Светлина в мрака

19.

— Аз го боготворях — каза с нежен глас Никълъс. — Знаеше ли това?

— Кого?

Сора седеше свита и трепереше пред огъня, който гореше в залата на замъка Кран.

— Уилям. Аз обожавах земята, но която той стъпваше.

— Какво промени отношението ти към него?

— Нищо — той пристъпи по-близо до огъня, а тя се отдръпна настрана, като загърна полата около глезените си. — Никога не съм променял отношението си към него, откакто разбрах, че мога да бъда Уилям.

— Да бъдеш Уилям? — попита глуповато Сора.

— Да. Не виждаш ли? Това е хубавото в цялата работа. След като го убия, аз ще бъда син на лорд Питър.

Поразена и объркана, тя изтърси:

— А какво ще кажеш за Кимбол?

— Кимбол? — повтори разсеяно той.

— Кимбол, синът на Уилям. Наследникът на всички земи на лорд Питър.

— О, Кимбол — каза безгрижно той, — ще се наложи да го убия.

Сора затвори очи. Изпитваше силна мъка и се молеше на Бога да я напътства какво да прави.

— Не искаш ли да бъдеш… Уилям… за Кимбол?

— Да бъда баща? Не. Децата създават прекалено много грижи. Ще трябва да умре. Аз ще бъда главният му оплаквач, какъвто щеше да бъде Уилям. Това прави ли те щастлива?

Искрено казано, той й предлагаше благодатен живот, а това беше по-лошо, отколкото това, което беше направил преди. Представата му за добра постъпка, беше убийството на момчета. Самообладанието се изплъзна от властта й. Тя чуваше как кръвта бие в ушите й. Той беше въплъщение на злото и й се прииска да го върне обратно в дома му, при дявола. Тя се изправи; искаше да издере очите му, искаше да го накара да страда.

Шум от тичащи по стълбите крака я накара да се спре. Като изправи главата си, тя се ослуша внимателно. Шляпането на обувките и учестеното дишане й напомниха за някого и когато задъханият пратеник заговори, нейната ярост постепенно премина в ужас.

— Казах на лорд Уилям, че тя е при вас, милорд.

— Проклет мошеник! — избухна Сора. — Брони, какво правиш тук?

— О, миледи, надявах се, че няма да ме познаете — дотътри се той до нея. По шума от стъпките му тя разбра, че беше по-злочест, отколкото когато го беше оставила в замъка на Артър. — Лорд Никълъс стана мой господар, след като лорд Артър умря, и аз правя това, което той ми нареди.

— Как си могъл?

— Това не ми харесваше — увери я той. — Опитах се да кажа на лорд Никълъс да не го прави, но не знам по каква причина, никой не искаше да ме чуе.

— Вече чух твърде много от теб — каза студено Никълъс. — Не си дошъл тук да приказваш с моята съпруга, а да докладваш…

— Вашата съпруга? Мисля, че казвахте, че тя е съпруга на лорд Уилям.

— Глупак!

Сора потрепери, когато чу острото изплющяване на един шамар и стона на Брони.

— Гледай си твоята работа, както вече ти казах! Кажи сега, какво отговори лорд Уилям?

— Не видях точно лорд Уилям — Брони се отдръпна назад и Сора предположи, че той избегна друг удар. — Не беше възможно! Намерих замъка на лорд Уилям точно както ми казахте и похлопах на портата, но ми отвърнаха, че цялата войска се подготвя да тръгне на поход. Аз попитах за къде се стягат и те ми отговориха, че отиват да спасяват лейди Сора. Попитах ги кой я е отвлякъл. Казаха ми, че е лорд Никълъс, и аз им казах, че е точно така.

Сора потисна смеха си. Тя разбра, че скоро ще изпадне в истерия, но въпреки че се опитваше, тя не успя да прогони усмивката си. Очевидният страх на Брони й дойде твърде много. Тя започна да се смее нервно и продължи, докато накрая и Никълъс се разсмя.

— Отлично, Брони! — похвали той слугата си. — Значи лорд Уилям знае къде е тя.

— Това е всичко, милорд — каза пламенно Брони. — Лорд Уилям сам ще дойде тук.

— Какво!? — смехът на Сора секна. Тя се отпусна на пейката и стисна ръба й с вкочанените си пръсти. — Ще дойде сам?

— Да. Аз влязох в замъка, за да похапна. Слугата, който работеше в кухнята, изглежда, ме хареса.

— Почивал си? — изръмжа Никълъс.

— Човек не може да тича толкова много, без да се нуждае от малко почивка, милорд.

— О, разбира се, че не може!

