Светлина в мрака

16.

Без да каже дума, Сора излезе напред и подаде ръката си, а Уилям я поднесе към устните си. После я поведе там, където ги очакваше свещеникът. Бащите им ги придружаваха, като вървяха от двете им страни. Мод погледна към Сора, за да се увери, че си е възвърнала решимостта и седна на един стол, като изтри потта от челото си.

Сора и Уилям се заклеха пред брат Седрик и всички присъстващи. Тибълд предаде Сора на младоженеца без да трепне. Вероятно благосклонността му се дължеше на обстоятелството, че през цялото време ръката на лорд Питър стискаше здраво дръжката на сабята му. Мод излезе от стаята и сложила ръка на гърдите си, застана недалече от мястото, където се провеждаше церемонията. Никой не представи никакви възражения към брачния договор на двамата младоженци, когато се обърнаха с въпрос към присъстващите, и след като брачните клетви бяха положени, гостите издадоха одобрителни викове. Те се разделиха на малки групи, които се редуваха да целуват булката и да тупат младоженеца по гърба.

Пиршеството, което последва, беше изрядно. Слугите, които работеха в кухнята, повече не се колебаеха в своята лоялност към Сора. С този брак Уилям и Сора ставаха едно цяло.

Уилям помогна на Сора да се изправи и обиколи с нея всички гости, за да поприказва с тях, както беше обичаят.

Когато младата двойка се приближи до Тибълд, той вдигна чашата към устните си и отпи от виното, без да сваля жадния си поглед от доведената си дъщеря.

— Сора е истинска Ева — мърмореше той. — Една изкусителка, която докарва мъжете до гибел.

— Ева! — повтори Сора, застанала зад него. Тя внимателно слушаше разговорите на гостите и сега бе ядосана от обидата, която беше чувала толкова много пъти. Заради себе си и заради целия женски свят, тя отговори: — Ева! За Бога, светът трябва да бъде радостен, че Ева първа е взела ябълката. Ако това беше Адам, то той щеше да се посвети на прегрешението си с много по-голяма сила и упоритост и човешкият род никога нямаше да бъде спасен.

Тя се обърна рязко и се отдалечи, оставяйки слисаните гости зад гърба си. Миг по-късно залата се изпълни със смеха на жените.

Застанал в края на събралата се група мъже, Уилям се усмихна, като видя учуденото изражение върху лицето на тъста си.

Много си разглезил тази опърничава жена — изказа недоволството си Тибълд. — В моята къща тя никога не би посмяла да възрази на един мъж. Там тя почиташе възрастните хора.

— Точно така се държи и в моята къща — каза развеселен Уилям, и се обърна към Дадли: — Дадли, младежите са се събрали в двора, за да се упражняват със сабите си. Защо не отидеш при тях?

Дадли скочи нетърпеливо от мястото си.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Ти си монах! — изкрещя зад него баща му, а после измърмори: — Глупаво момче.

Уилям се поклони към него и се отдалечи. Като минаваше покрай една група жени, той чу недоволния глас на Дуана:

— Казвам ви, тя го е омагьосала.

После видя Сора, приближи се тихо до нея, хвана я за кръста и я притегли към себе си.

— Така значи. Ти я притежаваш.

— Какво притежавам? — повдигна главата си тя и той видя, че увереността й вече се беше възвърнала.

Това, което неговата нежност не можеше да направи, то гневът му щеше да свърши, но нямаше да й позволи повече да изпада в униние и да се чувства неуверена.

— Магическа сила. Ти си ме омагьосала — завъртя я той и затанцува с нея.

— Внимавай! — хвана тя края на роклята си и я дръпна надолу. — Искаш да настина ли?

— Да настинеш? — спря буйния си танц той.

— Да. Бризът духа право в краката ми.

Той присви очи и се вгледа внимателно в прекалено невинното й лице.

— Какво си направила?

— Какво да направя? — гласът й звучеше искрено. — Нищо. Защо питаш?

— Сора…

— Къде отиват всички?

— Навън. Ще има някакви игри. Сора?

— Слънцето грее толкова приятно, нека да излезем и ние, милорд — мушна тя ръката си в неговата и му се усмихна.

Той обаче имаше съвсем други планове и тъкмо бе направил две стъпки към стаята, където беше брачното им ложе, когато Роло и Клер го сграбчиха от двете страни за лактите и извикаха: Уилям е от нашия отбор!

Другите членове на отбора се струпаха около него и го изтласкаха напред, разделяйки го от Сора. Здравият разум надделя; той не можеше да легне с нея сега, когато денят току-що беше започнал и гостите им жадуваха за развлечения.

— Какво ще играем?

— Футбол. Дадли донесе топката и каза, че знае правилата. Трябва да я риташ с крак, но не трябва да я пипаш с ръка. Това е една весела игра, подходяща за твоя сватбен ден.

— О, така е — усмихна се с нежен сарказъм Уилям. — Бях забравил за това.

