Светлина в мрака

17.

— Чарлз е.

— Не е той, казвам ти.

— Тогава, кой е? — попита Уилям. — Твърдиш, че не е Чарлз, но кой е тогава?

Напълно нещастна, Сора крачеше напред-назад, като се държеше за масата.

— Не знам — призна тя, — но гласът не беше неговият.

— Не бил неговият! — удари с чашата си по масата Уилям. — За Бога, той те обвини в убийството на Хоиза, като напомни на гостите, че си я заплашвала!

Сора понечи да каже нещо, но замълча.

Гостите си бяха заминали с отлитащите летни дни. Те напуснаха, като бръщолевеха за необичайните събития, които се случиха по време на сватбата, запасявайки се с истории за предстоящата зима.

Сора и Уилям ги бяха изпратили, като им бяха пожелали добър път. Едва тогава се обърнаха един към друг и се засмяха с облекчение. Уилям беше доволен, че можеше да ухажва невестата си, да й помага в работата в замъка, да се разхожда с нея в гората, да я люби до насита. Но сега времето на медения месец беше изтекло. Уилям стана неспокоен и започна да говори за обсади и битки.

През двете омайни седмици, които се изнизаха, тя не спомена нито веднъж на Уилям за отправената заплаха от мъжа с преправения глас в градината, който беше заявил любовта си към нея. Тя се страхуваше да не разгневи Уилям; представяше си го как тропа с крак и крещи, че ще намери това копеле, което се осмеляваше да се доближи до жена му.

Но тя се страхуваше повече, че той нямаше да й повярва. Дамите не й бяха повярвали, дори и лейди Джейн. Те бяха отминали станалото, като заявиха, че тя е сънувала. Бяха я проверили, както казваха. Не бяха видели никой да излиза от портата на градината. Дори и Сора се беше съгласила, че нейният фантом не беше минал оттам, но как беше напуснал градината, тя не знаеше. След като гостите си бяха отишли, Сора бе посетила градината и макар че се чувстваше глупаво, беше претърсила пипнешком всичко около стените. Всичко, което получи благодарение на любопитството си, бяха набодените ръце от бодлите на розите.

Все пак тя трябваше да каже на Уилям. Като се обърна към него, тя каза храбро:

— Какво искаш за вечеря?

Премигна, защото не това искаше да му каже тя, и той го знаеше.

— Какво има, любов моя? — изправи се той и като се приближи към нея, обгърна раменете й и я привлече към себе си. — Кажи ми?

— Ох, Уилям — отпусна глава върху гърдите му тя. — Такава страхливка съм.

— Ти? — възкликна той и тя усети надигащия се в гърдите му смях. — Ти си най-храбрата жена, която по шавам. Удряш разни глави с камъни, изправяш се смело срещу Артьр, принуждаваш онези благороднички да те уважават и се омъжваш за мен. Иска ми се да притежавам куража, който ти имаш, на малкия си пръст — повдигна ръката й той и целуна кутрето й.

— Ти си най-храбрият рицар в целия християнски свят — тя дръпна към лицето си сплетените им ръце и целуна неговите. — Ти си мил, щедър и си голям боец. И си хитър като лисица.

— И трябва да отида и да се разправя с Чарлз. Не можем да живеем с тази заплаха, надвиснала над главите ни.

— Не! Не — хвана го тя за брадата и я дръпна, докато лицето му се изравни с нейното. — Не!

— Тогава ще отида да взема феодалното ти имение от сър Фрейзър — предложи той. Тя сведе глава.

— Това трябва да се уреди веднъж завинаги.

— Знам — съгласи се неохотно тя. — Но не можем да тръгнем още. Обеща да ме научиш да се защитавам.

— Да се защитаваш? — смая се той. — Защо ще ти е необходимо? — и двамата знаеха, че това беше един глупав въпрос. — Да, вярно е, че ти обещах. Но обучението няма да отнеме толкова време, колкото се надяват, скъпа — хвана ръката й той и я настани да седне на стола до камината. После премести стола си по-близо до нейния, така че коленете им се докоснаха. — Слушай, Сора. Баща ми учи своите храненици на първото правило за борба, а то важи за всяка бойна ситуация.

Тя седеше изправена.

— Първото правило на борбата? Чувала съм и преди да говориш за него.

— Само един глупак може да го забрави. Слушай внимателно. Няма такова нещо като честна борба. Битките се водят, за да победиш. Участвал съм във войни с най-тежко наказание в случай на поражение — конфискация на земите ми и смърт на сина ми. Участвал съм в сблъсъци, където съм бил заобиколен от двадесет мъже, търсещи начин да ме убият, като ме намушкат на сабите си, но не силата е това, с което преуспяваш в тази борба, а комбинацията от умение, ловкост и хитрост. Ако противникът ти очаква да атакуваш, то тогава не нападай, а изчакай. Ако той вярва, че си слаб, то смачкай го със смелостта и самонадеяността си. Сора, ти имаш голямо преимущество.

Тя повдигна веждите си озадачено.

— О, да, скъпа. Ти си жена. Всички жени са глупави. Ти си красива. Красивите жени имат дори по-малко разум от обикновените. Ти си мъничка. Всеки мъж може да те надвие със силата, която се крие в малкото му пръстче. И си сляпа.

Като повдигна ръка към лицето му, тя докосна с пръсти устните му. Той се усмихваше и тя му отговори с усмивка.

— Всеки мъж, който те нападне, ще се надява да те смаже безнаказано. Използвай своята слабост, за да объркаш плановете му.

Тя кимна бавно с глава.

