Светлина в мрака

12.

Хладният нощен въздух бе изпълнил дневната стая, която се намираше на втория етаж на замъка, и Сора разтърка ръцете си, за да ги постопли. После бързо се съблече, сложи нощницата си и се мушна между завивките. В леглото беше приятно топло, тъй като някой беше поставил съдове с гореща вода и го беше приготвил за спане.

Слугинският персонал бе получил отговор на съмненията си. През изминалата седмица, след като Уилям се беше върнал с подписания брачен договор, тя беше третирана като господарка на замъка.

Сора докосна устните си с върха на пръстите. Те още пазеха вкуса на познатата, нарочно лишена от страст целувка, която Уилям постави върху устните й, когато я изпрати до стаята й, а след това бързо си тръгна. Вкусът беше приятен; имаше усещане за силно желание и уважение. Той нямаше да спи с нея, нямаше да й въздейства с вълшебството на тялото си, поне дотогава, докато имаха компания в замъка.

Никълъс беше останал с тях през юли и през първите седмици на август.

Тя издаде кратко, яростно възклицание и зарови глава във възглавницата. Дявол да го вземе, та той им гостуваше толкова дълго време! Дявол да я вземе тази почтеност на Уилям! Никой друг мъж не можеше да господства над нейните чувства като него. Никрй друг мъж не можеше да я накара да се почувства виновна за това, че беше такава, каквато е.

Недостойна. Посредствена.

Ако трябваше да се омъжи за Уилям — а тя щеше да го направи, защото това беше правилното решение, без значение, че така задоволяваше и желанието на сърцето си — тя трябваше да надмогне това чувство на малоценност и да бъде жената, която Уилям вярваше, че е.

Тя оправи възглавницата си и като легна по гръб, въздъхна и затвори очи. Студената нощ я накара да потръпне и тя придърпа одеялата до брадичката си. Беше забравила да спусне завесите над леглото. Като се протегна, тя ги освободи от халките и те уютно обгърнаха леглото. Студът отново я накара да се мушне бързо под завивките.

Но сънят не идваше. От един месец сънят все се изплъзваше от очите й. Като бързо воденично колело, мислите й се въртяха в един безумен кръг.

Авторитетът на Уилям и нейната способност да ръководи домакинството караше слугите да се държат както подобава и тя ги ръководеше с лекота.

Сватбата. Това беше първата й възможност да се изяви, да се докаже като господарка тук. Да даде разпорежданията си за храната, да следи за приготвянето й, да подреди стаите за спане, всичко това я държеше в напрежение от сутрин до вечер, но тя се справяше с работата си.

Melee. Това бе една имитация на битка, в която всеки от присъстващите рицари избираше на коя страна да бъде, също като момчетата, които си устройват състезание с топка, и тогава те започваха да си нанасят едни други удари със сабите. Melee не беше безобидно занимание. В него се убиваха мъже. Ако Уилям искаше да участва, то той трябваше най-напред да се упражнява с приятелите си, преди да се изправи срещу враговете си. Тя никога не беше разклащала основите на неговата вяра, признавайки, че се страхува за живота му; тя знаеше цената на вярата по-добре от много други.

Така всички нейни тревоги се бяха разсеяли. Сега тя можеше да спи. Да спи. Беше уморена. Тя се обърна на една страна, сви колене към гърдите си и издърпа завивките нагоре над ушите си.

Летният дъжд бе довел след себе си влагата, която и буйният огън не можеше да прогони. Влага и хлад. Уилям я беше излъгал. Не й беше казал цялата истина, опитвайки се да я предпази. Тя се остави да бъде излъгана и успокоена, но не можеше да не обърне внимание на интуицията си. Той се безпокоеше за злодея, който ги беше заплашил. Казваше й, че всичко е наред, но сам не вярваше на думите си. Който и да беше техният неприятел, то той представляваше истинска заплаха. Той можеше да се промъкне между гостите по време на сватбата им и да предизвика безредици. Можеше да убие или да отвлече някого, но как можеха да разберат кой е виновникът?

Уилям щеше да я закриля, както би я закрилял един войн, но тя трябваше да го защити, както й диктуваха нейните женски приоми. Щеше да се озърта, да наднича и да си пъха носа навсякъде. Щеше да се вслушва във всеки глас. Щеше да се мъчи да открие онези съмнителни думи, които толкова лесно се изплъзваха от устните на мъжете, и така щеше да разбере кои бяха техните неприятели. Тогава щеше да предупреди Уилям за всяка възможна опасност.

След като уточни истинския източник на своето безпокойство, тя се поуспокои. Планирането на начина, по който можеше да защити Уилям, я накара да се отпусне облекчено. Като въздъхна за последен път, тя взе голямата възглавница, която лежеше до нейната, и я притисна до гърдите си, като плъзна единия си крак под нея, а другия постави отгоре. Сега вече можеше да заспи.

