Светлина в мрака

21.

— Какво препречва пътя? — попита Уилям, като се промъкна и застана до Сора.

— Един камък. Огромен камък. Не мога да го помръдна.

Той се усмихна, като опипа очертанията на скалата.

— Във всеки случай не Дядо Господ го е поставил тук. Този, който е построил тъмницата, е избутал този камък тук. Сигурен съм, че може да бъде отместен.

— От Господ, може би — първоначалното му въодушевление помръкна. — Може ли да се намери нещо в пещерата, например дъска, която да използвам като лост?

— Не — несигурно отговори тя. — Не си спомням да съм намирала нещо подобно. Не може ли двамата с теб да я избутаме?

— Разбира се, мое скъпо дребосъче, двамата можем да я избутаме. Ела и подложи едно рамо тук.

Изгаряща от желание да помогне, тя започна да бута срещу него.

— Мм, добре — каза той, — но мисля, че ще бъде по-ефикасно, ако застанеш от същата страна, от която съм и аз.

Сора се премести покорно.

— Така е добре — закачи я той.

— Сега не е време за шеги — строго каза тя, — така че бутай!

Влюбеният съпруг остави настрана шегите и отново стана лорд Уилям.

— Добре. Едно, две…

Накрая, като дишаше тежко, тя се свлече до канарата.

— Отместихме я малко, но като че ли отново се върна на мястото си. Имаме нужда от помощ.

— Само я наклонихме. Върни се в пещерата и виж дали можеш да намериш…

— Лост — довърши тя вместо него. — Слушам, сър!

Докато лазеше в тунела, тя чу някой да вика. Извърна глава назад, но това не бе Уилям, после продължи напред, чудейки се кой ли можеше да бъде в пещерата. И защо. Или може би Никълъс не искаше да чака повече и беше решил да ги убие. Докато пълзеше бавно напред, тя се молеше. Когато достигна до основното помещение, Сора се спря и се ослуша.

— Миледи?

Винаги можеше да разпознае този печален, тревожен глас.

— Брони?

— Миледи? Къде бяхте?

— Какво има?

— Донесох ви храна и вино.

Обзета от подозрения, тя каза:

— Много мило от страна на лорд Никълъс.

— О, лорд Никълъс, той не знае за това.

— Ти си добър човек и ако не бях толкова жадна, щях да те накарам да върнеш всичко обратно. Но сега ти казвам да го хвърлиш долу — тя се затича, за да хване пакета, който Брони бе закачил на едно въже и попита: — Може ли да спуснеш една пейка?

— Пейка ли, миледи?

— Да. Няма на какво да седна — гласът й трепереше в мелодраматично страдание. — Плъховете се катерят по мен и се опитват да гризат пръстите ми и аз си мислех, че можеш да ми спуснеш една пейка.

— Веднага, миледи. Тук, до бъчвата с вино, има една пейка. — Той се дръпна от отвора и след миг се показа отново. — Как да направя, че да я вземете?

— Пусни я — отговори живо тя.

— Ще се счупи.

— Няма. Подът е покрит с прах до глезените. Няма да се счупи. Просто я пусни.

— Добре — гласът му звучеше несигурно, но покорно.

Сора отстъпи назад и пейката полетя надолу, удари се в земята и се разби на парчета. Брони чу удара и се оплака:

— Миледи, казах ви…

— Разстоянието до пода трябва да е по-голямо, отколкото предполагах — обясни весело тя, след което навлезе бързо в облака прах и започна да събира дъските от пейката, като благодареше на Бога за предоставената им възможност.

Дългата дъска, която служеше за сядане, изглеждаше достатъчно дебела и здрава, за да отмести канарата. Единият крак на пейката все още се крепеше към нея, но тя знаеше, че Уилям можеше да го махне.

В следващия момент тя чу някакво думкане над главата си и внезапно около нея се издигна вихрушка от прах. Слисана, тя се изправи с дъската в ръка и тъкмо се чудеше накъде да бяга, когато чу:

— Така ще се разправя с всеки, който дръзне да ти помага, лейди Сора.

От гласа на Никълъс я полазиха ледени тръпки по гърба. След това вратата горе се затвори внимателно и тя пусна дъската.

— Брони? — започна да опипва наоколо тя, докато намери тялото му. То лежеше свито в необичайна поза. — Брони?

Ръцете й почти мигновено откриха раненото място. Ключицата на рамото му беше счупена, а ръката му бе извита и притисната под тялото. Ръцете й се плъзнаха по тялото му. Тя напипа една подутина на рамото му, предизвикана най-вероятно от гневния лорд Никълъс. После откри още една, по-голяма, на челото му.

