Светлина в мрака

13.

Като повдигна оценяващия си поглед от младия жребец, Уилям забеляза, че братята на Сора го наблюдаваха. Бяха се наредили в редица пред обора: Роло и Дадли в края, а в средата — Джон и Клер, които държаха Блейс за ръка. Позлатеното следобедно слънце огряваше косите и сериозните им лица, като му помагаше да ги разгледа по-добре. Дори Блейс, който нямаше представа за тяхната мисия, се взираше напрегнато в него, без да мига.

Почувствал се свободен, младият боен кон се изправи на задните си крака и подскочи. Уилям прескочи ниската врата и каза:

— Идвам при вас.

Като стъпи на земята, той им направи знак да го последват. Зад ъгъла, до купите сено, той нареди пейките в полукръг и им направи знак да седнат. Те се разположиха, а Уилям взе едно столче и седна в средата. Блейс се търкаляше между тях в разпиляното по земята сено.

Като постави големите си ръце на коленете си, Уилям на свой ред се вгледа в лицето на всеки един от братята.

— Искате да поприказваме? Добре. Аз нямам нищо против.

След като получиха разрешението му да говорят, братята си размениха погледи и Роло заяви:

— Искаме да поговорим за няколко неща, милорд. Първото, и може би най-важното, е историята, която Джон ни разказа.

Уилям съсредоточи вниманието си върху Джон и последният се изправи, изпитвайки тежестта на толкова много сериозни очи, вперени в него.

— Не искам да си мислите, че се стремя да увелича собствената си значимост, като повтарям разказа си, но това е една толкова странна история, че смятам, че трябва да я разкажа и на теб. Мен ме възпитава сър Хютън от Джент. Той не е от богатите собственици и не е в състояние да обезпечи добре рицарите, които е наел — той си пое дълбоко дъх. — Един от тези рицари напусна Джент преди осем дни и отиде да търси щастието си в Лондон. Върна се преди четири дни.

— Яздил е като хала — отбеляза Уилям.

— Да, защото носеше голяма новина. Юстьс е мъртъв.

— Юстьс? — попита озадачен Уилям, но след минута рязко изпъна гърба си. — Синът на крал Стивън?

Джон кимна с глава.

— Да. Неговият наследник и най-голям син. Не е ли това Божието наказание за крал Стивън, за това, че узурпира трона на Англия?

— Може би, ако е истина. Приказки от този род се оказват много често само слухове, които обикалят от място на място по невидими канали.

— Този мъж е благороден и почтен, милорд, и със сигурност е видял достатъчно, за да се убеди в достоверността на тази новина — увери го Джон.

Уилям поклати тъжно главата си и каза:

— Стивън има още един син, а синът на Матилда, Хенри, също предявява претенции към престола, с по-голямо основание, мислят някои, отколкото потомъкът на Стивън. В какъв страхотен водовъртеж се намираме! Благодаря, че ме предупредихте. Един Бог знае, че такова събитие води след себе си борби между собствениците на земя, между рицарите, та дори и между жените.

Момчетата кимнаха с глава в знак на съгласие и даже Блейс, който ги гледаше с големите си учудени очи, се присъедини към тях. Уилям се засмя, като видя сериозното изражение на малкото личице на момчето, което им подражаваше, и разроши косата му.

— Но това не е единствената причина, поради която дойдохте при мен. Какво още ви измъчва?

Отново бяха разменени кратки погледи и отново Джон бе избран да говори.

— Когато баща ми ни изпрати съобщението, че Сора ще се омъжва, всички ние поехме по най-кратките пътища, които водят към Пертрейд. И какво мислите, намерихме го да кърши ръце и да скърби за загубата на земите на Сора, но не можахме да съберем повече информация по този въпрос… — спря се за миг той, а после продължи: — Ние все още не знаем защо искаш да се ожениш за нея.

Една лека усмивка докосна устните на Уилям.

— Толкова ли е странно, че искам да се оженя за една красива млада жена?

— Която е сляпа.

— Дявол да го вземе! — Уилям беше чувал това толкова често. — Толкова ли е важно това?

В началото учудени, а после доволни, братята се раздвижиха, вече успокоени от неговото отношение.

— Разбира се, че не е важно — каза Джон. — Но тя е много по-уязвима, отколкото другите жени. Подготвен ли си да я закриляш?