— Преброих четири — каза Чанинг.

Уилям присви очи срещу ярката слънчева светлина, за да може да види ездачите, задаващи се по пътя.

— Пет са. Виж, един от ездачите е жена, а има и един, който държи дете пред себе си.

— Тогава няма опасност — каза по-възрастният мъж и се облегна на стената, като въздъхна облекчено.

— През следващата седмица ще има много ездачи, които ще яздят по пътя към замъка — Уилям постави ръката си върху рамото на Чанинг. — Но наистина не ги очаквах толкова скоро. Само преди осемнайсет дни донесох брачния договор от Тибълд и едва преди десет дни изпратихме нашите пратеници.

— И само седем дни остават до започването на сватбената церемония?

— Бог да поживи този ден. Кой ли може да се подготви и да дойде толкова скоро? Гости ли са, или са хора, които идват да ни донесат някакви новини?

— Може би и двете — гадаеше Чанинг.

— Ще се разбере. Изчакай лорд Питър и момчетата, но дръж подвижния мост вдигнат и гледай всеки, който иска да влезе, да съобщава името и занятието си.

— Това няма ли да ги обиди? — намръщи се Чанинг, тъй като това можеше да е нормално по време на война, но не и в мирно време.

— В тези размирни времена никой няма да постави под въпрос нашата бдителност. Бъди подозрителен към всички посетители, които влизат през портата на замъка, когато е отворена за превозните средства и ме извикай веднага, ако подушиш нещо нередно.

— Да, милорд.

— Знам, че по този начин отговорността пада върху твоите плещи, но аз трябва да остана при миледи и да посрещам гостите.

Чанинг отвори уста, като че ли искаше да каже нещо, но после я затвори, сякаш се страхуваше да го произнесе. Свикнал отдавна с характера на мъжа, Уилям го насърчи:

— Хайде, кажи го Чанинг.

— Не трябва повече да се безпокоите за отношенията между миледи и слугите, милорд. В селото приказваха и аз успях да ги чуя.

— Какво приказваха?

— Целият замък и всички в селото говорят за това.

— За какво? — окуражи го Уилям.

— Казвам ви, че никой не поставя под съмнение авторитета на миледи. Казват, че са направили грешка и че са били глупави.

— Да, показаха се точно такива — стисна челюсти Уилям и устните му образуваха тънка линия, като се сети за наглостта на тези селяндури.

— Е, не е необходимо някой да виси през цялото време до нея. Крепостните селяни ще правят това, което им се нареди, без да създават повече неприятности. — В гласа му личеше презрението, което един истински войник изпитваше към онези паркетни любовници, които не смееха да се отделят от своите любими, но съдържаше и нещо повече, нещо което Уилям не можеше да разбере.

Уилям отстъпи една крачка назад и внимателно разгледа уплашения войн. Чанинг отказа да го погледне в очите и зарея погледа си над назъбените стени, които ограждаха замъка.

— Ездачите вече приближават — каза той.

— Не вися непрекъснато до нея — кротко отбеляза Уилям.

— О, не, милорд. Вие я оставяте сама да си върши женската работа.

Уилям се замисли, а после попита:

— Тогава кой виси постоянно до нея?

— Ами това… може би лорд Никълъс може да ви бъде от помощ в приготовленията за melee. Или може би в подготовката на конюшнята.

Това предложение, казано с ироничен тон, говореше на Уилям повече, отколкото искаше да знае.

— Някаква клюка ли е плъзнала?

Чанинг беше спасен от отговора, тъй като долу се чуха викове.

— Това трябва да са вашите гости, милорд — каза той и тичешком се спусна надолу към постройката на портата. — Трябва да проверя дали могат да влязат.

Уилям се затича след него.

— И аз.

Виковете на пътниците достигнаха до ушите на мъжете, които се намираха горе в постройката на портата, и Уилям се наведе, за да може да чува по-добре. Веднага щом като разбра кои са, той изрева:

— Пуснете ги да влязат. Веднага! — и като се обърна към Чанинг, каза: — Това са братята на миледи. Изпрати някого да потърси Клер. Аз отивам да доведа Сора.

Уилям се втурна надолу по стълбището, разположено от вътрешната страна на стената, а Чанинг нареди да спуснат подвижния мост.

Той започна да се спуска със скърцане и дрънчене на веригите, които го придържаха. Свежият бриз нахлу през зейналата порта и братята на Сора влязоха в двора на замъка. Уилям отиде при тях и пое детето от младия мъж, който го държеше.

Дадли кимна доволно с глава, когато подаде тригодишното дете, разтьрка ръцете си и каза:

— Дотежава, след толкова много мили яздене.