Чу да се носят проклятия от тунела и след малко Уилям попита:

— Какво, за Бога, беше това? Удари ли се?

— Не, но щях да бъда, ако Брони беше паднал отгоре ми.

— Брони е тук? О, чудесно, ще можем да измъкнем и него от това място.

— Точно сега няма да можем. Той е в безсъзнание. Приятелят ни горе го хвана, че ни снабдява с храна и му нанесе хубав побой, след което го хвърли тук.

— Мили Боже — каза безизразно Уилям. — Ще оживее ли?

— Да. Слоят прах на пода е доста дебел и смятам, че това спаси живота му, но ще имам нужда от помощта ти, за да наместя ключицата му и да го накараме да се почувства по-удобно.

— Да го накараме да се почувства по-удобно, след като сме затворени в тази тъмница? Всичко, което можем да направим, е да превържем рамото му, но нямаме нищо, от което да направим шина.

— Може да използваме крака на пейката, която Брони ми пусна.

— Пейка? — гласът му беше станал по-висок от вълнение. — Как успя да го накараш да ни даде пейка?

— Излъгах го — призна си тя. — Има една дълга, здрава дъска, която може да послужи за лост и да се опитаме да отместим камъка, но първо трябва да ми помогнеш за Брони — каза тя, като седна. — Никога не съм мислила, че Брони изглежда така.

— Как? — попита любопитно Уилям.

— Красив е. В началото си мислех, че брадата му е посивяла, а веждите са сключени над носа му. После, когато ме носеше надолу по стълбите, разбрах, че трябва да е млад човек, но все още си го представях с дълги ръце и криви крака. Знам, че пръстите не могат да ме лъжат. Това момче е истински бог.

— Хм.

Тя се залови да оправя рамото на Брони, но Уилям хвана ръцете й и ги отстрани.

— Остави, аз ще го оправя.

— Но аз съм свикнала да работя без светлина — възрази тя.

— Аз ще имам грижата за него.

Брони беше превързан с такава бързина и вещина, че би се учудил, ако не беше в безсъзнание. Когато свърши, Уилям се обърна към Сора и я увери:

— Ще се оправи. Чуй го как диша.

Брони беше дошъл в съзнание и сега спеше, а дишането му беше равномерно. Гръмогласното му хъркане ги придружаваше, докато се вмъкваха в тунела, избутвайки дъската пред себе си и влачейки храната и виното.

Уилям разгледа камъка, който препречваше пътя им към свободата, с пораснала надежда. Наистина беше твърде голям, но с помощта на лоста, с който Сора се беше сдобила, те щяха да се справят. Първо трябваше да избутат камъка напред, така че да могат да мушнат дъската под него. Той нареди:

— Подложи рамото си на канарата, скъпа, и ще видиш как ще отместим това камъче.

— И после ще можем да похапнем?

Сора се мушна между камъка и стената и като постави ръката си под него, напрегнаха сили и го повдигнаха малко. Той се изтърколи достатъчно, за да може Уилям да подложи дъската под него.

— Ще ядем, когато свършим. Мисълта за едно хубаво похапване, ще ни даде сили.

Тя заобиколи камъка и отиде да му помогне при лоста, но той нежно я отмести настрана.

— Мога и сам да се справя. Ти си много слаба за тази работа.

— Но, Уилям…

— За тази работа са необходими повече мускули, отколкото ти имаш. Повярвай ми, Сора.

Тя отстъпи без повече да се противи, но подпря камъка с ръка.

Уилям натисна лоста с цялата си сила. Дъската изпука застрашително, но канарата не помръдна. Той спря, пое си дъх и отново се зае с лоста. Буташе, пъшкаше и се бореше, но камъкът не помръдваше.

Тя го остави да се помъчи още известно време, докато накрая не издържа и каза:

— Не мога да повярвам, че няма да ти бъде по-леко, ако и аз бутам заедно с теб.

— Искаш да свършиш тази работа? — попита той през зъби.

— Не. Ти се справяш добре.

Той се наведе отново върху лоста.

— Просто мисля…

Той изрева и гласът му отекна в малката пещера:

— Помогни ми тогава, мадам Нахалство.

Тя се втурна да му помага, но не можа да се стърпи и го попита:

— Винаги ли си така ядосан, когато се появи някой с по-добра идея?

— Да.

Тя реши, че е по-добре да изостави въпросите си.

Сора буташе, а той повдигаше, докато канарата се отмести малко. Забравил за засегнатото си честолюбие, той изрева:

— Задръж така!