Лицето на Уилям стана безизразно, а очите му блеснаха от напрежение и съсредоточеност.

— Какво сте чули? — попита тихо той.

— Нищо, но тя е жена, която се нуждае от повече грижи и внимание. Ние просто… — спря Джон. — Чакай! Какво трябва да сме чули?

— Нещо за отвличането им — изтърси Клер.

Братята му го изгледаха удивени. Момчето почервеня и се сви от смущение, а Уилям шумно се изкашля.

— Били са отвлечени? — попита изненадан Роло.

Клер кимна с глава, поглеждайки първо към Уилям, а после към по-големия си брат.

— Разкажи ни за това, Клер. Хайде, момче — нареди му Роло.

Уилям наблюдаваше напрегнато Клер, изчаквайки момчето само да реши накъде клони неговата лоялност — на страната на братята му или на страната на рицаря, който го възпитаваше. Накрая Клер каза на Роло:

— Ако лорд Уилям реши, че вече трябва да бъдете уведомени за това, той сам ще ви каже.

После засрамено сведе глава, като се чудеше дали беше направил верния избор. Роло го потупа успокоително по ръката, а Джон го прегърна през раменете. Като ги наблюдаваше, Уилям реши, че задължението, което изискваше той да обича братята на съпругата си, беше лесно изпълнимо, като към това можеше да се включи още симпатия и уважение.

— В тази история има много повече, отколкото Клер може да ви каже, и аз ще бъда радостен, ако мога да разчитам на вашата помощ и бдителност по време на сватбата.

Без да се впуска в подробности, той им разказа за нещастния инцидент, който беше причинил загубата на зрението му, а после и за това как двамата със Сора бяха отвлечени. Те слушаха недоверчиво, без да кажат нищо, докато той не завърши.

— Няма да ви кажа към кого са насочени първоначалните ми подозрения, защото се страхувам, че ще насоча вниманието ви само в една посока, а аз искам да наблюдавате със зорко око всички присъстващи.

— Добре! — изгърмя гласът на Роло. — Каква невероятна история!

— Все още ли одобрявате моето намерение да се оженя за сестра ви?

За изненада на Уилям, братята се разсмяха, а в смеха им личеше в различна степен ирония и учудване.

— О, не става въпрос за нашето одобрение, а и какво ще стане, ако не сме съгласни? Щом Сора е решила да те има, то тя ще те има. Тя винаги постъпва така, както сама е решила.

— Тогава защо не иска да се омъжи за мен? — поиска да узнае Уилям.

Роло попита рязко:

— Защо ни казвате всичко това, милорд? Нима тя няма да се омъжи за вас?

— О, тя ще го направи, но с нежелание. Тя като че ли би предпочела да живее в „сянка“, задоволявайки се с малко внимание от моя страна и зависеща напълно от добрата ми воля. — Гласът му издаваше горчивина и един по един братята отместиха погледите си от него. Уилям си направи заключение от тяхното мълчание, въпреки че те не желаеха това. — И така, вие знаете защо е така. Обяснете тази загадка и на мен, моля, защото аз страдам от този удар по моята… по моята гордост.

Момчетата погледнаха към Дадли, очаквайки той да говори от тяхно име.

— Това се дължи на наследството, което тя получи от баща ни — каза спокойно той.

— Как можа да кажеш това? — попита го Уилям. — Той не й е дал нищо.

— Като някоя зла орисница, нашият баща е надарил всеки от нас с нещо недотам добро за нас самите.

Уилям ги изгледа. Те вече не седяха с небрежна грациозност на пейката, а се движеха неспокойно, като че ли и тя се бе пропукала. Накрая Дадли обясни какво имаха предвид:

— Ние сме мъже без телесни недостатъци и външно изглеждаме съвършено. Но вътрешно, в душите ни, Тибълд ни е повлиял — каза Дадли и докосна кръста, който висеше на врата му. Това бе първият признак, който издаваше безпокойството му, което Уилям бе забелязал у него. — Джон не се докосва до виното. Той се страхува от чудовището, което обитава душата на всеки мъж и само чака човек да загуби контрол над себе си, за да изскочи. Роло никога няма да вдигне ръка срещу своята съпруга, без значение колко много може да го заслужава тя. Проявата на жестокост спрямо жените го отвращава. Колкото до моя милост, е, благодаря на Бога, моят занаят ме освобождава от комплексите на семейството ми, защото аз много се страхувам да не нараня някого с дума или постъпка.