Уилям погледна лицето на детето и видя безмълвната красота, която поразително приличаше на Сора.

— Това сигурно е Блейс — каза той. — А ти си Дадли, който учи за свещеник, а това трябва да е Роло, най-големият от братята — осемнадесетгодишното момче го поздрави сдържано — и неговата млада съпруга. — „Много млада“, мислеше си той, докато помагаше на дългурестото момиче, чиито кон се притискаше плътно до този на Роло. Той се усмихна на другия младеж, който слизаше от коня си. — Ти си Джон, а Клер е вече тук. Така че съставът е пълен.

Четири чифта очи с цвят на теменуга се взираха в него, но погледите им имаха различен израз. Уилям се почувства замаян от шока да види своята Сора, загледана в него от толкова много различни мъжки лица.

— Аз съм Уилям, новият ви роднина. Добре дошли в моя дом. Добре дошли.

Дадли се плъзна от гърба на коня и се усмихна на свой ред.

— Благодаря, Уилям. От манастира до дома ти беше едно дълго пътешествие и сега се радвам, че пристигнахме благополучно тук.

— Също и аз — каза Джон, като се разтриваше отзад и кимаше с глава на ратая, позволявайки му да вземе поводите на коня и да го отведе, за да се погрижи за него.

— Радвам се да се срещна с нашия нов, загадъчен брат. Тибълд изпрати на Роло такова тенденциозно известие, че не знаехме какво да очакваме. Като разгадахме уважаваното от нас мнение на нашия мил баща, ние започнахме да се чудим дали не си някой гърбав стогодишен старец.

Уилям се разсмя от сърце, развеселен от думите му, при което Блейс започна да пляска с ръце от радост, а Роло не можа да се въздържи и се усмихна.

— Истината е — изломоти Уилям, потупвайки малкото момче по гърба — даже по-неправдоподобна от това.

Блейс потупа на свой ред Уилям по бузата, очарован от гръмогласното му боботене. Уилям го прегърна и после го подаде на Джон. Като застана до съпругата на Роло, той й подаде ръката си.

— Може ли да ви помогна, миледи?

Момичето хвърли един бърз поглед към Роло и когато той кимна с глава, тя постави ръката си в ръката на Уилям и се плъзна от седлото.

— Как се казваш? — любезно попита Уилям.

— Алис, милорд — отговори тя, а после, поглеждайки обезпокоено към съпруга си, се поправи: — Алис Монтрег, милорд.

— Ти си добре дошла тук. Сигурен съм, че се радваш да видиш отново Сора.

— О, аз никога не съм се срещала с нея, милорд. Лорд Тибълд не й позволи да дойде на сватбата ни.

— Алис! — каза строго Роло, като слезе от коня.

Момичето подскочи и се изчерви, а главата му клюмна като на сгълчано дете.

Роло постави ръката си върху раменете на своята невеста.

— Алис, ние всички знаем колко подъл е баща ми, но нека да не приказваме за това на двора, където има толкова много слуги и коняри.

Той я притисна за миг към себе си, а после я отпусна. Като се изправи, Роло протегна ръка към Уилям.

— Както каза брат ми, въобще не приличаш на това, което си представяхме.

— Поласкан съм — каза Уилям с ирония.

— Не, не трябва да приемаш думите ми по този начин. Да предпочетем теб пред един гърбав старец, не е комплимент — усмихна се Роло, а Уилям забеляза, че това беше усмивката на Сора.

Погледът на Уилям обходи насъбралите се момчета, спирайки се на черните им коси и чистите им бледи лица.

— Никой от вас не прилича на Тибълд.

— Така е — закова Дадли ясните си очи върху Уилям. — Нашият баща е слаб мъж и не е могъл да предаде нищо от себе си на никого от нас. Всички приличаме на нашата майка.

— Може би той се е оженил за нея не само заради земите й, но и по други причини.

— О, да — съгласи се Роло. — Той я обичаше и същевременно я мразеше. Също както обича и мрази нашата полусестра.

— Роло!

Всички се обърнаха към мястото, откъдето дойде викът, и видяха как Клер скочи от коня, който яздеха заедно с Кимбол. Клер се понесе над подвижния мост, сякаш имаше криле.

— Джон! Дадли! О, и Блейс е тук!

Братята му го заобиколиха като ято черни птици, очаровани от току-що излюпилото се пиленце. Радостните им възгласи от срещата изпълниха целия двор. Клер взе тежкото момченце от Джон и го притисна до гърдите си с такава носталгична сила, че всички разбраха колко много се беше затъжил за дома си. Братята му рошеха косата, притискаха слабичките му рамене в прегръдките си, потупваха го по гърба и когато го пуснаха, за да си поеме дъх, той едновременно се смееше и плачеше.