— Разбирам. За да бъдеш добър рицар, трябва да притежаваш сила и умение. За да бъдеш велик рицар, трябва да бъдеш интелигентен и изобретателен.

Той се разсмя:

— За моя гордост, ти се оказваш много добра и схватлива.

— Ти си велик рицар, но ако трябва да отидеш да обсадиш моето владение, аз искам залог, че няма да бъдеш ранен.

— Най-великият рицар в целия християнски свят? Ранен? — засмя се той и целуна бузата й. — Този мил, щедър, велик боец? Ранен?

— Уилям — запъна се тя, когато езикът му докосна чувствителната кожа над брадичката й. — Уилям, не си ми дал своя залог.

Той бутна нагоре брадичката й с носа си и я целуна по врата.

— Тази хитра лисица? Ранена?

— Уилям — прошепна тя, когато той плъзна устните си по-надолу. — Твоят залог?

Острите му зъби се забиха в рамото й през роклята.

— Уилям — преглътна с усилие тя, загубила нишката на мисълта си. — Уилям, слугите…

— По дяволите слугите!

— Вечерята. Баща ти и момчетата ще започнат да вият, ако вечерята закъснее отново — въздъхна тя, когато той я повдигна от стола и я взе в скута си, като започна да хапе леко ухото й.

— По дяволите вечерята.

— Можем да се оттеглим веднага след вечерята.

— И какво ще правим?

— Ще ти покажа — прошепна тя, притискайки своя нос до неговия.

Той въздъхна и я пусна да стъпи на крака.

— Имаме запаси, с които можем да преживеем една обсада — той я подкрепяше, докато тя запази равновесие. — Ще изведа мъжете утре сутринта. Не е необходимо да ставаш, за да ме изпращаш.

Като го хвана за ръкава, тя попита:

— Моят способен рицар се оттегля от битката, след като е получил всичко, което е търсил?

— Не всичко — увери я той. — Ти все още не ми се доверяваш достатъчно, за да ми кажеш какво те тревожи — каза той и изчака да чуе отговора й, но тя не каза нищо. — Винаги ще бъда тук, любима, когато си готова да говориш.

Сора седеше в градината с билките и подправките, изпълнена с добре обмислени планове за предстоящата им беритба. В хладината на спускащия се здрач тя очакваше Уилям да й съобщи, че ще трябва да отиде да се бие още веднъж.

Той излекува раната, която получи при обсадата на владението й. Тя обаче не се беше излекувала от чувството си за вина. Равносметката показваше, че срещу всички тези седмици на боледуване бе възвърнат един замък, от който тя изобщо не се интересуваше. Тежкото му състояние не се дължеше толкова на раната, бяха я уверявали всички, а на типичната мъжка безотговорност: той не я беше почистил и не се беше погрижил за нея. Когато пристигна в Бърк на носилка, направена от преплетени клони, той беше в безсъзнание.

Изплашена, Сора непрекъснато помагаше на Мод. Двете постоянно налагаха дъхави лапи върху раната му и го миеха със студена вода, когато температурата му се вдигаше. Тогава тя не беше мислила за бъдещето, а само за това да го върне отново към живота. Но сега непрекъснато размишляваше с горчивина за това. Това ли беше нейната награда? Да го изцери, за да го изпрати отново да се бие?

Не трябваше да му позволява да замине, въпреки че и тя не знаеше как може да го спре.

Като се облегна на оградата, седнала на своята любима каменна пейка, тя кипеше от гняв и недоволство. Той бе влязъл през портата, бе застанал пред нея и с дълбокия си плътен глас й бе обяснил, че трябва да отиде и да пресече „пътя на злото“ още веднъж. Тя го беше изслушала, после беше изразила шумно своето недоволство и накрая, като добра съпруга, му беше позволила отново да тръгне.

Стиснала зъби, тя слушаше скърцането на ботушите му по настланата с чакъл алея, която се виеше до другата страна на двора. Ето че идваше. Обикаляше оградата, за да стигне до вратата, която се намираше близо до пейката, където бе седнала тя.

Но изведнъж скърцането на ботушите му замлъкна. В един миг той се намери от другата страна на зида, а в следващия вече стоеше вътре в градината, като проклинаше бодлите, които се бяха забили в него.

Сора скочи от пейката и извика:

— Как успя да направиш това?

Тя чу как той се обърна и й се стори, че беше объркан.

— Какво съм направил?

— Как успя да минеш през оградата?

— Какво? О, това ли било? — засмя се той. — Има една миниатюрна вратичка в края на зида. Пълзящите розови храсти я крият, а растящите наоколо тръни я пазят. Мога да те уверя в това. Като дете използвах само нея, когато исках да вляза в градината, но сега е обрасла така, че трудно може да се мине през нея.

— Кой друг знае за нея? — попита тя.

— Всеки малък палавник в замъка, предполагам. Тя не е нещо тайно — тръгна към нея той, минавайки направо през цветните лехи. — Защо?

— Защото тук имаше някой в деня на сватбата ни, но жените настояваха, че съм сънувала, тъй като не го бяха забелязали да излиза през вратата. — Развълнувана, Сора хвана ръката му и я разтресе. — Мислех, че сигурно съм полудяла, но той беше тук. Той наистина беше тук!

— Да. Сигурен съм, че е бил тук. И какво правеше?

— Докосна ме, струва ми се. И ми говореше — тя потрепера, като си спомни за любовното му излияние.

— Защо не ми каза по-рано?

— Това чувство на надвиснала опасност, на очи, които внимателно следят всяко мое движение, изчезна със заминаването на гостите. Оттогава не съм чувала този изпълнен с копнеж шепот. Нито тихите му стъпки.

