо свидетели.

Уилям радостно потри ръце.

— Какво чудесно основание за Сора. Тя сигурно ще се ожени за мен, ако се увери, че нейното съгласие ще ме предпази от такава заплаха.

— Не бих разчитала на това — каза Мод.

— Е, това е най-добрата идея, до която достигнахме засега — каза Уилям, като се надигна и остави с удар чашата си на стола.

Той излезе от стаята, ободрен от обсъждането на плана, а Мод го наблюдаваше с хладно одобрение.

— Никога не бих допуснала, че един такъв човек, който говори високо и откровено, като Чарлз, е способен на нещо непочтено — разсъждаваше тя на глас.

— Аз също — каза лорд Питър. — И все пак човек никога не може да е сигурен.

— Аз съм сигурна в едно нещо. Сора никога няма да се омъжи за лорд Уилям, ако не предприемем необходимата стъпка. Вие, скъпи милорд, никога няма да издадете нашия план, вие сте прекалено хитър, за да сторите това. А аз съм прекалено умна жена, за да подкупя нашия човек. — Тя се сгуши под одеялото и му се усмихна, оголвайки здравите си бели зъби. — Той ще изиграе своята роля с убеждение, ако не му кажем истината, и с гласа си никога няма да събуди подозрение в Сора. Елате по-близо — повика го тя. Като изчака да я прегърне със силната си ръка, тя се обърна назад и го повлече със себе си. — А сега слушайте моя план.