Светлина в мрака

18.

Уилям беше човек, който се гордееше с логичната си мисъл. Светът щеше да бъде шокиран, ако разбереше, че той не вярваше в магьосници или в дяволи. Беше станал скептик от деня, в който бе пленил един зъл дух. Злият дух се оказа не нещо друго, а един очернен и изплашен мъж, един въглищар, който живееше в гората. Нищо в живота му след това не беше променило твърдото му убеждение, че хората се страхуват от непознатото, без да имат основание за това. Никой, бил той магьосник или фокусник, не беше показал такива способности, които той да не можеше да разбере. Той ги разглеждаше логично и веднага откриваше шарлатанството.

Благодарение на логиката, той реши, че Чарлз беше негодникът, който желаеше неговия крах, но все пак в съзнанието му се прокрадваше леко съмнение. Нещо липсваше в схемата на неговата логика.

Втренчил поглед в крепостта, където живееше Чарлз, Уилям барабанеше с пръсти по седлото на коня. Искаше му се да знае какво да прави. Колкото повече се отдалечаваше от замъка Бърк и от Сора, колкото повече приближаваше крепостта на Чарлз, толкова повече си мислеше, че тя бе права. Бремето на несигурността, която непрекъснато растеше, му тежеше и той яздеше все по-бавно и по-бавно. Пътешествието, което трябваше да му отнеме три дни, продължи цели седем дни, през които той премисляше благоразумието на предположението си. Желаеше с цялото си сърце да обърне коня и да се върне при Сора, за да й каже, че тя е права, а той греши. Но може би това се дължеше просто на чувството му за вина пред нея.

Мислеше, че с времето можеше да я научи да го обича така, както той я обичаше. Мислеше, че търпението, което притежаваше, беше достатъчно, за да събори крепостта на нейните задръжки, но за своя изненада откри, че това не стана. Как е могъл да изисква толкова много от нея? Братята й му бяха казали за това, което й беше завещал Тибълд; дълго време се беше подготвял с упорито търпение да я откъсне от тези нейни фикс идеи. Вместо това той беше открил, че не може да търпи нейната признателност, която тя с готовност му предлагаше.

Признателност. Мисълта за това го влудяваше. Как можеше тя да принизява техния брак, като не предлагаше нищо повече от това, което другите жени даваха? Как можеше да иска по-малко от това, което той желаеше да й даде?

Като поклати глава, той отново се вгледа в назъбените каменни стени пред него. Сора се кълнеше, че не беше Чарлз. С присъщата за жените нелогичност, тя смяташе Чарлз за невинен, но не подозираше и никого другиго.

Не можеше да бъде права.

Като добре смазано колело, търкалящо се по добре утъпкан път, той отново премисли всички факти. Чарлз имаше нужда от пари. Чарлз беше безволев и завистлив. Чарлз винаги беше на място и навреме, когато се започнеше атаката. Чарлз… Чарлз беше всичко, което беше логично. И малко вероятно.

По дяволите! Сора му беше повлияла повече, отколкото той си мислеше. Като повдигна ръката си към групата войници, които го придружаваха, той им даде знак да слязат от конете. Оръженосецът му спусна знамето с герба и всички слязоха, за да си починат и да се подготвят за битката, която щеше да започне следващата сутрин.

— Как можа да убиеш кучето ми?

— Не съм го убил аз. Моите хора го убиха. Само го хванах, за да стои мирно, докато го вържат.

— Була те познаваше — в думите й пролича силна мъка. — Знаеше, че си приятел на Уилям. Когато трябваше да те нападне, не го направи, защото помнеше, че господарят му те беше допуснал в къщата си.

— Когато започнах да тичам след теб, той не ми се доверяваше повече. Нахвърли се върху моите хора. Сега увери ли се, че не съм убил кучето. Не мога да го убия и да те заловя в същото време.

— Ти си луд.