И мушна дъската по-навътре. Мъчително и бавно, камъкът започна да се клати и да се отделя от мястото си, докато внезапно Сора се намери легнала на земята, а канарата се изтърколи и освободи пътя. Ситни камъчета и прахоляк се посипаха от тавана върху нея. Уилям бързо запълзя след канарата, сякаш се страхуваше, че тя може да се върне. Като разгледа освободения тунел, той съобщи:

— Изходът е оттук. Виж, наклонът е надолу.

Той се изправи на крака, повдигна я като кукла, взе я в обятията си и радостно извика:

— Успяхме!

Тя отвърна на прегръдката му.

— Успяхме!

Уилям я погледна, приближи лицето й до своето и гръмогласно се разсмя.

— Знаеш ли на какво приличаш?

Тя не очакваше да чуе това.

— Това толкова ли е важно?

— Никълъс никога няма да може да те забележи, тъй като се сливаш с декора на пещерата — той духна в лицето й и я постави на земята, като изтупа дрехите й. — Цялата си бяла — каза той — и вероятно ще останеш такава, докато не намерим баня.

— Ти по-чист ли си?

— Не. Може би, когато се появя пред Никълъс, за да си отмъстя, той ще помисли, че аз съм просто един призрак, който витае наоколо.

— Един призрак, който е в много добро здраве — надсмя се тя на въображението му и поиска наградата си: — Може ли вече да ям?

— Каква лакома жена имам — въздъхна той и като се пресегна, издърпа храната и виното. — Хайде да излезем навън. Слънцето ще ни се отрази добре.

— Какво ще правим с Брони?

— Решението на всеки проблем с времето си, жено — припомни й той.

Тя хвана ръката му и му позволи да я изведе навън. Той я сложи да седне и отвори кърпата, в която беше увита храната. Отчупи едно парче хляб и го постави в ръката й. После отвори кожения мех, който беше пълен с вино, и изля няколко глътки в устата й. Като се облегна на стената, тя въздъхна:

— Изморена съм.

— Такъв непобедим войн има правото да бъде изморен — успокои я той.

— Не това ме измори. Не спах добре миналата нощ. Разбираш ли, не че се страхувах от плъховете, но не ми харесваше мисълта, че те се навъртат около мене. Безпокоях се, че Никълъс ще разбере, че всъщност исках да те пусне при мен в пещерата. Страхувах се, че ще промени решението си и ще ме вземе в леглото си.

Думите й се отнесоха, пространството между тях ставаше все по-голямо, главата й клюмваше бавно на една страна.

Уилям измъкна парчето хляб от ръката й, преди да падне на земята и внимателно я сложи да легне. Той въздъхна и впери поглед в жена си. Цялата напудрена с бял прах, почти припаднала от умора, тя беше все още едно вдъхновение за него. Ако не беше хладнокръвието и здравият й разум, той никога нямаше да избяга от страха, който държеше ума му в плен. Ако не беше бързата й мисъл, те никога нямаше да могат да избягат от тъмницата, в която Никълъс ги беше затворил.

Сега всичко зависеше от Уилям. Той щеше да се погрижи да избягат от пещерата; този затвор тук беше даже по-опасен, отколкото тъмницата. Ако Никълъс ги намереше тук, той щеше да побеснее, че го бяха надхитрили толкова леко. Ако ги намереше сега, телата им никога нямаше да бъдат докоснати от вълните на прилива. Хората на Никълъс щяха да ги хвърлят в прибоя и те щяха да бъдат отнесени далече, за да станат още едни от многото мистериозно изчезнали хора в тези времена.

Трябваше да се изкачат до върха на скалата. Но как? Той отиде до ръба на пещерата и погледна надолу. Вълните яростно се блъскаха в подножието на стръмната скала, като разпръсваха бяла пяна върху околните назъбени скали. Погледна нагоре. Отвесната скала се извисяваше високо над главата му, една непревземаема грамада в бяло. Погледна на една страна, после на другата. Нямаше къде да се стъпи, нямаше къде да се хване.

Слънцето печеше право над главите им, когато Уилям взе Сора в ръце и я вдигна.

— Хайде, скъпа, трябва да вървим.

Тя стенеше и се гушеше до гърдите му. Той я погали по косата. Колко му се искаше да не я буди. Умората я бе завладяла напълно. Горната й устна потръпваше от тежкото й дишане. Тя не беше помръднала, не се беше обърнала, през цялото време бе лежала неподвижно.

— Хайде, любима, време е да се покажем отново герои — повтори монотонно той.

