Светлина в мрака

5.

Сора излъга Брони.

Преди тя не беше подозирала, но сега знаеше, че е от онзи тип жени, за който говореха свещениците — порочна, неморална, истинска дъщеря на Ева.

С настъпването на нощта и падането на температурата и сламеникът, и одеялата, и Уилям ставаха все по-привлекателни. „Това е, казваше си тя, единственото логично нещо, което трябва да направя.“ Никаква лятна топлина не проникваше през тези каменни стени, никакъв огън не смекчаваше нахлуващия студ. Щеше да й бъде трудно да стои права, увита само в едно тъничко одеяло. Нямаше да е никакъв грях, ако легне до него. Не като съпруга или развратница, само да се сгрее от телесната му топлина. Щеше ли да има това някакво значение?

Разбира се, че имаше.

Тя дръпна връвта на грубия си сукман и прокле схванатите си пръсти. Трябваше да разреши на Брони да остави свещта. Сега щеше да си посгрее ръцете на пламъка. Ако имаше малко по-голям опит, тя щеше да знае, че несръчността й се дължеше не на студа, а на нервите.

Не беше ядосана. Как можеше да бъде? Лейди Сора беше известна с вечното си спокойствие, с неустрашимостта си пред трудностите, със здравия си разум. Никой не можеше да си я представи разтреперана, стискаща зъби, освен ако не беше от студ. Тя не беше ядосана.

Сукманът й се смъкна на пода под тежестта на мокрия подгъв. Някаква неясна скромност я накара да задържи ризата. „Защото това всъщност е бельото ми“, каза си тя, и защото тя винаги спеше с нея. Не се реши да свали долната си дреха с дълги ръкави и шнур около врата. За да й бъде топло, разбира се.

Като се сгуши отстрани до Уилям, тя се намести на твърдия сламеник и придърпа косата си през рамо. Раздели я на три части, сплете я бързо и изкусно и я завърза с хубавата синя панделка. Повече не можеше да отлага. Сора се пъхна под завивките и бързо се зави, за да не избяга отделената от тялото му топлина. Обърна се с лице към него, пъхна ръка под главата си и започна да я свива и отпуска, докато се затопли.

Независимо, че беше ударен по главата, Уилям беше здрав. Легнал по гръб, с глава обърната на една страна, той хъркаше дълбоко, силно и енергично. Сора потрепери от звука. Без значение беше, че нямаше да може ла заспи. Той беше тук, беше жив и ако се събудеше, без да помни нещо от миналото, или с болка в лявото си рамо, е, за това ще му мислят на сутринта.

Ще й бъде по-топло, ако се долепи до него. Тя пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и се усмихна на собственото си малодушие. След това събра целия си кураж, протегна крак и допря пръст до крака му.

„Един пръст, каза си тя, не е грях“. Краката й бяха студени. Винаги са били студени, дори пред пламтящия огън в голямата зала. Независимо че хапещият мраз отдавна си беше отишъл, камъните на замъка излъчваха студенина. Тук, в тази стая, не гореше огнище и студът пронизваше костите й. Глупаво беше да мръзне.

Какво лошо можеше да има в това? Пръстът й се движеше по прасеца му, проправяйки си път през меките косми, които покриваха крака му от коляното до глезена. Тя продължи внимателното си проучване, най-напред с пръста, а после с цяло стъпало. След това бавно и предпазливо пъхна замръзналите си крака между неговите.

Не е никакъв грях, увещаваше тя сама себе си, да се доближи малко по-близко, за да стопли по-добре краката си. Кожата й беше настръхнала, струваше й се, че колкото по-силно усещаше неговата топлина, толкова по-голям ставаше студът навън. Ленената й риза я защитаваше от непосредствения допир до кожата му. Вярно, тя беше порочна, но само малко. А той беше толкова топъл. Доближи гърди до ръката му. Усещането я окуражи, тя се притисна до него и за известно време остана неподвижна. Беше й приятно да е близко до него. В действителност беше прекрасно. Тя потъна в блажената топлина, излъчвана от голямото му силно тяло. Изглеждаше й някак несправедливо ленената риза да ги разделя толкова много. Така не можеше да го почувства, липсваше й усещането на кожата му, но когато понечи да развърже шнура на врата си, безразсъдната й смелост изчезна. „Трябва да се сгуша, каза си тя, защото той така застрашително придръпва завивките“. Но дори нейният рационален ум не можеше да оправдае пълното събличане и ръката й падна безсилно.