Гостите ги заобиколиха и с шеги и закачки ги забутаха надолу към двора. Поглеждайки назад, той видя, че Сора вървеше след него заедно с една група жени. Когато стигна в подножието на витата стълба, той се отдели от компанията си, мърморейки нещо за някакъв развързан жартиер. Като пристъпи в сенките на близката стена, той зачака. Неговата „награда“ се появи на стълбището над него. Допряла ръката си до стената, Сора започна да слиза и пред Уилям се откри гледката на голите й крака.

— За Бога, Сора! — Уилям излезе от скривалището си. — Каква игра смяташ, че разиграваш?

— Във всеки случай не е футбол — отговори му весело Джейн.

Той стоеше със свити юмруци, притиснати до бедрата му.

— Не можеш да излезеш облечена по този начин. Върни се в стаята си и се облечи.

С една добре обмислена маневра, на която той можеше само да се възхищава, жените дръпнаха Сора, когато минаваха покрай него и го оставиха изправен лице в лице с лейди Джейн.

— Отиваме да се разходим — каза му тя. — Ще берем цветя и ще гледаме играта. Сора иска да ни покаже своята градина с лековитите билки и подправките.

— Нейната градина? Сигурен съм, че не това иска да покаже тя — възрази той.

Джейн се промъкна покрай него и каза:

— Не се безпокой, ще влезем вътре, ако вятърът започне да духа по-силно.

Думите й въобще не го успокоиха.

Той не играеше добре, казаха й жените с радост. Все ближеше пръста си и го вдигаше, за да провери вятъра, а голямата твърда топка се удряше в краката му, без той да реагира. Сора се смееше тихо, докато те надничаха през вратата на градината и описваха какво става на игрището, но тя усещаше нетърпението им. Те предпочитаха да гледат играта, отколкото да бъдат нейни придружителки, и тя им предложи:

— Мъжете ви ще играят по-добре, ако присъствате на играта и ги насърчавате.

— Искаш ли да дойдеш и да видиш Уилям? — каза несигурно Джейн, а после добави: — По дяволите, каква дума трябва да използвам според теб?

— Да видя — каза решително Сора.

— Искаш ли да дойдеш и да видиш как Уилям играе футбол?

— Не. Ако нямате нищо против, бих предпочела да остана сама. Само за няколко минути. — Никой не каза нищо и тя добави: — За да размисля.

— Вече е твърде късно да размишляваш — посъветва я Берта. — Станалото е станало.

— Знам.

За първи път от толкова много време Сора обръщаше внимание на собствените си чувства и разбираше, че наистина иска да бъде сама. Желанието да остане насаме със себе си и да помисли на спокойствие за промяната в нейния живот я завладя.

— Бих искала да си почина малко.

Жените, изглежда, разбираха желанието й. Една след друга те се изнизаха през вратата на градината. Тя пипнешком намери пътя към каменната, нагрята от слънцето пейка. Полъхът на вятъра не се усещаше в градината, тъй като я опасваше висока ограда, по която пълзяха ароматни рози. Въздухът бе пропит със спокойствие и тишина; не с безмълвна тишина, тъй като тя можеше да чуе идващите отдалече гласове, които крещаха от необуздана радост. Това беше една успокояваща тишина, на която напоследък все по-рядко й се случваше да се наслаждава. Сама, оставена на спокойствие, без да се притеснява, че има да прави нещо и без никой да ангажира вниманието й, Сора облегна гърба си на оградата и затвори очи. Омаяна от уханието на розите и ригана, поглъщайки топлината и светлината с всяка фибра на тялото си, тя се унесе в дрямка, отдадена на блаженството, което мигът й предоставяше.

Една напрегнатост в гърдите я върна в реалността и тя се учуди какво ли я беше разтревожило. Като повдигна глава от оградата, тя се ослуша. На ясното й чело се появиха бръчки. Беше позволила на ленивия следобед да я отнесе от реалния свят. Защо точно сега трябваше да бъде нарушен покоят й?

В градината нямаше никой. Тя слушаше напрегнато, но нищо не помръдваше, никой не продумваше. Още малко и щеше да попита има ли някой, но й се стори глупаво и замълча. В действителност тя не беше чула нищо. Просто беше почувствала ледени тръпки да лазят по гърба й и неприятното усещане, че е наблюдавана.

Тя отпусна тялото и съзнанието си, докато се върна отново в лоното на лекия сън, и тогава го усети. Скитникьт-вятьр докосна бузите й, носейки ехото на зловещия шепот. Тя се хвърли напред, протегнала ръка, за да хване този фантом, но там нямаше никой. Цялата се беше превърнала в слух. И накрая го чу. Чу леките стъпки на обутите в обувки крака, усиленото, ритмично дишане на този демон, склонен към жестокост.

Беше чувала този шум и преди и се досети кой можеше да разиграва такива дяволски игри.

— Тибълд, ти негоднико, престани веднага!

Тя замълча, заслушана в дишането му. Сега то се чуваше по-ясно, носено от вятъра, който блъскаше пълзящите рози и разнасяше аромата им на своите криле. Мълчанието му я вбеси.

— Тибълд, храната която бях приготвила преди, предизвика болки в стомаха ти. Внимавай да не ги получиш отново.