Мръсен и разрошен от скитането из горите, Кимбол застана до баща си и го дръпна за ръкава. Без да снема погледа си от това мъжко братство, той каза:

— Това са братята на Сора, нали? — В действителност това не беше въпрос, а по-скоро едно недоверчиво твърдение.

Уилям кимна с глава.

— Наполовина братя. Приликата е удивителна, нали?

Питър влезе в двора, яздейки коня си заедно с Мод, седнала на възглавница, прикрепена отпред на седлото, и подаде юздите на едно от момчетата от конюшнята. Като скочи от коня, той помогна на Мод да слезе и я задържа, тъй като краката й трепереха. После те тръгнаха заедно и Уилям се усмихна на по-възрастната жена, която държеше ръката на баща му.

— Познаваш ли тези момчета?

— Да — отговори утвърдително Мод, а очите й светнаха от удоволствие. — Сменяла съм пелените на всеки един от тях.

Като огромна вълна момчетата „заляха“ Мод с гръмогласен възторг от срещата. Те я прегръщаха, предизвикваха и закачаха, докато тя ги кастреше шеговито, а от всяка нейна дума личеше обичта и привързаността й към тях.

— Лейди Сора знае ли, че сте тук?

Те започнаха да мънкат и да го усукват, а тя ги потупа здравата отзад.

— Качвайте се тогава.

— Не може ли да се промъкнем незабелязано и да я изненадаме? — попита Дадли.

— Ти се шегуваш! — каза грубо Роло. — Промъквал ли си се някога тайно зад гърба на сестра ни?

— Никога — призна Дадли, — но само помисли колко доволна ще бъде!

Докато стояха така и мислеха как да постъпят, Уилям предложи:

— Аз ще се кача и ще я доведа долу в градината, на моравата. Вие застанете в кръг и не мърдайте, а аз ще я поставя в средата на…

— Добре. Стига да можем да накараме Блейс да стои мирен — очите на Джон светнаха от задоволство.

— Доведете я — нареди Мод. — Аз ще ги наредя по местата.

Когато Уилям влезе в голямата зала, той видя, че Сора седеше с готвача и пекаря и тримата обсъждаха всяко ястие и тънкостите но сервирането му. На пейката се беше излегнал Никълъс, облегнат на лакът и наблюдаващ Сора с напрегнат поглед.

Като чу стъпките му, тя се обърна и извика:

— Уилям, тези глупаци твърдят, че не обичаш студен пай с минога!

На лицето й бе изписано възмущение. Той постави крака си на пейката до нея и се облегна на свитото си коляно.

— Начинът, по който най-много обичам миногата, е да бракониерствам, докато я уловя, да я изчистя, да я увия в тесто за сладкиши и да я дам на кучетата.

— Уилям!

— Миногите са дълги, тънки същества, които живеят в калта. Гореща минога, приготвена по какъвто и да е начин, представлява ужасна гледка, а студената минога не може дори да се погледне. Толкова е отвратителна.

— Полята с чудесен сироп?

— Моля те! — сложи ръка на стомаха си той. — Разболявам се само като си помисля за това.

— Ох, Уилям! — в гласа й личеше разочарование.

Той я хвана за ръката и й помогна да стане.

— Ела да се разходим — покани я той.

— Не мога — посочи към масата тя. — Имам прекалено много неща за вършене.

— Има нещо, което искам да ти покажа.

— Но готвачът…

— Внимавай по стълбите — намали ход той, докато тя опипа първото стъпало с върха на обувката си.

— Ако не смогна да организирам…

— Ето и последното стъпало. Хайде сега да вървим към вратата.

— Не мога да вървя толкова бързо, колкото теб!

Той нарочно не намали хода си, а продължи да бърза.

— Топъл ден е днешният.

— Уилям — спря се тя, когато излязоха. — Няма да направя нито една крачка повече!

Той я повдигна и я понесе към моравата.

— За Бога, жено! Хайде! Какво мързеливо момиче си била!

Тя не каза нищо, тъй като размишляваше усилено и като докосна лицето му, попита:

— Уилям, сами ли ще сме?

— Не, любов моя — целуна я бързо той и се спря. — Със сигурност няма да сме сами. Знаеш ли къде сме?

Тя разтвори ноздрите си и помириса трептящия въздух.

— На моравата в градината.

Той я постави на земята и тя отново пое дълбоко въздух.

— Сора, Сора — малкото момче тичаше с все сила към нея и след миг ръчичките му обвиха коленете й, а тя се наведе и го грабна.

— Блейс? — докосна лицето му тя, после го прегърна, притискайки го силно към себе си. — О, Блейс, толкова много си пораснал! Как дойде дотук?