Тя опипа тялото на Уилям с колеблива ръка. Тази вечер беше време на радост, на ликуване, на изследване.

Никога преди това не бе имала възможността да го докосне. Никога не бе имала свободата да изучи особеностите на лицето и на тялото му, а сега… ах, сега.

Тя притисна длани до гърдите му. Там пулсираше сърцето му. Сора повдигна плитката си и положи глава на гърдите му. Чуваше съвсем ясно равномерното тупкане на сърцето му. Косъмчетата по гърдите приятно гъделичкаха бузата й и тя зарови лицето си в тях. Ухаеше приятно.

Не го ли описа така Мод? Приятен. За Сора приятен беше ароматът на пролетния ден, уханието на прясно окосена трева, шумоленето на листа. Приятно беше брането на цветя, които беше посадила, усещането от кадифените им листенца, преждата, която намотаваше на хурката. Приятно беше слънцето, галещо лицето й при следобедната дрямка в градината.

Тялото на Уилям пулсираше под нея и неговият приятен аромат достигаше на талази като упойваща билка. Тя потърка лице в гърдите му, търсейки източника на това благоухание, но, изглежда, то беше неуловимо.

Сора се наведе над него и се зае педантично да изучава лицето му. Шията излизаше от раменете му като солидна колона, издута от мускули. Квадратната му челюст говореше за непоклатима решителност, прикрита от добре оформената му брада. Носа не можа да разчете; беше чупен многократно и отдавна бе загубил формата, дадена му от Създателя. Ушите му проучи с удоволствие: малки и добре оформени, плътно прилепнали до главата. Тя прокара върха на пръстите си по извивката на ухото, очарована от съществуването на такава нежна черта в едно толкова мъжествено същество.

Изглежда, че нейните действия го смутиха, защото той промърмори нещо и се закашля, а тя виновно се оттегли. Сора избута завивките и се изправи, ослушвайки се за звуците в замъка. В стаята настана дълбока тишина; стори й се, че той бе спрял да хърка. Замисли се. Като че ли откакто беше започнала да изучава гръдния му кош, хърканията бяха престанали.

Уилям въздъхна и тя притихна. Не смееше да помръдне, докато не се увери, че той отново заспа дълбоко. Нуждата от топлина в мразовитата стая надделя над смущенията й. Отново легна до него и много внимателно нагласи завивките. Трябваше да спи, трябваше да потисне желанието да опипа лицето му, но ръцете й трепнаха, пренебрегнали разума. Очите бяха разположени дълбоко под челната кост, а гъстите вежди подсилваха контраста. Широкото чело подчертаваше силата му.

Сега тя знаеше как изглежда. Ясно виждаше в ума си чертите на лицето му: изсечено от длетото на ваятел, силно, състрадателно, фино, решително.

За момент любопитството й беше задоволено и тя отново положи глава на рамото му. Усети как ръцете й галят гърдите му. Дали му харесваше това движение толкова, колкото и на нея? Устните й леко го докоснаха, подтиквани от някакво първично желание, езикът й проследи жилите по врата му. Вкусвайки с удоволствие възбуждащия аромат, устата й се спусна надолу към чудесното гнездо.

Късите косъмчета възбуждаха ръцете й, докато тя внимателно изследваше очертанията на подмишниците. Широчината на ключицата му надминаваше нейните представи и тя бързо се изправи, за да я сравни със собствената си. Нейната ключица се обхващаше с пръсти, неговата беше с цели четири пръста по-широка. Ръцете й нетърпеливо продължиха да опипват и тя откри следи от счупено, добре зараснало, но все още лесно доловимо от чувствителните й пръсти. Възхитена, тя започна да масажира мощните му рамене. Той имаше толкова силни мускули! Кожата му беше гладка и нежна, докато пръстите й не попаднаха на следи и белези, които отразяваха борбата му за оцеляване. Ръцете му бяха силни, а дланите огромни и четвъртити. Пръстите му я изненадаха: дълги, със заоблени нокти, чувствителни.

Тя се спря на ръцете му. За нея те бяха огледало на душата. Неговите говореха за доброта и сдържаност, за характер и величие. Доволна от направените заключения, тя продължи пътя на изследването си.