— Защо не ми каза по-рано? — повтори отново въпроса си той.

Тя започна да се върти неспокойно. Гласът на Уилям звучеше опасно и тя се чудеше какво ли си мислеше.

— Чувствах се като глупак. Никой не ми вярваше. Толкова много хора мислят, че съм глупава, защото съм сляпа.

— И ти ме причисли към тях? — мускулите на ръката му се стегнаха.

— Не. Разбира се, че не — хапеше устните си тя. — Аз само…

Уилям въздъхна. Тя знаеше, че го беше разочаровала, но той повдигна лицето й и нежно я целуна.

— Дай ми шанс, Сора. Това е всичко, за което те моля. Вярвам, че някой е бил тук с теб — прегърна я той. — Ето защо аз трябва да отида и да се изправя лице в лице с него.

Възбудата й се изпари, отстъпвайки място на сковаващия страх.

— С кого?

— С Чарлз. Трябва да е бил Чарлз — каза с мрачна увереност в гласа той и я накара да седне на пейката.

— Защо смяташ, че трябва да е Чарлз? Защо да не е Никълъс? Или Реймънд? Или някой друг, когото въобще не подозираме?

Като сложи крака си до нея на пейката, той се облегна на коляното си и каза:

— Погледнато логично, това трябва да е бил Чарлз.

— О, логично? — каза тя с изтънчено презрение.

Той не обърна внимание на презрението й и отговори:

— Да, логично. Чарлз е единственият, който се нуждае от богатството, което моята смърт може да му донесе. Никълъс вече притежава половината от Хемпшиър. Реймънд не се нуждае от земя. Неговото семейство притежава земи, които са разпръснати из цяла Англия, а също и на Континента23.

— А Реймънд владее ли я?

— Какво?

— Реймънд владее ли някоя от тези земи?

— Не — изсумтя с презрение той. — Неговите родители не желаят да му отстъпят нито един акър, докато са живи. По този начин държат Реймънд зависим от тяхната воля. Държат го гладен, за да могат да го имат в ръцете си.

— Значи може да е Реймънд.

— Не — заяви твърдо той. — Не. Реймънд е мой приятел.

Тази категоричност в тона на Уилям накара Сора по някакъв странен начин да се почувства по-добре. Но той грешеше за Чарлз, в това тя беше абсолютно сигурна. Тя беше доловила нотки на ревност в гласа на Чарлз, беше усетила мъката му за положението, в което се намираше, но тя не забеляза в това нищо повече от една дребнавост и желание да избяга от неприятностите си.

Реймънд? Реймънд не й се струваше толкова лесен за разбиране.

В речта му се долавяше обърканост. Той също завиждаше на Уилям, не за богатството му, а по-скоро за това, че беше доволен и щастлив. Реймънд беше човек, воден от амбициите и семейството си, циничен и ловък.

Така че, оставаше само Никълъс. Никълъс, нейният странен приятел.

— Никълъс — каза задъхано тя.

Уилям се колебаеше.

— Наистина смятах, че е той, но едно нещо не мога до приема. Никълъс никога не би убил Хоиза.

— Защо не?

Той седна до нея и обгърна раменете й.

— Той предложи да я махне от главите ни и аз му я дадох. Тя беше негова собственост, а той никога, никога не би унищожил нещо, което му принадлежи. Той още пази първото пени, което му беше дадено на една Коледа.

— Хоиза ме вбесяваше.

— Не, скъпа. Съжалявам, но аз познавам Никълъс. Той храни селяните си и ги пои с вино, за да не се разболяват и да работят по-добре. Той е педантичен до дребнавост в сметките си. Никога не се доверява на управителя или домакина си — притисна я той в прегръдките си. — Трябва да е полудял, за да убие Хоиза.

— Сигурен си, че не беше нещастен случай?

Тя очакваше да чуе противоположно уверение, но той не можеше да й го даде.

— Тя се е борила с мъжа, който я е бутнал. По врата й имаше синини, оставени от пръстите на убиеца.

— Никой не мисли, че съм го направила аз, нали?

— Не ставай смешна. Дори Тибълд не мисли, че си го направила ти. Както отбеляза лейди Джейн, не е възможно ти да си я блъснала надолу по стълбите. Тя беше цяла глава по-висока от теб и тежеше два пъти повече от теб.

Сора се облегна на рамото му, а той я обърна настрана, така че тя легна в скута му.

— Раната ти безпокои ли те? — попита тя.

— Не. Дори онзи цербер, Мод, каза, че съм излекуван — притисна я до себе си той, — но аз наистина имам една болест, болест, която само ти можеш да излекуваш — повдигна коляното си той, така че лицето й се приближи до неговото, а очите й се затвориха, когато устните му се впиха в нейните. Той я изучаваше с чувствителността на музикант, но не беше това, което тя искаше.

Преди да се оженят, тя се бе любила с него, но след като се ожениха, тя още повече се бе наслаждавала на любовта в брачното легло, благословено от договора и църквата.

След това той беше заминал, за да се върне ранен и безчувствен. Когато доведоха Уилям вкъщи, той бълнуваше от високата температура, предизвикана от инфектираната му рана. Тогава Сора не искаше нищо друго освен да го излекува. Искаше да го върне в съзнание, да го върне обратно към живота и тогава тя обви ръце около врата му и го стиска дотогава, докато той й обеща, че няма да се бие повече.