Лицето й се озари, тя протегна ръката си, която веднага бе поета и след миг се намери в съкрушителната прегръдка на Джон, прекъсната само от изпълнените с негодувание вопли на Блейс.

— Ще трябва да я поделиш с нас, момче — каза му Джон и обърна Сора към Дадли.

— Дадли! — прегръдката им беше нежна и мила, като прегръдка между двама души, които дълго време са били разделени.

— Виж кой е тук — отправи я Дадли и когато Сора се намери в ръцете на Роло, тя даде воля на чувствата си и избухна в сълзи.

Братята се усмихнаха, доволни, че тяхната спокойна, сдържана сестра плачеше при срещата си с тях, и същевременно се почувстваха неловко при тази проява на женската й слабост. Те я потупваха по раменете, прегръщаха я и помагаха на Блейс да се настани в скута й.

Уилям, който наблюдаваше тази сцена през розовите очила на сантименталността, се огледа наоколо, за да види дали и другите бяха разчувствани от гледката. Алис, детето-невеста, бършеше с длан носа си и се мъчеше да не даде воля на напиращите сълзи. Уилям застана до нея.

— Не е ли трогателно? — попита го момичето.

— Иска ми се и аз да имам родни братя и сестри — съгласи се той, като погледна към баща си, който стоеше рамо до рамо с Мод.

— О, аз ги имам — каза Алис. — Обикновено те ти дърпат косата и плюят по теб по време на вечеря.

И сякаш за да потвърди истинността на думите й, Дадли се пресегна под воала на Сора и дръпна плитката й.

— Няма да те оставим да плачеш цял ден. Доведохме още някой, с когото трябва да се запознаеш.

— Ай! — хвана главата си тя. — Искаш да кажеш, че тук има непознат човек?

— Да. И те гледа как цивриш — каза Джон с братска доброта.

— Моята съпруга — усмихна се Роло, като се обърна с нежна загриженост към позабравеното момиче.

— Твоята съпруга! Ти си довел съпругата си тук и си забравил да ми кажеш?! Ах ти, глупчо! — хвана тя брадата на Роло и я дръпна силно.

— Ей! — извика той. — Тя не възразява.

— Не възразява, че сте женени едва от една година, а ти забрави за нейното съществуване? Ти си бил по-голям глупак, отколкото си мислех.

Тя постави Блейс на земята и протегна ръце. Алис се колебаеше, но Уилям нежно я бутна напред към Сора, която възторжено я обгърна с ръце.

— Алис, да знаеш колко много съм копняла да се срещна с моята снаха!

Алис мънкаше, пелтечеше и стоеше сковано в ръцете на Сора, като притеснено дете. Уилям ги гледаше, изненадан от странното поведение на момичето. Сора замръзна на мястото си, а на лицето й се изписа огорчение от създалото се неловко положение. Тя отпусна ръцете си и отстъпи назад.

— Толкова си висока. Завиждам ти — усмихна се тя и влагайки любезност и топлота в думите си, продължи: — Добре дошла в замъка Бърк. Ако имаш нужда от нещо, моля те, да ми кажеш.

Уилям гледаше напрегнато Сора, изумен от краткото посрещане. Какво ставаше с неговата любима? Ревнуваше ли от съпругата на Роло? Сигурно не; безкрайното състрадание на Сора към по-малко надарените от Провидението хора го привличаше така, както нищо друго не можеше да го привлече. Но това беше нещо друго и за миг той си помисли смутено, че не много отдавна и той се намираше в положението на Алис, в онези мрачни дни от своя живот. Намръщил чело, той установи, че не можеше да си ги спомни съвсем ясно и се изненада колко къса беше човешката памет.

Тогава Роло пристъпи напред и хвана врата на Алис със свитата си в лакътя ръка като в капан.

— Тя е ужасно млада, сестро. Скоро навърши тринайсет години.

Премествайки погледа си върху Алис, Уилям разбра истината. Момичето се страхуваше от Сора, страхуваше се от голямото различие между тях двете. Може би беше отблъснато от слепотата й, а може би просто се страхуваше да не направи някоя нетактична грешка. Скованото й тяло и бдителните й очи, които нито за миг не се откъсваха от лицето на Сора, разказваха своята история. Със своята изострена чувствителност Сора не можеше да не го почувства.

— Разбирам, братко — каза тя и протегна ръка към Уилям, който стоеше наблизо. Той пое ръката й и я стисна здраво.

Роло затегна примката около врата на Алис и после я пусна. В жеста му личеше неодобрение и порицание. Момичето стоеше смутено, прекалено незряло, за да разбере, че само бе издало чувствата си.

— Роло, бъди внимателен към нея — нареди Сора, като че ли знаеше какво беше направил той. — Тя е на чуждо място.

