Светлина в мрака

14.

Веднага щом Реймънд зае мястото си на масата, от всички страни започнаха да се сипят въпроси, на които той отговаряше с пълна уста. Възхищението му от Хенри обагряше всяка негова дума.

— Хенри е на двадесет и една години, така че е достатъчно млад, за да бъде деен и енергичен. Той изтощава приятелите си с невероятната си жизненост. Почти не сяда, а сетивата и умът му са винаги нащрек. Той управлява разумно и с вещина своите земи във Франция.

— Да бъдеш херцог, не е като да бъдеш крал — възрази Уилям.

— Той е получил много земи по наследство от баща си, а също така управлява от името на майка си графствата, които тя притежава, и като прибавим и тези, които е придобил от брака си с Елиънор, излиза, че той управлява по-голяма част от Франция, от неговия повелител крал Луи. Той може да се справи с управлението на Англия.

— Ами Стивън? — попита лорд Питър.

Като поклати главата си, Реймънд деликатно обезкуражи всякакви надежди отнасящи се до здравословното състояние на сегашния крал.

— Стивън е бита карта. Смъртта на сина му сложи край на надеждите му. Като се имат предвид безполезните походи и предателството на бароните, то той няма да има смелостта да предяви претенции към трона.

— Това, което казваш, също е предателство — намекна Никълъс и Реймънд се обърна към него.

— Не знам вече кое е по-голямо предателство. Ако моите думи дават надежда за развитието и оздравяването на Англия, то тогава нека те да звучат по този начин — усмихна се широко на Никълъс той. — Ако някой лорд иска да открадне, да убие или да плячкоса нещо, най-добре ще е да го направи сега, защото скоро законността ще се върне в тази страна. Хенри ще я въдвори и горко на този, който застане на пътя му.

Той се обърна и погледна към Чарлз, после отново към Никълъс, като че ли погледът му изпращаше послание към двамата му приятели.

Сора потрепера от тона, с който бяха казани тези думи. Както си бе обещала, тя се вслушваше внимателно в разговорите на мъжете и те я караха да се чувства обезпокоена и объркана.

Реймънд имаше нещо повече предвид от това, което казваше, Никълъс пък казваше твърде малко, а Чарлз мърмореше нещо неразбрано, вследствие на алкохола, който беше погълнал. Даваше ли й всичко това основание да се съмнява в тях и да ги вини? Тя не знаеше и не можеше да каже със сигурност. Обичайните й изострени инстинкти бяха притъпени от страха й за Уилям, а от снощи и от страха й за самата нея.

Изглеждаше странно, но притесненията й се бяха увеличили през изтеклата седмица. Някакъв инстинкт я предупреждаваше за надвиснала опасност и предателство. В действителност тя не беше изненадана, когато чу онзи глас да й шепне дрезгаво, че е красива, но се бе уплашила. Съмняваше се във всичко и във всеки. Въображението й бе рисувало една мнима опасност; сега вече то разполагаше с реален глас и присъствие. Смущението й растеше, защото тя все още чувстваше тази заплаха. Усещаше я дори в момента. Тя трепна; някой се взираше в нея. Дори когато той не говореше, дори когато не можеше да чуе онзи дрезгав шепот, тя можеше да усети очите, впити в нея, и тя не знаеше къде да се дене от смущение.

— Сора? — прошепна Уилям на ухото й, прекъсвайки притесненията й. — Време е.

Тя остана озадачена за миг, но после си спомни и се усмихна.

— За melee? Разбира се.

Когато той й помогна да стане от масата, тя хвана ръката му.

— Аз ще ти помогна — заяви тя.

— Оръженосецът ми ще свърши тази работа — каза Уилям.

— Мислиш, че няма да се справя?! Ела, никой не може да ти помогне по-добре от мен.

— Винаги успяваш да ме склониш прекалено лесно, миледи. — избоботи той и послушно я последва.

— Ти си един измамник — присмя му се тя. — Казваш ми, че аз съм отговорна за постъпките ти, когато правиш това, което ти предложа, само ако то съвпада с твоите убеждения.