Не се бяха любили от деня, в който той замина да обсади замъка, а сега идваше да й каже, че заминава отново. В гърдите на Сора бушуваше чувство на безсилие и гняв към него, към обстоятелствата, към нея самата. Дявол да го вземе! Отново заминаваше да се бие с тази невидима заплаха, която дебнеше и двамата. И тя не можеше да го спре. Сора искаше да разгърне една предпазна пелерина над Уилям, защото, без да има някаква логика, чувстваше, че тя бе виновна за бедите му. Той беше сляп, преди тя да пристигне и да го излекува по време на пребиваването си в замъка. И въпреки това, сега той я изоставяше.

Като отдръпна устните си от неговите, тя каза бързо:

— Мод казва, че си здрав?

— Да — потърси устните й отново той.

Тя постави ръката си на гърдите му и го отблъсна.

— Лягай на пейката! Искам да проверя.

— Мили Боже — хвана ръката й той и целуна дланта й, — тази градина е защитена само от една врата. Не мога да легна тук.

Напълно отдадена на гнева си, тя взе лицето му в ръцете си и заповяда:

— Лягай!

— Слугите…

— Не се нуждаят от указание как да почукат. Научила съм ги, че това е лично мое местенце, и ние ще се възползваме от това сега.

Изненадан от страстта в гласа й и от пламенната настойчивост на движенията й, той я зяпна с удивление.

— Поне ми позволи…

— Не! — блъсна го отново тя. — Първо ще се любим, преди да ти позволя да си тръгнеш отново оттук.

Уилям погледна лицето й. Кожата й бе леко порозовяла; може би от милувката на залязващото слънце, а може би… Устните й бяха стиснати решително, а очите й горяха от страст. Ако все пак изпитваше някакво безпокойство, то беше много по-слабо от решимостта й да постигне това, което си беше наумила, и той се предаде. Плъзна се надолу и легна по гръб на каменната пейка, а краката му бяха стъпили здраво на земята. Тя се прехвърли върху него, като го възседна. Ръцете й трескаво опипваха тялото му, желаейки да се уверят, че той е вече здрав.

Уилям разбираше колко страшно бе за нея да не може да го види, да не може да се увери с очите си, че той вече е добре. Разбираше колко много й липсваше зрението, нещо което повечето хора приемаха като естествена даденост. Той изпъшка, когато тя дръпна връзките на ризата му и бавно започна да опипва белега. Белег от рана, която бе повалила такъв велик боец.

— Не е голяма, нали? — каза тя. — Не бях я докосвала, тъй като се страхувах да не ти причиня болка. Мислех си, че може да ме заблуждават, като ми разправят разни лъжи, за да ме успокоят.

— Раната е незначителна — каза той с дрезгав глас.

Пръстите й опипваха все още зачервеното място около раната, но той издържа на болката, тъй като разбираше защо го правеше тя. Искаше сама да се увери. Огромната й загриженост му даваше кураж.

Обичаше ли го тя? Може би това, на което беше свидетел, показваше зараждането на любовта. Тази мисъл накара в сърцето му да се разгори силният пламък на желанието. Не само стремеж да притежава тялото й, но истинско желание към нея самата. Годините, прекарани в мъка, тревога и болка, докато живееше при Тибълд, бяха останали зад нея, но те бяха издигнали стена от недоверие, която той искаше да разруши. Искаше тя да има доверие в него, искаше да споделя мислите си с него. Думите нямаха ефект срещу тази стена; само бавното, непрекъснато доказване на собствената й значимост можеше да преодолее недоверието й. Единственото нещо, което крепеше постоянно надеждата му, бе удоволствието, което тя изпитваше от компанията му и от неговото тяло. Може би, когато самият той се докажеше пред нея, щеше да види зараждането на истинското доверие, което щеше да бъде знак за неговата победа.

Уилям усети тежестта й, тъй като тя се отпусна върху него. Беше го яхнала като кон, а полата беше затиснала под краката си. Тя не съзнаваше неговото желание. Той беше сигурен, че тя също го искаше, но явно необходимостта да го изследва бе взела връх. Тя започна да разтрива раменете му. Опипваше всеки пръст, всеки нокът, всяка линия на дланта му. Увереното й докосване отвлече вниманието му от нея и той се съсредоточи с болезнена напрегнатост върху собствените си чувства. Затвори очи и с пълни гърди се наслади на градинския аромат и на усещането, което тя беше създала около него.

Сора усети, че той се отпуска доволен и понечи да се усмихне, но беше минало толкова много време, откакто се бе усмихвала за последен път, че сякаш устните й бяха отвикнали и не искаха да се помръднат.

Тя повдигна ръката му към лицето си и я погали, после потърка носа си в дланта му и леко захапа пръста му. Неговият стон на удоволствие я окуражи да продължи с чувствените си милувки. Като се повдигна, тя развърза ризата му и допря ръцете си до корема му. Харесваше му; той извиваше тялото си под нея. Внезапно на лицето й се появи усмивка. Ако Уилям беше погледнал към нея в този момент, той щеше да се ужаси, защото това не беше усмивка на щастие, а на отмъщение.

Тя щеше да си върне за тревогите, за болката, за безпокойството, които той й беше причинил. Разбира се, отмъщението й щеше да бъде временно, но все пак щеше да бъде отмъщение. Ръцете й се спуснаха надолу към връзките на панталона му и с бавни, уверени движения тя ги развърза. Плъзна пръстите си надолу, а после нагоре по гърдите му, към мястото, където можеше да усети тежкото биене на сърцето му. Тя се усмихна.

— Не мога да издържам повече — каза той и протегна ръцете си към нея.

— Можеш — надигна се тя. По вечерния хлад, който ги лъхна, Сора разбра, че вече се мръкваше и нямаше време да го глези повече. — Дай ми ръцете си — заповяда тя, а той покорно се подчини. Като ги постави на кръста си, тя каза строго: — Не ги махай оттам!