— Сора — задърпа полата й като жалък просяк Клер — Сора, все още не си ме поздравила.

Сора се засмя и с удоволствие обгърна с ръце малкия си брат.

— Ох, наистина. Прощаваш ли ми?

— Мисля, че да — подсмръкна момчето, изразявайки престорена скръб. — Не смяташ ли, че Кимбол също се чувства пренебрегнат.

Кимбол издаде един сърцераздирателен стон, с който явно се опитваше да спечели съчувствие, и Сора прегьрна и него. После, като се обърна към Уилям, тя попита:

— Какво да направим, за да утешим тези две толкова развълнувани момчета?

— О, аз мога да измисля нещо — тонът на Уилям разтревожи Кимбол и той се опита да се отскубне от ръцете на Сора, но тя го държеше здраво, а Уилям го сграбчи за врата.

После взе Клер и Кимбол под мишницата си и ги понесе към портата, която водеше към двора на замъка.

— Не! Татко, не!

— Моля ви, лорд Уилям, недейте!

Всички в градината наостриха уши. Плясъкът във водата беше звучен, а гласовете на момчетата потрепераха от студ.

— Къде ги стовари той, сестро? — попита Дадли с усмивка.

— В коритото за водопой на конете — отговори Сора, като се усмихна самодоволно и хвана Дадли за ръката. — Качвайте се горе, а аз ще ви приготвя нещо за ядене.

— Ти си една изключително способна жена.

Никълъс се беше научил да не възхвалява повече красотата й, мислеше си Сора. Той я хвалеше за онези неща, които знаеше, че тя счита за важни: способност, изпълнителност и организираност. Гласът на мъжа галеше ухото й: ласкав, любезен, с носово норманско звучене, което му придаваше аристократичен акцент.

— Защото мога да приготвя на бърза ръка ядене за братята си, докато те още се мият? — попита безгрижно тя. — С огромните количества храна, която събрахме за сватбата, приготвянето на вечеря за толкова малко хора въобще не е проблем.

— Ти си чудесна. Мисля си, какво ли щеше да свършиш, ако виждаше.

Като извърна лицето си настрана, тя каза:

— Ако виждах, можех да си позволя да бъда некадърна. Уверявам те, лорд Никълъс, че въобще не съм чудесна.

— Не, милорд, тя е един голям човек.

Тя се усмихна, като чу дълбокия топъл баритон на най-близкия й брат, който се провикваше от другия край на галерията.

— Благодаря ти, Роло. С комплименти като тези цяло чудо е, че не съм се възгордяла все още.

— Няма защо да ми благодариш, сестро — с гръм и трясък той заслиза по витото стълбище и скочи в стаята. — Лорд Никълъс, много сте подранили за сватбената церемония.

Изненадана, Сора се питаше какво ли бе предизвикало тази рязкост и безцеремонност у Роло.

— Срещал ли си се с лорд Никълъс някъде другаде?

— Докато Уилям не ни запозна, не се бяхме виждали, но той сигурно е много добър приятел на семейството, щом е дошъл толкова рано.

Той отново наблегна на думата „рано“, а Никълъс отговори с приветлива любезност:

— Да, така е. Аз съм един от хранениците на лорд Питър — каза той и стана от пейката. — Нямах възможност да говоря с Питър все още. Знаете ли къде мога да го намеря?

— Той е долу, в двора. Разглеждат конюшните заедно с Уилям. Той ще се зарадва да ви види. Сигурен съм. — Облекчението на Роло, че щеше да се избави за малко от госта им, беше очебийно и Сора се протегна и го ощипа по ръката. Той трепна, но остана на мястото си, докато Никълъс не напусна стаята. — Какво търси той тук, насаме с теб? — попита яростно той.

— Никълъс е особен, но Роло, все пак той е гост тук.

— Не и мой гост.

— Не, разбира се. Той е гост на Уилям и аз нямам право да го обиждам.

Той остана мълчалив за известно време, но след това се съгласи с нея:

— Права си. Но не харесвам начина, по който те гледа.

Сора трепна и той попита:

— Да не би да те притеснява с нещо?

— Не, не, дори е полезен. Помогна ми, когато броях буретата с месо и вино долу в избата. Той предложи много умно да сварим голямо количество бира, което наистина ще е необходимо за сватбата. Той изглежда изненадващо осведомен за работите в домакинството.

— Но защо? Защо не помогне на Уилям?

— Уилям казва, че не обича да му се бъркат в рицарските работи.

— Права си, този Никълъс наистина е странна птица — съгласи се с нея той. — Но ти не се притеснявай, че го обидих. Когато преди малко се показах груб към него, той придоби високомерно снизходителен вид, какъвто имат възрастните, когато младите се държат малко по-самонадеяно.

