Светлина в мрака

20.

Стори й се, че виси там с дни, с месеци, докато остаря, докато ръцете й започнаха да треперят от преумора и напрежение. После се пусна. Падна. Падна на краката си. От удара глезените й изтръпнаха; твърдата земя беше много по-близо, отколкото тя беше очаквала. Седеше там в праха, разтриваше краката си, смееше се и плачеше.

Брони я чу и започна да крещи:

— Миледи, миледи, добре ли сте?

Като дойде на себе си, тя извика:

— Добре съм. Брони, не можеш ли да осветиш с факлата и да разгледаш, за да ми кажеш къде са телата?

— Телата? — гласът му прозвуча слисано, но после каза с облекчение: — Не, не е толкова ужасно, колкото той ви описваше, миледи.

— Изненадана съм — промърмори тя.

— Това е главният му замък и той не държи никакви затворници тук, а ако държеше, със сигурност нямаше да им позволи да умрат просто ей така. Щеше да ги измъчва, докато умрат.

Развеселена от краткото описание на характера на Никълъс, тя попита:

— Искаш да кажеш, че няма никакви тела на умрели хора?

— Не. Но със сигурност има плъхове и е много студено. Искам да вземете моето палто — той хвърли палтото, което падна върху главата й. — Хванахте ли го?

— Да. Благодаря. Има ли повече… — тя не успя да довърши, тъй като един глух рев отекна в дупката и Сора трепна. Дори на дъното на тъмницата, тя позна гневния глас на Никълъс. — Побързай да отидеш при него, Брони. Сега, като знам, че няма никакви трупове, с изключение на тези плъхове, се чувствам добре.

— Ох, миледи… не ми харесва, че трябва да ви оставя там. Една благородничка като вас да бъде хвърлена в тъмница!

— Шт — махна с ръце нагоре тя, въпреки че той не можеше да я види. — Не искам Никълъс да промени решението си.

— Да, да — тя го чу да повдига вратата. — Сигурна ли сте, че сте добре?

— Добре съм.

Отворът над нея почти се закри, когато той надникна отново.

— Миледи?

— Върви, Брони! — каза твърдо тя и той се подчини. Хлопването на вратата над нея прозвуча безвъзвратно и окончателно. Палтото, което стискаше в ръцете си, бе запазило топлината на Брони и тя се чувстваше успокоена, че не е напълно сама.

Като обгърна коленете си с ръце, тя склони главата си на тях и се отдаде на размисъл. Не я тревожеше фактът, че беше затворена в мрачното подземие. Нима щеше да е по-различно за нея, ако имаше светлина? Това пространство с нищо не беше по-различно от което и да е друго. Докато не откриеше размерите на една стая, тя се чувстваше объркана и смутена.

Таванът, както тя знаеше, беше висок колкото небето, но тя имаше чувството, че ако се изправи, ще удари главата си. Подът като че ли беше наклонен. Миризмата на плесен я задушаваше и тя дишаше тежко. Зарови пръсти в праха и понечи да го стисне в юмрук.

Как можа да стигне дотук?

Едва вчера тя беше одобрила поправката на сламените покриви на къщите в селото, принадлежащо към замъка Бърк. Беше яздила с управителя на имението, когато той искаше отчет за жътвата от арендаторите на земите им. Беше диктувала цифрите на брат Седрик, докато той ги записваше. Може би лорд Питър я беше натоварил с отговорността за есенния баланс, за да отвлече мислите й от Уилям. Той беше казал, че ще се радва да й повери тази работа и тя му беше повярвала.

Всяка вечер той се прибираше от лов, целият покрит с кал, но развеселен, тъй като мъкнеше по някой елен или глиган, чието месо трябваше да бъде осолено и прибрано за зимата. Сора разбираше, че тази изява не беше предназначена за нея. Всичко това беше за Мод, която стоеше до Сора и гледаше развълнувано кървавите бутове, които той хвърляше в краката им. Любовта между господаря и слугинята беше разцъфнала и сега гореше със стабилен пламък, който грееше с постоянна топлина, и само от време на време лумваше от извадения наяве гняв. Питър и Мод бяха изцяло погълнати един от друг и Сора изпитваше завист, като в същото време се чувстваше изоставена и засрамена.