Уилям беше голям, с добре развити мускули и напълно заслужаваше титлата „рицар“.

Но той беше нещо повече. Беше мъж. Нейните любопитни пръсти се плъзнаха надолу по гръдния му кош, до повдигащия се корем и продължиха по пътечката от косми. Момичешкото й любопитство я подтикваше; трудно беше да се устои на неотразимото.

Сора подскочи, когато ръката й напипа жезъла на неговата мъжественост. Не беше очаквала такава жар и твърдост. Тя си спомни всичко, което беше слушала за правенето на любов с един мъж, и поклати глава.

— Това не е възможно — каза тя високо.

— Уверявам те, че е възможно — прошепна той на ухото й.

Беше толкова стъписана, че забрави да се смути. Тя подскочи от изненада, изписка леко и се отдръпна. Той сложи огромната си ръка върху главата й.

— Повече от възможно. Бих казал, че е задължително.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, като се стараеше гласът й да звучи спокойно.

Ръката му отмести косата от лицето й.

— Просто това, което казах.

— Откога си буден? — тя внимателно се освободи от него.

— Не се отдръпвай — заповяда той. — Това оправдава използуването ми като нагрята плоча.

Сора замлъкна притеснена и се изчерви до корена на косите си.

— Мислех, че не усещаш.

Ръката й остана върху корема му и тя почувства как мускулите му се стегнаха, когато се опита да потисне смеха си. Пръстите му се плъзнаха по челото й и той свали ръката си.

— Не усещам? Че ме използуваш като плоча за затопляне или че бе поставила ръцете си върху мен?

— Моите ръце… — Тя отново се изчерви, този път заради глупостта, която изтърси.

Мина доста време, преди той да проговори. Сега гласът му беше колеблив и рязък.

— Буден съм още от момента, когато леденият ти пръст се допря до крака ми. Всеки човек би се събудил, ако до крака му се допре такова парче лед. Достави ми голямо удоволствие — той се засмя, — особено със стъпалото.

— Защо не се обади?

— Беше ти приятно.

Това я накара да се изправи.

— А на теб не ти ли беше приятно?

Той сложи ръка на рамото й и отново я върна на сламеника.

— И на мен, Сора. И на мен.

Сора лежеше вдървена, и засрамена от предишната си дързост, докато той се приближи до нея. С едната си ръка обви врата й, а с другата кръста. Прегърна я толкова силно, че започнаха да дишат в такт. Държеше я притисната до себе си и я топлеше.

Постепенно напрежението се стопи и премина в огромно блаженство. Когато тя притисна глава до гърдите му, ръцете му започнаха леко да подръпват плитката й.

— Какво правиш? — попита тя.

— Обичам миризмата на косата ти — промълви той. — Обичам нейната копринена мекост и искам да е разпусната, когато те любя.

Тя се опита да протестира, но топлината му навлизаше в тялото й като наркотик и мускулите й вече не реагираха на шока.

— Ти нямаш право да ме любиш — каза тя, но протестът й прозвуча неуверено.

— Нали затова дойде в леглото ми — отговори й той.

— Беше ми студено.

— А защо ме събуди с ледените си крака.

— Исках да ги стопля.

— А защо започна да ме разтриваш, когато студените ти крака не ме разбудиха, и да ме целуваш, когато разтриването не подейства. Ти искаше да ме събудиш и правеше всичко възможно. Не се ли интересуваше от устните ми?

— От устните ти?

— Ти ме опипа целия.

— Не и краката ти — възрази тя възмутено.

— Защото аз те спрях, преди да стигнеш до тях — каза той.

Отчаяна, Сора разбра, че не може да оправдае любопитството, което проявяваше към неговото тяло, с простото обяснение, че беше сляпа и никога не го беше виждала. Той все още нямаше никакви подозрения, все още я смяташе за човек, който ходи, работи и се движи с увереността на зрящ. Ласкателно, но трудно за обяснение.

— Моите устни — подтикна я той.

— Устните са за целуване, за онова силно целуване, което доставя такова голямо удоволствие на мъжете, но което аз не желая… — Гласът й постепенно заглъхна по средата на обяснението.

— Кой ти е дал такова погрешно мнение за мъжката целувка?