Сарказмът на Никълъс остана незабелязан за Брони и той въздъхна с облекчение.

— Да. Знаех, че ще се съгласите с мене. Докато стоях там, го чух да говори. По-скоро да спори.

— Лорд Уилям? — попита Никълъс, като барабанеше с върха на пръстите си.

— Да, лорд Уилям! Кой друг? Те обядваха и аз го чух. Разправяше на приятеля си, че това подло животно, което е отвлякло неговата лейди, никога няма да допусне една армия да се доближи до крепостта му, но сигурно ще му позволи да влезе, ако отиде сам. Лорд Уилям, искам да кажа.

— Подло животно, а? Ще видим кой е животно. Може ли едно животно да хване в капан легендарния лорд Уилям? Може ли едно животно да планира такава операция? Кой друг, освен лорд Никълъс от Уолхем, може да постави Уилям от Миравил на колене?

— Все още не си го поставил на колене — изръмжа Сора, тъй като Никълъс сложи ръце на раменете й и я стисна, като й остави белези. Беше сигурна в това.

— Какво ще прави Чарлз, докато Уилям язди към замъка ми съвсем сам? — попита подигравателно той.

— О, той отива при лорд Питър.

— Отива при лорд Питър? — каза замислено Никълъс. — Интересно. Кога стана това?

— Вчера. Тичах на връщане като бързия вятър.

— За това те бива — каза Никълъс. — Кога тръгват?

— Лорд Уилям е готов да тръгне веднага, но Чарлз има нужда от помощ, за да организира хората си и да се приготви за война. Казаха, че ще тръгнат днес на разсъмване.

— Чу ли всичко това, любов моя? Късметът е на моя страна — погали той раменете й.

— Лорд Питър никога няма да те признае — каза неочаквано тя. — Ти каза, че той прикривал презрението, което изпитва към теб.

— Той ще бъде съсипан, като разбере за смъртта на сина си — Отдалечи се той от нея, а после се върна. — Време е да си лягаме.

— Разбира се, че ще бъде съсипан, но се съмнявам, че ще загуби разсъдъка си. Не мислиш ли, че ще заподозре теб, когато се появиш с отвлечената съпруга на Уилям?

— Правилно — размисли той и после реши: — Просто трябва да те държа затворена тук до смъртта на лорд Питър. Ела — хвана я той за китката. — Нека да използваме леглото в дневната стая. Толкова време съм мечтал за теб.

Неочакваният начин, по който той отне свободата й, провокира нейната смелост, а огромното му желание я докара до отчаяние.

— А какво ще кажеш за майка си? — Сора отправи като стрела въпроса си към него. — Какво си помисли тя за теб, когато уби брат си?

Той спря да я тегли и тя усети как една тръпка премина през тялото му.

— Майка ми беше светица.

— Тя не обичаше ли брат ти? Или е била една чудовищна майка, която не е обичала всичките си синове?

Като я завъртя така, че да застане с лице към него, той хвана раменете й и я разтърси.

— Тя ни обичаше всичките! Тя ни обичаше безумно, душата си даваше за нас. Ние бяхме нейните цветя, нейните малки съкровища.

Болката от натъртеното тяло и унижението от положението, в което се намираше, я накараха да продължи гози разговор.

— Какво ти каза тя, когато го уби?

— Не искаше да я напускам, но те ме принудиха.

— Тя плака ли, когато ти замина?

Той отмина въпроса й.

— Баща ми взе другите момчета рано от нея, но мен тя успя да задържи, докато станах на осем години. Казваше, че никога няма да ми позволи да си отида, и аз се заклех да остана при нея завинаги.

— Тя плака ли, когато ти замина? — повтори въпроса си тя.

— Моето наследство дойде твърде късно за нея. Беше умряла.

— Тя плака, нали? Тя плака, защото ти я предаде, точно като братята си.

— Не съм я предал

Той говореше през стиснатите си зъби. Гласът му беше глух, но горчивината, която личеше в него, я накара да потрепери. След миг се овладя и се изправи.

— Бедната ти майка. Да чака тук съвсем сама и да живее само със спомените си. Да чака завръщането на своя най-малък син. Да чака, вечно да чака. Докато ти живееш в друг дом, учиш се, за да станеш рицар, шегуваш се с другите младежи и замяташ полите на жените.

— Не съм се забавлявал. Това беше работа, през цялото време само работа. Аз се трудех, за да стана рицар, трудех се, за да науча Артър да ме следва като куче. И не замятах полите на жените, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако ми оказваха съпротива и се бореха с мен. Тогава го правех.

— Не си искал да се забавляваш, докато майка ти е страдала, изоставена и съвсем сама.