— Принуден бях да прибягна до тази измама — оплака се той с престорена скръб и се обърна назад; младият Гълиъм ги следваше по петите. Тримата влязоха в дневната стая и той видя, че дрехите му бяха поставени на леглото.

— И двамата ли ще бъдете мои оръженосци?

— Не си първият мъж, когото обличам за битка — отговори Сора и затвори вратата.

Тя взе стола, който стоеше до леглото, и го постави в средата на стаята, където чакаше Уилям. Като се качи на него, тя издърпа нагоре бродираната му туника и я подаде на Гълиъм, който я сгъна внимателно и след като я постави в отворения сандък се върна с меката, ватирана дреха, която Уилям носеше под ризницата си. Двамата — Сора и оръженосецът, работеха в спокоен, добре организиран синхрон. Те съблякоха Уилям, а после го облякоха както подобава за един боец. Накрая надянаха тежката ризница през главата му и закопчаха сабята му. Ризницата му блестеше, излъскана от ръждата, а сабята му беше добре наострена. Кожените му ботуши бяха намазани с мазнина и също лъщяха. Той с лекота надяна меките кожени ръкавици. Позлатените му щори дрънчаха, докато обикаляше из стаята, доволен, че се завръща в света на рицарите.

— Но аз нямам шлем — намръщи се той. — Старият ми шлем беше смачкан при едно премеждие. Оръжейният майстор не е ли донесъл нов?

— Мислехме, че първо можеш да пробваш този — отговори тихо Сора и извади от своя сандък един прекрасен шлем, с обков от ковано желязо и специален предпазител за носа. — Бил е на баща ми. Това е единственият спомен, който имам от него. Как е успяла да го запази майка ми и аз не знам. Баща ми също е бил огромен мъж, както разправят, затова смятам, че може би шлемът ще ти стане. Ако пък не ти е по мярка, то има още един.

Тя му го подаде с двете си ръце и той го пое много внимателно.

— Оръжейникът го прегледа и каза, че състоянието му е добро, макар че е старомоден.

Уилям гледаше внимателно ведрото й лице, докато тя стоеше притихнала, очаквайки единствено неговото одобрение. Червените й, сочни като есенни ябълки, устни се извиха в нежна усмивка. Ръцете й бяха скръстени като за молитва и от цялото й същество лъхаше нетърпеливо очакване. Когато сложи шлема на главата си, той с изненада откри, че му става.

„Големи ръце, големи крака, голяма глава“, беше го закачал често баща му, но както изглеждаше, и бащата на Сора отговаряше на същото описание.

— Благодаря, миледи. За мен е чест да нося шлема на твоя баща.

— Сигурен ли си, че ти е напълно по мярка? — попита го тя. — Да не би да ти е голям и да ти се изплъзва от главата или пък да ти е малък и да ти стяга?

— Идеален е — увери я той.

— В такъв случай, това е моят сватбен подарък за теб — лицето й се озари от една усмивка. — Носи го за спомен от мен.

Той я взе в обятията си, а нейните ръце обгърнаха врата му в отчаяна прегръдка. Металните свръзки на бронята му леко я боднаха, но тя не им обърна внимание и се притисна пламенно към него.

— Ще чакам да ми донесеш наградите — усмихна му се тя, а устните й потръпнаха.

Той се наведе и я целуна. Целувката, по принуда, беше лека и кратка. Предпазителят за носа я удари по бузата, а и Гълиъм беше в стаята и ги чакаше. Но когато Уилям тръгна към вратата, тя докосна устните си с върха на пръстите си, запазвайки спомена, който той беше оставил върху тях.

Мод влезе в стаята точно когато Уилям излезе.

— Ела, миледи. Ще ви заведа до мястото ви в галерията. Като булка на вас се пада почетното място.

— Където всеки може да ме наблюдава, предполагам — каза намръщено Сора. — Ще трябва да се покажа уверена и спокойна.

— Уилям е голям боец — успокои я Мод. — Наистина можете да бъдете уверена и спокойна. Той няма да ви разочарова.

— Той има врагове — прехапа устните си тя. Трябваше ли да казва на Мод за чувството, което се беше промъкнало в душата й през последните няколко дни? Чувството, което я обсебваше все по-силно с нарастването на тълпата от хора наоколо? Чувството за някаква грозяща ги опасност и онзи тайнствен шепот в тъмнината?