Нищо. Никакъв отговор. Тя изкрещя последната заплаха:

— Тибълд, ще кажа на Уилям какво правиш и той ще те пребие до смърт.

Отговорът бе едно тихо хихикане.

Трябваше да е Тибълд, трябваше да е той! Но Тибълд никога не би се смял на заплахата над неговата личност. Челото й се покри със ситни капчици пот, а гласът й трепереше:

— Тибълд?

— Не се страхувай, красива лейди — гласът звучеше приглушено, едва доловимо. Беше познат глас, но преправен и тя не можеше да го познае. — Обичам те.

Сърцето й подскочи и започна да блъска така силно в гърдите й, че щеше да я оглуши.

Тя си пое дълбоко въздух, като се опитваше да се успокои достатъчно, за да може да мисли. После чу гласа си:

— Вие не сте Тибълд — каза уверено тя.

— Не съм — донесе вятърът отговора.

— Кой сте тогава?

— Един влюбен мъж.

Гласът беше приятен, безизразен, показваше ужасяващо самообладание и липса на всякаква интонация. Тя трябваше да предизвика някаква реакция в него, която да разкрие самоличността му.

— Как можахте да кажете това? Изплашихте ме с вашите номера.

— Докато Уилям е жив, страховете ви…

Гласът внезапно замлъкна и Сора чу шума от приближаващите се жени и гласа на Джейн. Тя изрече едно проклятие и се хвърли към мъжа, който я задяваше, но заглъхващите стъпки показваха, че си отиваше, оставяйки Сора да посрещне жените.

— Видяхте ли го? — попита тя.

— Кого да видим? — попита озадачено Джейн.

— Трябва да сте го видели — настояваше Сора. — Мъжът, който стоеше тук и ми говореше.

— О! — възкликна Берта. — На нашата младоженка и се привиждат други мъже.

— Тук наистина имаше мъж, той ми наговори ужасни неща и ме нарече красива лейди.

— Никой не е излизал от градината — засмя се Дуана. — Всички тези стихове са ти замаяли главата.

— Не. Не, казвам ви!

Джейн постави ръката си върху ръката на Сора, за да я успокои.

— Дуана е права. Не видяхме никой да излиза от градината, когато приближихме вратата.

— Някъде тук трябва да има друг изход.

— Сънувала си.

— Не е възможно.

— Ти беше сама и спеше, когато надникнахме да те видим последния път. Уверявам те, че си сънувала. — Джейн стисна ръката на Сора. — Ела, нека отидем в стаята ти, където можеш истински да си починеш.

Като слушаше приказките им, Сора се отчая. Никога нямаше да й повярват. Те вярваха само на своите очи. Как можеше да ги накара да й повярват? Вече самата тя едва си вярваше!

Като се подчини на разпорежданията на лейди Джейн, тя отиде в стаята си и легна да си почине. Лежеше гола, завита с чаршафите, и си мислеше за странната случка в градината. Колкото повече мислеше, толкова повече й се струваше, че всичко това всъщност не се бе случило — по такъв необикновен и мистичен начин въздействаше станалото върху нея. Само ако можеше да се убеди, че не полудява. Като си вдъхна увереност, тя си наложи да не изпадне в паника.

Нямаше нищо страшно, окуражаваше се тя. Беше просто едно брачно нервничене. Е, тя беше чувала за младоженки, които плачат през цялото време, докато трае церемонията. В действителност тя беше сигурна в себе си. Какво щеше да стане, в края на краищата, ако Уилям развратничеше с някоя слугиня? Той желаеше само нея, обичаше само нея. Беше й го казвал, а той беше човек на честта. Така че какво от това, ако след време откриеше някоя нова любов, когато тя се издуеше в очакване на първото им дете? Всички мъже държаха жени, с които да се забавляват, и съпруги, които да раждат децата им. Нея това нямаше да я интересува, нали?

Шумът от леки стъпки, които приближаваха към леглото й, я накара да повдигне глава, точно като заек, който стоеше нащрек, очаквайки приближаващата се опасност. Страхът я завладя отново. Спомените нахлуха в съзнанието й: ехото от стъпките в градината, дрезгавият смях, приглушеният шепот, когато й се обясняваше в любов… Искаше да каже нещо, но гърлото й се беше стегнало и тя не можеше да издаде нито звук. Сора повдигна бавно, предпазливо ръката си. Чувстваше, че някой я наблюдава и изпитваше страх, страх… но от какво? Тя не знаеше и това беше най-страшното. С треперещи пръсти започна да разтрива врата си, докато напрежението изчезна малко.

— Кой е? — попита тя, а после повтори по-високо: — Кой е?

Не последва никакъв отговор. Сърцето й заби лудо, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Това беше отново той, знаеше, че е той. Този мъж бе намерил начин да влезе в стаята й. Незнайният посетител се закашля и тя си отдъхна малко. Не беше той. Не беше дори и мъж. Тя предчувстваше, че може да се справи с тази досадница.

— Не можеш да ме излъжеш. Тренирана съм да слушам и знам, че си тук — каза спокойно тя.