Сора потрепера от усилието, което й струваше тази „атака“. Тя искаше да го има, да задоволи изгарящото желание, което чувстваше вътре в себе си, да го вземе, без да се интересува за неговото удоволствие, но знаеше, че то вървеше ръка за ръка с нейното. Просто искаше Уилям да разбере, че не може повече да й отказва, че тя може да го има, щом го желае. Както самият той бе направил веднъж, сега тя му се подигра:

— Вие, лорд Уилям, сте човекът, който ще ме излекува от чувството ми на безсилие. Сега. Веднага.

Той се разсмя. Сора беше подготвена за това и когато ръцете му пуснаха кръста й, тя ги върна на мястото им.

— Ти си показал своите умения, Уилям, сега остави на мен.

Той се разсмя отново. Намерението й беше съвсем ясно и той й позволи да постъпи така, както тя самата искаше.

Тя докосна устните му със своите. Дъхът им се сля в едно и той се опита да я „хване“ с езика си, но тя не позволи. Като се дръпна назад, тя се изсмя злорадо.

— Вещица — обвини я той с по-малка разпаленост, отколкото възнамеряваше да вложи в думата.

Тя долови мъката в гласа му и плъзна тялото си надолу по неговото. Като се изправи, тя развърза жартиерите му и пъхна палците си в пояса му. Той повдигна таза си в отговор на мълчаливото й желание, докато тя издърпа дрехите му.

Сора не знаеше какво я караше да бърза толкова. Чисто любопитство, може би. Тя се наведе към него и го целуна. Той спря да се движи; никакво докосване, никакъв жест на наслада, никакви признаци на живот. Разтревожена, тя отдели устните си от неговите.

— Добре ли си? Уилям?

Дълбока въздишка бе отговорът, който тя получи.

Никога преди Уилям не бе измъчван по такъв приятен начин. Искаше му се да крещи и да притиска Сора до себе си. Той лежеше без да диша, като скърцаше със зъби и стискаше здраво пейката, като че ли тя щеше да го изхвърли, ако не се държеше. Като не можеше да издържа повече, той каза:

— Сора!

С една отмъстителна усмивка тя се изправи на крака и повдигна полата си.

— Това ли искаш?

— По дяволите, Сора, ела при мен, ако цениш собственото си удоволствие.

Тя не каза нищо. Като сви крака си, тя опря коляното си в стената, а с другия крак стъпи на земята. Искаше да изпита удоволствие и само с едно бързо движение да свърши любовната игра, но повече от всичко й се искаше да го измъчи. Владееща се напълно, тя се отпусна върху него и завъртя ханша си, използвайки краката си за опора. Той започна да диша тежко. Опъна тялото си нагоре към нея, а тя се раздвижи по-бързо, тъй като възбудата й нарасна. О, на него това му харесваше! Тя се повдигна отново, после се спусна надолу, като движеше непрекъснато ханша си, после отново се надигна.

Ръцете му здраво държаха кръста й, той я притискаше надолу, а после я повдигаше нагоре.

Тя се бореше с него, с тялото и ръцете му; борба, която не бе достатъчна да спре любовната наслада, но го накара да възкликне:

— Спри, ти, малка развратнице.

Ако наистина искаше да я спре, той можеше лесно да го стори, разбира се.

Последвалите думи за неговото търпение към нея, за това как той можел да слуша нейните ругатни, поддържаха техния ритъм, а нарастващото му удоволствие я окуражаваше.

Тя се задъхваше, а от гърлото и излизаха кратки степания, без самата тя да съзнава това. Накрая чувството избухна вътре в нея. Той харесваше тръпката, която я водеше към безумието от изживяното удоволствие и когато тя достигна до кулминацията, той се изви нагоре и я принуди отново да се отпусне върху него, да усети неговото мощно изригване.

Тя се отпусна изтощена върху него. Уилям повдигна китката й и се усмихна, като видя, че тя отново увисна безжизнено. После я повдигна леко, за да се наместят по-удобно. Отпусната след изживяното удоволствие Сора направи това, което й нареждаха ръцете му. С проницателност, която изненада и самата нея, тя изчака, докато я настани на сигурно място под брадичката си и я попита:

— Още ли се сърдиш?

— Да — отговори тя, — но ми липсва твърдост, за да го изразя.

— Ще запомня този приятен начин, по който мога да те покорявам — обеща й той.

Желанието й за борба се беше възстановило и тя започна да се надига, но той постави ръката си на главата й и я принуди да остане на мястото си.

Възмутена, Сора каза:

— Едва ли може да се каже, че имаш много жизнен вид.

— Способностите ми да се възстановявам бързо са забележителни — напомни й той. С леко намръщване тя показа, че не е съгласна с думите му, но той продължи: — Ти ме желаеше и беше готова за това, което направихме. Нима това да ме дразниш, те възбужда?

Дъхът й пареше врата му.

— Да, разбира се. След като то ти доставя толкова голямо удоволствие, цялото ми тяло копнее да ти даде любовта, която изпитвам към теб.

— Любов? — попита лениво той и разреса косите й с пръсти.

— Любовта, която една покорна съпруга изпитва към своя съпруг.

— Любовта, за която църквата нарежда на съпрузите — кимна с глава той, сякаш разбрал играта й.

— Да — каза несигурно тя. Сора усещаше сдържаността му, която го караше да се стегне като дърво, и си мислеше, че знае причината за това. — Ще бъда една неблагодарна глупачка, ако не съм признателна, че отвръщаш на тази любов.

— Кое те кара да мислиш, че отвръщам на любовта ти?