— Той има повече приятели. Това, което казвате, е абсурдно — сгълча я Мод и тревогата й изчезна. Здравият разум на прислужничката й помогна да измами себе си, убеждавайки се в правотата на думите й. Да слуша Мод беше успокоение и утеха за душата й.

— Лорд Питър също ще се бие и ме увери, че няма да изпуска от очи сина си. Дори и най-големият глупак не би се осмелил да причини някакво зло на лорд Уилям точно сега, когато той се намира в собствения си двор и е заобиколен от цялото си семейство и от приятелите си.

— Не глупак — каза сериозно тя, — а луд човек.

Мод хвана раменете на Сора и я разтърси силно.

— Имайте вяра в лорд Уилям. Той няма да позволи да останете вдовица, преди да сте му станали съпруга — каза Мод и оправи роклята й, стегна колана и набра воала й. — Вие заслужавате да бъдете прицелната точка на всички очи. Изглеждате великолепно в тези дрехи, които ви подари лорд Питър. Сега излезте от стаята и го накарайте да се почувства горд с вас. Не забравяйте, че вие сте домакинята, че сте булката. Помнете коя сте и никога не свеждайте глава.

След като строгите насърчителни думи проникнаха в съзнанието на Сора, тя кимна с глава и взе ръката на Мод.

— Готова съм — каза тя.

Когато тръгна към галерията, откъдето дамите щяха да наблюдават melee, тя наистина приличаше на кралица.

Всички й завиждаха за синята рокля, чиито цвят придаваше на очите й цвета на хиацинта. Аленото й наметало правеше косата й да изпъкне още по-добре, а тъканият със сини, алени и златни нишки колан, подчертаваше тънкия й кръст и леко полюляващите й се бедра, които привличаха погледите на гостите. Млада и красива — и сляпа — тя беше задигнала чудесен брачен трофей.

Сора седна на стола, който беше поставен на импровизиран издигнат подиум, като че ли можеше да види битката. Тя седеше с изправена глава, с вирнат нагоре нос, без да се усмихва и без да поздравява някого. Тя нямаше приятели между присъстващите, които вече бяха нейни съседи. Безвластието, което цареше в страната през изминалите четиринадесет години беше ограничило всякакви пътувания. Бандити властваха по пътищата, а безчестни лордове опустошаваха всичко, което се изпречеше по пътя им, и отмъкваха всичко, което им харесаше. Трябваше да се случи някакво наистина значително събитие, което да накара хората да излязат от домовете си, но тогава те яздеха бързо, заобиколени от охрана, въоръжена до зъби. Нито една уважаваща себе си лейди не бе посетила обвития в позорна слава замък на Тибълд, управляван от такъв страхлив и малодушен лорд, замък, в който господстваше безнравствеността и разпуснатостта.

Годините, които Сора бе прекарала в пълна изолация, действително я бяха откъснали от обществото на благородниците, а много от гостите, които присъстваха на сватбата на Уилям, бяха от най-висшата аристокрация. Графове общуваха с барони, а техните съпруги разговаряха помежду си, тъй като се познаваха от други сватби и погребения. Те обсъждаха размяната на своите синове, които да гостуват за един по-дълъг период в приятелските им семейства, където щяха да бъдат отгледани и възпитани в духа на рицарството. Сора усещаше голяма празнота, докато слушаше как жените се поздравяваха с топлотата и сърдечността на стари познати. Заобикаляше я едно бръмчене от гласове, които споделяха новини за новородени бебета, за бременни съпруги, за болни баби и дядовци, за съгрешили съпрузи, които се бяха отклонили от правия път. Искаше й се да познава някого, та дори и само един човек, с когото да може да разговаря и да се смее, а не да се чувства така, като че ли беше някаква безочлива натрапница.

Никога не се бе чувствала толкова неуверена. Беше се провалила като домакиня. Тя знаеше как да нахрани цяла една гладна армия, как да снабди с храна един замък, но никога не й се беше налагало да бъде в обществото на толкова много непознати жени. Беше толкова притеснена, че не знаеше къде да сложи ръцете си. Цялата беше напрегната като струна.