Сора седеше на седлото пред Никълъс, а краката й висяха от двете страни на коня. Той я държеше с ръка, като я притегляше назад, за да се облегне на гърдите му. Тя го ненавиждаше, ненавиждаше допира му. Всеки път, когато той я докосваше, тя потрепваше, но не можеше да направи нищо. Борбата за залавянето й бе бърза и брутална. В гората нямаше никой, който да я спаси, който да й помогне, докато тя се бореше с него. Обезумяла, тя използва ноктите и ножчето си, но те й донесоха само белези по лицето, подута китка и респект към способностите на похитителя й да владее силата си. Всички презираха Никълъс за това, че не владееше рицарските умения, но сега тя изпитваше респект към неговата ловкост и грубост. Тя се страхуваше от него.

— Не съм луд — увери я той. — Аз съм блестящ. Човешкият род не заслужава даже да се докосне до върха на ботушите ми.

— Това е жалко.

— Подло — каза той и тя усети как кимна в знак на съгласие. — Толкова хитро, подло и ужасно, че е трудно да се повярва, че човек може да измисли такова нещо.

— Не се ли срамуваш? — попита отчаяно тя. — Така ли се отплащаш на мъжете, които са те хранили и са се грижили за теб?!

Той се разсмя искрено и леко я целуна по врата.

— Лорд Питър от Бърк е един благочестив стар бърборко. Винаги дрънка празни приказки за рицари и за святост на клетвата.

— Той вярва в тези неща.

— Разбира се, че вярва. Дори повече от това. Той живее с тях. Ето защо бе толкова лесно да го измамя, беше трогателно — усмихна се той. — Уилям не беше толкова лесен — затова се радвам толкова много на успеха си. Уилям се прекланя пред логиката, затова аз планирах всичко много внимателно. Виждаш ли, той не вярва, че аз съм един напълно логичен подлец.

— Ти не си логичен подлец. Защо го направи?

— Тук няма нищо мистериозно — той започна бавно да плъзга ръката си по нейната. — Аз съм четвъртият по ред син в семейството. Знаеше ли това?

— Не, мислех че имаш само един по-голям брат.

— Да, Ланс. Но имаше още двама преди мен и баща ми беше доволен от своя късмет. Три здрави момчета, родени преди мен. Нямаше шанс да го наследя и той беше доволен от това.

Притеснена, Сора настоя той да продължи.

— Той не те ли обичаше?

— Баща ми… — ръката му отпусна поводите, а в гласа му се долавяха неприятни подигравателни нотки. — Баща ми беше човек от типа на Уилям. Голям и жесток. Живееше, за да се бие. Братята ми се държаха като вечно каращи се богове, постоянно препускаха или се упражняваха в мятане на копие във въртяща се мишена. Те не ме разбираха. Не разбираха как мога да увелича имотите ни, като използвам мозъка си. Единствено майка ми ме разбираше.

— Майка ти? Разбирала е теб и братята ти?

— Другите момчета я мамеха. Оставяха я сама в замъка, докато се биеха, а после се връщаха целите в рани и я разболяваха от тревоги. Аз държах ръката й, когато тя плачеше, тъй като те се връщаха вкъщи целите в рани и с изпочупени кости. Тя се разболяваше толкова много, че не можеше да се грижи за тях. Трябваше да ги оставя на грижите на слугинята.

— Тя е оставяла своите болни деца в ръцете на слугинята?

— Мама беше твърде деликатна, за да поеме грижата за едни буйни и непокорни момчета — каза почтително той.

— Хм — отказа се да изрази мнението си Сора.

— Момчетата винаги се извиняваха, но после отново отиваха да се бият. Аз я гледах как плаче, когато братята ми заминаха, за да бъдат възпитани и обучени като рицари, и се заклех никога да не я карам да страда гака. Господи, колко много ги мразех.

Тя усети как мускулите на гърдите му се стегнаха, сякаш искаше да извърши насилие и плахо попита:

— Те биеха ли те?