Сега стъпките се чуха ясно. Сора седна в леглото и издърпа завивките под брадичката си. Като извърна главата си към шума, тя се напрегна, за да може да разпознае виновницата.

— Хоиза, кога влезе в стаята?

— Мислиш се за много хитра, защото имаш добър слух и хубава външност, която кара всички мъже да се влачат подир опашката ти.

Сора не каза нищо, опитваше се по неприязънта в тона й да разбере накъде биеше.

— Мислиш, че можеш да скриеш своята лукавост, но хората говорят за теб. Казват, че си вещица. Казват, че слепотата ти е Божие наказание. Казват още…

— Много глупости, както се вижда — прекъсна я Сора. — Хоиза, не си дошла тук, за да ми кажеш какво говорят няколко подли души. Как влезе тук?

— Бях се скрила зад гоблените, когато влезе заедно с другите жени.

— Какво правиш в нашата стая? — упорстваше Сора.

— Нашата стая? — подигра се момичето — Нашата стая. Колко важни сме станали! Колко сме самоуверени! Омъжена си едва от няколко часа, а вече се държиш така, като че замъкът е твой.

— Какво правиш?

— Слагам отрова във виното ти! — обясни Хоиза. — Искаш да се отървеш от мен, нали? Също като някоя мърша искаш да ме хвърлиш на бунището? Лорд Уилям ми каза, че ще ме даде на някой, който да ме отведе оттук. Но аз съм отрасла тук, корените ми са тук. Не искам да оставя всичко, което ми е близко и познато. Където и да отида, ще трябва да започна от дъното, тъй като ще бъда един външен човек.

Обезпокоена от истеричните нотки, които се долавяха в гласа й, Сора побърза да я успокои:

— Сигурна съм, че лорд Уилям ще направи всичко, което зависи от него, за да си добре.

— Той не се интересува от мен. Той се интересува единствено от теб. Ако не беше дошла в замъка, сега нямаше да се налага да заминавам. Все още щях да съм на върха и всички щяха да ми се подмазват и да ми дават да опитвам от храната в кухнята. Щях да имам достъп и до бирата. За всичко си виновна ти.

Хоиза повиши глас и Сора потрепера.

— Ти нямаш право да правиш това.

— Аз съм го заслужила — извика жената. — Преди да дойдеш и да смениш ключалките, аз имах ключ от избата, където се пази виното, защото съм го заслужила. Готвачът ми предлагаше храна, защото съм го спечелила.

— Спечелила си го? Как? — попита с насмешка Сора.

— По гръб, точно като някоя важна дама, която печели прехраната си от своя съпруг, като ляга по гръб. Знаеш ли какво казват всички? Разправят как Уилям те следва, сякаш е уловил миризмата на някоя разгонена кучка. Говорят, че сигурно си много добра в леглото, щом той се ожени за такава безполезна, сляпа…

Тежката оловна кана се удари в стената зад Хоиза и водата се разля по пода. Хоиза отскочи встрани. Виковете й замряха в гърлото от уплаха. Трепереща, внезапно разбрала голямото си прегрешение, тя прошепна:

— Как можа да направиш това? Как можа да разбереш къде да я хвърлиш?

Сора отметна завивките. Косата й се беше завила като ореол около главата, устните й се бяха опънали, голото й тяло беше прекрасно.

— Аз не съм сляпа, само се преструвам на такава. Виждах всяка мръсотия, която вършеше. Знаех, че мъкнеше любовниците си в това легло. Знаех подигравателните ти погледи, отправени към мен и Уилям. Ще те държа затворена тук и никога няма да можеш да излезеш. Ще искаш…

Вратата се отвори с трясък и Мод се втурна в стаята.

— Миледи, какво… — тя остана с отворена уста, като видя сцената пред себе си.

Лейди Джейн я последва в стаята.

— Чухме викове — каза тя, но гласът и заглъхна.

Хоиза отстъпи към тях, повтаряйки монотонно:

— Тя е вещица, тя може да вижда, тя е луда. Страх ме е от нея.

Сора протегна ръцете си, сякаш искаше да я сграбчи и издере с нокти, и изръмжа насреща й. Хоиза се обърна и хукна да бяга, крещейки с цяло гърло.

— Тя е магьосница, тя може да вижда, тя е магьосница!

— Какво е направила с коприната ти? — попита Джейн и Сора скочи от леглото.

— Къде е? — каза яростно тя. — Какво е направила? Ще я убия! Ще убия тази проклетница!

— Извадила е топа с коприната от сандъка, миледи, и с ножа е…

— Ще я убия!

Лейди Джейн блъсна вратата и каза:

— Чакай! Всички ще те видят!

Сора мина с вдигната глава през стаята, а Джейн я хвана за лакътя.

— Успокой се. Мод ще провери какво е сторила, а после ти сама ще се увериш.

Коприната шумолеше между пръстите на Мод. Като прегледа плата, тя ги успокои.

— Клъцнала е само единия край и е изтеглила няколко нишки от бордюра. По-голямата част е останала незасегната. Няма нищо, с малко усилие може да се зашие, миледи.