Нуждаеше се отчаяно от някой, който да й каже какво ставаше на импровизираното бойно поле пред нея. Тя стисна здраво ръцете си. Мислеше си, че не може повече да стои тук като някаква мраморна статуя, докато любимият й се бореше да докаже отново уменията си и да възстанови гордостта си, а тя не можеше да разбере дори какво става.

Безпокойство и тревога обгърна присъстващите, когато отборите се наредиха в редица на срещуположните страни на двора. Дрънкането на копията и приглушеното пръхтене на конете, миризмата на огряната от слънцето трева и бавно издигащият се прах, бележеха, че приготовленията на рицарите бяха привършили. Публиката седеше на сянка до външната каменна стена, където не пречеше на участниците в melee, а отпред бе издигната дървена преграда, която да предпазва гостите, насядали на наредените в редици пейки, от някое злополучно нахлуване на участващите в битката коне и ездачи. Melee бяха опасни, и то толкова опасни, че църквата правеше усилие да ги забрани, но за рицарите, които се биеха за трофеи и слава, и за да поддържат формата си, те бяха чудесен заместител на истинските битки, които напоследък бяха нещо твърде рядко.

Лорд Питър се обърна към присъстващите и извика да пазят тишина. После оповести наградата: един боен кон от собствената му конюшня щеше да бъде подарен на боеца, за който отсъдят, че е най-достоен да го притежава. Бойният кон пръхтеше и се изправяше на задните си крака, показвайки буйния си темперамент. Всред всеобщата възбуда лорд Питър извика отново, за да ги увери, че той й синът му нямаше да участват в състезанието за трофея, защото никой не можеше да надвие такива рицари като тях. Сора чуваше тежкото дишане на конярите, които се бореха да върнат коня обратно в конюшнята. Чу как лорд Питър се отправи с коня си към своето място в края на бойното поле, носле някой пъхна една кърпа в ръката й и прошепна:

— Вдигни я високо, после я пусни!

Тя направи това, което й казаха, и с тропота на конските копита и бойните викове на мъжете melee започна. Тя чу първите сблъсъци, когато копията срещнаха щитовете. Чу звъна на сабите на войните, които не бяха на коне. Жените около нея се изправиха на крака, крещейки имената на своите мъже, за да ги окуражат.

— Уилфред, стани и удари този мерзавец!

— Добър удар, Джордън!

— Видя ли, пиката на Филип се счупи! О, толкова е ядосан!

Никой не споменаваше името на Уилям и мускулите на Сора се напрегнаха, свивайки са на топка от ужасните сцени, които рисуваше въображението й. Когато внезапно дамите престанаха да крещят и занемяха, тъй като бяха станали свидетели на някакво необичайно обстоятелство, Сора пребледня и попита:

— Какво става?

Жената, която стоеше до нея, съпруга и дъщеря на граф, смела и пряма благодарение на привилегията, която рангът й даваше, каза:

— Никога не съм виждала подобно нещо. Лорд Никълъс няма да се бие днес, а идва да седне при дамите! — ужасът в гласа на лейди Джейн говореше съвсем красноречиво за непристойността на една такава постъпка.

— Той казва, че не може да язди и да се бие добре — каза стеснително Сора, без да знае как да отговори на една такива забележка.

— Тогава трябваше да има смелостта да излезе на бойното поле, за да видим как щеше да го хвърли конят му — отговори грубо дамата, която стоеше до нея. — Мислите ли, че всички тези рицари, които се бият сега пред нас, са бойци? Някои от тях са толкова пияни, че едва се държат на седлото, като сър Чарлз, например. Мили Боже, та той вече е паднал на земята. Някои от тях щяха да направят по-добре, ако бяха дали ризниците на жените си.

Сора се засмя успокоена.

— Толкова ли са ужасни? Може би тогава не трябва да се тормозя, тъй като моят Уилям е голям боец.

Горделивите нотки, които се доловиха в гласа й, накараха лейди Джейн да й хвърли един кисел поглед, но преди да може да каже нещо, нежният глас на Никълъс се намеси в разговора.