— Точно така — тя усети усмивката в гласа му. — Ти разбираш. Знаех, че ще разбереш.

— Разбирам, че ме лъжеш — подразни го с презрението си тя. — Разбирам, че ти си изпитвал удоволствие да дресираш Артър, за да те следва с лекомислена преданост. Разбирам, че си изпитвал удоволствие, като си го наблюдавал да крои глупавите си планове за Уилям. Разбирам, че ти е доставяло удоволствие, като си се борил с всички онези жени, причинявайки им болка, за да ги накараш да правят това, което ти си искал.

— Как си могла да разбереш всичко това?

— Защото постъпваш така и с мен. Ти изпитваш удоволствие да се налагаш над безпомощните същества. Ти ме държиш и ме гледаш как се гърча, като нощна пеперуда, уловена от ръцете на безгрижно момче. Какво щеше да си помисли майка ти за теб, ако знаеше всичко това? Цялото това удоволствие, което изпитваш, като се гавриш с беззащитните хора. На това ли те е учила тя?

— Моята майка беше светица!

— Не. Не е вярно. Нищо чудно, че баща ти те е откъснал от нейните грижи. Тя е била зла, вероломна жена, която не е могла да понесе факта, че синовете й си отиват.

Като отровна змия той се стрелна и сграбчи гърлото й. Ужасена, Сора хвана китките му, но ръцете му я стискаха яростно. Тя риташе с крака, но не можеше да го достигне, тъй като ръцете му бяха твърде дълги и я държаха на разстояние. Той я стисна силно и силата й секна мигновено. Въздухът, който беше поела, изду гърдите й, тъй като не можеше да излезе. Обезумяла, тя заби нокти в китката му. Той я подмяташе като парцалена кукла, после се наведе над нея. Думите на Уилям изплуваха от едно ъгълче на съзнанието й: „Направи това, което противникът ти най-малко очаква от теб“.

Коленете й се огънаха и Сора се свлече на пода. Ръцете му за миг изпуснаха гърлото й и тя успя да си поеме дълбоко въздух, преди той отново да я сграбчи, но този път движението му беше обмислено и отмерено, като на човек, готов да изпълни свято задължение, и то с голямо удоволствие.

Той мълчеше, а Сора не можеше да говори. Знаеше, че умира. Чу остро бръмчене да изпълва въздуха. Нима пърхането на ангелските крила звучи като бръмченето на комарите?

Никълъс я пусна от смъртоносната си хватка и тя падна на пода. Когато пулсът в слепоочията й отслабна, тя си помисли, че може би той си играе с нея, очакващ само да помръдне, за да я убие. После бръмченето стана по-силно и премина в думи. Тя чу:

— Не можете да го направите, милорд. Тя е благородничка. Не можете да убиете една лейди.

— Ти, глупав изрод — каза Никълъс, като че ли правеше откритие. — Мога да правя всичко, каквото пожелая.

— Лорд Уилям идва тук заради нея. Той ще иска да я види.

В гласа на Брони личеше несигурност и терзание, задето си позволяваше да спори с по-високопоставен от него, но същевременно се страхуваше да спре.

— Уилям ще дойде сам. Ще му позволя да види трупа й и после…

— О, не — каза учуден Брони. — Никой не е в състояние да удържи лорд Уилям, ако види, че тя е мъртва. Никой не би се осмелил да направи такова нещо. — После несигурно добави: — Дори ако успеете да го убиете, не бих искал тези два призрака да бродят из замъка.

Никълъс се движеше напред-назад с малки, бързи крачки. Дишаше тежко. Застана до Сора и с върха на ботуша си я обърна по гръб.

— Вдигни я! — заповяда той. — Нека видим колко е умна и интелигентна, когато я загложди гладът, а студът и влагата в тъмницата проникнат до костите й.

— Не можете да я хвърлите в тази дупка — възпротиви се Брони. — Тя е дама от благороден произход.

— Тя е една опърничава жена и ще получи това, което заслужава. Вдигни я — гневът на Никълъс се засили — или аз ще я вдигна.

Сора умоляващо повдигна ръка към Брони и той се приближи до нея.

— Съжалявам, миледи, толкова много съжалявам. Аз не съм ви докосвал, с пръст не съм ви докосвал, да знаете — големите му ръце хванаха раменете й и тя изстена от болка. — Много извинявайте, миледи — отново промълви той, а тя с жест го накара да й помогне.

Много предпазливо той я обгърна с ръце, за да я повдигне.

— Върви след мене — изрева Никълъс.

Брони я вдигна с едно бързо движение.