Беше останала без постоянните грижи от страна на Мод, Питър не й засвидетелстваше повече от едно разсеяно внимание, момчетата бяха заети със задълженията, които имаха, за да станат добри войни, а Уилям беше заминал.

Единствено Була бдеше над нея, поставяйки голямата си глава в скута й, когато тя седеше, или се мотаеше в краката й, когато беше права. Слугите се шегуваха с неговата преданост. Те бързаха да свършат с лятната работа, преди да е хванал първият студ.

Мислите й се насочиха към необикновеното поведение на Була в гората. „Глупачка, каза си тя. Глупаво, глупаво момиче. Потопена в собствената си мъка, ти не разбра какво се опитваше да ти каже кучето.“ Ако беше обърнала внимание на кучето, сега щеше да си бъде у дома, в замъка Бьрк. Щеше да стои до огъня, а не да стиска това палто, по което скачаха бълхи.

У дома, усмихваща се на Мод и Питър; у дома, очакваща завръщането на Уилям.

У дома, с надеждата, че Була ще подскочи и ще я дари с верността и обичта си. Тя щеше да му се скара, че върви в краката й, а той щеше да рита с лапа от удоволствие.

Ако беше обърнала внимание на кучето, то щеше да е живо и сега нямаше да го ядат червеите в гората. Искаше й се да плаче за него, но сълзите й не идваха. Вината й бе твърде голяма, а болката — твърде прясна. Нейната дилема се нуждаеше от аргументи, а не от емоции. Веднъж вече беше предала Була; нямаше намерение да го предава отново, като се провали и не успее да избяга и да отмъсти за неговата смърт.

Тя неспокойно поклати главата си. Никълъс искаше да сломи волята й. Искаше тя да умре тук долу, уплашена и молеща да я пусне на свобода. Но тя не му беше дала нищо от това, което той искаше.

Подземието не беше потънало във вода; нямаше кал, а само прах, който минаваше през пръстите й. Варовик, вероятно, тъй като замъкът се намираше високо над океана, а тази област на Англия беше известна със своите бели варовикови скали. Дори и да хвърлеха Уилям направо долу, той със сигурност нямаше да се нарани.

Тя молеше Бога Никълъс да разреши на Уилям да слезе долу по въжената стълба. Молеше Бога Никълъс да изпрати Уилям при нея долу, по какъвто иска начин, но само да бъде при нея.

Поне щеше да знае, че не е мъртъв. Даже да се наранеше при падането, то той щеше да бъде същият Уилям, достатъчно силен, за да победи всичките си врагове.

В онзи ужасен миг, когато Никълъс беше започнал да я души и тя си беше помислила, че животът й секва, бе разбрала, че Уилям можеше да я спаси. Тя знаеше, че заедно с Уилям можеха да унищожат този демон.

Само ако Никълъс налапаше въдицата и пуснеше Уилям при нея. Да го моли да не пуска Уилям при нея, беше посредствена измислица, но това беше най-доброто, което можеше да измисли в състоянието, в което се намираше. Беше се оплакала, че Уилям иска твърде много от нея, а в този аргумент се съдържаше достатъчно истина, за да може Никълъс да й повярва. Само дано да си вярваше, че беше в такава неуязвима позиция, че да се осмели да ги събере заедно.

Никълъс беше достатъчно страшен. Тя се присмя на себе си. Как буксуваше около истината. Никълъс беше луд. Всичко в него говореше за това. Как можеше да бъде толкова несъобразителна? Изглеждаше така, сякаш в съзнанието му живееха двама души, и двамата дяволски умни. Детето в него търсеше любов, а родителят закриляше детето.

Но беше ли достатъчно луд, за да събере заедно Уилям и Сора? Може би. Достатъчно луд ли беше, за да ги убие и двамата и да се надява, че ще се измъкне безнаказано от цялата тази работа? Нямаше съмнение. Това беше, което я плашеше, което я докарваше до отчаяние. За да избягат от този капан, те трябваше да обединят усилията си и да станат толкова могъщи, колкото бурите, които профучаваха над морето. Докато стоеше на пода на своя затвор, една лишена от логика надежда напъни в душата й.