— Може ли да седна до вас, лейди Сора? — гласът му звучеше вежливо и изискано, но той не дочака съгласието й, а се приближи и седна до нея, като избута настрани лейди Джейн. Сора чу недоволното й ломотене и с цялата си душа желаеше Никълъс да не я беше правил център на внимание и прицелна точка на толкова много очи. После той взе ръката й в своята.

— Изглеждате толкова самотна, че сърцето ми се изпълва с жал. Знам колко много се тревожите и искам да ви кажа за опасностите, в които Уилям попада. Мисля си, че така ще е по-добре за вас, отколкото да ви оставя на въображението ви.

Тя извика:

— Да, о, да! Благодаря ви! — ръката й стисна неговата; тя му беше много благодарна, забравила напълно негативната реакция на жените, забравила всичко освен предоставената й възможност да „вижда“ своя любим на бойното поле.

Той наблюдаваше мълчаливо развоя на битката известно време, после цъкна с език в израз на страдание.

— Той се бие толкова лекомислено, а уменията му не са на предишната висота, тъй като е отвикнал да се бие. Сигурно ще го убият, ако продължава така. Прекалена самоувереност, миледи, прекалена самоувереност!

Той потупа ръката й с влажната си длан, а тя си пое дълбоко дъх и се обърна към него:

— Ако това е всичко, което възнамерявате да ми кажете, то можете…

Пръстите му стиснаха болезнено нейните и той скочи на крака и извика:

— Внимавай, Уилям! Пази се от сабята зад теб!

На бойното поле се носеше гръмогласният смях на Уилям, който наблюдаваше шестимата рицари, галопиращи към него. Стиснал здраво сабята си, той се чудеше как е могъл някога да се съмнява в бойните си способности. Някои от неговите приятели го нападаха предпазливо в началото, давайки му време да свикне да действа със сабята, но много скоро разбраха с кого си имаха работа. Сега те лежаха проснати на земята и сипеха проклятия.

Като обърна бойния си кон, за да пресрещне идващия срещу него щурм, той обезоръжи един рицар, докато конят му хвърляше къчове, и накара друг кон да хвърли ездача си на земята. После се наведе бързо, за да избегне удара от сабята на по-младия рицар и го изтласка от седлото му като го удари с щита. После се обърна и танцувайки, конят и ездачът се отдалечиха. Дългият разкрач на коня държеше противниците му на разстояние, а грациозните движения на едрото му тяло и добрата му маневреност позволяваха да избегнат противниковите попадения на косъм разстояние. Рицарите, които го предизвикваха, клюмваха под неговите удари като стрък трева, превита от вихрения вятър. Един след друг той обезоръжаваше своите противници, докато накрая малкото останали на бойното поле рицари го избягваха с надеждата да запазят репутацията си.

Уилям се чувстваше горд, опиянен от радостта на битката. Той настигаше противниците си и ги надвиваше. Накрая остана сам на бойното поле, вдигна сабята си и изрева победоносно. Доскорошните му врагове се тълпяха около него, за да го поздравят, удряйки го но гърба и крещейки обиди, които звучаха като думи на възхищение. Той свали шлема си. Потната му коса беше прилепнала към челото му. После махна ръкавиците си. Младият Гълиъм се появи, за да вземе снаряжението му, а усмивката му изразяваше радост и гордост.

Уилям обичаше всичко това. Той се наслаждаваше на възхвалите и хвалебствията, които преди беше презирал, но носле му бяха липсвали, без да го съзнава. Той не бързаше да напусне бойното поле. Погледна към галерията и видя Сора, която седеше неподвижна, сама на подиума, а изражението й беше съсредоточено, което показваше, че слушаше напрегнато. Като се откъсна от заобикалящите го мъже, той се отправи към любимата си, без да откъсва поглед от нея, а когато приближи, лейди Джейн взе ръката на булката му и я поведе към него. Първоначално Сора дръпна ръката си, но когато лейди Джейн й заговори, лицето й светна и тя забърза към него. Накрая, когато оставаха само няколко крачки, тя започна да тича и се блъсна в него, карайки го да се олюлее от удара в нейното малко тяло. Доволен от безумната й прегръдка, той я повдигна и я завъртя.