— Съжалявам — мънкаше той, докато я носеше на ръце и следваше Никълъс. Те заслизаха надолу по едно тайно стълбище, което водеше към подземията на замъка, и той отново започна да й се извинява. — Съжалявам, много съжалявам. Аз не съм ви докосвал, с пръст не съм ви пипнал, да знаете.

Сора не се интересуваше от думите му. Единственото, което желаеше, бе да запази силите си за последния сблъсък с Никълъс. Но все пак бе доволна от топлината и поддръжката, които получаваше от Брони. Тя се надяваше, че гласът й щеше да въздейства; гласът й трябваше да му въздейства. Единственото й оръжие в тази неравна война, бе нейният мозък; а той, изглежда, работеше бавно, бе зашеметен от болката и шока.

Миризмата на вино, пропито в дървените бъчви, на билки, на месо, престояло твърде дълго в каците, я лъхна, докато вървяха през склада за провизии. Тук те щяха да намерят една врата-капан, вградена в пода, каквато всеки замък притежаваше. Врата, която водеше право надолу към страданието и смъртта.

Тя трябваше да говори, трябваше да му каже нещо.

— Никълъс — мрачно каза тя.

Но Никълъс не отговори. Може би не я беше чул; може би вече не й обръщаше внимание.

— Никълъс — опита отново тя. Този път гласът й беше по-силен, но болката ясно личеше в него. — Искам да ми обещаеш нещо.

Спряха. И тримата. Тя чу скърцане на метална дръжка и на отдавна несмазвани панти. После вратата се повдигна и застоялият въздух ги връхлетя. Той носеше мирис на влага и ужас, на плесен и страдание.

Сора отстъпи назад. Доволен от реакцията й, Никълъс каза:

— Мога да ти обещая, че жива ще те погреба в гроба.

— Тъмно ли е долу? — сарказъм оцветяваше думите й и той изруга. Тя смело настоя: — Искам да ми обещаеш, че няма да пускаш Уилям долу при мен — гърлото я болеше и тя постави ръка върху него. Силите трябваше да й стигнат, за да може да каже и последното си изречение. — Аз го мразя. Ще го убия, ако го пуснеш при мен!

— Какво пак си намислила?

— Нищо. Ние се сбихме. Ние се сбихме, преди да замине. Не си ли спомняш моите сълзи в гората?

— Когато те хванах? Да, ти плачеше.

— Плаках, докато изтекат очите ми.

Никълъс каза с презрение:

— Той те обожава.

— Уилям иска повече, отколкото аз мога да му дам. Той иска да обещая, че ще му се отдам безрезервно и изцяло. Той иска душата ми, мислите ми, чувствата ми. Иска напълно да завися от него във всяко едно отношение. Познаваш Уилям. Знаеш какво очаква той.

Горчивината, която пролича в гласа й, го изненада.

— Да — каза той, без да сваля погледа си от нея.

— Моля те, не го пускай долу при мене. Не мога да понасям неговите изисквания, а той се кълне…

— Иска да те накара да отстъпиш? — попита гневно Никълъс и тя чу как той търка ръце по кожените си панталони за езда. — Много добре. Много, много добре. Свали въжето, Брони, и я остави да върви.

Брони започна да плаче от ужас:

— Милорд, моля ви, лорд Никълъс. Тя е лейди.

— Плъховете долу могат да изтръгнат и майчиното й мляко. Накарай я да върви!

— Като я постави на крака, на доста голямо разстояние от зейналата дупка, Брони хвана въжето. Тя го чуваше как връзва краищата му за гредата, а Никълъс бърбореше:

— Милият Брони се безпокои, че си била лейди, но в действителност ти се ползваш с привилегии в моя дом. Повечето затворници хвърляме направо долу. Ако имат късмет и времето е влажно, то подът е покрит с кал, но понякога подът е сух, а през зимата обикновено е заледен. Лежат там долу със счупени кости и стенат в предсмъртна агония, докато накрая умрат.

Като се опитваше да не слуша приказките му, тя се облегна върху бъчвата с вино, но подигравателният му глас изпълваше пространството и тя не можеше да не го чува. Той продължаваше да говори:

— Сега, лейди Сора, ти ще получиш едно въже, което стига почти до дъното на дупката, а Брони ще го завърже на възел, за да го придържа. Внимавай да не стъпиш върху нечия гниеща плът или оглозгани кости. Не сме я почиствали от дълго време.

Тя се смрази от ужас. Ледени тръпки започнаха да лазят по гърба й. Той се разсмя.