Тя се засмя тихо.

— Ти си внимателен към мен. Отнасяш се с търпение към моето невежество. С нищо не ми напомняш, че съм бреме за теб, и никога не ме биеш, въпреки че го заслужавам.

— Боже! И ти наричаш това любов?

Той седна на пейката, постави главата й в скута си. Смутена от внезапния му изблик на ярост, тя се опита да стане, но той не й позволи.

Като я притисна до гърдите си, той каза:

— Ти си глупачка, ако мислиш, че това е любов! За толкова незначителна ли се мислиш, че се задоволяваш с такава погрешна версия на любовта?

— Всички се задоволяват с това.

— Всички? Ние можем да имаме повече от това, което всички имат.

Учудена от страстта, която той влагаше в думите си, тя попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти кажа какво е любовта. Това е да можеш да се изправиш с любимия човек срещу целия свят и да знаеш, че вие двамата заедно можете да го владеете. Това е да се бориш със зъби и нокти за щастието на другия, без да се страхуваш от последиците. Това е да тръгнеш на война срещу целия свят, когато мирът и щастието царуват в твоя дом.

Като се стремеше да опровергае думите му, тя каза:

— Опитваш се да ми разкажеш за любовта, а говориш за борба, господство и война?

— Аз съм рицар. Как искаш да ти го кажа? — прегърна раменете й той. Тъмнината ги обгърна, така че никой не можеше да го види как се прави на идиот, успокои се той. Измъквайки думите от някое скрито местенце в душата си, той обясни: — Знае се, че Бог е създал Ева от реброто на Адам, а то е предпазвало сърцето му. Знае се, че без това ребро мъжът е уязвим. Знае се, че ти си създадена да бъдеш до мен, а не под краката ми. Знае се, че ние сме едно тяло, един дух.

Разгневена и изплашена от неговото красноречие, Сора скочи от мястото си, оправи полата си и каза:

— Това е смешно. Поетите пеят за тези глупости, но това не е действителността. Очакваш да ти повярвам, че никой мъж не цени признателността?

— Признателност? — той се изправи и тя се почувства хваната в капана на неговите чувства. — Че не те бия? По дяволите, как можеш да бъдеш толкова интелигентна и същевременно толкова глупава? Не благодарност и признателност искам аз от тебе. Искам да бъдеш щастлива с мен.

— Аз съм щастлива.

— С мен? — каза той, като се върна към простия, ясен френски, който използваше всеки ден. — Когато започнахме, ти и аз бяхме равни. Ти беше моята учителка, а аз бях войн. Сега искам да бъда твой баща, да те закрилям и да бъда удовлетворен с благодарността, която изпитваш към мен.

— Не искам баща — каза неуверено тя.

— О, не искаш! Не искаш да имаш един прекрасен баща, какъвто никога не си имала. Но за това аз ти давам моя собствен баща.

С болка и недоумение тя притисна стомаха си с ръка.

— Не знам какво искаш.

Това беше вик на отчаяние и той добави с по-благ тон в гласа си:

— Искам съпруга, Сора. Искам жена, която ме обича; която се гордее с любовта, която изпитвам към нея; която цени достатъчно моите възгледи и знае, че аз не мога да обичам един недостоен васал. Ана беше моя съпруга, избрана от баща ми, и ние формирахме нашите характери в брака си и бяхме щастливи. Не изменям на Ана, когато казвам, че ти си съпругата, която аз сам си избрах. Няма смисъл да отминаваме неприятните въпроси; ние си допадаме и си подхождаме. Винаги сме си подхождали. Можехме да имаме такава любов, която сияе като светилник и всеки може да я види, но ти се страхуваш.

— Какво имаш предвид, като казваш, че се страхувам?

— Страхуваш се да ми се довериш. Страхуваш се, че аз ще бъда като Тибълд и другите като него и ще ти се присмея. Страхуваш се да погледнеш в душата ми и да видиш що за човек съм. Аз съм отворил душата си към теб, а ти се страхуваш да видиш какво има там.

Думите му удряха точно там, откъдето идваха страховете й.

Той винаги беше изпълвал мислите й, съзнанието й, душата й и за пръв път тя разбра каква страхливка беше. Тя не искаше той да я познава толкова добре, а не искаше и тя да го познава така, сякаш той беше другата й половина. Не можеше да продължава да се гневи, като виждаше неговата скръб. Когато заговори, гласът й бе пълен със сълзи:

— Не ми вярваш за Чарлз — каза тя.

— Не ми изтъкваш логична причина, за да мога да ти повярвам. Не ми предлагаш никой друг, когото да подозирам. За Бога, кажи ми какво си намислила.

— Не мога. Просто не мога — горещи сълзи се стичаха ио бузите й.

Той остана мълчалив. После коленичи на земята и като изрече едно проклятие, каза:

— Намерих панталоните си, но не виждам чорапите си.

Сора го чу, че се облича, готов да си отиде от нея и се разрида още по-силно. Тя си спомни как плачеше пред Тибълд навремето, когато той все още можеше да й причини болка. Тя помнеше подигравките и презрението му, помнеше как й казваше: „Не разигравай тези игри пред мен. Няма да спечелиш моята симпатия и съчувствие с подемьрчането си“.

Тя натъпка края на полата в устата си, за да заглуши риданията си. Стоеше изправена, самотна и тъжна, докато Уилям се обличаше, за да си тръгне. Укоряваше се, че се беше показала толкова малодушна. Ето, сега той се обличаше, той си отиваше.

Но Уилям се приближи до нея и я обгърна с ръцете си.