— О, не. Не. Отнасяха се към мен с презрение, което беше по-страшно и от боя — разсмя се той. Смехът му по-скоро приличаше на неприятно ръмжене. — Да ме бият? Не, те се опитваха да ме направят мъж. Опитваха се да ме накарат да се радвам, когато главата ми е счупена. Баща ми казваше, че не разбирал как е могъл да бъде баща на такъв жалък подлизурко. — Конят ги раздруса, докато Никълъс се бореше с юздите. — Той ме изпрати при лорд Питър, за да бъда отгледан и възпитан, тъй като лорд Питър беше най-добрият рицар в цяла Англия — той изпъчи гърди и сниши гласа си, имитирайки баща си: — „Лорд Питър е възпитал най-добрите бойци в целия християнски свят“.

Като възвърна душевното си равновесие, тя възрази:

— Не можеш да кажеш, че лорд Питър и Уилям са били жестоки към теб!

— Не, наистина. Единствената причина, поради която станах рицар, бе доброто отношение и внимание на лорд Питър към мене. Едва ли съм забелязвал някога неговото презрение. Виж, Уилям не беше толкова ловък в умението си да го прикрие.

Тя не отговори, знаеше, че това беше истина. Той изпадна в мрачно настроение и остана мълчалив. Скоро те се изкачиха по сенчестия склон и излязоха на открито. Сора разбра, че наближаваха пътя. Ръцете му започнаха бавно да опипват корема й. Изгубила надежда, неспособна да му се противопостави, тя попита:

— Къде отиваме?

— В замъка Кран. Това е моята най-хубава крепост. Кацнала е високо над морето върху огромни бели скали. В голямата зала проникват ветровете, които духат от океана, но дневната е по-хубава, отколкото в замъка Бърк — той сложи брадясалата си буза близо до нейната, изразявайки някаква пародия на чувства. — Избрах я специално за теб.

„Никога, глупако“, помисли си тя, после се извърна и попита хитро:

— А добре ли е защитена?

Той се подсмихна, после издаде тих, приглушен звук, също като този, с който я беше преследвал в Бърк, и каза:

— Това е една от причините, поради която те обичам. Толкова си прагматична.

Когато я беше повалил на земята, след като я беше хванал в гората, той опря колене в гърба й и изви китките й назад, като й беше казал раздразнено:

„Мога да те взема още сега, но няма да го направя, защото първо искам да те науча да ме обичаш“.

Когато си спомни за това, й се прииска да притисне коленете си до врата на коня, изпитвайки конвулсивен страх, но се боеше да помръдне, за да не привлече вниманието му върху позата, в която седеше.

— Това е глупаво. Ти не можеш да обичаш една сляпа жена. Може да обичаш земите ми, но не и мен — опитваше се да го убеди тя.

— Земите ти наистина са привлекателни, но ти грешиш. Аз те обичам. В началото само те желаех, както желаех всичко, което Уилям притежаваше, но когато те гледах до Уилям, в сърцето ми се пробуди силен копнеж да стана обект на твоето внимание, на твоята любов. Когато видях колко много е влюбен в теб той, страстта, която изпитвах към теб, се превърна в любов.

— Искаш да кажеш, че ме обичаш, защото Уилям ме иска?

— Не — поправи я той. — Обичам те, защото Уилям те обича. Той се е посветил на теб. Живее единствено за теб.

— В действителност той не ме обича — неочаквано очите й се напълниха със сълзи на отчаяние, като си спомни сдържаната му любезност, която показа към нея, преди да замине.

— О, обича те. Всички признаци за това са налице, а аз мога да ги разпозная — каза напевно Никълъс. — Знаеш ли, той обичаше също и предишната си жена, но мисля, че теб обича повече.

— Какво имаш предвид? — чувстваше, че се задушава. Знаеше, че не трябва да насърчава този разговор, но не можеше да устои на любопитството си.

— Той беше щастлив с Ана. Беше доволен. С теб той не се чувства доволен, защото винаги мисли и се тревожи за теб. Той е щастлив, когато и ти си щастлива. Винаги търси начин да ти достави удоволствие. Иска му се да убие всеки мъж, който те погледне. Той те обича безумно, като че ли си някое вкусно ястие, предназначено само за него.