Беше открила в себе си голямо желание да живее, да успее, да намери разрешение на проблема, който се беше изправил пред нея и Уилям. Когато Уилям пристигнеше, той щеше да се държи спокойно, убедително и решително. Щеше да знае точно какво да направят и те щяха да го направят. Но той нямаше да намери тук една трепереща, съсипана жена, която чака само някой мъж да я спаси. Той щеше да намери Сора, своята тиха, спокойна, трезвомислеща съпруга.

Какво трябваше да направи най-напред? Да изследва наоколо. Да открие нещо. Да намери някакъв начин да направи стълба. Да се подготви, за да може да помогне на Уилям и да предизвика възхищението му от нейните способности.

Като кимна с глава, тя се изправи и изтупа праха от полата си.

Вратата горе се отвори с трясък и с някаква тържественост. Тя се разбуди от дрямката си и осъзна, че Уилям беше пристигнал. От шума горе тя разбра, че Никълъс го беше хванал и се радваше, че ще ги заключи заедно. Благодарна, тя затвори очите си, но бързо ги отвори, като чу думите на Уилям:

— Няма да сляза долу.

Свита на кълбо на земята, където беше прекарала нощта, с подвита под краката пола, за да я топли, тя издърпа жакета на Брони по-близо до себе си. Мощният глас на Уилям съдържаше някаква сила, която тя не можеше да разбере. Като изправи глава, тя се заслуша внимателно, опитвайки се да я определи.

— Няма да слезеш ли? — подигра се Никълъс. — Много добре. Ще оставим жена ти съвсем сама там долу.

— Сора е долу? Защо, ти, мръсен…

— Тя се чувства сигурна долу — възрази Никълъс, изпълнен с доволство. — Сигурна, далече от противния мъж, който й предлага сърцето си.

— Кой? О, ти — гласът на Уилям показваше явната му незаинтересованост от неразбраното ломотене на Никълъс. След като изслуша оплакванията на лудия мъж, Уилям каза: — Е, приятелю, не си очаквал тя да изпитва желание към теб, след като е имала мен, нали?

Като червей, който яде вътрешността на някоя хубава ябълка, Никълъс изпълзя и каза с насмешка:

— Тя не е много щастлива и с теб, приятелю. Помоли ме специално да те държа далече от нея. Да, това те изненадва, нали? Това, че твоята прекомерна добрина не е привлекателна за всеки и не всяка жена иска да дели себе си, тялото си и душата си с теб.

— Ти, негоднико!

— О, аз знам, че бракът ти загнива. Жена ти ми го каза, след като я видях да плаче.

Сора чу как Уилям понечи да се хвърли към Никълъс, а после чу и кресливия смях на Никълъс.

— Забравяш, че си вързан, Уилям. Ти си пленник. Ти дойде сам в замъка ми, въоръжен единствено с гордостта си. Бори се колкото си искаш, но няма да можеш да се освободиш от въжето.

— Защо плачеше тя?

— Плачеше в гората. От очите й се лееха потоци сълзи. Какво можех да направя? Взех я под крилото си и я доведох тук. За да я пазя.

Сора можеше да си представи самодоволната усмивка на Никълъс.

Дълго време Уилям не каза нищо, а после избухна:

— Щом моята съпруга не иска да отида при нея в затвора, щом предпочита да има плъхове за компания, тогава аз не искам да слизам долу.

Тя знаеше, че той беше схванал нейния „номер“. Разбра го по подправения му глас; личеше толкова ясно, че тя се тревожеше Никълъс да не го забележи. Но повече я безпокоеше нотката на боязън, която се долавяше в тона му. Какво не беше в ред с Уилям?

— Ти не искаш да слезеш долу. Тя не те иска при себе си — каза Никълъс. — Какво повече мога да искам? И какво повече можете да искате вие, освен възможността да изгладите вашите съпружески проблеми, преди да умрете.