— Не плачи, любима. Сърцето ми се къса, като те гледам така натъжена. Моля те, не плачи.

Но вместо да я успокоят, думите му я разстроиха още повече. Да получи внимание и нежност, когато очакваше присмех и презрение; да усети загрижеността, когато заслужаваше да я разтърсят, това беше повече, отколкото можеше да понесе. Риданията й станаха още по-силни и той я притисна до гърдите си и започна да й тананика тихо, като на дете.

Когато бурята утихна, той я погали и каза:

— Хайде да се прибираме. Вече се мръква и става хладно.

— Не! Не! — поклати глава тя и избърса лицето си с края на фустата си. — Искам да остана тук и да размисля.

Той започна да я разубеждава, но тя отново го помоли:

— Моля те, Уилям, има толкова много неща, за които трябва да размисля. Остави ме сама. Само за малко.

Неочаквано той направи това, за което го умоляваше. Остави я сама в тъмната, влажна градина, която повече не беше нейното спасително убежище.

Когато разбра, че той си беше отишъл, Сора извика в празното пространство:

— Искам просто да бъда добра съпруга. Искам само да бъда една обикновена съпруга.

— Була! — извика Сора, като хвърли сухите листа, които бе намачкала в ръката си. Като се ослуша, тя дочу далечното му сумтене. Була търсеше поредната катеричка, която да изплаши и тя му извика строго: — Була, ела тук!

Той изсумтя недоволно, но препусна с всички сили към нея. Тя се дръпна, за да може да спаси лицето си от езика му. После го почеса под муцуната, а той започна да скимти от удоволствие.

— Да, ти си едно добро момче.

Тя хвана каишката и стана от пейката. Пипнешком потърси въжето, което минаваше от дърво до дърво и й помагаше по пътя.

Не искаше да бъде сама, защото съзнанието й беше отворено за страхове и съжаления, но днес болката, която изпитваше душата й, я беше прогонила от замъка. Трябваше да обещае на Мод, че няма да скита надалече. Обеща също да взима Була със себе си за по-голяма сигурност. Когато Мод презрително отбеляза, че кучето не бе повече от едно израснало кутре, Сора трябваше да се съгласи с нея. Все пак размерите му обезкуражаваха повечето хора, а неговата необуздана доброжелателност действаше сама по себе си като защита. Мод беше изсумтяла отново, но накрая даде с неохота сьгласието си. Тя усещаше някаква заплаха да дебне нейната господарка и предупреди горските пазачи, дървари и лорд Питър да бдят за сигурността на нейното скьпо момиче.

Сора се движеше пипнешком покрай каменната стена, която ограждаше замъка и стигаше до гората. Искаше да отиде в гората, да седне на някоя пейка, да се усамоти и да размисли. Да мисли. И да проклина себе си и своите задръжки и да моли Уилям да се върне.

Уилям бе останал три дни след тяхната нощ в градината. Докато се приготвяше за заминаването, той й посвещаваше част от времето си.

Беше внимателен към нея и я окуражаваше, като хвалеше здравия й разум и сръчните й ръце. Той бе направил всичко, за да заглади пукнатината, която се беше получила между тях. Беше й дал всички шансове да му каже това, което той искаше да чуе.

Тя на няколко пъти бе отваряла устата си, за да му каже, че тя беше негова съпруга, че му даваше всичко от себе си, но все не успяваше да го изрече.

Вътрешната й честност я възпираше да му каже това. Не можеше да отстъпи напълно и съзнавайки това, я болеше.

Защо не можеше? Какво я караше да държи сърцето си затворено? И тя самата не можеше да разбере. Никога не бе предполагала, че е страхливка, никога не бе предполагала, че би се задоволила с по-малко от пълно, всеотдайно сливане с любимия човек. Защо тогава отстъпваше от това, което сърцето й желаеше?

Те бяха измамили слугите, бяха измамили всички. В отношенията им един към друг нямаше нищо обезпокоително на пръв поглед, но единствено те двамата можеха да почувстват страшната тишина, която надвисваше над тях, когато разговорът замираше.

И той замина.

Работата в домакинството не можеше да запълни тази празнота. С яростна решимост тя се бе заела да изпълнява всички задължения, които имаше като господарка на замъка. Беше заповядала да почистят избата. Изгнилите плодове, които бяха останали от миналата година, бяха изхвърлени и се започна истинското чистене. Миналогодишното осолено месо бе сложено най-отпред, за да се използва първо, а каците със саламура чакаха първите студени дни, за да бъдат напълнени с прясно месо. Ябълките, които ставаха за ядене, бяха подредени в дървени сандъци, застлани със слама, а дребните ябълки — смачкани за ябълково вино. Билките бяха окачени на тавана да съхнат.

Но всичко, което вършеше, бе един напразен, безсмислен опит да се разсее и не можеше да я откъсне от натрапчивите й мисли. Сега тя вървеше с Була и търсеше разрешение на болката, която непрекъснато я тормозеше. Двамата продължиха да вървят заедно надолу по пътеката, а свежия хладен въздух ги обгръщаше, като наметало.

Сора искаше да отиде до големия дъб. Не беше далеч. Щеше й се да изследва грапавата му кора с дланта си. Искаше да намери мястото, където Уилям беше издълбал инициалите им. Един ден, по време на медения им месец, те бяха тръгнали по пътеката и като стигнаха дъба, той бе издълбал едно „У“, преплетено със „С“. След като й обясни какво е направил, той взе пръста й и обходи с него контура на буквите. Сега тя искаше да намери знаците, издълбани между тези на другите влюбени, които бяха останали в знак на обич. Като една глупачка, тя искаше да прегърне дървото, което пазеше спомена за тяхното щастие.