— А какво ще кажеш за мен? — попита с простодушна доверчивост Клер.

Дадли му се усмихна.

— Ти си идеален.

Но Клер продължаваше да го гледа в очакване и той му каза:

— Само че понякога си мисля, че си малко плах и стеснителен.

Както в слънчев летен ден внезапно се появява буря, така и очите на Клер се напълниха със сълзи.

— Наистина ли мислиш, че е стеснителен? — попита бързо Уилям. — Аз не съм забелязал такова нещо.

Усмивката върху лицето на момчето се появи също така внезапно, както и сълзите му, и Дадли намигна на Уилям.

— Разбирам — заяви сериозно Уилям. — И този малък човек също трябва да носи някакъв белег, нали?

Тогава и Блейс се обърна с ясното си гласче:

— Аз имам една рана на коляното си и една на лакътя, но мама казва, че няма да останат белези.

Уилям го изгледа удивен, а Джон се усмихна.

— За пръв път ли го чуваш да говори?

— Да — отговори Уилям, а погледът му обходи братята, които се бяха надули от гордост и доволство. — Всичко ли разбира?

— Да, но не приказва много — каза Джон. — Но когато се научи да говори, той ще бъде нашият дипломат! Баща ни се страхува от него, а нашата млада майка го покровителства. Като господарка на замъка тя не струва нищо, тъй като не умее да ръководи, но като майка е отлична.

Като прекара ръка пред очите си, Уилям попита:

— Кажете ми тогава какъв белег носи в душата си Сора?

— Чувство за малоценност.

Като си припомни историите, които Мод му беше разказала за начина, по който Тибълд се е отнасял към Сора, Уилям можеше да разбере какво имаха предвид братята й.

— Но аз не съм кой знае какъв трофей.

— Погрешна скромност, милорд. Ти си много богат, единствен наследник на голямо и влиятелно семейство. Освен това си най-големият и най-почитаният войн в цяла Англия.

— Имам буен темперамент, а освен това съм груб и некултурен. Не се интересувам от политика и от живота в двореца. Обичам да си седя пред топлия огън през зимата и да яздя в гората през лятото. Също така обичам да се бия, да се любя и да ям. Е, как е? Сега изглеждам ли ви като голям сватбен трофей?

— Изглеждате напълно нормален човек, милорд.

Уилям сви рамене.

— Просто не мога да повярвам, че Сора се е борила с демони в дълбините на душата си. Има вид на най-спокойната и уравновесена жена, която някога съм срещал.

— С изключение на случаите, когато те кара да пожелаеш да я убиеш — оплака се Роло.

— Има такова нещо — съгласи се Уилям. — Много е упорита и е голям инат, да си го кажа направо.

— Решителна, непоколебима и интелигентна.

— Деспотична — каза Клер, като вложи цялото си възмущение в тази единствена дума и всички избухнаха в смях.

Дадли скръсти ръце в скута си и бързо каза:

— И така, милорд, аз изпълних задължението си да обсъдя с теб един въпрос, който според мен беше важен.

При тези думи Роло скочи като ужилен, изтупа праха си и заяви:

— Време е да тръгваме!

Джон също се изправи.

— Да. Беше удоволствие да разговаряме с теб, милорд.

Уилям гледаше след двамата братя, които вървяха с бърза крачка към вратата.

— Страхливци, върнете се! — извика им Джон.

Мъжете спряха, подчинявайки се на авторитета, който пролича в гласа му, но явно нямаха желание да се върнат.

— Ако се срамувате, че се намесихме в живота на лорд Уилям и бъдещата му съпруга, то той ще ни прости тази дързост и това, че бяхме толкова досадни, и ще го приеме единствено като проява на братски интерес — продължи Джон.

Двамата мъже започнаха да се връщат с неохота. Джон седна на края на пейката, а Роло застана зад него, като пристъпваше смутено от крак на крак. Клер гледаше братята си и се чудеше на държанието им, а Блейс лапна един мръсен камък и започна да го смуче с явно удоволствие.

— Това, което правиш, не е добро, момчето ми. Хайде, изправи се.

Блейс се изправи, а Уилям го изгледа от главата до петите.

— На колко си години?

— На четири, сър — отговори бързо момчето.

— Защо ядеш тези мръсотии?

— Защото са вкусни.