— Тя вероятно не е там долу — започна да шикалкави Уилям, като тътреше краката си към вратата на подземието, влачейки със себе си мъжете, които го държаха. — Не е казала нито дума — запъна се Уилям, като се боричкаше с мъжете, които го държаха.

Сора се изправи и отиде право под отвора.

— Никълъс, ти ми обеща — извика тя.

Никълъс се разсмя, а Уилям изрева:

— Спуснете ме!

Чу се едно думкане, последвано от скърцане на врата. Сора се отдръпна точно навреме, тъй като в следващия миг Уилям падна като ранен орел в краката й. Дишаше тежко и тя коленичи до него.

— Добре ли си? Уилям? Отговори ми!

Тя го опипа и дръпна въжето, с което бяха вързани китките му.

— Един момент… жено — той пое дълбоко въздух, примесен с прах, и се закашля като човек, който страда от болни дробове.

— Ще оживее ли?

— Ножът ми за храна — каза тихо Уилям.

Ръцете й намериха колана му и отвориха ножницата.

— Той ти е позволил да го задържиш? — попита тя.

— Мисли, че това не е оръжие. Той ме подценява.

— Жив ли е? — попита високо Никълъс.

— Да. Жив съм — извика Уилям, като освободи ръцете си и започна да разтрива китките си. — И да знаеш, че не изпитвам никаква благодарност за това към теб или към оръженосците ти.

— Добре. Без значение, тъй като противното би било един задоволителен отговор. Все пак не би ми харесало да се лиша от привилегията да те убия лично.

Вратата започна да се затваря със скърцане и Уилям се подпря с голямо усилие на лакътя си.

— Почакай, Никълъс! — усилието, което положи, за да извика, причини нов пристъп на кашлица.

— Чакай, Никълъс — извика послушно тя и се спря, тъй като не беше сигурна какво искаше Уилям. Но знаеше какво тя иска. — Гладна съм. Вече цяла нощ съм тук, без да съм хапнала троха хляб.

Никълъс им отговори с ласкав глас:

— Ще изпратя долу личната си прислуга, специално за тебе, миледи.

Уилям беше възвърнал равномерното си дишане и извика:

— Пусни една факла, за да мога да видя Сора. Искам да видя какво си й направил.

— Нищо — наведе се над дупката Никълъс. — Едва я докоснах.

Тя постави ръка на нежното си гърло и направи гримаса.

— Скоро ще дойда за вас — увери ги Никълъс. — Когато бъдете напълно сломени.

Той се дръпна и вратата отново изскърца.

Сора извика:

— Жадна съм! Не можеш да ни умориш от глад, знаеш това — вратата се затвори с трясък и тя извика към тавана: — Въпреки че не знам защо да не можеш.

Като коленичи до Уилям, тя потърси с пръсти тялото му и откри, че той трепери.

— Уилям, ти си се ударил — затаи дъх тя, а после повтори по-силно: — Ти си се ударил.

— Не — гласът му прозвуча уплашено и той продължи да трепери.

— Уилям? — дланите й галеха раменете му. — Уилям?

— Добре съм — каза той, но тя не му повярва.

— Сега не е време да бъдеш безумно смел. Ако ти… — тя не успя да довърши, тъй като той я хвана за лактите и я притегли към себе си, а тя го обгърна с ръце. Той зарови глава в скута й и се обви около нея. — Уилям?

От дълбините на душата му излезе един вик на ужас:

— Тъмно е.

Тя не знаеше какво да каже; тя не го разбираше, само галеше косата му с ръка.

— Тъмно е — каза отново той. — Не мога да виждам.

Тогава тя разбра. Само човек, който е бил лишен от зрението си месеци наред и след това си го е възвърнал, можеше да разбере ужаса, който изпитваше Уилям. Той се тресеше вцепенено и се притискаше в скута й. Паниката я разтърси и тя попита:

— Можеше ли да виждаш, след като те хвърлиха тук?

— Да — кимна той с глава.

— Какво можа да видиш?

— Светлината, която идваше отгоре, докато вратата беше отворена.

— Друго?