Сора се разсмя, като чу думите му. Роло обви с ръка врата й и постави една звучна целувка на бузата й.

— Какво има за ядене, моя прекрасна девойко? Умирам от глад.

Объркана от неговия сарказъм, Сора посочи с ръка към отрупаната с лакомства маса.

— Ако продължаваш с подозренията си, в ролята на мой ангел-хранител, ще трябва да се примириш със студеното ядене. — Тя го цапна по ръката, когато той се нахвърли върху храната. — Почакай, докато дойдат и другите момчета, прасе такова — хвана ръката му тя.

Ръката на Роло трепереше и тя я стисна изненадана.

— Ти си все същата, нали? Моята по-голяма сестра, на която изцяло може да се разчита. Внимателна, великодушна, раздаваща с щедра ръка времето и ума си — каза той и се спря, а после попита: — Какво направи с Блейс?

— Мод го нахрани и го сложи да си подремне — отговори търпеливо тя.

— Защо трябва да спи? Всичко, което прави през целия път от Пертрейд до тук, бе да се катери по нас и да ни тормози.

Сора се усмихна и после попита:

— Роло? Какви неприятности имаш?

— Аз не съм единственият, който има неприятности. Това се отнася и до… моята съпруга.

Сора пусна ръката му. Роло въздъхна и каза:

— Страхувах се, че ще се почувстваш точно така след срещата си с нея. Съжалявам, скъпа, трябваше да се досетя, че можеше да стане така. Просто смятах, че тя ще те обича така, както аз те обичам. Тя е отстъпчиво, хрисимо момиче, което се води лесно, и аз трябваше да поговоря по-сериозно с нея, преди да дойдем тук.

Сора не каза нищо и той продължи:

— За Бога, Сора, тя е толкова млада. Страхува се даже от слугите. Ако старата Лъфи не ми помагаше, не знам какво щеше да стане с моето домакинство. Тя се бои да разговаря с жените, както една омъжена жена би трябвало да говори, от страх, че те ще й се смеят.

Сора стоеше вдървено, притихнала, с извърнато настрана лице и той започна отчаяно да моли:

— Сора, слушай. Алис играе още на кукли.

— Добре. Ще внимавам да не я обидя или наскърбя с нещо — каза тя и въздъхна.

Той я прегърна и я целуна по челото.

— Никога не съм мислил, че си способна да обидиш някого. Просто исках да ти обясня някои неща, за да ти помогна да превъзмогнеш обидата, която тя ти причини преди малко. Ние ще я научим да те цени и уважава, сестро.

— Ще я научим? — засмя се тя, като в смеха й се долавяше горчива нотка. — Защо трябва да я учим? Защо не може да ми даде същия шанс, който е дала на другите? Имам две ръце, които ми служат чудесно, мозък, който може да мисли, и сърце, което може да обича. С какво съм по-долу от всяка друга жена? Ако бях стара и сляпа и седях на стола в ъгъла, хората щяха да ме потупват по рамото и да ми говорят съчувствено. Но вместо това, тъй като искам да се отнасят към мен като към нормално същество, без да ме съжаляват, те не ми обръщат внимание, сякаш аз не съществувам, или се отнасят към мен, като че ли съм идиот.

— Те се страхуват. Боят се, защото мислят, че ти притежаваш магическа сила, тъй като ги познаваш по миризмата и по стъпките. Страхуват се, че ти можеш да виждаш в душите им, защото винаги разбираш, когато лъжат.

— Но това е глупаво! Не могат ли да разберат, че трябва да използвам ушите, носа и ръцете си, за да мога да „видя“ света, който ме заобикаля?!

— Те просто не мислят. Това се отнася особено за Алис. Но тя е добро момиче, горящо от желание да угоди, да се хареса, но е трогателно несигурна. Само ако можеше да я видиш, щеше да разбереш. Тя е като едно кутре — цялата е само ръце и крака — с големи ходила и с големи длани. Съпругата ми е незряла и недоразвита. Фигурата й все още не е оформена като на жена.

Нещо в гласа му привлече вниманието на Сора.

— Твоята съпруга? Наистина ли ти е съпруга?

Той се засмя кратко и иронично.

— Ти си разбрала, нали?

— Благодарение на магическата ми сила — отговори му със същото тя — и на твоето чувство на безсилие.

— Толкова ли е очевидно? Това, че тя още не ми е истинска съпруга?

— Единствено за мене. Познавам те толкова добре. Как се справяш с това положение?

Той се изправи и започна да се разхожда напред-назад.

— Обикновено това не ми създава проблеми. Още не ми е дадено званието рицар и живея при лорд Дженинг, докато завърша обучението си. Алис живее в моето имение Пенбридж и също се учи от майка си на това, което ще й трябва по-нататък при управлението на домакинството. Когато съм вкъщи, спим в отделни спални. Единственият проблем възниква, когато…

— Когато какво, скъпо момче?

