Светлина в мрака

6.

Утре само надеждата ще ни поздрави. Дали неговото собствено заклинание не го излекува? Или беше любовта на една добра жена, тази стара панацея срещу всяка болест?

Уилям стоеше и се взираше в процепите. Той знаеше къде се намираха. Беше идвал веднъж в този замък при един ловен излет. Той можеше да види долу — мили Боже, какво чудо се съдържаше в тази проста дума! — той можеше да види защитната стена. От това разбра, че тази стая се намираше на върха на кулата. Далече под тях стената се извиваше и той видя една плоскодънна лодка да се приближава към пристана, за да се освободи от своя товар.

Не можеше да повярва. Или не искаше. Низостта на целия този план го изненада. Глупостта му също. Беше се облякъл, даже беше огледал този затвор. Ако искаше, можеше да счупи вратата. Ако искаше, можеше да преведе Сора, да се промъкне с нея покрай тези жалки стражи, да открадне два коня и да избягат в Бърк. Щеше да бъде адски трудна работа, ако не виждаше, но сега, когато зрението му се възвърна, беше твърде лесно.

Но не можеше. Просто не можеше. Този човек, който ги беше хванал, този незаконороден рицар трябваше да си плати. Уилям не можеше да измисли подходяща отплата за тази долна постъпка. Той знаеше, че когато е разгневен, никой не може да устои на силата му.

Отиде до леглото и се загледа в Сора. Красотата й го смути. Беше прагматичен човек, човек, който не очакваше от живота повече от онова, което той му поднасяше. Но тази жена беше награда.

Деветнайсетгодишна девойка. Беше разбрал, че е девойка от нейните реакции, но потвърждението на нейната девственост му отне способността да се контролира.

Каква награда! Девойката стана жена всред пламъците на пожар, който го изгори със своята страст, който го привличаше с прекрасни конвулсии. Тя го изгори с еротичния си плам, но го възнагради с топлината, която създадоха. Техният огнен съюз освети нощта.

Девойка на деветнайсет. Разтревожен, той придърпа един стол до масата и отчупи парче хляб. Сух, труден за дъвчене, хлябът имаше райски вкус за човек, който от предния ден не беше слагал и троха в устата си. Вниманието му отново се върна към Сора. Клепките й бяха нежно оцветени в синьо от следите на вените под фината кожа. Всяка една наследница с такава красота би се омъжила още тринайсетгодишна. Защо Сора не се бе омъжила? Този въпрос го смути. Изглеждаше прекрасна — красива, страстна, съвършена, богата. Как е успял нейният пастрок да я опази от брака? Разбира се, по-голям негодник от него никога не е имало. Отвращението, което Тибълд беше предизвикал у нея към целуването, бързо бе преодоляно и тя бе проявила забележителна способност в това отношение. Тя бе целувала всяка част от тялото му, докато го заболяха мускулите от напрягане. Споменът за това отново го изправи на крака. Ако тя не беше толкова неопитна, ако не беше толкова мъничка, ако беше будна и му се усмихваше. Той изруга. Ако имаше съвсем малко кураж, щеше веднага да се хвърли върху нея. Как бе успял да се сдържи миналата нощ, когато тя го помоли да повтори?

Той отиде до процепа. Нещо го измъчваше, нещо, което един от прислугата бе казал и което не можеше добре да си спомни. Уилям отново погледна през процепа. Къде е онзи жалък подлец, който ги беше пленил? Ако не дойдеше скоро, Уилям щеше да разбие вратата. Не можеше повече да стои в тази стая, без да се пъхне под одеялото до нея. Стиснал юмруци, той започна да се удря по главата, докато не изохка. Какъв глупак беше, да се самоизмъчва.

Тиха въздишка му подсказа, че тя се събужда. Като се завъртя бързо на пета, той загледа жадно очите й, докато тя се протягаше като котка върху сламеника. Дългата й коса нежно се разстилаше по красивите очертания на стройното й тяло. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше видял през… той се засмя на себе си. Тя беше най-прекрасното нещо, което някога беше виждал.