Уилям си наложи да не се разсмее.

— Всяко момче, което е достатъчно голямо, за да започне да се учи да язди коне, не трябва да яде мръсотии.

— Да язди? — лицето на Блейс светна, но после подозрително попита: — Кой ще ме учи?

— Аз — каза Уилям и се наведе, за да може да срещне погледа на момчето. — И искам да знаеш, че никога не нарушавам обещанията си.

Блейс остана мълчалив за миг, обмисляйки предложението.

— Както желаете, сър. Аз няма да лапам повече мръсотии. Аз също никога не нарушавам обещанията си — той обърса изцапаните си уста и седна със скръстени ръце в краката на Уилям.

Уилям отметна назад черните коси на момчето, които падаха на челото му.

— Косата му е прекалено дълга.

— С подстригана коса прилича на истински дявол — оправда се Джон.

— Аз ще се погрижа за това — заяви Уилям и изсипа шепа сено върху Блейс, а момчето я грабна и я хвърли обратно към него. — А сега, кажи какво те тревожи, Дадли?

Младият монах хвана ръцете си и се изкашля.

— Майката църква ни учи на много неща, засягащи отношението ни към жените. Те са потомки на Ева и следователно са изкусителки. Заради греха си те трябва да са раболепни пред бащите, а после и пред съпрузите си. Те са лекомислени, повърхностни и задължение на всеки мъж е да „дресира“ своята съпруга. Една недисциплинирана съпруга е съпруга, която властва в дома си, а това е вредно за всички. Жените не трябва да се бият прекалено силно, а пръчката не трябва да бъде по-дебела от мъжки палец — повдигна палеца си той, за да онагледи казаното, като премести погледа си от Уилям към ръката си и го задържа там. — Нашата сестра понякога се показва като мъчна жена. Както вече споменахме, тя е решителна, смела и пряма, но най-лошото от всичко това е, че тя е много интелигентна.

— Забелязал съм — каза Уилям със сарказъм.

— Но тя е наша сестра и ние я обичаме. Когато баща ни посягаше да я удари, тя не можеше да избяга, както правехме ние, а трябва да кажа, че това беше наистина един тежък, неприятен удар. Сигурно трябва да си голям страхливец, за да биеш някой, който не може да вижда.

— Това, което се опитва да каже, е — прекъсна го нетърпеливо Роло, — че ако вдигнеш ръка срещу Сора, ще трябва да отговаряш за това си деяние пред нас.

Уилям спря да посипва сено върху главата на Блейс и изгледа внимателно всеки един от тях.

— Тъй като тя няма баща, който да ме посъветва как да се държа с нея, то вие, момчета, сте решили да го направите?

— Да, сър — погледна го Джон, а на челото му се бяха появили угрижени бръчки. — По-точно, не да те посъветваме, а да ти обясним, че на Сора може да й липсва бащина защита, но тя има своите братя, които винаги при нужда ще застанат зад нея.

— Вие наистина сте добри мъже — каза Уилям и братята се отпуснаха. — Искам бързо да ви успокоя, като ви кажа, че много рядко вдигам ръка даже срещу слугите си. Те трябва да покажат някое тежко провинение, за да заслужат такова отношение, но аз смятам, че боят не може да изцери един зъл характер — въздъхна Уилям, като си помисли за Хоиза, която още създаваше неприятности в кухнята. — Мъж, който прибягва до физическо насилие, за да постигне това, което желае, според мен е слаб човек. Слугите трябва да ви уважават за това, което вършите, а не само за това, че сте техен господар. Никога не съм бил жените, които работят в замъка, независимо че може да са си го заслужили с нещо.

Момчетата се усмихнаха и станаха от пейките.

— Имаш ли нужда от някаква помощ при приготовленията за тържеството, милорд? В приготовлението за игрите или в конюшните? — попита нетърпеливо Роло — Ако се мотаем наоколо, без да вършим нищо, Сора ще ни накара да се заемем с някоя женска работа.

— Приемете моите благодарности. Мога да ви ангажирам в приготовленията за лова на глигани, който ще се състои след два дни и за melee в нощта преди сватбата. Наистина, като поемете тази работа, която изисква да бъдете непрекъснато извън замъка, то аз ще бъда свободен и ще мога да бъда по-близо до Сора, за да я пазя. Когато един мъж остарява, какъвто е моят случай, той предпочита да стои в къщата си и да помага в женската работа, отколкото да се трепе навън.