— Злобното лице на Никълъс, кйгато надничаше към нас.

— Сам ли беше той?

— Беше заобиколен от слуги и продажници — преглътна той.

— Смяташ ли, че този негодник ще победи?

— Сора — каза отчаяно той, без да обръща внимание на нейната молба да бъде силен. — Аз не мога да виждам.

Тя разтриваше с бавни кръгообразни движения гърба му и се чудеше какво да му каже. Разбираше го; чувстваше една празнота, както никой друг не можеше да я почувства. Тя беше хваната в капана на силата и могъществото на Тибълд, а после беше избавена от него, благодарение на молбата за помощ на лорд Питър. Сега свободата й беше застрашена от безумния замисъл на един мъж. Малко оставаше да бъде удушена за това, че му се противопостави. С цялото си сърце и душа тя разбираше агонията, която Уилям изживяваше.

Освен това тя познаваше тъмнината. Знаеше какво чувство изпитва човек, когато няма понятие за мястото, което го заобикаля, за чудовищата, които го дебнат от нощния мрак. Знаеше колко щастлив беше Уилям, че можеше да вижда отново, че можеше да използва зрението си, за да изпълнява своите задължения като рицар и феодален владетел. Можеше само да гадае колко свещи беше запалил, когато зрението му се беше възвърнало и колко подаръци беше раздал на бедните от благодарност.

Сега той лежеше като дете в скута й, замръзнал и притихнал.

— Уилям, разсъждавай логично — каза тя, като използва неговата магическа дума. — Знаеш, че не си сляп!

— Знам това. Разбирам го с мозъка си, но като отворя очи, не мога да видя нищо, колкото и да се напрягам и взирам — той изправи главата си и като я завъртя няколко пъти, отново я зарови в скута й. — Сърцето ми бие лудо, ръцете ми са потни, защото се страхувам. Никълъс знае как да ме изтезава, нали? — попита той. — Това копеле знае какво би ме измъчило.

— Не — отрече бързо тя. — Никълъс няма никаква представа как това би ти въздействало. Той би се постарал повече, ако знаеше. Дори аз нямах представа, че ще се почувстваш по този начин. Никога не съм мислила, че ще стане така. Съжалявам.

Той се засмя, по-скоро това бе едно полуистерично свистене, излязло от гърлото му.

— Един мъж, който се страхува от тъмното. Господи, какъв глупак съм.

— Не. Не говори така. Ти си мъж, изправил се срещу предизвикателствата, които биха унищожили един обикновен мъж. Ти се отнасяш към тях като с планина, която трябва да бъде преодоляна. Ти винаги се справяш с тежките положения и излизаш победител от тях.

Той се сгуши по-близо до нея. Лицето му се притисна до нейното, като продължаваше да трепери от ужас.

Затворът ги покри с тишина. Единствено се чуваше свистенето на вятъра, който проникваше през пукнатините. Бяха сами, толкова сами, колкото не са били от дните преди сватбата им. Сора се чудеше дали щеше да има смелостта да сподели това, което щеше да го успокои. Като пое дълбоко въздух, тя каза:

— Знаеш ли какъв беше животът ми, преди да дойда в замъка Бърк?

Тя замълча, но той не отговори нищо. Не знаеше дали я слуша. За миг тя се замисли дали ще може да го избави от страховете му. Решимостта й бързо се възвърна; тя трябваше да опита. Искаше да го утеши, но първо трябваше да говори за времето, когато все още не живееше при него.

— Никога не съм ти разказвала за живота си с моя пастрок, нали? — тя не изчака отговора му, а продължи с равен тон: — Когато погледна назад в годините, прекарани в Пертрейд, преобладаващият ми спомен е усещането за студ. Изглежда, че там винаги е студено. Живеех под заплахата, че ще остана една стара, ненужна и досадна леля, която се спотайва и дебне в сенките.

— Братята ти нямаше да се съгласят — прошепна той все още заровил глава в скута й и тя се отпусна. Той я слушаше.

— Откъде можеха да знаят братята ми? Те не живееха с омразата и недоверието, които съпътстваха моя живот. Това деформира моя характер. Презрението ме оформи — станах една различна Сора. Тибълд победи.