Закъснялото желание за нещо драматично го свари неподготвен. Искаше да я изненада, да й достави удоволствие с възвръщането на зрението си. Той бързо се обърна към процепа, без да помисли, че това със сигурност ще го издаде, защото един сляп мъж не гледа през процеп.

— Уилям? — Думата прозвуча с музикалната сладост на флейта. Когато той не отговори, гласът й се разнесе тревожно: — Уилям?

— Ето ме, любов моя. — Той откри, че все още няма сили да я погледне и с детинска радост потри очите си с длани.

— Добре ли си? — попита го тя разтревожена от отсъствието на ясни нотки в гласа му.

В отговор той се обърна и я погледна. Очите й го поразиха. Пролетните виолетки отстъпиха пред кадифения цвят, или може би контрастът на черните й мигли с бялата кожа създаваше някакво неблагоприятно предимство. Устните й, като листенца на червен божур, бяха отпуснати в спокойния й сън. Заспала, лицето й изразяваше красотата на каменна скулптура; будна, комбинацията от фини черти, стройна фигура и нежна кожа създаваха една класическа жизнерадост, която можеше да изучава с часове.

Но тя всъщност не го гледаше. Той й намигна, но тя не реагира. Усмихна й се с една момчешка усмивка, за да привлече погледа й, но тревожното изражение на лицето й изпъкна по-силно.

— Уилям? — Тя отхвърли завивките и с едно бързо и грациозно движение стана. — Какво има? Как ти е главата?

Сора тръгна към него. Гърлото му се стегна и той не можа да я предупреди. Уилям протегна ръка към нея, но тя продължаваше да се движи, очевидно невиждаща жеста, невиждаща ведрото, докато пръстите й не докоснаха крака на стола. Коляното й се удари във ведрото и целият хитър план заедно със Сора полетя във въздуха.

Умът му бе обхванат от тревога. Той с облекчение чу нормалната за случая ругатня. Обгръщайки с ръце падналата красавица, той нежно я изправи.

— Има ли нещо счупено? — попита той.

— Разбира се, че няма — отговори Сора презрително. — Падала съм и по-лошо. Но ти, Уилям, оздравя ли?

— Да. — Той погледна краката й и забеляза червенината, която започваше да се появява над костта. — Ще те боли. — Уилям неочаквано разбра, че не я гледа в лицето. Един мъж, който искаше да изненада своята дама с възвръщането на зрението си, трябваше по някакъв начин да й подскаже добрата новина. От какво се страхуваше той?

Уилям замръзна. Страхува се? От какво? Какво беше видял с новите си очи, което не искаше да признае.

— Какво те измъчва? — попита настойчиво тя, като разтърси рамото му. — Вдървен си, сякаш си парализиран. Това ли те тревожи? Има ли части от тялото ти, които да не усещаш? Трябва да ми кажеш. Като се опитваш да го запазиш за себе си, само ще се измъчваш още по-силно.

— Всички части на тялото ми са добре. Всичките. — Той вдигна очи към лицето й и го видя, видя втренчения й поглед, насочен към него. Първата му плаха мисъл беше, че нейното зрение бе отнето, за да се възстанови неговото, но обичайното й държание отхвърли това подозрение. Липсата на безпокойство го убеди. Цялото му презрение и протест бяха насочени към тази красива, сляпа девойка. По тялото му пробягна тръпка. — Сора.

— Лъжеш ме — каза тя. — Знаех си, че не трябва да ти позволявам да ме любиш.

Тя се опита да свали ръката си от шията му, но той й попречи, като я залюля в ръцете си.

— Ако си болен, позволи ми да ти помогна — настояваше тя. — Пусни ме на земята.

— Да, ще те пусна. — Той я сложи на сламеника, после я зави с одеялото.

Тя му позволи да стори всичко това, заинтригувана и недоумяваща.

— Уилям? — прошепна тя, докосвайки лицето на коленичилия до нея мъж.

Неочаквано той почувства огромна вина.

— О, Боже мой, Сора, ти не виждаш.

Сора се изправи, притискайки одеялото до голото си тяло, докато проумее казаното от него. Обзе я пустотата на нейното съществувание. Отново я прониза болезнената мисъл: Никакво спасение! За теб няма никакво спасение.