— О, не! — възрази Джон. — Най-вероятно искаш да хвърляш по едно око на гостите, затова желаеш да останеш в замъка.

— Да — въздъхна Уилям. — Този слух за смъртта на Юстъс наистина ме тревожи, не мога да го скрия. Какво ли ще стане с моята бедна Англия сега?

— Както ми изглежда, нещата или ще тръгнат към добро, или съвсем ще се влошат — каза Чарлз и размаха с пиянски жест халбата си, като се втренчи с невинна изненада в петното от бира, която бе разлял по дрехите си.

Навън яркото слънце беше увиснало високо в небето и хвърляше огнените си лъчи към слугите, които привършваха с приготовлението на melee, но мъжете, които бяха насядали в голямата зала, все ги избиваше на кавга. Поради тази причина лорд Питър имаше мрачен и заплашителен вид.

— Ако слуховете са верни и Стивън няма подготвен наследник за трона, то кой, за Бога, ще управлява Англия след смъртта му? Последните мрачни години на безредици и смутове ще ни се сторят добри в сравнение с ужаса, който ще настъпи, когато Англия остане без крал.

— А съществува и Хенри, синът на кралица Матилда, който има претенции към трона и ако не го получи, то отново ще имаме две войски, които ще маршируват в боен ред по нашите земи — кълнеше се Никълъс. — Когато моите крепостни трябва да прекарат времето си в повторно изграждане на изгорените си колиби, а реколтата е стъпкана от стотиците конски копита, то печалбата ми ще отиде по дяволите.

— Всичко, за което те е грижа, са парите — подигра му се Чарлз. — Също като някой проклет търговец.

Лицето на Никълъс пламна от нанесената обида.

— По-добър съм от теб! Пиян си още от сутринта и май имаш нужда от гърне, в което да пикаеш, и от прозорец, през който да изхвърлиш съдържанието му!

Гостите в залата — двеста силни мъже — избухнаха в противоречив брътвеж. Уилям се изправи и удари с юмрук по масата.

— Тихо! — изрева той.

С цялата си душа той желаеше слухът за Юстьс и Хенри да не беше стигал до ушите на гостите му точно сега, по време на неговото сватбено тържество.

Всички благородници, които изпълваха огромната зала в замъка, бяха омаяни от обстоятелството, че лорд Уилям от Миравил щеше да се жени, и когато вестоносците ги уведомиха за деня на събитието, те започнаха да се приготвят с трескава бързина, за да пристигнат навреме за случая. Освен това слухът за смъртта на Юстъс и възможните безредици, които неминуемо щяха да обхванат страната, бе причина към припряното им бързане да се прибави тревога, която ги караше да се чувстват още по-притеснени и неспокойни. Преди последиците от това, че Стивън оставаше страната без наследник, да станат осезаеми, те препуснаха с всички сили към Бърк, за да могат да разменят клюки и мнения. Те водеха и слугите със себе си, и своите екипажи, за да могат да бъдат защитени, докато яздят по пътищата. И целият този народ пристигна много по-рано, отколкото го очакваха, за да спори и пирува.

Благодарение на авторитета на Уилям, шумът бавно заглъхна, но съскащият шепот не можеше напълно да затихне.

— Каквито и предположения да правим, то те няма да ни помогнат. Преди по-малко от сто години Уилям Завоевателя завладя този остров и го раздели между привържениците си, така че този бастион няма да загине.

— Добре казано — чу се откъм стълбището веселият глас на един лорд, който явно бе пътувал дълго, защото целият бе покрит с прах. — Идвам от Лондон и яздих с пълна скорост, за да мога да присъствам на сватбата, и мога да ви кажа, че станах свидетел на големи събития.

— Реймънд! — Уилям скочи от пейката, за да посрещне приятеля си. Като го прегърна, той прошепна: — Тревожих се за теб.

— Всичко е наред — промълви на свой ред Реймънд и после каза по-високо: — Всичко е наред. Нещата се наредиха по-добре, отколкото са били през последните мрачни години. Стивън ще признае Хенри за бъдещ крал на Англия.

Всички замръзнаха по местата си от изненада. Слугите спряха да се движат, лордовете затаиха дъх. Най-сетне в залата настъпи пълна тишина.