Той поклати глава в знак на несъгласие и потърка лицето си в нея.

Тя въздъхна скръбно.

— Казвам ти, Уилям, там където изблиците на насилие не могат да успеят, бавната злонамереност побеждава. После дойде баща ти и ми предостави възможността да избягам от всичко това. И аз я грабнах — ръката й се движеше бавно, като описваше кръгове по гърба му и го разтриваше по раменете, за да премахне напрежението му. С мек глас, като на майка, която приспива своето бебе, тя каза:

— Щом пристигнах в твоя дом, веднага се стоплих. Огънят гореше буйно в камината, слугите бяха по-добри, работата беше като слънчев лъч в летен ден.

— Слънчев лъч? — обърна глава към лицето й той. — Не това казваше по онова време. Казваше, че мириша и че съм мързелив. Беше изпълнена със състрадание към мене.

Ръката й дърпаше косите му.

— Такъв беше, но имаше омайващ глас. Ласкав, богат и…

— Мръсен? — нотка на развеселеност се прокрадна в тона му и той се отпусна. Едната му ръка й подражаваше, като разтриваше нейния гръб.

— Такъв беше. И твърдоглав инат. Харесвах предизвикателството ти, харесвах начина, по който ме караше да се чувствам, начина, по който ме посрещна. Не можех да повярвам, че ти се отнасяше към една стара жена, като че ли тя беше младо, жизнено момиче, но ти го правеше. Чудех се… Чудех се как ли щеше да се държиш с мен, ако знаеше истината, и го разбрах. Спомняш ли си банята?

Уилям изсумтя, но тя помисли, че той се усмихва. Тя прокара ръката си по бузата му, за да провери дали има трапчинки.

— Отсега нататък аз поемам ръководството. Аз имам цел. Искам те.

— Защо ме искаш? Държа се детински.

— Не толкова много, колкото повечето мъже. — Ръката му се плъзна надолу по гърба й и я ощипа отзад. Тя подскочи и се разсмя, като си помисли, че не трябваше да казва това. После сниши гласа си и каза: — Ти ме накара да погледна в себе си, а на мен това не ми харесваше. Накара ме да видя каква страхливка съм. Страхувах се да те обичам, да те обичам истински, защото…

— Защото тези, които си обичала, са пораснали, напуснали са и са те оставили да се грижиш сама за себе си — отдръпна се той и седна, застанал с лице към нея в мрака. Коленете му докосваха нейните, а тялото му излъчваше топлина. Той нежно погали лицето й.

Като изправи раменете си, тя отговори сковано:

— Щях да кажа, че това беше Тибълд и неговата жестокост.

— Така си мислех и аз. В края на краищата да живееш с един мъж, който те презира и който ти желае само злото, трябва да остави някакви белези в душата ти. Но ти си толкова издръжлива и жилава жена; жена с достойнство, която знае стойността си, така че Тибълд е успял да ти нанесе съвсем малка вреда. Но след като дойде в моя дом, всички тези следи, които той бе нанесъл на самочувствието и увереността ти, бяха заличени бързо. — С тих, примамлив глас той попита: — Сигурна ли си, че можеш да бъдеш обичана?

— Какво искаш да кажеш? — Тя чу неприятелски нотки в гласа си и се прокле за това, но не можеше да ги върне обратно.

— Не мисля, че някога те е било грижа за Тибълд или за това, което той мисли. Знаеш ли, аз обвинявам Мод за сегашните ни трудности.

Възмутена, тя отвърна:

— Какво говориш? Тя нямаше търпение да се омъжа. Толкова е щастлива.

— Да. Щастлива е, че пиленцето й се е подредило добре и тя може да продължава спокойно романа си с баща ми.

— Но това е добре за нея! За първи път от години, тя не се върти около мен, не се тревожи за мен и не търси заговори срещу мен!

Той не каза нищо и тя продължи:

— Аз не завиждам на… — думите заседнаха в гърлото й. Съвсем скоро тя си беше признала, че завиждаше на Мод и лорд Питър. Сведе глава и промърмори: — Аз съм една дребнава малка кучка!