— Ти можеш да виждаш. — Гласът й прозвуча отначало безразличен, а после развълнуван от неговото щастие. — Бог те е благословил, Уилям! Ти можеш да виждаш! — Тя иритегли с ръце главата му до своята и го целуна по устата. Ръцете й се намокриха — Сълзи?

Той допря бузата си до нейната, докато тя стоеше в недоумение. Имаше моменти, когато се отчайваше от своето съществувание.

Уилям стоеше до нея и плачеше. Начинът, по който плачеше, я изненада. Не ридаеше, раменете му не потрепваха. Стоеше мълчалив, а сълзите се стичаха по бузите му. Изпитваше болка, сякаш всяка сълза представляваше капка кръв от сърцето му.

За своя изненада тя откри, че сълзите му причиняваха болка и на нея. Кога друг път някой бе плакал за нея? От смъртта на майка й родителските грижи бяха дар, с който тя даряваше другите, но който никога не получи. Сега този мъж, суров и силен, войн в истинския смисъл на думата, плачеше за нея. Това я развълнува повече от първата й егоистична реакция. С разтреперани ръце тя приглади разпиляната по челото му коса, прокашля се и попита:

— Защо плачеш?

Не й отговори, само я погали по коляното, после я прегърна през кръста. Опита се да я разбере, да почувства мъката й.

Ръката й стана по-силна.

— Наистина аз те учех, че слепотата ни ограничава дотолкова, доколкото ние й позволяваме.

— Не… е… това.

— Какво е тогава?

— Аз бях сквернословен рицар.

— Е, аз не зная.

— Глупав злосторник.

— Нищо такова…

— Долен горделив празноглавец.

Той замлъкна, но тя не каза нищо.

— Няма ли да възразиш?

— Не — отговори тя замислено. — Самоунижението облекчава.

Изведнъж почувства огромна обида, а после си спомни за своята грубост и се приведе към нея.

— Ти имаш сигурен начин да накараш един мъж да се почувства унизен. Като си спомня за всички онези подигравки, които отправих към лейди Сора, към нейната възраст, към неразбирането на моето състояние, защото тя може да вижда, ми се ще да се самонакажа.

— Всъщност ти не ми се подиграваше, ти ме предизвикваше. Има разлика. За жена в напреднала възраст това ще бъде ласкателство. За мен… — Тя си спомни всичките онези празни години в къщата на Тибълд, пренебрегвана от всеки достоен мъж, подигравана заради нейния недъг. Или как й предлагаха да отиде в леглото на някой рицар с арогантното внушение, че трябва да му бъде благодарна.

— За мен твоето предизвикателство беше доброта.

За неин ужас, гласът й трепна от вълнение и той я притисна по-силно. С дрезгав глас Уилям каза:

— Бях жесток към теб, крещях ти, бях груб.

Изненадана, Сора се засмя.

— Така ли? Какво специално има в мен? Ти крещеше на всеки в твоя дом, нараняваше сина си, обиждаше баща си.

— Не съм! — реагира остро той.

— И това са хората, на които ти наистина държиш — продължи тя, сякаш не беше чула неговия протест. — С това аз бях истински поласкана.

— Поласкана!

— Да. Това ме правеше част от семейството. Ако не ми крещеше, щях да си помисля, ме не ме харесваш.

— Жено! — избухна той, отново изгубил търпение. — Млъкни и ме изслушай. Аз не крещя и не съм груб, и определено няма повече да бъде груб към теб!

— Разбира се — засмя се тя, а той със стенание положи глава на гърдите й.

— Ти си една порочна жена.

— Глупава злосторничка? — подсказа му тя, опитвайки се да потисне чувството си за хумор, което заплашваше да сведе здравия й разум до обикновена веселост.

— Най-малко — съгласи се той мрачно.

— Не съм. Но аз съм онова, за което се безпокоеше Брони.

Гласът й притихна похотливо, но мислите й бяха другаде.

— Бих желал да престанеш да се смееш — каза й той с глас, изпълнен с възмущение. — Чувствам как твоята похотливост се мъчи да излезе и този невинен израз на лицето ти не може да измами дори монах.