— Надвих ги всичките! Всички победих! — ликуваше той, а тя изразяваше своето задоволство с радостни възгласи.

Накрая, когато той се поуспокои, тя го хвана за ушите.

— В името на Дева Мария, Уилям, никога повече не ме плаши така. Сърцето ми спираше при всеки удар, който чувах по време на битката. Не знам дали да не те плесна, вместо да те обичам — каза му тя.

— О, обичай ме! — каза той и Сора погали лицето му.

— Трапчинките ти личат ясно, което означава, че не изпитваш и капчица съжаление за тревогата, която ми причини — каза тя. — Защо трябва да обичам такъв негодник като теб?

Той промени изражението на лицето си, показвайки една пародия на страдание, а тя хвана врата му и го ръзтърси толкова силно, колкото позволяваха възможностите й. Беше като че ли се опитваше да блъска някоя каменна колона. Единственият ефект бе, че лицето му се приближаваше все по-близко и по-близко до нейното. Това беше повече, отколкото тя можеше да понесе, и по-малко от това, което й се искаше, и тя го целуна жадно.

Тази целувка нямаше вкуса на желанието, или на страстта, или на тихата привързаност. Тя имаше вкуса на страха. На дълбокия, отчаян страх за неговия живот. Тя впи устните си в неговите, сякаш искаше да го изсмуче; пръстите й се вплетоха в брадата му и го притеглиха още по-близо. Увлечен от нейния порив, той пусна краката й, които се плъзнаха надолу по тялото му и я хвана така, както се държеше дете.

Краката й висяха, малкото й тяло трепереше и едно усещане за сила премина през него, усещане, което беше дори по-силно от удоволствието от битката. Като повдигна главата си с намерението да потърси близко легло, той откри с изненада, че стоеше на бойното поле. Слънцето се беше наклонило на запад, прахът, който се беше вдигнал по време на melee, се беше уталожил, а той все още беше с ризницата и ботушите си. Във въздуха витаеше спокойствие и мир, а всички гости ги гледаха с безочливо любопитство и желание. Когато погледът му се плъзна по лицата им, мъжете подсвирнаха похотливо, побутвайки се един друг с лакът, развеселени да видят такъв силен боец да капитулира пред едно толкова нежно оръжие. Дамите в галерията бяха вперили в тях хладни, преценяващи погледи.

— Сине! — извика лорд Питър и Уилям си помисли, че баща му сигурно го беше викал дълго време. — Сине, ако оставиш лейди Сора на земята, ще можем да дадем наградата — бойния кон, а след това всички ще отидем да се приготвим за празничната вечеря.

Уилям премигна, поглеждайки баща си.

— Пристигнаха още гости, които трябва да посрещнем — наблягаше на всяка дума лорд Питър, като че ли знаеше колко бавно стигаха те до съзнанието на Уилям. — По време на битката пристигнаха васалите на лейди Сора и бяха много впечатлени от твоята храброст и умението, което показа на седлото.

Той посочи с ръка и Уилям видя тримата мъже, които стояха немного далече от тях. Бяха облечени в дрехи за път и го гледаха с неодобрение. Сора повдигна главата си, която лежеше на рамото на Уилям, и той погледна развълнуваното й поруменяло лице с издутите устни. Тя го подлудяваше, привличаше го със сладострастното обещание, което лъхаше от всяка фибра на съществото й, но лорд Питър го потупа по гърба и каза:

— Нека да представим трофея.

Уилям пусна с неохота Сора, като я хвана подръка, докато тя престана да се люлее, и благодареше на Бога за ризницата, която го предпазваше от любопитните очи.

— Кой спечели трофея? — попита той.

Лорд Питър предложи:

— Сър Осбърт от Карвил със сигурност трябва да предяви претенции към наградата, съгласна ли си, лейди Сора?

Тя кимна с глава.

— Без съмнение наградата е за сър Осбърт от Карвил.

Осбърт извика от радост, а Уилям се усмихна на необузданото му ликуване. Наградата бе крайно необходима на Осбърт, тъй като финансовото му положение не беше добро. Благодарение на нея сега той щеше да бъде много по-търсен заради рицарските си способности, а това означаваше повече пари. Нямаше значение, че всъщност беше втори в melee, защото да бъдеш втори след Уилям изобщо не беше срамно нещо.