— Когато трябва да направим някое посещение и домакинята ни сложи да спим заедно.

— И?

— На Алис това много й харесва. Казва, че аз съм много по-топъл и приятен от куклите й.

Гласът му бе толкова унил, че тя не се стърпя и избухна в смях.

— Ох, горкият Роло. Горкият ми Роло — каза тя през смях.

Той дръпна плитката й, възмутен от държанието й, пресегна се, отчупи парче хляб и го напъха в устата си.

— Какъв приятен, заразителен смях — извика Дадли, който бе застанал до вратата.

— Да, той ме кара да изпитвам желание да я удуша — изгледа с раздразнение кикотещата си сестра Роло.

— Чудя се дали смехът й има същия ефект и върху Уилям?

Братята й я наблюдаваха мълчаливо, докато накрая, задушена от смях, тя отговори:

— Не, все още.

— Хм — издаде един многозначителен звук Джон, а после каза разтревожено: — Не можа ли да държиш това прасе далече от храната, докато дойдем и ние?

— Не, това не е по силите ми — едва успя да каже Сора, тъй като я заля нова вълна от смях. — Много ти благодаря, Роло. Както се вижда, хуморът ти ми е липсвал много и явно имам нужда от повече шеги.

Братята й си размениха многозначителни погледи над главата й. Дадли започна да жонглира с неочаквана ловкост с две парчета месо, печено в тесто.

— Жонглирам с твоя пай с месо — уведоми я той.

— Е, престани! — каза тя вече сериозно. — Ще ги изтървеш на земята.

— Първо ми кажи защо имаш нужда от шеги?

— Дадли, папурът, с който е застлан подът е сменен миналата седмица!

— На кучетата вече им потекоха лигите, така че те ще го изядат.

— По-добре му кажи, сестро — предложи Джон, — защото парчето ще полети към земята.

— Не мога да допусна да изгубя няколко парчета от пая.

— После ще жонглирам с пръчка.

— Животно! Спри! Целият ми живот е на път да се промени. След няколко дни ми предстои женитба, а младоженецът е повече от това, на което съм се надявала, или за което съм мечтала, или което заслужавам. Сигурно имам право да съм малко изнервена и напрегната.

Дадли спря да се прави на жонгльор.

— Никога няма да можеш да станеш добър монах с тези отвратителни навици да шантажираш хората.

— Напротив — каза Дадли и натъпка едното парче пай в устата си, а другото подхвърли на Була. — Като го използваш разумно, можеш да принудиш и най-упоритите жени да се изповядат, тъй като иначе те няма да кажат нито дума.

— Ти се задоволяваш с малко — обясни тя.

Вниманието й беше привлечено от шума на тичащи крака по външното стълбище. Тя се изправи, когато момчетата нахлуха в стаята.

— Аз ще й кажа! — изкрещя Кимбол.

Клер извика на свой ред:

— Баща ти ми каза аз да й кажа!

— Не искам да ви слушам и двамата, щом не знаете по-възпитан начин за влизане в стая.

Клер се препъна, или може би Кимбол му помогна, тя не можеше да каже със сигурност, но им нареди:

— Застанете и двамата тук, пред мен!

— Загазили сте, момчета — каза тихо Джон. — Щом тонът й стане такъв, не ви очаква нищо добро.

— Тя все още може да ме накара да треперя — призна си Дадли.

— Достатъчно! — каза им тя и се обърна към момчетата. — Добре. Лорд Уилям ми е изпратил съобщение. На кого го даде?

— На мен! — каза буйно Клер.

— Аз съм по-големият! — оплака се Кимбол.

— И способен да поемеш по-голяма отговорност — съгласи се тя. — Така че ние трябва да възпитаме у Клер същото чувство на отговорност и ето как ще го направим.

Кимбол не каза нищо и Сора оправи косата му, като я приглади назад.

— Не съм ли права? — попита тя.

— Да, миледи.

— Говориш като истински рицар — похвали го тя. — А сега, Клер, за какво е съобщението?

— Лорд Уилям смята, че трябва да бъдеш предупредена, че сър Чарлз и неговата компания са пристигнали и се намират в двора, а на хоризонта се вижда облак прах от приближаващи се конници. Гостите пристигат по-рано от очакваното.

— О, Боже! — отпусна се Сора на пейката. — Три дни по-рано! Благодаря на Бога, че успях да свърша с по-голямата част от приготовленията предварително.

Мисълта, която се беше загнездила в съзнанието й, я накара да потрепери. С пристигането на гостите опасността започваше да пълзи все по-осезаемо в замъка. Кой сега щеше да пази Уилям от надвисналата опасност?