На лицето й бързо се появи нежна усмивка и той изръмжа:

— Винаги съм се чудил как изглежда Сора, монахинята. Сега вече зная.

— Аз не съм монахиня — възмути се тя. — И ми омръзна да ме сравняваш с монахиня.

— Повярвай ми, любов моя, зная, че не си монахиня. Никой не знае това по-добре от мен. Аз съм свидетел, че си лишена от добродетелта на една монахиня.

Сора почувства как лицето му се доближава до нейното.

— Аз не само зная, че не си монахиня, но с простия акт на… отнех всичките ти шансове да станеш друго освен една разкаяла се монахиня. — Той спря, а дъхът му пробягна по лицето й и устните й се приготвиха в очакване. — Какво имаше предвид като намекна за безпокойството на Брони?

— Аз съм от онзи вид жени, за които говорят свещениците и предупреждават мъжете да се пазят.

Той рязко отдръпна назад главата си.

— Откъде знае той това?

Уилям не хареса тона на гласа й.

— От разпуснатото ми поведение, предполагам — отговори тя.

— Какво прави с Брони?

Сваляйки едната си ръка от одеялото, тя завъртя пръст под носа му.

— Беше разтревожен, когато му казах да те съблече. Той смяташе, че не трябва да докосвам гол мъж, но аз го уверих, че намеренията ми са чисти. Сърдиш ли се за това?

— О! — Той въздъхна. Хвана пръста, който беше твърде близко до лицето му, и го сви до останалите. — Никога не мога да ти се разсърдя. — Ръката му се премести до китката, после изтегли ръката й изпод одеялото, без да обръща внимание на опита й да се освободи. — Но се радвам, че не удържа на чистите си намерения.

Тя долови как в гласа му се промъкна усмивка и това я вбеси.

— Миналата нощ аз може би се съпротивлявах на чистите си намерения. — Тя скочи, когато той я целуна по рамото. — Престани с това!

— Продължавай, карай ми се — каза той, без да спира да докосва нежната кожа на ръката й. — Аз слушам.

— Но тези намерения са ясни тази сутрин! — Тя отметна назад ръката си и одеялото се свлече, за да разкрие повече от половината от голото й тяло. — Грубиян! — изкрещя тя, когато той прегърна голия й кръст и я повали на сламеника. — Да не си мислиш, че можеш да ме обиждаш, а после — тя млъкна задъхана, а тялото му я последва — да ми се нахвърляш.

— Нахвърлям е груба дума. — Той сръчно освободи крайниците й от одеялото. — Сега ще се опитам да те убедя.

— Да направя какво? — Чертите на лицето й застинаха, тя освободи ръката си и започна да го удря по гърдите в знак на протест.

— Искам да ме целунеш.

— Да те целуна? Ти намекваш… — Тя се опита да го отблъсне, а после се намръщи. Все едно да се опитваш да преместиш канара с вейка.

— Съжалявам. — Пръстите му докоснаха гърдите й и отскочиха. — Извинявай. Аз съм един ревнив глупак.

— Ти си мъж. — Ненавистта изчезна, презрението избледня. В гласа й прозвуча доброта.

Бяха се изпарили пред Уилям, който с отвратителна веселост призна:

— Обвинението ти е справедливо. Аз съм само един мъж, а на мъжа трябва да му се разрешава да проявява магарешка упоритост — той дръзко я погали по стомаха, след което нежно стисна ухото й. — Имам отвратителни съмнения спрямо теб и онова глупаво хленчещо девойче.

Той я погъделичка по ребрата, при което тя свали ръцете си от гърдите му и сграбчи немирните му ръце, които й се изплъзнаха, разперени като криле. Тя успя да запази равновесие, когато горната половина на тялото му се опря леко върху нея.

— Контрол на мускулите — усмихна се той.

Сора щеше да остави без внимание обграждащата я мъжественост, ако не се чудеше как да освободи ръцете си, притиснати между двете тела. Изглежда, че достойнството й се изпаряваше под влиянието на Уилям.

— Онова глупаво хленчещо девойче, както ти го нарече, ти осигури храна и превърза пострадалата ти глава. Трябва да му бъдеш благодарен.