— Уилям — промълви тя, без да се събужда.

Той я притисна до гърдите си и каза:

— Поспи още няколко минути.

Огледа внимателно тясната пещера. Очертана от висок таван и стени, които се извисяваха близо една до друга, тя не беше нищо друго освен една цепнатина в скалата високо над океана. Докато Сора спеше, той се зае с приготовленията. Начупи дъската на малки заострени колчета и ги мушна в колана си. Бяха достатъчно остри, за да може да се рови с тях. Това бяха единствените приспособления, които щяха да им послужат при катеренето към върха на скалата. Той изтърколи камъка на старото му място в отвора на тунела. Откри, че беше лесно да го премести втори път. Нямаше да служи за нищо повече от „запушалка“, но времето имаше значение за тях, а скалата щеше да забави Никълъс и хората му. Той се надвеси напред, над океана, за да проучи евентуалния им път нагоре по канарата. Разстоянието до върха беше по-голямо, отколкото си беше представил, когато за първи път погледна нагоре, но вторият му оглед запали искрата на надеждата в него. Проскубани храсти се подаваха тук-там, устояли на силните ветрове благодарение на устойчивите си корени, здраво впили се в оскъдната почва, която покриваше скалата.

Катеренето щеше да бъде трудно за него, но не и невъзможно.

Но за Сора? Той изтръпна. Мисълта, че трябва да я напътства стъпка по стъпка нагоре по гладката, отвесна повърхност, караше ръцете му да треперят. Като я притисна по-близо до себе си, той я целуна по челото и започна да се моли с цялата си душа.

— Уилям? — ръцете й обгърнаха кръста му. — Уилям? — тя се отдръпна и седна. — Целия ден ли смяташ да прекараш в сън? Не е ли по-добре да вървим?

Без да каже нищо, той се чудеше колко бързо тя можеше да промени неговото добро настроение, така че то да премине в раздразнителност.

— Ти си една заядлива жена, знаеш ли това?

Тя се изправи и оправи полите си.

— Била съм наричана и с по-лоши имена — увери го тя, — но не от по-добри мъже.

Той изсумтя и се изправи.

— Мислиш да ме ласкаеш с комплименти?

— Мисля, че е по-добре да се изкатерим по скалата, която се извисява над нас — отговори тя.

Смаян, той погледна широко отворените й невинни очи.

— Откъде знаеш, че има скала?

— Никога нямаше да ми позволиш да спя, ако се стигаше лесно до върха.

— Ти си една досадница. Трябваше да те оставя вътре — той погледна камъка, който блокираше пътя към тъмницата и въздъхна, — но не мога.

— Ще успея да се справя, Уилям — погали го тя по бузата. — Ние двамата ще успеем.

И те успяха!

Уилям лежеше на тревата, която растеше на върха на скалата, стиснал нежните стъбълца в свитите си в юмруци ръце и дишаше тежко. Бяха успели, въпреки потта, която се стичаше надолу по лицето и врата му, въпреки сърцето, което биеше лудо в гърдите му.

Сора успя!

Тя беше хладнокръвна и търпелива. Чакаше неговите напътствия, преди да премести ръката или крака си. Никога не се колебаеше, когато трябваше да върви напред или да дълбае в отвесната скала, за да направи място и да може да стъпи с върха на обувките си. Тя не се оплакваше от горещината, въпреки че следобедното слънце прежуряше безмилостно бялата канара и ги печеше като на шиш. Тя, изглежда, не разбра неговото предупреждение, че и най-малкото подхлъзване можеше да се окаже катастрофално и да завърши със стремглаво падане надолу. Тя само се усмихна и каза:

— Не падането ме безпокои, а приземяването.

Но той не беше в настроение да се шегува.

Сега тя седеше малко встрани от него, а морският вятър разпиляваше косата й, като отнасяше белия варовиков прах от нея. Тя търпеливо чакаше той да се съвземе от ужаса, който беше изживял. Той не видя грижовността, с която тя повдигна края на ръкава си, за да избърше потта от челото му и попита:

— Уилям, добре ли си?

— Да — обърна се към нея той и я погледна внимателно. — А ти?

Тя стисна ръцете си, които леко трепереха, и ги постави в скута си.

— Ръцете ми са изподрани от схватката с камънаците, а няколко тръна са се заболи в дланта ми, но в сравнение с…

— Недей! — пресегна се той и хвана коляното й. — Дори не го споменавай.

— Скъпи! — хвана тя ръката му, когато той понечи да я дръпне от коляното й и я помилва. — Трябва да престанеш да се тревожиш за мен. Сега сме на върха на скалата и е крайно време да се придвижим напред.