— Възпитаникът на Андживин? — лорд Питър остави халбата си с бира на масата. — Видя ли го?

— Да. Той е огромен мъжага — отговори Реймънд и пристъпи напред. Шпорите му дрънчаха, а възбудата караше студените му очи да светят. — Той е всичко, което Стивън не е: решителен, енергичен, силен. Да се разговаря с него е приятно, но човек не може да злоупотребява с добротата му, тъй като около него се усеща едно излъчване на величие — гласът на Реймънд звучеше убедително, а движенията на ръцете му издаваха вълнението му.

— Духовенството разработва условията за неговото обявяване за престолонаследник, а Стивън заяви, че ще осинови Хенри, за да може да стане негов наследник.

— Негов наследник? — повтори лорд Питър. — Значи ли това, че Юстьс наистина е умрял?

— Да, така е. Той разбрал, че баща му ще бъде принуден да отстъпи трона на Хенри, а това не му се нравело. Разправят, че сутринта Юстъс обрал абатството Свети Едмънд и когато седнал да обядва, се задавил с едно парче печена змиорка.

Уилям прие новината с мрачна сериозност.

— Подходящ край за нечестивия Юстъс и змиорката.

— Стивън има още един син. Какво стана с него? — попита Питър.

— Той ще се задоволи със земите, които Стивън управляваше, преди да стане крал на Англия, а самият Стивън ще спаси честта си с това осиновяване. Той казва, че Хенри го наследява чрез титлата си. А аз казвам, че Хенри го наследява чрез майка си, която е законната кралица на Англия. Той получава това, което му се полага като право по рождение.

— Какви са условията, които се обсъждат? — попита лорд Питър.

— Това е един болен въпрос. Хенри няма да признае земите, които Стивън даде на своите привърженици, тъй като го смята за узурпатор.

Всички в залата ахнаха, а погледът на Реймънд премина по лицата им, блестящ и тържествуващ.

— О, да, добри хора. Ще има големи промени в Англия.

Уилям не сваляше погледа си от него и реши, че лорд Реймънд беше опиянен от наркотика на могъществото.

— Донесете на лорд Реймънд чаша бира, за да уталожи жаждата си, и го придружете до главната маса, където — усмихна се той — миледи вече е наредила да приготвят едно място. Можеш ли да ядеш и да говориш едновременно, Реймънд?

— Не мога да седна в такъв вид на масата — засмя се Реймънд. — Нося земята на половината Англия по подметките на ботушите си.

Сора излезе напред и каза:

— Наредила съм да занесат топла вода във всекидневната стая, където можете да се измиете, милорд, а после да се върнете при тези очакващи ви уши.

Реймънд кимна с глава и тръгна след нея към стаята. Всички гости в залата ги следваха с очи, жадни да чуят още новини за монархията от човека, който знаеше истината.

Сора посочи с ръка към вдигащите пара ведра, към прислужничката и към кърпите и се извини:

— Милорд, простете ми, че няма да мога да ви помогна при миенето, но съм необходима долу в залата. Оставям ви в ръцете на моята способна прислужница, а ако имате нужда от нещо, то моля да се обърнете към нея.

— Почакайте — Реймънд пристъпи към нея и повдигна брадичката й. — Значи вие сте лейди Сора. Все още не сме се запознали официално.

На устните й се появи лека усмивка.

— Да. Бях забравила. Всички тези събития напоследък ме завъртяха с такава стремителна скорост, че забравих за етикета и доброто възпитание.

— Красива сте — затаи дъх Реймънд. — Не съм го очаквал, но това е истината.

— Красива?

Сора замръзна от ужас на мястото си. Красива. Тя не искаше да чува тази дума. Снощи, след като излезе от кухнята и тръгна бързо през двора, й се стори, че един дрезгав глас й казваше, че е красива. Даже й се стори, че чува стъпки зад себе си. Беше си помислила, че я грози някаква опасност, но когато се обърна, за да я посрещне, там нямаше нищо.

— Вие сте красива — каза отново Реймънд, като я изтръгна от мислите й.

— А вие сте изморен — отговори Сора, — тъй като не мога да измисля друга причина, поради която сдържаният, спокоен лорд Реймънд би могъл да разхлаби оковите на своята резервираност — тя махна ръката му от брадичката си, но двете му ръце моментално я хванаха здраво за раменете, преди да може да се дръпне.

— Аз казах на лорд Питър за вас.