— Понякога при посещение дворяните ме целуват, като знак на почест, разбира се, а понякога се е опитвал и моят пастрок.

— Свини. — Той изстреля обидната дума. — Това не са целувки. Ние веднъж се целунахме, не си ли спомняш? Никой ли не те е целувал както трябва? — Ръката му тръгна по същия път, който беше извървяла нейната, опипвайки веждите й и плъзгайки се надолу по изящния нос до треперещите устни. — Никой ли не ти е разказвал за удоволствието от срещата на мъжките и женски устни? — Той галеше бузата й с пръст. — Никой ли не е полагал на бузата ти горещия печат на една целувка? Никой ли не ти е поднасял вкуса на прекрасни ягоди?

— Звучи така, сякаш някой се опитва да ме съблазни — каза тя, като наблегна на последната дума.

Той се засмя и я притисна.

— Какъв фразьор си! Подчертано неромантична, истинският характер на лейди Сора, вкисната от липса на любов. Но аз лежа тук и една очарователна фея ме прегръща и ми напомня за невинната девойка, която се бореше с мен в банята, и ме целуна и предаде вкуса на ягоди, рози и нектар на един мъж, лишен от радостите на дивота.

— Онази целувка беше различна. Ти ме изненада.

— Ах! Никога ли няма да ти доставя удоволствие, ако не те изненадам? Тогава ще се прокрадвам до теб.

Устните му докоснаха ухото й, после се отдръпнаха, за да докоснат леко устата й.

— А може би трябва да те насилвам. — Той я целуна шумно по брадичката. — Или да те целувам като някое неопитно момче. — Той сложи устата си върху нейната и я притисна намусен, в една пародия на страст, докато тя се засмя. — И после да целуна усмивката на лицето ти — прошепна той, — докато ти отвориш уста с желание.

Постепенно намерението му се промени така незабележимо, че тя направи онова, което той искаше. Отвори уста с желание. Тази целувка нямаше нищо общо с вниманието, оказвано й от други мъже, и тя за първи път се запита дали онова, което те правеха, беше целувка, или изнасилване. Може би Уилям беше прав, може би целувката между мъж и жена изискваше точните съставки, за да я направят пълна.

Тя отново вкуси от него, както бе направила по-рано, но този път вкусът бе различен. По-силен, по-мъжествен, избистрен от дъха му и подчертан от езика му. Той се притисна плътно до нея, като я остави да почувства неговата мъжественост, от което тя се отдръпна.

— Аз все още не мисля — каза тя задъхана, — че това е възможно.

— Ние ще го направим възможно. — Той се надигна над нея, но тя го дръпна надолу.

— Не трябва. Днес те раниха.

— Да, главата ме боли, но не толкова силно, колкото моя… — Той спря. — Извинявай. Думата не е за ушите на една лейди.

— Не е нужно да си деликатен. Зная какво имаше предвид, мога да те уверя, че съм слушала всички груби думи в норманския език.

— Толкова по-голямо е основанието да бъда деликатен. Кълна ти се, че никога няма да ме сбъркаш с другите мъже в твоя живот. — Дъхът му притихна, той шепнеше до лицето й. — Това, което се случи днес, не може да ми навреди. Опасността от обстоятелствата, минали и настоящи, може само да добави жар към нашата любов.

— Утре вечер може никога да не дойде — допълни тя мисълта си.

Той отново се надигна над нея и когато тя отвърза шнура, който държеше ризата й, каза:

— Утре ще дойде и ще ни донесе надежда.

Шнурът се плъзна надолу и разшири деколтето. Той разголи раменете й и страстно ги целуна.

— Толкова крехко същество в ръцете на такъв силен войн. — Той повдигна ръцете й и ги постави до лицето си, като търкаше брадата си в тях и ги насочваше към врата и раменете си. — Обичам това, обичам да ме докосваш — каза той.

Ръцете й се вкопчиха в него, но тя беше твърде изплашена, чувстваше се неловко, като натрапница. Чувстваше, че „силният войн“ не можеше да намери сили в нейната душа, които да му доставят желаното удоволствие. Той сърдечно се разсмя и сръчно смъкна ризата

под кръста й.

— Каква наслада изпитвам от теб! Надарена със сладостта на зряла жена и в същото време невинна и неопитна като момиче.

С изненада тя установи, че издава звуци на задоволство, така очарователни и привлекателни, както хитростите на всяка една развратница.