— Не, не си — прегърна я той. — Ти намери верния път. Искам само да те убедя да ми се доверяваш. Аз ти се доверявам. И плача в скута ти.

— Ти го превъзмогна, нали? — попита тя.

Той се стресна.

— Да, изглежда, съм го превъзмогнал.

— Това е добре — изправи се тя, — защото аз намерих начин да избягаме, но се нуждая от помощта ти, за да го осъществя.

Прозаичното й изказване го учуди.

— Почакай една минута! — той се пресегна и като я привлече в скута си, я залюля. — Ти си магьосница. Дойдох при теб треперещ от страх и след малко ти направи така, че аз започнах да церя твоите болки.

— Сърдиш ли ми се?

Той се разсмя и я притисна в прегръдката си.

— Не.

— Уилям, защо дойде сам?

— Защо не дойдох с цяла армия ли?

— Да — тя отпусна главата си на гърдите му, в очакване да чуе отговора.

— Трябва да се научиш да ми имаш доверие, скъпа. Ако бях пристигнал с една армия, Никълъс щеше да те довлече до назъбените стени и да заплаши, че ще те хвърли, ако предприема нещо срещу него. Затова беше по-добре да дойда сам, обезоръжен, единствено с ножа си за хранене, мушнат в колана ми, и да им позволя да ме хванат без бой.

— Съвсем без никакъв бой?

Той сви рамене.

— Само малко. Никълъс щеше да стане подозрителен, ако ме хванеше прекалено лесно. Той вярва, че аз съм толкова отчаяно влюбен в теб, че съм тръгнал, без да подготвя план за действие.

— Глупав човек — промърмори тя.

— Не е толкова глупав — поправи я той. — Аз наистина съм отчаяно влюбен в теб. Знаех, че първо трябва да те отдалеча от неговите лапи, преди да започна да мачкам глави.

Тя се стресна от неговата зловеща решимост.

— Един ден ще те накарам да ми се довериш. Един ден ще трябва да довършим този разговор, който днес само започнахме.

Гласът й беше толкова тих, че той се наведе, за да може да я чуе.

— Знам, Уилям. Те убиха Була.

— Какво?

Той настръхна и тя си помисли, че не трябваше да му казва това.

— Те ме заловиха в гората, където имах неблагоразумието да отида, за да се поразходя.

За да плачеш, както каза Никълъс.

— Истина е. Не можех да издържам повече тревогите за теб, за нас. И така, аз отидох там, където знаех, че не трябваше да ходя, а Була плати с живота си за моята безразсъдна постъпка — гласът й трепереше от чувство за вина.

— Була даде живота си за теб заради търпението, с което се отнасяше към него, заради нежната привързаност към него, заради твоята доброта. Ти скърбиш за Була, но си помисли колко по-мъчно щеше да му бъде на него за теб.

Мъката й беше прекалено голяма, за да я изрази със сълзи.

— Ти ме успокои, Уилям, така както никой не може да го стори.

— Миличката ми — целуна я той по косата, след което се изправи и повдигна и нея на крака. — Къде е този път, по който можем да избягаме оттук?

Като взе ръката му, тя го поведе в тъмнината.

— Аз изследвах помещението и открих няколко неща. Мисля, че хората, които са строили замъка, са се възползвали от естествената пещера, която са решили да използват за тъмница, вместо да копаят друга в твърдата скала. Помещението не е голямо и се усеща влагата, но поне не е кално.

— Близо е до океана — съгласи се той. — Усещам соления вкус на въздуха дори и тук, в тази дупка.

— Как няма да усещаш? — усмихна се тя. — Помещението е стояло затворено дълго време. Стените трябва да са покрити с мъх, но не са. Въздухът трябва да е ужасен, но мирише само на застояло. В действителност, ако стоиш неподвижно и слушаш внимателно, можеш да чуеш вятъра, който духа от океана.

Той я дръпна, за да я накара да спре и застана неподвижен като пън.

— Света Богородице! Ти си права! Естествената пещера трябва да има излаз към морето.

— Да.