— Нека да проверя — пристъпи рязко напред Сора.

Мод подаде коприната и Сора усети гладката повърхност приятно да докосва кожата на ръцете й.

— Тази вълчица — изсъска тя. — Благодаря на Дева Мария, че ме доведе тук да си почина, Джейн, иначе кой знае какво щеше да направи тази малоумница.

Любопитна и удивена, Джейн попита:

— Какво ти каза?

В яда си Сора успя да си спомни само едно нещо:

— Каза, че единствената причина, поради която Уилям се оженил за мен, била, че съм добра в леглото.

— О! — в гласа на Джейн личеше хумор. — Де да можеше някой да обиди и мен по този начин.

Сора избухна в смях:

— Изгубила съм чувството си за мярка — оплака се тя и се разсмя отново. — Крещя като някоя продавачка на риба, когато трябваше да наредя да я бичуват, за това че е съсипала чужда собственост — разтри челото си тя. — Не мога да спя сега. Облечи ме, Мод. Искам да се приготвя за клетвата.

Един по един хората на Уилям коленичеха пред него, поставяха ръце в неговите и даваха своята клетва за вярност. Бяха го правили и преди. Просто това беше едно трогателно повторение на тяхната лоялност към Уилям. Сълзи се стичаха по набръчканите бузи на сър Миравил, докато казваше клетвата си, сър Роло се усмихваше през цялото време, сър Иджит и сър Дилън говореха пламенно, но всички изказаха своята вярност с гордост и достойнство, така че думите им бяха чути във всеки ъгъл на огромната зала.

После хората на Сора коленичиха пред нея. Един след друг те подаваха ръцете си и се заклеваха пред Бога, че ще се грижат за земите й. Думите им също прозвучаха високо и ясно, но не се изправиха, когато свършиха.

Тогава най-възрастният рицар, сър Френсис от Уейс, заговори от името на всички. Сериозно, тъй като въпросът изискваше повече мисъл и съсредоточаване, той каза:

— Даваме нашата клетва за вярност към лейди Сора от Роджет с удоволствие. Но ние имаме един въпрос, на който трябва да знаем отговора. Отнася се за нашата закрила и за закрилата на земите на лейди Сора. Лорд Уилям беше сляп за известно време. Неговата слепота ще се върне ли?

Гърдите на Сора се изпълниха с мъчителна злост.

— Слепотата толкова важно нещо ли е?

Уилям докосна ръката й.

— За един боец тя е важно нещо. Те трябва да знаят дали могат да разчитат на мен, ако се стигне до бойни действия.

— Да, миледи, не искаме да се покажем непочтителни, но ако лорд Уилям има някакви отклонения в зрението, то ние трябва да знаем — обясни сър Дентън.

— Разбирам — увери ги Уилям. — Щях да мисля лошо за вас, ако се страхувахте да попитате. Но ви уверявам, мои благородни рицари, че нямам никакви проблеми, откакто лейди Сора ме спаси със своето целебно докосване. Ще ви го докажа, когато отидем да потушим бунта на сър Фрейзър.

Сър Френсис се изправи на крака и другите го последваха, като мърмореха одобрително.

— Тогава ние ще бъдем горди да ви последваме, милорд. Скоро ли ще тръгваме?

Сора стисна зъби, като усети удоволствието в гласовете им. То стана още по-голямо, когато Уилям се съгласи с готовност.

— Много скоро. Ще бъдем глупаци, ако му позволим да се укрива дълго в крепостта си.

Мъжете отстъпиха назад, а Уилям бутна Сора с лакът.

— Не е ли вече време за вечерята?

— О! — подскочи тя, тъй като мислите й бяха далече. — Разбира се, милорд.

Лицето й беше застинало, когато отиде да даде нарежданията си да слагат масите. Уилям я остави да си върши работата, но разбираше нейната загриженост. Не се ли беше държала по същия начин неговата Ана, когато ставаше дума за някое сражение? По някаква неясна причина жените се тревожеха, ако на съпрузите им се налагаше да използват оръжието си от време на време. Той не можеше да разбере това, не се и опитваше да си обясни глупостта им.

Той се приготви за поредната словесна атака. Никълъс, както се виждаше, се консултираше с изписания с ноти пергамент. Това беше един дълъг сватбен ден и Уилям си мислеше, че заслужава малко отдих от тези безсмислени рими, които обикновено се четяха или пееха в такива случаи. Той се опитваше да бъде честен спрямо Никълъс. Без съмнение, мъжът се беше влюбил за пръв път в живота си. Той го разбираше. Как можеше човек да не обича Сора? Но когато чу Никълъс да декламира своята привързаност към Сора, към неговата съпруга, към неговата жена, на него му се прииска да го бие до припадък. Винаги бе имал затруднения да се покаже великодушен и приятелски настроен, когато се изправеше лице в лице с някой бракониер в собствените му земи. В действителност преклонението на Никълъс към Сора създаде повече клюки, отколкото той считаше, че ще има. Той знаеше, че Сора не беше впечатлена от поезията му и наистина всеки, който имаше способността да вижда, можеше да се увери, че Сора не беше впечатлена от стиховете на Никълъс. Но все пак винаги се намираха хора, които изгаряха от желание да пускат слухове и да злословят за по-високопоставените от тях. А бракът на Сора с негова милост я поставяше в точно такова положение. Така че той беше изправен пред избор: или трябваше да забрани на Никълъс да посвещава повече vers на Сора и по този начин да даде повод на хората да разправят, че той няма доверие в жена си, или трябваше да премълчи, уверявайки себе си, че Никълъс скоро щеше да си замине и да отнесе със себе си и своите чувства. И в двата случая можеха да плъзнат още по-злостни клюки за някакви пукнатини в отношенията между Уилям и неговия приятел, както и между Уилям и съпругата му. Като боец, първичният му инстинкт го караше да действа; като мислещ, разумен човек, той считаше, че показването на една любезно-иронична досада от присъствието на Никълъс тук, щеше да послужи по-добре на целта, която си беше поставил.