Тя искаше да му повярва, но се страхуваше.

— О, хайде, Никълъс! — засмя се тя неуверено.

Той злобно добави:

Той ще тръгне подир теб. Кръвта й замръзна.

— Той не е в Бърк и няма да разбере, че съм изчезнала.

— Знам. Видях го да препуска като луд към замъка на Чарлз. Дебна ви от последната пълна луна.

— От последната пълна луна — гласът й не звучеше изненадано.

— След сватбата. Трябваше да отида в Кран, за да се приготвя за пристигането ти и да дам нарежданията си на слугите. После се върнах и се скрих в гората, но ти все не идваше. Ти беше тази, която чаках.

— Толкова ли съм важна?

— Моя прекрасна лейди, ти си в центъра на целия ми план! С твоето пленяване, аз си осигурих теб, а чрез теб и Уилям.

— Той замина, казвам ти, и никога няма да разбере къде съм.

— Ще разбере. Ще разбере много скоро, ако вече не го е разбрал. Знам го със сигурност.

Почувствал се като пълен идиот, Уилям стоеше под стените на замъка на Чарлз и ревеше с цяло гърло.

— Не можете да се предадете, чумата да ви тръшне! Това е обсада!

Чарлз се наведе през една от просеките в назъбената стена и извика:

— Ти победи, каква разлика може да има, по дяволите? Даже не знам защо ме обсаждаш!

— Шегуваш се!

— Шегувам се! Стоя тук гол-голеничък и треперя от студ, а в леглото ми лежи незадоволена една красива девойка, и ти ми казваш, че се шегувам. Ти си луд! — каза осъдително Чарлз.

— Не съм луд — отрече Уилям.

— Луд си, щом продължаваш да стоиш навън, когато подвижният мост е на твое разположение, а в камината ми гори силен огън. Но твоя воля, постъпи както искаш — отдръпна се Чарлз и извика през рамо: — Много ми е студено, за да споря с теб.

Уилям пристъпваше от крак на крак. Неговите войници бяха очаквали пукването на зората, за да започнат атаката, а нощта беше студена. Вече беше започнало да се застудява и те чакаха с нетърпение да изгрее слънцето.

Сега въоръжените мъже стояха с ръце на кръста или се подпираха на дърветата и наблюдаваха дъха си, който се издигаше във вид на пара в студения въздух. Те не поглеждаха към Уилям, който стоеше настрана бесен, нито пък към замъка, където подвижният мост се спускаше бавно надолу.

Уилям скришом поглеждаше към подканващата го порта и после към хората си. „Капан ли беше това? Мили Боже!“ — мърмореше той. Като оправи колана и освободи сабята си, той тръгна към моста.

Опитващи се да разберат намеренията му, половината от неговите войници го последва по петите, а другата половина остана навън, готова да нападне при нужда. Групата мъже, които влязоха през портата и се озоваха в замъка, се оглеждаха наоколо с бдителен поглед. Разпасаните войниии от крепостта ги гледаха с отвращение, като се прозяваха и трецереха от студ. Бяха толкова неподготвени, че Уилям го обзе ужас.

— Мили Боже — каза той на Чанинг. — Нима моят баща не е научил Чарлз на нищо? Той ще бъде напълно унищожен при една обсада.

— Може би той не мисли, че съществува нещо, за което си заслужава да се бие — предположи въоръженият мъж.

Уилям шибна с камшика си и хвърли гневен поглед наоколо, а Чанинг сви рамене. Отиде до вратата на замъка и надникна вътре. Нищо. Никакви скрити войници, никакъв врящ катран, който да бъде използван против него. Той изтегли сабята си и се качи по стълбите, които водеха към голямата зала. Нищо. Само слуги, които сновяха напред-назад и мирис на току-що опечен хляб, който се носеше от плетените кошове, поставени върху бюфетите. Той застана в края на стаята, долепил гръб към стената, за да се предпази. Чувстваше се глупаво, а неговите хора му подражаваха. По гримасите на лицата им той разбираше, че те се чувстваха дори по-глупаво от него самия. Като се изправи, той още веднъж възкликна:

— Мили Боже!