Той отново вдъхна от аромата на косата й.

— Всяко вино би трябвало да има такъв аромат — въздъхна той, като не спираше да я обсипва с милувки.

Тя наклони назад глава, оголвайки шията си за нежните му целувки. Никога не си беше представяла такова богатство на чувства. Тя усети лекото докосване, когато той с любопитство опипа веждите й, погали нежно носа й и спря на устните й. Той разгадаваше нейното лице.

Тя беше свенлива като непорочна девойка и той прикри своето желание незабавно да я притисне в любовна прегръдка.

— Мислиш ли, че съм хубава? — попита тя с глас, изпълнен с удоволствие.

Усмихната, тя се протегна и хвана силните ръце, които опипваха долната част на тялото й. От неочакваната му милувка дъхът й спря от удоволствие и копнеж за още по-интимно докосване.

— Приятно ми е от това докосване — повтори тя. — Ще ми покажеш ли къде би искал аз да те докосвам?

Той отново повдигна ръцете й, но ги остави да стоят във въздуха. Искаше тя сама да открие местата, които запалваха неудържимата му страст. Галеше я мило, без да бърза, като оставяше такива парещи следи, че тя едва се сдържаше.

Разумът й я напусна, когато ръцете му обгърнаха гърдите й. Беше усещане, каквото никога не бе изживявала; допирът до гола мъжка плът ги сля в един чудесен момент на взаимност. Тя затвори очи, от устата й се изтръгна вик на екстаз. Един неповторим момент, изпълнен с блаженство.

— Още? — прошепна гласът му в ухото й.

Тя кимна в знак на мълчаливо съгласие, а после прошепна:

— Моля те.

— Как?

Ръцете й търсеха зърната на гърдите му, заровиха се в къдравите косми, а пръстите й започнаха кръгообразно да ги масажират.

— Колко си неподправена — възхищаваше се той. — Повечето жени биха предпочели това.

Като листа, гонени от есенен вятър, пръстите му докосваха леко кожата й, обработваха чувствителната долна част на гърдите й, даряваха я с мълчаливо възхищение. Вътре в нея се надигна някакво непознато чувство, реакция на неопитен ученик под ръководството на опитен учител. Тя чакаше, отчаяно чакаше, но съгласуваността беше нарушена, координацията — изгубена.

Тогава той удовлетвори нейното желание. Обхвана с ръце гърдите й, натискайки ги в лек и равномерен ритъм. Мислещата част от Сора отлетя и на нейно място на сламеника остана да се гърчи непознато чувствено същество.

— Още? — попита той.

Тя дълбоко въздъхна, преди да му отговори:

— Какво още може да има?

Устата му всмукна зърното на гърдата и всяко мускулче от тялото и настръхна. Облиза всеки сантиметър от гърдата й, а тя обви краката си около кръста му в открита молба. После той повтори същото и с другата. Когато най-после се отмести, тя усети студа на стаята върху гърдите си, влажни от неговата любов. Това поотрезви ума й и организира мислите й.

Той промърмори:

— Студено, нали, малката? Нека да те покрия. — Бавно, съвсем бавно, той легна върху тялото й, покривайки най-напред уязвимата кожа на корема, а след това и гърдите й. Зърната й потънаха в меката му окосменост. Тялото му я притисна, сплеска я и за първи път й разкри чудото от допира на две голи тела.

Животът й обикновено беше еднообразен и скучен или страховит и ужасен, изпъстрен с малко приятни моменти. Но този момент беше несравним. Нейният златен мъж. Устните му целуваха клепките й, мирисът му дразнеше обонянието й. Тя вдигна глава и долепи устните му към своите, свежи и пламенни като на всеки способен ученик. Те се разтвориха под натиска на нейните и той я остави да го води по пътя към рая.

— Любов — възкликна той, а гласът му прокънтя в голата стая. После добави по-тихо: — Любовта е чудесно нещо. Тя може да бъде бавна и огнена, изгаряща всяка преграда по пътя си. — Навеждайки се отстрани над тялото й, той плъзна ръката си надолу към бедрото й. — Пожарът в нас запали всичко. Сора, аз горя.

С леко треперене на ръката си той се подпря над нея.

— Сора, покажи ми какво искаш.