Седнал на почетната маса до Сора, Уилям слушаше шегите на приятелите си за първата брачна нощ и се усмихваше. Неприличният хумор на жените караше бузите на Сора да се изчервяват. Но през цялото време Уилям не сваляше погледа си от Никълъс. Никълъс ядеше с апетит. Той винаги се хранеше с апетит. Дори и несподелената любов не можеше да промени това, но веднага щом свърши, Уилям разбра, че беше дошло времето да вземе решение. Трябваше ли да стане и да направи изявлението си, или трябваше да страда още една нощ?

Но вземането на решение беше временно отменено по стечение на обстоятелствата. Реймънд, който стоеше от другата страна на лорд Питър, се изправи. Той излъчваше присъствие, което малко мъже притежаваха; имаше го Уилям, лорд Питър — също. Тези мъже можеха да наложат тишина само с един жест и в най-шумната зала. Сега, след като голямата зала притихна, Реймънд се поклони на младоженците, а после още веднъж само на Сора. Като се качи на пейката, той сложи единия си крак на масата, облегна се на коляното си и каза:

— Булката е кралицата на деня, съпругата е кралицата на нощта. Написах песен, в която изразих какво чувствам към най-прекрасната от всички кралици. Сора, нашата Сора, кралицата на утринната зора и на вечерния здрач.

Като каза това, той се впусна в една песен, от която лъхаше смайваща чистота и наслада. Като истински музикант, той бе написал една балада за Сора, която накара гостите да се просълзят. Дори Сора слушаше, пренебрегнала задълженията си на домакиня за няколко минути.

Първоначално Уилям се разтревожи, но после бавно се отпусна. Това не беше предателство от още един приятел; това бе една прекрасна лирика, която гордо се надсмиваше над жалките стиховете на Никълъс. Уилям сам не разбираше собствения си възторг от този поврат на събитията. Защо тази изява на предаността на Реймънд към Сора успокояваше страховете му?! И като погледна към присъстващите в залата гости и слуги, той разбра защо. Те бяха смутени. Как можеха да кажат, че Сора е поощрила Никълъс и Реймънд? Можеха разбира се, но колкото повече обвиненията им се разрастваха, толкова по-малко сигурни в правотата си се чувстваха те. Никълъс беше пристигнал преди тях и те не можеха непрекъснато да спекулират с предположенията си за това какво се беше случило, преди да дойде. Но какво можеха да кажат за Реймънд? Той беше пристигнал последен след всички и никой не го беше видял да се спотайва в ъглите със Сора.

Песента свърши и Уилям се усмихна, потопен в собственото си задоволство. В разгара на одобрителните аплодисменти се изправи друг рицар.

— Аз също имам vers за лейди Сора, най-прекрасната жена, която бе грабната под носа ми от друг мъж.

Той се впусна в една поема, описваща непредвидимите пътища на Съдбата, които го бяха отвели твърде късно при лейди Сора. Нейната красота и фактът, че тя беше омъжена за най-големия и най-влиятелен войн в Англия, я правеха недосегаема за него.

След като смехът замря, друг рицар стана, вдъхновен от красотата на Сора, и запя спонтанно песен. После се изправи друг, и друг, и всички пееха възхвали за Сора, показвайки различен талант и изпращайки различни послания. Скоро стана ясно, че това не беше само една възможност да се изявят като поети, а бе начин да задържат Уилям и Сора по-дълго време на масата като домакини. Уилям понасяше търпеливо глупостите им, докато накрая реши, че вече са достатъчно опровергани слуховете за Никълъс и неговата любима. Тогава стана и взе Сора в ръцете си.

— Време е да си лягаме — каза категорично той.

Това предизвика най-гръмогласния смях през цялата вечер. Лейди Джейн стана и другите жени я последваха.

— Ние ще я приготвим, милорд.

Уилям прецени нейната непоколебимост срещу собственото си желание и пусна Сора.

— Както желаете. Но не се бавете.

Тази препоръка предизвика буря от смях и шеги и Сора си помисли, че всички бяха прекалили с бирата и виното. Придружена от жените, тя се отправи към спалнята и застана послушно, докато те я съблякоха.