Този път Чарлз го чу и като бутна настрани паравана, който криеше леглото му, отговори.

— Не знам какво си намислил, Уилям, но си пълен кретен, ако мислиш, че можеш да измъкнеш нещо от мен.

Той натъпка ризата в панталона си, докато говореше, а Уилям видя едно много хубаво слугинче да наднича към него изпод завивките на леглото.

— Не съм дошъл да взема земите ти — възрази Уилям. — Не съм толкова подъл. Дошъл съм да те убия.

Чарлз се спря, ръцете му още държаха ризата. Той се втренчи в Уилям, сякаш последният беше полудял.

— Да ме убиеш! Баща ти знае ли за това?

— Да — Уилям се препъна в болката, която се четеше в очите на Чарлз. — Виждаш ли, ти имаш логична причина да се опиташ да ме убиеш.

— Света Богородице и вси светии — Чарлз се приближи към пейката до масата и се отпусна тежко върху нея, с гръб към Уилям. Като постави ръце на коленете си, той изумен поклати глава, невярващ на ушите си. — Какво, за Бога, те кара да мислиш, че ще се опитам да те убия?

— Имаш нужда от пари — обясни просто Уилям.

— Пари?

— Е, аз не мога да проумея защо някой ще се опитва да ме убие, ако не иска моите земи и моята…

— Може би — прекъсна го Чарлз, като се изправи на крака и се обърна към Уилям. — Може би, защото ти си просто един надут пуяк, който заслужава един хубав бой! Промених намерението си. Взимай хората си и се махай от залата! Ще се бием. Ти, тъпако! Ти, глупако, ти, побъркан…

Уилям протегна ръце и изкрещя, като гласът му надвика рева на Чарлз:

— Ти ме убеди.

— Убедих те? По дяволите! Махай се от моя замък, ти, подозрителен, страхлив блюдолизец!

— Чарлз, имам нужда от помощта ти!

Чарлз спря. Тирадата му увисна във въздуха и той изгледа с недоверие приятеля си.

— През целия си живот ти никога не си имал необходимост от моята помощ.

— Сега имам нужда от нея. Някой заплашва жена ми и мен.

— Мисля, че ти взе мерки, като уби Артър.

Уилям трепна.

— Как разбра, че съм убил Артър?

— Всеки знае, че ти си го убил. Помисли малко, глупако! По време на сватбата ти никой не го спомена открито пред теб, но нима това означава, че не клюкарстваха зад гърба ти? Не. Всички разбраха, че ти си убил Артър, когато разкри, че той е бил човекът, който те е ослепил.

— Мили Боже — каза безизразно Уилям. — Никога не съм мислил за това.

— Подозирах това — каза Чарлз, но без предишната острота. — Добре, доведи хората си вътре и ще поговорим по-спокойно.

— Да, имам нужда от това. Имам голяма нужда от това.

— Уилям каза, че ти никога не би убил Хоиза.

Вятърът, който духаше откъм океана, сега се усещаше съвсем ясно. Той си играеше с няколко кичура коса които бяха излезли от плитката й и я караше да трепери от студ. Докато яздеха, към тях се присъединяваха все повече и повече от хората на Никълъс. Те се движеха в редица един след друг зад тях. Сора се чувстваше обкръжена с непознати мъже. Вече не можеше да се владее, усещаше, че изпада в паника.

— Каза, че, след като Хоиза вече е твоя собственост, ти ще я защитаваш и ще се грижиш за нея.

— Трябваше да я убия. Тя застрашаваше живота ти. В гласа му се долавяше такава заплаха, че дъхът й секна от силната болка, която прониза сърцето й.

— Ако ме искаш само защото Уилям ме иска — каза предпазливо тя, — ако ме обичаш само защото Уилям ме обича, то ще ме обичаш ли, ако Уилям умре?