Ликуващ, той стисна ръката й и я разлюля напред-назад.

— Така, а сега как да излезем оттук?

— Тук таванът става нисък — уведоми го тя. — Наведи се! Тук има тунел.

Той се пресегна и докосна стената. Беше малко влажна, но както беше казала Сора, нямаше никакъв мъх. След като отдръпна ръката си, той разтърка пръстите си и каза:

— Да, това са варовикови скали.

— Ох, изтръпвам от ужас — заяви тя, а гласът й внезапно прозвуча далеч под него.

Той се дръпна, но не достатъчно бързо. Челото му се удари в ръба на стената. Ударът прозвуча като тътен наоколо и той откри, че съчувствието на Сора към него беше изчезнало.

— Казах ти, да се наведеш! — тонът й беше раздразнителен и той си спомни за лейди Сора и нейните строги критики.

— Ловкостта ми се изгуби — извини се той, като застана на колене и пропълзя в тунела. Почти мигновено почувства свежия полъх на бриза, съвсем лек, но истински. — Мили Боже! — чувстваше, че го залива вълна от възбуда. — Ще можем да излезем оттук!

— Тази пещера е много малка. Ето тук има нова чупка — гласът й звучеше глухо и напрегнато. — Мога да мина като лазя на колене, но не знам за теб.

Той изсумтя, тъй като вече намираше пространството прекалено тясно, но мирисът на море го окуражи и като легна но корем, запълзя през праха с надеждата скалите над него да се окажат здрави. Придвижваше се като бебе при собственото си раждане — избутваше напред през тесния проход първо едното си рамо, а след това и другото, и така полека напредваше към целта, към свободата. После внезапно тунелът се разшири, така че можеше да седне и да вижда!

— Светлина! — изкрещя той.

Викът му отекна, удари се в стените и от тавана се изсипа някакъв белезникав прашец. Радостна Сора отвърна:

— Да. Знаех, че изходът е тук, наблизо, тъй като все по-силно чувствах полъха на вятъра върху лицето си.

Той се вгледа в прекрасната светлина, която се прокрадваше през сводестия отвор на пещерата. Успяха, измъкнаха се, вече го знаеше със сигурност.

— Уилям? — докосна рамото му тя, а гласът й беше сериозен. — Когато излезем, какво ще правим?

Като се обърна в ограниченото пространство, той проследи тънкия лъч светлина, който падаше върху лицето на жена му. Изражението й беше сериозно и замислено. Той я прегърна.

— Първото нещо, което боецът научава, е да се заема само с един неотложен проблем във времето. Или иначе казано — всяко нещо с времето си.

Тя се усмихна.

— Чарлз отиде да доведе баща ми — увери я той. — Вероятно вече са наближили брега.

Чарлз лежеше в рова и пъшкаше. Беше жив, но не съвсем. Устата му бе пълна с мъх и той искаше да раздвижи ръцете си, за да го махне оттам. Бяха извадили ръцете му от ключиците, когато го вързаха. Той желаеше с цялата си душа да не беше спирал в тази мизерна, малка пивница. Питаше се какво ли щеше да каже Уилям за глупостта му и отново започна да пъшка.

Чанинг се беше възпротивил почтително на предложението да пийнат по чашка, а по-късно дори се беше противопоставил по-енергично, но Чарлз мислеше, че няколко капки алкохол няма да навредят на никого и бе изревал на мъжа да мълчи. Навъсените войни на Уилям обикаляха около хана и чакаха нетърпеливо, докато неговите по-слабо дисциплинирани войници се бяха присъединили към господаря си. И така, когато три часа по-късно излязоха от пивницата, те лесно бяха победени.

Нямаше никакво съмнение, че тези, които ги нападнаха, бяха хората на Никълъс, голям отряд от тежко въоръжени мъже. Хората на Уилям се биха храбро, а неговите войни побягнаха. Сега той лежеше проснат по лице в рова, като си мислеше, че щеше да е по-добре да го бяха убили. Това щеше да бъде една лека смърт, в сравнение с това, което Уилям щеше да направи с него.

Той отново започна да пъшка.