— Повечето жени щяха да изпаднат в истерия, ако им се наложеше да направят едно такова катерене. Как успя да запазиш такова спокойствие?

Той се почувства смутен от неизменното й чувство за хумор, което я съпътстваше и в най-напрегнатите моменти. Нима тя не разбираше, че нищо, което му предстоеше да извърши, не можеше да се сравни с това пълзене нагоре по скалата.

— Никога не съм се съмнявала, че ще ме изведеш на върха — тя се спря, за да придаде по-голяма значимост на думите си. — Ти никога не би позволил на някого, или на нещо, да ми причини зло. Аз ти имам пълно доверие.

— Доверие? Какво общо има доверието… — думите му секнаха и той се изправи. Като хвана брадичката й, той попита: — Доверие?

На устните й се появи лека усмивка и тя сведе срамежливо очи.

— Да, доверие — потвърди тя.

Той се почувства така, сякаш можеше да събори замъка Кран с двете си голи ръце, да галопира без кон до Бърк със Сора на гърба си.

— Ти ми се доверяваш да се грижа за теб?

— Напълно!

— Вече трябва да вървим — промълви той, очарован от признанието на съпругата си.

— Знам. Ако Никълъс ни открие да лежим на тревата…

Сякаш блясък на светкавица го разтърси и го върна на земята, така му подействаха думите й.

— Така е — той се изправи и и помогна да стане. — Трябва да вървим. Трябва да намеря наблизо някакво място, където да те скрия.

— Да ме скриеш? — размърда се тя. — Мислех, че ще вървя с теб.

Той се усмихна.

— Глупавичката ми. Не мога да се грижа за теб, докато се бия. Може би срещу мен ще излязат много мъже. Цялото ми внимание ще бъде насочено върху това как да се защитавам и как да нападам, за да унищожа Никълъс.

Като дръпна ръката му, тя каза:

— Не! Не! Няма да се биеш! Просто ще избягаме от това място.

— Никълъс има коне и въоръжени мъже и познава много добре тази област. Той ще ни намери — след като огледа равната, лишена от растителност околност, той направи една гримаса и каза: — Страхувам се, че ще му бъде твърде лесно да ни залови. Ето, там виждам едно каменисто възвишение.

Тя седна на петите си, дръпна го и намръщено отвърна:

— Не можеш да се биеш сам срещу замък, пълен с въоръжени хора!

— Не, скъпа — успокои я той. — Бях при Чарлз, когато разбрах, че ти си била права, не ти ли казах това?

— Казвал си ми, че съм била права? Не, някак си това се е изплъзнало от разговора ни.

Тя се съпротивляваше, когато той я хвана под мишниците и я повдигна.

— Да. Чарлз беше възмутен, когато разбра за подозрението ми, че се е опитвал да ме убие по такъв малодушен начин. Изпаднах в крайно унизително положение, когато разбрах, че съм сгрешил.

— О, изпитал си унижение?! — възкликна саркастично тя.

— А някои от случките, които той ми разказа за Никълъс, проясниха съзнанието ми. Той е луд, както знаеш.

— Никълъс? — кимна с глава тя. — Да, така е. Мислите и постъпките му са лишени от всякаква логика.

— Злобна малка жена, това си ти, нали? — той я взе в прегръдките си и я повдигна от земята, а когато отново я остави, тя престана да се бори срещу неговото решение. — Съгласна си с мен? — изненадано каза той.

— Разбрах. Ти ще ме носиш, ако не искам да вървя.

Тя го виждаше по-ясно, отколкото той себе си. Нямаше намерение да я насилва, когато я повдигна, но може би точно това се бе загнездило някъде в подсъзнанието му.

— Вероятно моите хора са вече наблизо.

— Смяташ, че ще могат да дойдат дотук за един ден? — попита скептично тя и забави стъпките си. — Баща ти никога в живота си не се е движил толкова бързо.

— Никога не си виждала баща ми, когато отива на война — отговори с твърда вяра в гласа си той. — Съжалявам мъжете, които са се лишили от съня си снощи — той я теглеше към каменистата могила, покрита с шубраци. — Ти ще разбереш, че са пристигнали преди мене. Седни на върха на скалата и слушай. Когато чуеш тътена на битката, ще знаеш, че сме победители.

Тримата мъже яздеха към замъка Кран, а войската им ги следваше. Реймънд и лорд Питър яздеха от двете страни на Великия лорд.