— О, аз съм му благодарен — каза той и дъхът му я погали по врата.

— Благодарен, че Брони… — Туниката му се беше набрала до тялото й. — Брони…

Езикът му нежно опипа ухото й и това поредно предизвикателство прекъсна мисълта й. Той прошепна:

— Съжалявам за моето безразсъдство. Познавам те достатъчно добре, за да те подозирам в злодеяния. Проклетото ми самочувствие е причина за тези несправедливи обвинения.

Това признание я лиши от желанието да го критикува. Движението на устните му по кожата й беше много приятно. Какво ли пък щеше да стане, ако беше въздействал върху всичките й сетива?

— Ти, долен горделив празноглавецо — промърмори тя, а той плъзна устните си надолу по бузата, изненадвайки я с една лека целувка. Тя почувства как устата му се разтегна в усмивка, която сякаш я дари със слънчева светлина.

— Най-после постигнахме съгласие.

Заразителната му усмивка се предаде и на нейната уста и тя разбра, че негодуванието й се беше стопило. Докато го целуваше нежно и пламенно, дочу как в гърдите му се надига заплаха. Устните му я увещаваха да позволи на езика му да проникне в нея. Тя свенливо отговори на страстната му целувка, като бързо го докосна със своя език. Това сякаш го възпламени, тялото му се сгорещи и той започна да свива и отпуска коляното си между краката й. Сора почувства добре неговата твърдост и това подхрани надеждата й за ново удоволствие. Неговата чудесна мъжественост я бе завела миналата нощ в приказна страна. Сега тя мечтаеше за нова разходка в света на прекрасното.

Внезапно той вдигна глава и рязко се отдръпна от нея.

— Шшшт! — заповяда й строго той, когато дочу шума от стържене на ключ в ключалката.

Уилям скочи.

— Глупав идиот — изруга той и помогна на Сора да седне, увивайки я в одеялото. Тогава той забеляза стичащата се по бузата й сълза и я избърса с палеца си. — Не ти, любов моя, а аз. Не плачи, непобедима моя, сега искам да си силна.

Докато говореше, вратата се отвори и той пристъпи към човека, който стоеше на прага. Уилям понечи да произнесе името му, но съобрази, че е по-разумно засега да се преструва на сляп; това му даваше предимство, което щеше да му позволи лесно да се справи със слабия мъж, който злорадстваше.

— Мои най-скъпи гости! — каза Артър. Игривият му глас лазеше но нервите на Уилям. — Лорд Уилям от Миравил и — очите му заблестяха с нескрита похотливост, когато видя покрусата в жената — лейди Сора.

— От Роджет — припомни му тя.

Поуспокоен, след като видя, че се беше увила в одеялото и достойнството й беше защитено, Уилям се изправи.

— А-а. Това е Артър. На какво дължим неочакваното посещение? — Той видя със задоволство как Артър отстъпи назад като отговор на застрашителния ръст на Уилям и се притисна в хората, които го следваха. Гласът му премина в презрение и той попита: — И колко души са ти необходими, за да натрапиш присъствието си на един сляп човек и неговата жена?

Артър винаги беше болезнено чувствителен към малкия си ръст и реагира така, както очакваше Уилям.

— Хайде, махайте се. — Той махна с ръка към хората си и отново се обърна към Уилям, като тайно дръпна двама от по-едрите вътре. — Ето, сега сме сами.

— Точно така — съгласи се Уилям, като проклинаше лошия си късмет. Той можеше да се присмива на малодушието на Артьр, на неговото невежество, но положението намирисваше на измама и смърт. Слабата, крехка жена, която Артьр оглеждаше с похотлива хищност, зависеше от него. От всички хора, участвали в отвличането му, Артър беше най-лош. Страхлив, отмъстителен, несигурен като източник на сведения поради лекомисления си характер. Придавайки безизразност на очите си, той попита: — Какво искаш?

— Защо, нищо. — Артьр се усмихна с престорено удоволствие. — Само твоите земи и богатства, и всичко останало.

Артър се усмихна на Сора, забелязвайки руменината на бузите й, яркия блясък в очите й, почервенелите от целуване устни.