— За тебе няма да бъде толкова лошо — приближи се до нея Никълъс и сложи ръцете си на кръста й. Като я привлече към себе си, той изпита удоволствие от тръпката, която отново я разтърси. — Освен ако не предпочетеш да отидеш в леглото ми?

Тя затвори очите си и въздъхна.

— Труден избор — гласът й пресипна и тя се изкашля, — но все пак избирам плъховете пред змиите.

Той я отблъсна от себе си и тя залитна. Кракът й се намираше на ръба на дупката. Сора се олюля напред и Брони извика, после политна, но той я хвана. Увисна в ръцете му, встрани от вратата, която водеше към тъмницата. Тя благодари гласно на Бога за неговата намеса.

Преди да успее да благодари на Брони, Никълъс заповяда:

— Брони, не ме е грижа как ще го направиш, но искам да я пуснеш в тази дупка, да затвориш вратата и да я оставиш. Да я оставиш! — Той пристъпи към нея и тя се сви. — Остави я там долу, докато към нея се присъедини и съпругът й, и двамата умрат заедно и се пренесат в небитието на вечната си любов.

— Ти обеща, че няма да го пуснеш долу! — извика тя.

— Не съм ти обещавал нищо. Нищо! — избухна той. После прекоси склада и започна да се изкачва по стълбата, като ги остави сами.

Веднага щом заглъхна шумът от стъпките му, Брони каза страхливо:

— Миледи, ще ви скрия някъде.

— Не! — тя го хвана за раменете и го обърна към себе си. — Не, не искам да ти се случи нещо лошо. Той ще те убие.

Тя почувства, че Брони потрепера, но все пак той опроверга думите й и каза:

— По-добре мен, отколкото вас. Бих могъл да избягам и да живея в гората.

— И ще бъдеш обесен за бракониерство. Не, Брони, благодаря ти. Трябва да сляза долу.

Но тя не помръдна и той попита:

— Сигурна ли сте? — в гласа му се долавяше облекчение.

— Трябва да слизам долу — повтори тя.

— Брони! — ревът на Никълъс изгърмя по стълбите.

— По-добре е да сляза долу, преди да ти се е случила някоя беда.

Тя все още се колебаеше и той повдигна ръката й и я постави върху възела на въжето.

— Виждаш ли? Вързал съм го здраво.

— Да — опипа въжето тя, докато намери импровизираното стъпало, а после опипа и другото. Лицето й се разведри. — Но това е съвсем като истинска стълба.

— Да, миледи. Искате ли да ви помогна?

— Да, добре ще направиш.

— Тогава, поставете крака си тук… да…, а другия крак — долу. Добре.

Той нерешително я докосна, но страховете й бяха изчезнали, тъй като вече бе взела решение. Постави крака си върху едното въжено стъпало, а след това и върху другото. Като си пое дълбоко въздух, тя продължи надолу, но не можа да намери следващото стъпало.

— Това стъпало е малко по-надолу, миледи — каза Брони, като се наведе над дупката. — Виждам го.

Като протегна крака си, тя намери следващото стъпало. Плъзгайки ръцете си, тя се придвижи бавно надолу. Вече беше изцяло в тъмната дупка и като повдигна глава, попита:

— Всички стъпала ли са така отдалечени едно от друго?

— Направени са за мъже, миледи — каза с извинителен тон Брони.

Нямаше какво друго да каже. Скоро тя започна по-леко да намира стъпалата и заслиза неуверено надолу. Колкото по-надолу слизаше в дупката, толкова по-силно се люлееше въжето. Зъбите й тракаха от ужас. Усети паяжини да докосват лицето й. Ръцете й здраво стискаха въжето. Цялото й внимание бе съсредоточено върху всяка следваща стъпка. Никълъс би помислил, че това е едно подходящо мъчение. Слизането нямаше край. Тя искаше само по-скоро да стъпи на здравия под на своя затвор. Накрая протегна крака си, но не можа да докосне нищо. Под крака й нямаше нищо. Никълъс не я беше излъгал; въжето беше прекалено късо. Беше увиснала във въздуха, като се държеше единствено за тънкото въже.

— Брони — гласът й трепереше от ужас. — Брони, мога ли да скоча?

— Не знам, миледи — извика той. — Толкова е тъмно, че нищо не мога да видя.

Ръцете й нервно трепереха. Тя се люлееше, увиснала на въжето, и се придвижваше бавно надолу като гъсеница.

После промуши коленете си в стъпалото и обви въжето около краката си. Като проклинаше полите си, започна бавно да спуска ръцете си надолу, докато стигна края на въжето. Като си пое дълбоко въздух, тя освободи краката си и тялото й увисна, клатушкайки се в студената бездна.