Тя установи, че нейните пръсти също трепереха, когато хвана ръката му, за да я постави на кадифения хълм на нейната женственост. Той не се нуждаеше от допълнително подканяне. Изпита истинска наслада, когато я разтвори, за да я опознае. Една по една той намери точките на възбуда, показа й, че всичко преживяно досега бе само подготовка за главното. Когато пръстите му се вмъкнаха вътре, душата й започна да примира от удоволствие. Нито прошепнатите от него думи за болка, нито бавното му проникване в тялото й можеха да спрат този обземащ я екстаз.

Девствената ципа бавно се поддаваше. Волята й не можеше да принуди тялото да се разтвори за него. И псе пак болката беше нищожна в сравнение с агонията на екстаза от неговите ръце. Задъханото му „Не мога да чакам“ означаваше само, че той навлизаше в нея постепенно, с добре отмерени тласъци, докато тя го сграбчи изнемощяла. Постепенно той си проправи път през химена й и се засмя тържествуващо, когато тя изстена с облекчение.

Сега нейното нетърпение беше неудържимо. Тя мачкаше кръста му, дърпаше го за бедрата, шепнеше задъхано името му. Това разпали още по-силно любовната жар в него.

Внимателната и търпелива любов прерасна в буйна страст, непоносимо удоволствие и удовлетворена нужда, каквито никога по-рано не бе изживявала. Уилям я държеше в центъра на вълнението, тласкаше я от една крайност в друга, докато тялото й не искаше повече, повече не можеше да приеме. Тя здраво се беше хванала за него, стискаше го с все сила, следваше неговия танц, докато не откри благословеното място на цветове и светлина.

Под пръстите й имаше злато и въздухът ухаеше. В ушите й звучаха златни звуци, тя вкусваше златни блюда. Златото прииждаше и се оттегляше, превръщаше се в нещо повече от злато при всяко негово докосване, докато в момент на божествено откровение се сляха в едно цяло. Уилям и Сора, Сора и Уилям. Двамата заедно, там където богатствата на техните тела се превърнаха в богатства на душите, където те приютиха преминалата страст.

Тези богатства може би никога няма да изчезнат, мечтаеше си Сора.

Съзнанието й се възвърна, когато почувства тялото му да се отделя от нейното.

— Извинявай — промълви той и понечи да се отмести.

Съжалението я накара да го прегърне силно още веднъж. С разбиране, което я порази, той легна до нея и отстрани косата от лицето й.

— Ще има още — обеща той.

— Да — каза тя с надежда. Топлината в тялото й се беше възстановила. — Тя отметна одеялата към долния край на сламеника и прошепна:

— Горещо ми е.

През нощта тя отново постави крака си върху него и той се събуди изненадан.

— По дяволите, жено, отново си замръзнала.

— Да.

— Ако не беше отметнала завивките…

— Ти можеш да ме стоплиш — предложи тя, като се сгуши под голямата му ръка.

— Да, развратнице, мога. Но няма да го сторя. — Той я прегърна силно и я целуна по главата. — Много си неопитна и аз съм… престани с това! Откъде го научи?

Тя вдигна уста от зърното на гърдата му.

— От теб. Не ти ли харесва?

— Не зная. Това е… различно. Предполагам, че ми харесва. Престани с това. — Той я хвана за брадичката и я задържа така, докато тя се премести и застанаха лице в лице. — Почакай другата нощ, скъпа, и аз отново ще те задоволя. Между нас има голяма разлика, за да се чувстваш добре тази нощ, ако повторим.

— Не ме ли искаш? — Гласът й трепна в очакване.

— Да не те искам? Господи, жено — той взе ръката й и я постави върху втвърдената си мъжественост, — сама разбираш колко много те желая. Нещо повече, аз те обичам. Ти си най-достойната жена на света. И великодушна, и умна.

— Отново говоря като монахиня — въздъхна тя.

— О, не. — Той се усмихна и енергично поклати глава. — Ти си упорита и твърдо решена, и аз не съм този, който ще сложи камък в ръцете ти — той вдигна ръцете й и ги целуна, — когато главата ми е наблизо и ти си ядосана.

— Никога по-рано не съм удряла някого — възрази тя. — Най-малкото не и с камък.

— Поласкан съм.

Тя долови усмивката в гласа му.