Ръцете на Уилям го сърбяха от желание да го удари.

— Как? — избоботи той и Артър отново се обърна към него. — Как си представяш това?

— Всичко щяхме да приключим с малкия инцидент, но аз го предупредих, че няма да успеем. Ти си адски силен. Но тогава загуби зрението си и това направи целия план по-лесен.

— План?

— Отвличането! Той вече е получил известие. Ще бъде толкова изненадан!

— Да. Когато дойде тук, ще бъде страшно изненадан. — Уилям поглади брадата си с ръка, докато се чудеше кой беше „той“. И което беше по-важно: — Кога го очакваш?

— Скоро, надявам се. Вчера следобед получих известие по един наемен войник. Трябваха му много дни, за да дойде близко до теб, но аз веднага му изпратих известие. Не можех да чакам, докато те видя. О, Уилям, всичко това ми доставя такова удоволствие! Никога по-рано не съм участвал в заговор, и не съм очаквал да участвам.

— Негов ли е планът?

— Не. — Артър вдигна раздразнен рамене, задето бе прекъснат, нежелаещ да разисква за всемогъщия „той“. — Той иска да организира всичко. Смята, че съм глупав, но аз ще му покажа.

— Кой е той? — повтори въпроса си Уилям.

Артър махна с ръце.

— Не, няма да ти кажа. Искам да се радвам на изненадата ти, когато дойде тук. Изразът на лицето ти ще компенсира неприятностите, които си ми създавал.

— Но аз не го познавам — намеси се Сора. — Как се казва?

Уилям изруга наум, когато вниманието на Артър се насочи към нея.

— Една толкова хубава жена като теб не трябва да се тревожи за дреболии.

— За дреболия ли имаш въпроса за моя убиец? — попита тя безцеремонно.

— Той няма да те убие.

— Е, все някой ще го стори — озъби се тя. — Може би ти?

— Не. — Артър пристъпи към сламеника. — Аз съм сигурен, че с теб ще можем да направим нещо по-приятно.

— Мек като масло, когато се отнася за жени. И също толкова хлъзгав — каза Уилям презрително. — Но те предупреждавам, че твоят приятел няма да бъде доволен от отвличането на лейди Сора.

— Е, Уилям, какво можех да направя?

— Можеше да я оставиш на територията на Бърк. — Уилям видя как погледът на Артър се премести върху разрошената жена, която вече си представяше гола върху сламеника. — Или искаше да изпиташ удоволствието да изнасилиш моята жена?

Артър се засмя, опитвайки се да бъде остроумен, но гласът му прозвуча пронизително.

— Да не искаш да кажеш, че си по-добър от мен?

— Не зная. Никога не съм вършил толкова непочтено нещо.

Спокойното изявление на Уилям вбеси Артър и тихият му глас секна.

— Разбира се, че не си. От твоята почтеност ми се повръща. Всички ти се подигравахме зад гърба за твоите фантазии, за добрия рицар, който беше, и че никога не изнасилваше жени, никога не лъжеше, никога не биеше прислугата, никога не търсеше повод да предизвикаш оръженосците.

— Бил съм прислугата, но само когато е имало основателна причина, а колкото до предизвикването на моите оръженосци, тази грешка няма да направя отново, ако резултатът е такъв, какъвто го виждам.

— Не ме плаши, мой върховен и силен лорд Уилям, ти никога вече няма да имаш оръженосци. Ти си сляп, забрави ли? Ти ще умреш, и това ли забрави?

— Не, това още не си ми казал — промърмори Уилям.

— Да, а колкото до скъпите ти приятели, ние ще отидем да утешим баща ти и не след дълго ще седим на твоята пейка и ще пием от твоята чаша.

— Съмнявам се. — Гласът на Уилям прозвуча уверено. — Ти нямаш смелост да ме убиеш, нито пък решителност да заемеш моето място.

— Баща ти ще бъде толкова разстроен.

— Моят баща не е безволев глупак! Мислиш ли, че не скърби от неуспеха си да направи от теб рицар? Ти ще бъдеш последният…

— Перчиш се като паун, горд с хилавия си мозък. — Артьр свали туниката си и я захвърли в ъгъла. — Сега ще имам жената, която ти си загрял за мен! А ти ще умреш и врани ще разнасят месата ти.