Той остана мълчалив, изненадан от думите й. После каза замислено:

— Не съм мислил за това. Уилям присъства толкова отдавна в живота ми, че не мога да си представя времето, когато вече няма да го има. Ще те обичам ли още?

Дълго време те яздиха мълчаливо. Сора едва се сдържаше да не скочи от коня в отчаянието си. Когато той заговори, в гласа му се долавяше приглушена страст:

— Знаеш ли, мисля, че ще те обичам. Наистина вярвам, че ще те обичам — ръката му стисна кръста й и той сложи една влажна, противна целувка на врата й.

Искаше й се да не бе задавала този въпрос. Какъв ли свестен отговор можеше да получи? Дали щеше да я убие, или щеше да я задържи при себе си? Изборът между смъртта и живота, подчинен на него, изглеждаше еднакво тежък и угнетяващ. Тежък и угнетяващ. Тя се разсмя дрезгаво. Думите бяха слаби, за да изрази това, което чувстваше.

Устните му пълзяха нагоре към бузата й, наливайки масло в огъня на любопитството, което я бе завладяло, и тя не можа да се въздържи да не го попита:

— Какво се случи с двамата ти по-големи братя?

— Те умряха, докато живеех в Бърк. Нямах пръст в тази работа, уверявам те. Баща ми също умря — в гласа на Никълъс се долавяше задоволство. — Така че, когато се върнах вкъщи, бе останал само по-големият ми брат, който се явяваше наследник по права линия. Ланс беше толкова благороден, също като Уилям. И толкова наивен, точно колкото лорд Питър. Беше толкова лесно да го убиеш.

— Ти си убил собствения си брат? — тя подозираше това, но въпреки всичко го попита ужасена. — Как?

— Никаква недодялана й груба борба — засмя се той, безкрайно доволен от себе си. После добави прозаично: — Отрових го.

— Свети Уилфред!

— Той викаше Свети Уилфред. Викаше всички светии, преди да умре. Знаеш ли, неговите конвулсии го правеха да прилича на кукла на конци — говореше, сякаш анализираше случилото се, и тя усети как гърлото й се стегна. — Трябваха му три дни, преди да умре. Три дни! Бях напълно отчаян и изнервен от чакането. Страхувах се, че ще се оправи и ще ми отнеме правото на единствен наследник, за което бях работил толкова усилено.

— Моля те…

Възмутена, тя се олюля на седлото, но той изтълкува погрешно нейната болка.

— О, не се тревожи. Той умря без друга помощ от моя страна. Но следващия път аз му дадох по-голяма доза от отровните билки. Напердаших хубаво вещицата, която ми ги беше дала, и тя вече си знаеше работата.

Зашеметена, тя разбра, че беше безсмислено да моли за живота на Уилям. Един човек, който говореше за убийството на собствената си плът и кръв с такова нехайно задоволство, едва ли можеше да бъде трогнат от думи за милост и благородство. Тя повече не се страхуваше от това, което щеше да се случи с нея, не се ужасяваше, че щеше да бъде изнасилена; тези страхове бяхаа преодолени от убеждението, че тя трябваше да спаси Уилям от този сатана. За първи път през това ужасно пътуване тя започна да крои планове за спасяването на Уилям.

— Който и да е бил, той е убил Хоиза — напомни му той.

— Тогава това не може да бъде Никълъс — избърса брадата си с кърпата Чарлз. — Той не би унищожил нищо, което може да му донесе някаква пара.

— Това казвам и аз — съгласи се Уилям. — Но тогава кой остава?

— Ти?

— Какво?

— Някой е убил тази повлекана. Сора е логичният избор — засмя се Чарлз. — Послушай ме. Бил съм заедно с теб твърде дълго време.

Уилям удари с юмрук по масата.

— Сора не я е убила.

— Не е. Ако Сора се беше опитала да убие тази едра, тежка слугиня, то вратът й щеше да бъде счупен. И още, тя беше заплашила Сора, а в отговор и Сора я беше заплашила. Затова не мога да се въздържа и да не заподозра теб.