— Какво? — попита слисана тя. — Кога?

— Много отдавна, когато Уилям беше още сляп и имаше нужда някой да му помага. Тогава казах на лорд Питър за Сора от Роджет.

Тя напрегна мозъка си, за да си спомни.

— Били сте гост в Пертрейд?

— Не — ръцете му разтриваха раменете й и тя си помисли, че той се усмихва, — но бях чувал за вас от един друг рицар, който е бил на гости у вас. Удивителната история за красивото сляпо момиче, което можело да върши всичко, без да има нужда от помощ, което ръководело домакинството на свадливия си пастрок с удивителна лекота. Когато видях отчаянието на лорд Питър, аз му разказах тази история. Така че аз се явявам отговорен за вашия брак.

— О, така значи, вие сте виновникът за това! — без да обръща внимание на нежно разтриващите я пръсти, тя предаде студенина на гласа си. — Защо не се обърнахте към мен, когато гостувахте миналия път?

— Да се обърна към загадъчната лейди Сора? Но щом вие предпочитахте да не се показвате, какво можех да направя аз?

Мислите й се въртяха в главата. Той е знаел за нея, но не бе казал на приятелите си истината. Имаше нещо мистериозно в Реймънд, нещо, което тя не можеше да разбере. Можеше ли да му се довери?

— Зад вратата ли се бяхте скрили? — закачи я той.

— Така беше по-лесно — извини се тя.

— А сега, бедничката ми. Уилям ви принуди да се нагърбите с всичко.

— Аз платих цената за този брак — каза спокойно Сора.

— Бракът е нещо, което всяка жена желае.

— Не и моята — влезе в стаята Уилям и с огромно внимание отстрани ръцете на Реймънд от раменете на Сора. — Тя предпочита да ми бъде метреса.

— Но Уилям си остава честен и почтен — пошегува се Реймънд — и настоява да се ожени — завъртя уморено врата си той, а в гласа му се долавяше леко съжаление. — Господи, трябва да съм много изморен.

Уилям обви с ръка кръста на Сора и я поведе към вратата, но Реймънд извика след тях:

— Чакайте! — Той застана пред Сора и огледа внимателно лицето й. После нареди на слугинята — Подай ми една мокра кърпа.

Като пое кърпата, той избърса внимателно брадичката й.

— Изцапал съм лицето ви.

Тя се засмя. Това бе един чист, мелодичен звук на удоволствие и Реймънд се загледа очарован в нея.

— Добре дошла в моето сърце, лейди Сора — каза той и докосна бузата й с устните си.

— Хиляди благодарности, милорд — направи реверанс Сора.

— Изтрий бузата й, Реймънд, защото вече трябва да се връщаме в залата — нареди рязко Уилям.

Като се усмихна, Реймънд направи това, което Уилям искаше.

Уилям вдигна ръката на Сора и започна да си играе с пръстите й, любувайки се на кадифената й кожа. Да, наистина, тя беше красива и той не можеше да вини Реймънд, че го беше забелязал. Но предпочиташе единствено той да се любува на красотата й, искаше я единствено за себе си.

Но беше ли наистина негова тя? Беше минало толкова много време, когато за последен път я беше имал. Тя приличаше на принцеса, недосегаема, чиста, и същевременно бе една съблазнителка, с тези прекрасни форми, които имаше тялото й и които го изкушаваха толкова силно. Той я притегли към себе си и тя с охота пристъпи към него, притискайки бедрото си към неговото. Допирът освободи желанието, което съществуваше в подсъзнанието му — да я целуне и да покаже на Реймънд чия жена беше тя. Сложи ръка на кръста й и я притисна към себе си. Тя го хвана за раменете, за да запази равновесие, и повдигна лицето си към неговото с ласкава готовност. И двамата изпитваха удоволствие от топлината на притиснатите си в прегръдка тела. Той я повдигна и тя застана на пръстите си.

— Обичам да те повдигам по този начин — прошепна нежно той. — Харесва ми, че съм много по-висок от теб, защото това ме кара да чувствам, че мога да те закрилям и пазя от всякакви беди.