Той се хвърли към Сора, като я блъсна към стената, но викът й беше заглушен от рева на Уилям. Артър дръзна! С две стъпки Уилям се намери до сламеника, хвана Артър и го обърна. Когато той облещи очи от ужас, Уилям изкрещя:

— Вече не съм сляп, Артър. Мога да те видя, малък хленчещ червей.

Охраната, изумена от обрата на събитията, се втурна напред. Уилям сграбчи Артър, вдигна го над главата си и го хвърли срещу притичалите помощници. Тялото, вцепенено от уплаха, ги запрати към стената, в която се блъснаха с голяма сила. Екотът от удара на оръжията им в стената се чу надалече. Уилям заби здраво свещника в дървото, за да залости вратата. Един от пазачите се опита да се бори в краката му, но Уилям го заплаши със стол над главата и той благоразумно легна отново на пода, като се престори на заспал.

— Хитър мъж — одобри Уилям и като прескочи телата, отиде при Сора. — Как е главата ти? — Преди да успее да му отговори, той продължи: — Къде са ти дрехите? Нека да ти помогна. — Той я вдигна на крака с безразличието на евнух. — Няма отново да повторя грешката си.

— Ризата ми! — възрази тя, докато той надяваше сукмана на главата й.

— Няма време. — Той завърза здраво сукмана, опитвайки се да прикрие колкото се може повече от голата й плът. — Не искам пак да съм такъв идиот. Да не те облека, преди да влезе Артър! Момент! — извика той в отговор на тропането по вратата. — Няма да допусна тази грешка, когато пристигне неговият съучастник. Ние трябва да избягаме, преди да дойде подкрепление, което да довърши гнусната работа на Артър.

— Няма да споря. — Тя избърса в сукмана ръцете си, по които още чувстваше грапавините от кожата на Артър. — Но как ще избягаме при тези пазачи на вратата? И какво стана с Артър.

— Мъртъв е — отговори Уилям на последния й въпрос. — Счупен му е вратът. Не чу ли как изпращя? А ние ще излезем оттук. Слугите на Артър са нелоялни, те ще се разбягат като мишки от капан. Къде са ти обувките?

— При потока Финджър.

— Тогава ще ни трябват коне — реши той, докато сгъваше одеялата и ги прибираше под мишница.

— Няма ли да направиш нещо за Артър? — попита Сора, смутена от бързането на Уилям, както и от коравосърдечното съобщение за неговата смърт.

Това привлече вниманието му.

— Да направя нещо за него? По дяволите, не мога да го убия повече от един път, колкото и да ми се ще. Ти разбираш ли какво се канеше да стори? Да те изнасили, което за него не значи нищо; той щеше да те убие за грешката, която си сторила, като си се свързала с мен.

Уилям замълча, докато измъкваше свещника от вратата, после се обърна, хвана я за раменете и я раздруса.

— Що за глупава идея да се обаждаш? Аз се мъчех да отвлека вниманието му и да го насоча към мен, а ти се намеси в нашия разговор.

— Правенето на грешки е по-почтено от бездействито. — Тя влезе в неговия тон. — Ти искаше да знаеш кой е другият заговорник и аз мислех, че ще ми каже.

— Да, той би казал на една жена, преди да каже на мен, но, Сора, недей отново да правиш такава глупост. — Той бавно произнасяше думите, като всяка една от тях звучеше като предупреждение. — Когато се нахвърли върху теб, остарях с десет години. Ами ако имаше нож?

— Никак нямаше да е добре.

— Радвам се, че сме на едно мнение. Сега, хайде. Той се наведе и вдигна нещо от пода до нея. — Панделката ти — каза той. Тя я взе и я сложи в джоба си.

На вратата плахо се почука и Уилям прошепна:

— Време е да напуснем това проклето място. — Той отвори рязко вратата и трима младежи полетяха вътре. — Ето го там — каза Уилям и посочи. После хвана Сора за ръка, изчака, докато те нахлуха в стаята и затвори вратата зад гърба им.