Когато всички рицари и техните дами се събраха на бойното поле, за да поздравят победителя, Уилям махна с ръка към васалите на Сора. Те се приближиха, за да се представят, покланяйки се на лорда, а после един след друг поемаха ръката на Сора.

— Помните ли ме, миледи? Сър Френсис от Уейс.

— Сър Френсис. Разбира се, че си спомням. Никога не мога да забравя времето, когато си играех с дъщеря ти Ели. С нея сме връстнички. Вярвам, че й е провървяло в живота.

— Омъжена е и самата тя има три малки дечица — похвали се сър Френсис.

— Спомняте ли си за мен, миледи? Сър Дентън от Белуорт.

— Сър Дентън! — тя взе ръката му и я стисна, а после я изви.

— Миледи! — протестира той. — Вече не мога да се боря с вас.

— Защо!

— Вече сте миледи! Няма да е почтително!

Тя въздъхна и отпусна ръката му.

— Наистина те помня, но ти не беше сър Дентън, с когото се видях последния път.

Уилям видя как младият мъж се изправи с достойнство и се усмихна с благоговение пред Сора.

— Беше ми дадено званието рицар.

— Гордея се с теб. Това беше най-голямата ти мечта — каза тя и се обърна към Уилям. — Когато бях дете, постоянно се влачех след този рицар. Той се закачаше и се шегуваше с мене, а също така ме учеше да се бия с различни оръжия.

Червендалестото лице на Дентьн стана тъмночервено и като хвърли един тревожен поглед към Уилям, той протестира:

— Нека да не разправяме приказки сега, миледи!

— Разбира се — усмихна се тя. — Може би ще можем да се срещнем по-късно и да поприказваме. Може ли да се осведомя за баща ти?

Ние го загубихме, миледи, в кървавите безредици преди две зими.

— Приеми съболезнованията ми. Той беше добър човек и предан слуга — потупа го Сора по ръката.

Последният от тримата колебливо пое ръката й.

— Аз съм сър Гилбърт Хартлибърт.

— О, Хартлибърт? — тя имаше учуден вид. — Къде е сър Вейчъл?

— Той умря и лорд Тибълд предложи моята скромна личност на негово място.

Всички замлъкнаха. На Сора й беше обидно, че не беше известена за тази смяна, но присъствието на сър Гилбърт на сватбата й явно бе едно предложение за приятелство. Тя имаше властта да го замести с някого другиго, ако поиска, а можеше и да го задържи. Появяването му пред нея беше един жест на доверие от негова страна. Само защото нейният пастрок го беше поставил на този пост, не означаваше, че той е некадърен или пък че е жесток грубиян. Сора знаеше това; знаеше също, че земите около Хартлибърт щяха да бъдат гледани по-добре под вещата ръка на един човек.

— Добре дошъл у дома, сър Гилбърт. Нямам търпение да получа твоето вричане във вярност, както и да чуя отчета за жътвата.

— Да, миледи и аз нямам търпение да ви го дам.

Тя се обърна към кастелана на Уейс.

— Къде е сър Фрейзър? По-късно ли ще пристигне?

Този въпрос явно не му хареса.

— Не е точно така, миледи. Сър Фрейзър…

Тя повдигна веждата си, като усети колебанието му.

— Сър Фрейзър отказа поканата.

— Отказа? — повтори Уилям и като повдигна небрежно една къдрица от раменете на Сора, я мушна под воала й. Досега привидно изглеждаше, че той обръща малко внимание на разговора. — Тогава сигурно е много болен и не може да пътува?

— Не, лорд Уилям.

— Сигурно съпругата му ражда или децата му чезнат от треска и той ще пристигне веднага, щом те се излекуват?

— Не, милорд.

— Той отказва да засвидетелства верността си към своята владетелка? — повдигна очи Уилям и погледът му прониза васалите, които се чувстваха неудобно и пристъпваха от крак на крак. — Сър Фрейзър отказа на моята лейди Сора, на моята съпруга това, което й подобава?

— Да, милорд.

Сините очи на Уилям станаха ледени.

— Тогава, нека се готви за битка!