— Само когато ме защитаваш, ставаш такъв непобедим борец. Ще те науча да се защитаваш. Никоя моя жена няма да бъде изнасилена или убита без съпротива.

— Твоя жена.

Думите я развълнуваха, но под вълнението лежеше студен страх и объркване. Наистина ли вярваше, че всяка жена може да се защити? Нейната собствена защита беше хитростта и бдителността, подхранвани от годините, изпълнени с опасност. Без нужда ли го мамеше? Трябваше ли да му каже за своята слепота, преди някой друг да бе сторил това? Тя толкова много мразеше, когато някой малоумен глупак си правеше шега с нея, и се страхуваше, че и той ще си помисли, че тя постъпва по същия начин.

Много лесно беше да каже: „Уилям, аз също съм сляпа“. Но тези няколко срички можеха да разрушат доверието и страстта, които ги обгръщаха. Нейната вродена честност се бореше с желанието да отложи поне за още една нощ. Поне за още няколко часа.

— Беше се отнесла някъде далеч от мен — продума той, подръпвайки кичур коса от главата й. — Върни се и спи в прегръдките ми до сутринта. Тогава ще открием кой е виновен за тези ни мъки и след като задоволя неговите претенции, ще можем да си отидем.

Анализирането на емоциите бе предпазвало Сора много повече пъти, отколкото тя можеше да си представи. И сега тя безпогрешно долови фалшивата увереност в гласа му, претенцията за сигурност, която той не чувстваше.

Но какво можеше да направи? Придавайки увереност на гласа си, тя промълви:

— Разбира се, Уилям — и се пренесе в царството на съня.

През процепите струеше слънчева светлина и осветяваше мизерната мебелировка на стаята. Уилям гледаше и се чудеше. Изглеждаше толкова истински. От неговото ослепяване той многократно беше сънувал, беше виждал сънища, но този изглеждаше толкова истински.

От времето на неговото детство той бе свикнал да очаква, никога не беше разколебавал своята ирационална увереност, че всеки нов ден може да бъде забележителен. Тази сутрин беше по-различна. Настроението му беше по-бодро, може би заради случката през нощта. Той се протегна, приветства сутринта и отвори очи, за да види това.

Уилям отново затвори очи и гледката изчезна. Останалите му сетива, сетивата, на които вярваше, допълниха информацията му. Студеният утринен въздух, подгонен от вятъра навън, докосна челото му с влажна целувка. До него Сора все още спеше и той чуваше равномерното й дишане, усещаше топлината от тялото й до ръката си. Да, беше сутрин.

Уилям отвори очи. Онези проклети процепи сега изглеждаха по-светли. Засилващата се светлина милваше сивите каменни стени. Той премести погледа си върху тясната стаичка. Маса, столове, висок празен свещник. Колко странно. Дървени ведра. Като изправи глава, той разгледа сламеника.

Погледът му попадна върху двете буци под кафявото одеяло, където трябваше да се намират краката му; те се движеха, когато движеше краката си. Изглеждаше толкова истинско.

Погледна жената до себе си. Дявол да го вземе, сега вече знаеше, че е сън. Тази жена, Сора, беше великолепна. Устата му започна да шепти стихове при вида на това чувствено лице. Прекрасни черти и волева брадичка. И червени устни, и дълги черни мигли, които хвърляха сянка върху бузите й. Дълга, блестяща черна коса, умело поставена върху гърдите й, скриваща и разкриваща гордата извивка на гръдта. Кожата на цялото й тяло беше бяла, чиста, без лунички или петна. Какъв сън. Какъв сън.

Той поклати глава от собственото си лековерие и въображаемата сцена се разклати. Уилям отново легна, усмихна се и вдигна ръце, за да потрие очите си. Но преди да ги докосне, той спря. Приличаха толкова много на собствените му ръце. Ето там беше белегът върху палеца, където се беше одрал при полиране на шлема по времето, когато беше оръженосец. И ето средният пръст изкривен настрана, само малко, от счупена костица в битката преди пет години. Ръцете му не изглеждаха толкова мускулести, колкото бяха, просто защото месеци наред вече бездействаха. И ето, той огъна цялата си длан. Виж.

Виж.

Сърцето му замря от радост.

Виж. Виж как ръцете му се подчиняват на неговите команди.

Той се подпря на лакти.

Виж стаята. Виж това място.

Виж светлината.