— Той се хвалеше с това, казвам ви — махна шлема си Реймънд и приглади с ръка дългата си черна коса. — На сватбата той загатна нещо такова, но аз само свих рамене. После ми разказа за плановете си да убие Уилям и аз му се възхитих с цялото си сърце.

— И той ти повярва — погледна гневно и недоверчиво към Реймънд лорд Питър.

— Да, беше отишъл толкова далече, че виждаше, единствено своето величие.

Лорд Питър поклати глава. Страхуваше се, че това беше истината и се чувстваше глупаво, че беше повлякъл хората си през цяла Англия заради една измислица.

— Защо не дойде веднага при мен?

Реймънд обърна хубавите си черни очи към лорд Питър.

— Щеше ли да ми повярваш?

Лорд Питър погледна настрани.

— Ти не ми вярваш истински дори и сега. Не искаш да повярваш, че едно от твоите пиленца се е превърнало в лешояд.

— След като Артър отвлече Уилям и Сора…

— Какво? — извика Реймънд. — Нима тази абсурдна история е истина?

— Без съмнение, истина е — лорд Питър погледна Реймънд. — Мислех, че Уилям ти е казал?

— Кога?

— На сватбата.

Реймънд отметна главата си назад и се засмя дрезгаво.

— На сватбата Уилям имаше само едно нещо в ума си, но разбира се, носеха се слухове.

— Артър признал, че заедно с един друг лорд са действали, за да убият Уилям. Трябваше да ти кажа по-рано.

— Не сте се разбрали помежду си — каза другият лорд. — Прекалено много битки се водят от чиста заблуда.

Ядосан, лорд Питър каза:

— Трябваше да остана в Бърк. Какво ще стане, ако дойде някакво известие за Сора, докато ме няма? Вероятно Мод сама ще трябва да поведе гарнизона в битка, ако се стигне дотам.

Той погледна към лорда, който каза усмихнато:

— Моята съпруга е същата. Прекалено самоуверена и винаги готова да ми го покаже.

— Жени! — въздъхна лорд Питър. — Мод беше готова да ми отреже главата за това, че заминавам, когато Сора е отвлечена. Тя продължи да търси Сора и намери следи от стъпки на мъже и коне. Откри и някакъв непознат селяк, който бе издран и изпохапан до смърт. Освен това откри и нашето куче Була. Знаеш, че кучето беше един страхливец, но мъжът лежеше мъртъв до животното. Була беше завързан здраво с въже, което се опитваше да прегризе — лорд Питър поклати глава. — Как ли са успели да завържат кучето?

— То е познавало човека, който го е вързал — отговори логично лордът.

— Да, така предположихме и ние. Когато Мод освободи кучето, то избяга в гората и оттогава не сме го виждали.

— Мисля, че ще видите отново кучето си — успокои го лордът.

— Да, в деня, когато видя отново Сора — съгласи се лорд Питър. — Някой я е отвлякъл, но защо?

— Никълъс я е отвлякъл — настоя Реймънд. — Целият заговор е една голяма лепкава паяжина, която Никълъс е изплел. Казах му да ме осведоми, когато дойде времето да се разделят земите, за да мога да присъствам и аз.

Лорд Питър изсумтя.

— Мога да си представя какво е отговорил.

— Каза, че трябва да му помогна, за да се домогне до повече земи. Реши, че трябва да направя нещо, за да имам някакъв собствен доход, а не да завися от моя баща — устните на Реймънд се извиха в горчива усмивка.

Лорд Питър и Великият лорд не казаха нищо. Те гледаха право пред себе си, докато яздеха, и не проявиха никакво съчувствие и разбиране. Какво биха могли да кажат? Начинът, по който родителите на Реймънд се отнасяха към него, беше срамен, но това беше проблем на Реймънд и той не би приел чуждо вмешателство.

— Тогава не обърнах внимание на думите на Никълъс, а трябваше. Простете ми — извини се Реймънд. — Събитията в Лондон бяха толкова ужасни — той погледна към лорда, — че мисълта за Уилям се изплъзна от съзнанието ми. Наистина, винаги съм вярвал, че Уилям може и сам да се грижи за себе си.

Лорд Питър се засмя.

— Той щеше да те удари, ако му беше казал нещо такова за Никълъс.

— И така, по време на последната нова луна в дома ми в Лондон пристигнала една удивителна личност. Един огромен красив мъж, който твърдял, че бил препускал през целия път от замъка Кран до Лондон, носейки известия от Никълъс. Аз не бях в Лондон, тъй като следвах принц Хенри. Този мъж въобще не спи, лорд Питър, и изпитва голямо удоволствие от непредвидените пътешествия.