Беше като в рая и ада. Той затвори очи и целият свят изчезна, за да останат само устните й. Те бяха леко разтворени, подканящи го да се потопи в тях и да създаде една чудна фантазия, която само те двамата можеха да изживеят. Но той не го направи. Само ги докосна леко със своите устни, после ги погъделичка с косъмчетата на брадата си, което я накара да се притисне още по-силно към гърдите му в пристъп на радост. Искаше да я положи на близкото легло, но останките от здравия му разум отказваха да го сторят по причини, които той не можеше да си спомни в момента.

Подсъзнанието му, това, което първо предложи тази лудост, продължаваше да настоява да й достави удоволствие още сега, но той благородно се отдръпна рязко от този капан.

Сора продължаваше да се притиска към него, хванала го с ръка за кръста. Той отново изключи за миг останалия свят и впи устни в нейните, наслаждавайки се на усещането, но после я пусна на пода и отвори очите си. Главата й се наклони назад, умоляваща за още внимание. Устните и бяха издути, бузите й пламтяха, а косата й беше паднала на челото. Уилям гледаше лицето й с обич.

— Убедителна демонстрация.

Един глас прекъсна заниманието на Уилям, той вдигна поглед и се втренчи безизразно в мъжа, който беше казал това.

— Свещениците казват, че е по-добре да се ожениш, отколкото да изгориш, но както изглежда, вие ще направите и двете.

Уилям проясни мозъка си. Разбра, че това бе Реймънд, който се шегуваше с тях, Реймънд, който ги наблюдаваше с добродушен интерес. Поглеждайки към отворената врата, той видя проточените глави на любопитните слуги и усмихнатите лица на гостите, които седяха на почетната маса. Уилям хвана Сора за главата и още веднъж я иритегли към себе си, а тя зарови глава в ризата му, криейки лицето си. Той погали косите й, за да я успокои, и отговори на Реймънд с груб хумор:

— Ако това е адският огън, то тогава грешниците ще трябва да скочат в жеравата му.

Реймънд се разсмя, без да сваля погледа си от Сора.

— Надявам се, че ще грабнеш красивата наследница, преди някой от нас да реши да я открадне.

Острата болка от незадоволеното желание, думите на приятеля му, макар и казани на шега, оценяващият поглед, с който той гледаше Сора, всичко това накара Уилям да изпита желание да удари най-близкия си приятел.

— Ще има melee, след като се нахраним. Ще участваш ли, или си твърде изморен за тази работа?

Реймънд подаде мръсната си наметка на оръженосеца и протегна ръце към тавана.

— Днес мога да убия и глиган с голи ръце.

— Вчера бяхме на лов и хванахме един — отговори сдържано Уилям.

— И днес ще го изядем?

— Да. Хайде да вървим, за да си вземеш и ти едно парче.

— Толкова съм гладен, че мога да го изям целия.

Сора повдигна глава.

— Побързайте тогава, милорд. Чакаме ви в залата — освободи се тя от прегръдката на Уилям и го хвана за ръката.

— Целият ти вид показва, че си била целувана, и то не лошо — каза й той. — Готова ли си да се изправиш лице в лице с всички гости?

— Горда съм всички да узнаят, че моят лорд ме желае — изправи надменно главата си тя, доволна, че той я покровителствува и се грижи за нея.

После си спомни отново за онзи зловещ шепот в двора и се притисна още по-плътно към Уилям. Той я поведе към пълната с гости зала.

Той бе видял прегръдката им, бе видял как приятелят му я повдигна и я целуна така, сякаш останалият свят не съществуваше, и изпита силен гняв и същевременно непреодолимо желание. Гняв към Уилям, най-могъщия лорд от всички, които познаваше, и желание към Сора, която бе толкова нежна и изящна, но достатъчно заблудена, за да иска Уилям за свой съпруг. Когато я видя за първи път, той искаше да я смачка, да я унищожи, да я срине със земята, за това че възкреси желанието на Уилям за живот. Сега той я желаеше така, както я желаеше и Уилям. Искаше я, защото тя беше любимата на Уилям; искаше да вкуси от красотата й; искаше я, защото Уилям я искаше.

Той сви ръцете си в юмруци. Щеше да я ухажва, щеше да бъде нейният невидим обожател, щеше да шепне възхваляващи красотата й думи, когато наоколо нямаше никой, който да го чуе. Щеше да я докосва, за да успокои страховете й. Той щеше да я отнеме от Уилям, а после щеше да го убие. Едва тогава можеше да бъде удовлетворен. Когато Уилям бъде унизен, а след това убит, той със сигурност щеше да бъде удовлетворен!