Мъжете се бяха струпали около Уилям и го носеха, сякаш той нямаше желание да върви. Те го пуснаха да стъпи на земята, издърпаха дрехите му, без да се церемонят много и го изправиха пред Сора.

Жените нарочно се бавеха в желанието си да го изкушат. Те повдигнаха косата на Сора и я разпиляха по раменете й. Мъжете подсвиркваха и се кикотеха, като гледаха мъчителното очакване, изписано на лицето на Уилям. Лорд Питър извика:

— Ако въртиш онова копие така бясно, както въртеше копието си в melee, лейди Сора ще е мъртва до сутринта.

— Не — увери го Джейн. — Тя ще надвие копието му. Жените винаги побеждават в тази битка.

— Докато копието е живо — каза любезно лорд Питър.

— Ние се молим винаги да е живо — извика Берта.

След като изпълни задължението си, брат Седрик каза:

— Лейди Сора физически е напълно развита, с изключение на очите. Лорд Уилям ще се отрече ли от нея заради този й недостатък?

— Никога — заяви Уилям. — Тя ме избави от моята слепота, тя е жената, която владее моето сърце.

— Но как може да види тялото на Уилям? — попита озадачена Джейн. — Тя има право да го види и потвърди своето желание да остане в брачен съюз с него.

Сора пристъпи напред и постави ръката си върху раменете на Уилям.

— Мога да разреша този проблем. Всичко, което трябва да направя, е… — тя плъзна върха на пръстите си по гърдите му по начин, който предизвика въздишки на удоволствие у мъжете. Действието й имаше незабавен отклик от страна на Уилям и той я повдигна и я понесе към леглото.

— Утре сутринта ще я попитаме дали е била задоволена — реши лейди Джейн и поведе гостите обратно към залата.

Звучният смях на Сора се понесе във въздуха и тежката врата се затвори с трясък. Уилям я хвърли върху леглото и се обърна.

— Уилям! — извика тя, като се опря на лакът и отметна косата от лицето си. — Ела при мен.

— Почакай — каза той. — Искам да съм сигурен, че никой няма да ни безпокои.

Дървената пейка остърга пода, когато той я премести и я постави пред вратата. После я последва масата за шиене, разположена под прозореца.

— Предвиждаш някое посещение? — попита любопитно тя.

— Предвиждам е твърде силна дума — изсумтя той, тъй като буташе друг тежък шкаф към вратата. — Подозирам. Имаше период в миналото, когато позволявах да ме прекъсват и в най-интимните моменти и подозирам, че сега приятелите ми може да са си наумили някой нечестив план.

— Най-добре ще направиш да бутнеш и сандъка ми пред вратата — посъветва го тя.

Като се подсмихна, той избута сандъка и го постави точно където трябваше, с което бариерата беше завършена. Вече успокоен, той тръгна към леглото, но промени решението си. Върна се при сандъка, коленичи и го отвори. Сора се напрегна да разбере какво правеше, но той пусна капака почти мигновено. Тогава тя си спомни за подаръците му.

— Не съм ти благодарила за сватбените подаръци. Благословен да си, че ме издигна в очите на всички гости, като ми подари такива скъпи неща.

— Твоя е заслугата, че се издигна в очите на всички — отговори той. — Аз просто изразих своето уважение към теб.

Леглото хлътна под неговата тежест. Тя преплете пръстите си и внезапно почувства, за първи път от толкова много седмици, тишината и спокойствието в стаята, почувства, че най-после бяха само двамата — той и тя.

— Аз също изпитвам голямо уважение към теб.

„Доста недодялано“, помисли си тя, смутена от липсата на красноречие. Тя повдигна завивките и се плъзна между тях. Като обгърна с чаршафите голото си тяло, тя започна да се пита дали Уилям ще я спре, но той не го направи.

На няколко пъти тя се опита да поведе разговор, но не можа да намери забавна тема. Той продължавайте да мълчи и Сора се чудеше дали не беше обиден от нещо. Да не би нейната хитрина, да не слага чорапи, го беше наскърбила толкова много, че сега той не искаше да има нищо общо с нея? В този момент той се изкашля и тя разбра, че опасенията й бяха напразни.

За първи път от цял месец те бяха останали наистина сами и се чувстваха неудобно. Вече нямаше нужда да се крият, да бързат, да се притесняват или да се съблазняват взаимно. Сега бяха мъж и жена и имаха пълното право да легнат заедно в леглото.

— Казах ли ти, че днес изглеждаше прекрасно? — нежно попита той.

— Благодаря — усмихна се сковано тя и се напрегна да измисли нещо, което да каже. — Дори и без бельо? — каза тя, като сама се учуди защо му напомняше това.

— О! — обърна се той към нея. — Ами, да. Това че нямаш нищо под роклята си ми напомняше за…. Харесах го. Да.

Отново настъпи мълчание. След известно време тя го попита:

— Победи ли в играта с топка?

— Да. Моят отбор победи с малка разлика. Началото бе лошо, но когато ти дойде, аз започнах да играя по-добре и ние победихме — каза той и се премести по-близо до нея.