— Виждам — отговори иронично лорд Питър.

Лордът се разсмя, а Реймънд сви рамене и погледна лорд Питър.

— Моите слуги не обърнали голямо внимание на вестоносеца. Дали му да яде и го оставили да се наспи, а когато се върнах, го доведоха при мен. Този приятел не беше много блестящ оратор и когато повтори съобщението, не можеше да се разбере какво точно гласеше то. Спомена нещо за женитбата на Никълъс с жена, която била равна със съпругата на Уилям.

— Какво?! — възкликна високо лорд Питър.

— Тогава аз не можах да разбера какво точно искаше да каже — каза Реймънд, — но то ме уплаши и реших, че вече е крайно време да ти кажа какво подозирах и какво знаех. Сега вече разбирам всичко.

Великият лорд се обърна към лорд Питър:

— Не можах да се стърпя и да не ви придружа. Искам да видя околността и да поговоря с бароните. Уверявам ви, че съм развил шесто чувство по отношение на предателството и измамата. Вие сте на прав път.

Като махна с ръка, лорд Питър ги накара да препуснат напред в галон. Цялата група яздеше усилено. Те настигаха и задминаваха други пътници. Докато преминаваха през малките селца, селяните се навеждаха почтително, но лорд Питър не им обръщаше никакво внимание, докато не видя малкия отряд войници, разбити, мрачни и смачкани, които яздеха насреща им. Един познат глас, идващ от групата, го накара да вдигне глава.

— Чанинг? — извика той, като позна мъжа, чиито крак лежеше извит напреко на седлото. — По дяволите, човече, какво се е случило?

— Милорд, бяхме нападнати, докато яздехме към замъка Кран. Казаха ни, че трябва веднага да отидем там.

— Как можа да допуснеш това? — попита Питър, явно недоволен от водача на въоръжения отряд.

— Бяха голяма група рицари, милорд. Добре обучени наемници. Чарлз не беше в необходимата форма, за да ни ръководи, а неговите хора не са нищо повече от най-обикновени страхливци.

— Чарлз? Били сте с Чарлз?

— Не можах да остана, за да проверя дали е жив, милорд. Видях го да пада под удара на неприятелска сабя, но дали остана жив, не мога да ви кажа.

— Има ли между вас хора, които не са ранени? — лорд Питър погледна към групата.

Чанинг кимна с глава.

— Няколко души.

— Изпрати ги обратно да намерят Чарлз и да разберат дали е жив. Ти, Чанинг, продължавай да яздиш към Бърк.

— Трябва да се върна с вас. Лорд Уилям може да има нужда от мен — каза отчаяно Чанинг. — Той ни заповяда да вървим без него. Аз спорих с него, милорд, но лорд Уилям…

— Къде е Уилям?

— Отиде в замъка Кран. Сам, милорд, за да спаси лейди Сора.

Устните на лорд Питър се изкривиха от ужас.

— Той мисли, че сме ви предали съобщението, което изпрати до вас, и че вече сте там, за да му помогнете, но нас ни нападнаха войните от замъка Кран. Никога не мога да сбъркам крясъците им.

— Върни се у дома, Чанинг! — заповяда лорд Питър. — Ти направи всичко, което можеше.

— Откъде имаш тези синини? — попита Уилям, като натопи кърпата й във ведрото с вода и изтри лицето й.

Гневът, който се долавяше в гласа му, я накара да пожелае никога да не бяха откривали кладенеца в тази изоставена ферма, сгушена в сенките на хълмчето. Хората, които живееха там, бяха заминали набързо, търсейки сигурност в замъка. „Слуховете за евентуална война са се разпространили бързо“ — беше казал той.

Сега пиленцата кълвяха около краката им, докато двамата седяха на пейката в двора и тя се опитваше да успокои гнева му със смях.

— Белезите ми не са нищо особено. Не мислиш, че съм последвала Никълъс без борба, нали?

— Той ми се видя невредим — закачи я той.

— Неговите белези не се виждат — върна му го тя.

Той се отпусна малко.

— Не можа ли да намериш някой камък, който да използваш за главата му?

— Ако имах камък — отговори уверено тя, — сега нямаше да го търсиш.

— Това е моето момиче — потупа я по рамото той и Сора трепна.

Изведнъж той замръзна на мястото си. Чуваше се само тежкото му дишане, а погледът му се беше спрял на моравите следи по бледата й кожа.

— Какво ти е направил този мерзавец?!

— Нищо ми няма, Уилям — погали успокоително лицето му тя.