— Никога през живота си не съм убивал жена — каза безчувствено Уилям. Чарлз не каза нищо. Само гледаше с твърд поглед своя приятел, а Уилям сви рамене. — Да, ако ми се приискаше някога да убия някоя жена, то това със сигурност щеше да бъде Хоиза. Спомняш ли си как допълзяваше в леглото ми и се опитваше да ме изкуси?

— Докато накрая Ана я хвана и оттогава тази вещица бягаше от теб като от чумав.

Двамата се засмяха едновременно, но след миг се върнаха към сериозния си разговор.

Чарлз обясни:

— Ана тежеше поне с десет килограма повече от Хоиза. Лейди Сора не е достатъчно голяма и силна, за да може да я изплаши, затова мислех, че ти…

— Не. Който и да я е убил, то той е нашият зъл демон — каза Уилям и се вгледа в Чарлз. — Не може да е Реймънд.

Чарлз изсумтя.

— Бракът ти е замаял главата. Реймънд те обича.

Като чу това, което искаше да чуе, Уилям въздъхна облекчено, но след миг се изправи вцепенен от ужас.

— А той обича и твоята съпруга. По дяволите, мисля, че половината от мъжете, които присъстваха на твоята сватба, са влюбени в жена ти. Реймънд мислеше постоянно за нея, аз също въздишах но нея, а ти дори не си го забелязал. Но цялото внимание на лейди Сора бе насочено към теб. Дори Никълъс я желаеше, а ти знаеш какво изпитва той към жените — Чарлз изпи втората си халба бира. — Тези глупави стихове, тези злонамерени намеци, които той разпространяваше наоколо, погледите, които й хвърляше със зачервените си очи — също като дявол, който е видял ангел, слязъл от небето.

Уилям се втренчи в чашата си, сякаш някъде дълбоко в себе си беше намерил отговор на загадката.

— Трябва да е някой, който присъстваше на сватбата, някой, който познава много добре замъка Бърк.

— Който и да е бил, той е дебнал Сора, плашил я е и е шепнал думи за любов. Дори е влязъл в градината през онази малка вратичка, помниш ли я? И се е осмелил да я докосне!

Чарлз изръмжа от възмущение.

— Това ми намирисва на Никълъс. Винаги е обичал да дебне наоколо и да плаши хората, които не могат да му го върнат.

— Не знаех това.

Чарлз сви рамене и продължи:

— Ти си с четири години по-голям от нас. Беше вече оръженосец, когато ние станахме пажове, а когато станахме оръженосци, ти вече беше рицар. Когато се връщаше вкъщи, ти беше обект на нашето преклонение, героят, когото боготворяхме. Господи, ние се мъчехме да се домогнем до теб. Особено Никълъс. Той пазеше добре прикрита своята продажност, защото искаше да ти се хареса.

Страхът се прокрадна в душата на Уилям, страхът, който той досега не допускаше до себе си, за да не пречи на логичното му мислене.

— Какво правеше още?

— Обичайните малки жестокости, присъщи за момчетата. Обичаше да стяга въже около врата на кучето си и да го гледа как отваря уста, за да поеме глътка живителен въздух. „Случайно“ поваляше на земята оръженосците с копието си и се любеше само с жени, които нямаха желание за това, или с момичета.

Уилям потрепера пред прага на откритието.

— Но той не е убил Хоиза.

— Не — изплакна ръцете си Чарлз в купичката с вода и кимна с глава на оръженосеца си да я изнесе. — Трябва да е луд, ако е убил тази слугиня.

— Това е! — изправи се Уилям и изрева: — Това е! Това е погрешният ход в моята логика. В лудостта няма логика, а Никълъс е луд. Напълно побъркан! Хайде! — плесна ръката на Чарлз той и прескочи пейката. — Трябва да вървим. Ако все още не е хванал Сора, то сигурно скоро ще го стори.