За първи път, откакто Уилям бе заминал, тя се беше предала на сантименталността. Целият свят беше несправедлив към нея. Братята й нямаха нужда от нея. Съпругът й беше заминал, а преданата й прислужничка си беше намерила любим. Тя се спъна в един камък и изхлипа гласно. Един клон я шибна по лицето и тя го блъсна настрани. Уви ръката си около повода на Була и го подкара напред.

Була се опитваше да се обърне и да я отдалечи от въжето, което я упътваше, но Сора го увещаваше:

— Не, не момчето ми. Оттук. Почти стигнахме.

Той я дърпаше настойчиво, сякаш искаше да й каже, че трябва да се махнат от въжето и да навлязат в гората, но тя отново хвана въжето.

— Не трябва да се пречи на катеричките да събират лешници, така че трябва да продължим пътя си към големия дъб. Няма да стигнем много скоро, като се имат предвид твоите лудории и моят мързел. Хайде! — тя хвана здраво повода му и го дръпна.

Той тръгна, като упорито скимтеше и се дърпаше встрани от пътя, по който го водеше тя. Неговата сила причини болка в ръката й и тя дръпна рязко повода му.

— Хайде!

Той изскимтя, като че ли го беше ударила и тя го сгълча:

— Ти, глупаво куче. Ти си едно голямо бебе. Не искаш ли да дойдеш с мен до дървото? Ще бъдем там след минута.

Той тръгна послушно до нея, но след известно време, отново започна да я дърпа настрана. След това внезапно спря и започна да души земята, като се заплете в краката й. Вбесена, Сора го пусна да си върви. Като усети, че е свободен, той не избяга, както тя очакваше, а застана на пътя й и започна да лае.

Неговият лай я озадачи. Не звучеше тревожно, но, изглежда, той не искаше да й позволи да продължи напред.

Като постави свитите си в юмруци ръце на кръста си, тя попита:

— Була, полудял ли си?

Вместо отговор, той я блъсна силно с голямата си глава и сълзите, които заплашваха да потекат, рукнаха от очите й.

— Не мога да се върна сега — спря да си поеме дъх тя и да се поуспокои. — Трябва да бъда сама.

Той отново я бутна силно и тя изпусна въжето, но после го намери и го стисна здраво с ръката си.

— Не мога да оставя пътеката. Ще се загубя в гората.

Була не я разбираше, но продължаваше да настоява тя да остави въжето. Кучето я буташе и когато тя не му се подчини, изтича няколко стъпки напред и започна да скимти умоляващо.

— Не мога.

Дори и кучето й я беше изоставило. Отново я завладяха мрачни мисли и тя се разрида от униние и печал. Извърна се и пипнешком тръгна несигурно надолу по пътеката, а когато Була се хвърли в краката й и я препъна още веднъж, тя ядосано извика:

— Махай се! — плесна го тя, като с това едновременно натърти ръката си и нарани чувствата му. — Върви си и ме остави сама! Нямам нужда от теб!

Той скимтеше, като навеждаше и изправяше нетърпеливо главата си, опитвайки се да й попречи да продължи. Накрая седна зад нея по средата на пътеката и изрази със скимтене недоволството си, докато тя, следвайки въжето, стигна до завоя и там се спря.

Имаше нещо нередно!

Тя се доверяваше на това куче. Дори обърканите й чувства, не можеха да попречат на вярата й в него. Була беше „очите й“ и ако той се опитваше да я спре, то сигурно имаше някаква причина.

Подсмърчайки, тя извади носната кърпа от ръкава си. Като избърса носа си, тя се ослуша. Шумовете, които гората издаваше днес, бяха по-тихи, по-приглушени и по-дълбоки. Чувстваше се едно унило затишие. Като влачеше бавно краката си, тя разбра, че стъпва по дебел пласт листа, сякаш никога човешки крак не бе минавал оттук. Странно. Имаше и назъбени камъни, много камъни. Като повдигна ръцете си, тя се завъртя. Дърветата протягаха разперените си клони и я обгръщаха, а вековните им корени бяха разкъсали земята и се подаваха на повърхността.

Тя настръхна и притисна свитата си в юмрук ръка до гърдите си. Пръстите й нервно мачкаха носната кърпа, тя прехапа устни.

Изглежда, се намираше в такава част на гората, където никога преди не беше стъпвала.

Това бе невъзможно!

Освен ако въжетата, които й показваха пътя, не бяха изместени.

— Була — извика неуверено тя.

Кучето излая в отговор.

Като повдигна глава, тя помириса въздуха наоколо; миришеше на мъже, които са прекарали дълги часове в гората.

Тя се завъртя, сграбчи въжето и побягна обратно към кучето.

— Була!

Тя чуваше лая му, но този лай не бе отправен към нея, бе отправен към някого, когото Була познаваше. Сора започна да тича по-бързо, препъвайки се в своя ужасяващ страх. Тогава чу тежки стъпки да се приближават към нея. Чу ръмженето на Була, което в началото беше гърлено, а после прерасна във враждебно. Мъжки гласове му извикаха предупредително. Човешки гласове! Закрещяха! Була издаваше звуци на отчаяние.

Тя се задъха, като чу шум от тежко тупване, като че ли камък бе ударил някой кух пън.

Мъчителните звуци, които кучето издаваше, секнаха рязко. Тя отново го извика по име, но Була не й отговори.

Паниката започна да я души, когато чу един мъж да казва същите думи, които беше слушала и преди, но сега неговият глас не беше преправен и тя можеше да го познае.

— Не се страхувай, красива лейди. Аз те обичам.