— Радвам се, че се запознах с приятелите ти. Те ми харесаха.

Той се засмя тихо.

— Всичките?

— Повечето.

— И те се радваха да се запознаят с теб — каза той и повдигна завивките, за да се мушне под тях. Тялото му беше близо до нейното.

Тя лежеше неподвижно. Бедрата им се притискаха, ръцете им се докосваха.

Трябваше ли да се дръпне назад? Нямаше ли да помисли, че тя го отбягва, или щеше да си помисли, че му прави място?

Той размърда краката си и преди тя да реши какво да прави, бе отместена встрани.

— Харесаха ли ти кожите? — попита той, а ръцете му теглеха нещо изпод одеялата.

— Да. Усещането е интригуващо.

— Надявах се, че ще кажеш точно това — големите му ръце се приближиха до нея и тя усети нещо гладко и плюшено да докосва коленете й. — От всичките тези кожи можеш да си направиш пелерина. От всички, с изключение на една и познай какво ще правим с нея?

Тя лежеше притихнала, без да разбира какво е това, което гъделичкаше приятно крака й. Това не беше ръката му. Това галещо я нещо, се плъзна нагоре по бедрото й и тя протегна ръка.

Като отстрани ръката й, той каза задъхано:

— Не. Това е моят дял от сватбения подарък.

Това гладко нещо се плъзна по-нагоре по тялото й и едно силно усещане на удоволствие накара мускулите на стомаха й да се стегнат. Зърната на гърдите й щръкнаха и тя каза задъхано:

— Уилям, това една от самурените кожи ли е?

— Да — той потърка кожата до врата й.

— Какво ще правим с нея?

— Легни и ще ти покажа — каза той.

Леко драскане по вратата я изтръгна от съня й. Не й се ставаше. Господи, след изминалата нощ тя изобщо не искаше да става и особено сега, когато утринният въздух бе толкова хладен. Но драскането отново се чу — дълго, мрачно стържене. Тя знаеше, че Була нямаше да се откаже така лесно и се измъкна от топлото си гнезденце до гърдите на Уилям.

— Да, Була — пошепна тя, като облече кафявата си рокля. — Идвам, глупаво куче. Защо ли ти угаждам на капризите?

Като сумтеше и пъшкаше тихо, тя успя да избута настрана сандъка, масата за шиене и пейката. Спря се и се вслуша в дишането на Уилям. Ако го беше събудила, то той се преструваше много добре на заспал.

Тя отвори вратата, за да посрещне възторженото втурване на Була в стаята и го почеса зад ушите.

— Шт.

Тя се вслуша в звуците, които идваха от голямата зала. Още никой не се беше събудил. Няколко спящи на пода тела се въртяха в съня си или стенеха, вероятно сънуваха кошмари.

— Изведи ме оттук, кучето ми.

Като се хвана здраво за козината, която опасваше като грива врата му, тя го последва. Була я поведе през лабиринта от спящи тела към стълбището, което се намираше в другия край на залата.

Сора дръпна пръта, с който беше залостена вратата, и тя се отвори със скърцане. Тя допря ръката си до стената и заслиза по стълбището. Въздухът беше свеж и хладен. Була подтичваше напред, душейки енергично. Той тичаше все напред, а ноктите му потропваха по стълбите, докато накрая достигна подножието на стълбището и се спря. Сора очакваше да го чуе да драска по външната врата. Но той не го направи, а започна усилено да души наоколо, докато накрая излая кратко и тъжно.

Сора забърза надолу по стълбите, учудена от промяната в обичайното поведение на Була. Оставаха й още две стъпала, когато върхът на обувката й се заплете в нещо и като извика, тя полетя надолу. Почувства удара първо в главата си, после ръката й пое тежестта на тялото, като коленете й последни докоснаха каменния под.

Силната болка накара сърцето й да спре; съзнанието и се замъгли и когато дойде на себе си, тя чу, че писъкът й все още ехтеше нагоре по стълбището. Лакътят я болеше от удара, а лицето й се беше подуло.

— Господи! — изстена тя. — Какво беше това?

Була скимтеше до нея, усещайки страданието й.

Тя се обърна и пипнешком пропълзя до стълбището. Протегна ръка, за да докосне това, което бе причинило падането й. Търсещите й ръце напипаха едно топло тяло, облечено в груба тъкана дреха, каквито носеха слугините. Пръстите й се плъзнаха по тялото, опитвайки се отчаяно да открият искрица живот в жената. Но нямаше нищо. Никакво движение, никакво дихание. И когато докосна лицето на агонизиращата жена, тя откри коя беше причината. Вратът на жената беше счупен, беше го ударила под един странен ъгъл. Тя чу шум от приближаващи се стъпки, слизащи надолу по стълбите и извърна ужасена лице. Гласове, които не можеше да познае, атакуваха слуха й. Тя извика:

— Коя е? Кажете ми, коя е?

Гласовете стихнаха и Чарлз каза с отмерена студенина в гласа:

— Хоиза. Хоиза, онази повлекана, която казваше, че си магьосница. Хоиза, слугинята, на която вчера се закани, че ще я убиеш.