— Ще го накарам да си плати за всеки белег — обеща Уилям, като отново потопи кърпата във водата и после я изстиска.

— Целият си мокър, Уилям — хвана ръката му тя, преди той отново да започне да я почиства.

— А ти цялата си в прах.

— Намокрил си дрехите ми — оплака се тя, но една тревожна нотка в гласа й привлече вниманието му.

— Има нещо, което не искаш да видя.

Тя не отговори, като се опитваше да изглежда спокойна. Надяваше се, че той нямаше да поиска да измие врата й, но вече беше раздразнила любопитството му. От кърпата капеше вода и мокреше дрехите й, докато той почистваше полепналия бял прах от врата й.

— Сора! Света Богородице! — той разгледа врата й и започна да проклина. Една огърлица от сини отпечатъци на пръсти обикаляше нежната кожа на врата й, а две морави петна близо до гърлото й му показваха колко малко още е трябвало, за да я загуби. — Това ли е любимият му начин да умъртвява хората?!

— Не, той също така обича и отровата — повдигна очите си към лицето му тя. — Хоиза беше кучка, но на мен ми е жал за нея.

— Боли ли те? — попита я той с убийствен глас…

— Чувствам, че малко ме дразни гърлото, когато говоря — призна си тя.

— Какво го спря?

Въпросът му я накара да се усмихне.

— Брони. Ако не беше Брони, сега щях да съм мъртва.

— Искаш да кажеш, че аз съм длъжник на този глупак?

Ужасът, който личеше в гласа му, предизвика усмивка на лицето й.

— Да.

— Много добре — Уилям се изправи като човек, който трябваше да свърши едно неприятно задължение. — Добре. Ще се погрижа за него като за роднина.

— Той наистина е много добро създание — каза тя. — Като Була. Безкрайно предан към ближния си.

— Но също като Була е лишен от интелигентност — добави той. — Нито пък е безкрайно храбър.

— Такъв е моят Брони — съгласи се тя, а в гласа й се долавяше топлота и обич.

— Ще го убия!

Тя подскочи, изплашена от свирепата му клетва.

— Брони?

— Никълъс. Ще го убия, както бих убил побеснял вълк.

— Почакай, докато пристигне баща ти — настоя тя. — Никой няма да те вини за това.

— Мислех, че ми имаш доверие?

— Да, вярвам ти — една сълза проблесна на миглите й и тя сведе чело на гърдите му, за да я скрие. — Доверявам ти се да се грижиш за мен. Но се съмнявам, че ще проявиш същата грижа и към себе си.

— Скъпа, чуй ме — повдигна брадичката й той и я погледна в лицето. — В действието ми ще има елемент на изненада. Дано имаме късмет Никълъс да не е разбрал, че сме избягали. Но дори и да е разбрал, той едва ли ще очаква да ме види от вътрешната страна на назъбените стени на замъка си. Не и сега. Страхувам се да чакам прекалено дълго, не виждаш ли? Веднъж да вляза в замъка и ще мога да отворя вратите на баща ми.

— Ще отвориш вратите, когато наемниците му се разпореждат в замъка?

— Мога да го направя. Не съм само една голяма грамада от мускули, знаеш това. Аз съм хитър и ловък и никога не забравям първото правило на боя. Ако не успея да отворя портата, то тогава ще обсадим замъка и ще чакаме, докато този луд сам се покаже. Искам той да си отиде от нашия живот. Искам пътят пред нас да е чист и да живеем без страх.

Тя затвори очи.

— Имаш много странен начин да ме избавиш от страховете ми, като ми казваш, че ще влезеш в единоборство с цял замък, пълен с войни.

— Ще видиш, че ще успея — засмя се той.

Тя отвори очи.

— Не може да се каже, че скромността е твоя добродетел.

— Говоря самата истина — заяви той тържествено.

Като го бутна по масивните рамене, тя се подсмихна развеселена.

— Така е по-добре — увери я той. — Запази вярата си в мен. Остава ни да извървим още малко път до края на този кошмар. А сега ти ще останеш тук, а аз ще отида да изпълня това, което съм замислил. Ще ти оставя хляб и сирене, за да има какво да ядеш.

— Не мислиш, че ще се върнеш довечера — каза решително тя.

— Не знам — той нежно я прегърна. — Трябва да сме готови за всичко.

— Ще ти кажа нещо, Уилям — тя мушна полите в колана си, преди да се изкатери нагоре по скалата, където Уилям беше открил една пукнатина, която щеше да й служи за убежище, докато се върне. — Тялото ми е подготвено за всичко, но не знам още колко удара може да понесе сърцето ми.