Светлина в мрака

3.

— Уилям, престани да целуваш прислужничките. — Сора удари кожените си ръкавици в дланта на ръката си.

Уилям потупа момичето по задника и то скочи от скута му, като се кикотеше.

— Благодаря ти, скъпа, но ти не си онази — прозвуча гласът му от заградената ниша, където той работеше с брат Седрик.

Единствената беда на Уилям, според Сора, беше пристрастяването му към целуване на прислужничките. Реагираше бързо при всеки допир на женска дреха до ръката му. Сграбчваше и целуваше безразборно, стари и млади, неомъжени и омъжени, добри и свадливи. Жените се смееха и отвръщаха на целувката му или се опитваха да избягат, но той винаги отговаряше: „Ти не си онази“, и ги пускаше.

Топло чувство изпълваше Сора, когато чуваше как ги отхвърля, но нещо се свиваше в стомаха й, докато слушаше целувките му.

Уилям извика подир виночерпеца, който се промъкваше покрай Сора, застанала на входа:

— Трябва да ми довеждаш нови девойки. Как мога да намеря онази мистериозна жена, ако непрекъснато целувам все едни и същи.

— Не ги целувай! — повтори тя раздразнено.

— Но аз искам да ги целувам.

Сора вдигна ръце във въздуха.

— Ти си безнадежден.

— Само любопитен.

— За излизане ли сте облечена, лейди Сора? — Съвсем съзнателно брат Седрик даде на Уилям необходимата информация.

— Ще излезеш ли да пояздиш този прекрасен следобед? — попита Уилям.

Инстинктивно тя оправи новата си туника и отговори:

— Ако мога да намеря момчетата, за да ме придружат. Семейството на мелничаря е в затруднение и Лин е приготвила за тях кошница с храна. Би ли желал да…

— Да. — Уилям се изправи. — Бих желал.

Тя се засмя, изчерви се и тръгна.

— Лаская се от твоята готовност, милорд, но подозирам, че истинската причина е конят. — Внезапно Сора се спря. Беше открила в гласа си нотка, която не бе чувала никога по-рано. Нещо подправено: звучеше като флирт.

Уилям се блъсна в гърба й и едва не я събори. Той я хвана за лакътя.

— Сора?

— Извинявай, милорд. — Тя се опита да се измъкне, но ръката му я стисна по-силно, после я отпусна.

— Спрях пред теб, без да помисля.

— Да. — Тя забеляза, че гласът му също прозвуча напрегнато. — Ти си по-стройна, отколкото си мислех.

— Да не си мислил, че изглеждам като тюфлек натъпкан със слама? — Тя пристъпи плахо по голия под, несигурна за мястото, където се намира.

— Не — отговори той категорично, като я последва. — Представях си… Чудех се.

— Естествено е — увери го тя, като се опитваше да влезе в ролята си на наставник, — Слепите често се чудят как изглеждат хората около тях.

— Всяко друго лице си спомням добре. Ти обаче си чужда за замъка Бьрк. Ще ми позволиш ли да докосна лицето ти?

Разтреперана, Сора пое дълбоко дъх. Искаше й се да му позволи да опипа лицето й, и всякъде другаде, където пожелаеше, подозираше тя. Но беше много скоро, През последните две седмици бе развил умение да разпознава с пипане. Когато разкриеше някоя шега, която си правеха с него, побесняваше, и то основателно. Тя прокле лорд Питър и тази привидна измама.

— Не мисля, че това е добра идея — отговори тя любезно и покровителствено. Не обичаше да му говори но гози начин, но, изглежда, беше необходимо, за да избегне неговия интерес.

— Наистина ли?

— Отношенията помежду ни са изградени върху взаимно уважение и любопитството от твоя страна не е позволено — издрънка тя.

— Интересна теория.

Гласът му я настигна и тя неочаквано се обърна към него.

— Лорд Уилям?

— Хм?

Тя разбра, че се усмихва и я търси дебнешком в голямата зала, а крепостните работеха до огнището и се подсмихваха.

— За какво мислиш? — Той се втурна и тя се отдръпна напред. — Бих желал да не е така.

Той я хвана за китката, после бавно започна да и притегля към себе си. Тя се съпротивляваше с колебливата борба на упорита прислужница, когато в залата прозвуча силно изсвирване.

— Все още похотлив, а, Уилям?

Гласът на непознатия прозвуча весело и Уилям я пусна изненадан.

— Чарлз?

— Разбира се. — Непознатият влезе в залата. — Като гледах как гониш тази развратница, си помислих, че зрението ти се е възстановило.

— Очите ми са в пръстите — отговори той, като ги размахваше. — Реймънд, ти ли си това? — попита той, когато се чуха глухи стъпки.

— Радвам се да те видя, Уилям — отговори Реймънд. — Вчера бяхме на лов и наминахме да пийнем по едно с теб. Оставихме Артър в двора с ръце върху една женска фуста.

— Както винаги. — Той се засмя. — Радвам се, че дойде. Къде е Никълъс?

Той подскочи, когато един тих глас до него каза:

— Ето ме.

— По дяволите, трябваше да се досетя, че ти можеш тихичко да се промъкнеш до мен. — Той протегна ръка и Никълъс го хвана за лакътя. — Добре дошъл, Никълъс. Лейди Сора?

— Заповядай, милорд. — Тя тръгна в погрешна посока, но ръката на Мод я спаси. Старата жена мълчаливо й указа накъде да върви. — Сложете сгъваемите маси — нареди Сора, възвърнала обичайното си държание. — Наточете пиво и вино и донесете сирене и хляб. Побързайте с месото. Кажете на готвача да приготви зелева супа и задушено с ечемик. И Мод — додаде тя тихичко, — заведи ме до моето скрито място.

Прислужницата я заведе под един тъмен свод.

— Тези тримата ще ни създадат ли неприятности, миледи?

— Не зная — промърмори Сора. — Може би.

Обутите в сандали крака затрополиха по пода, когато ирислужничките се впуснаха да изпълнят нейните нареждания, а тримата гости придърпаха пейките до поставените маси. Тя чу стържещ звук от стола на Уилям, когато старият Бартли го премести до централното място на масата и промърмори:

— Заповядай, милорд.

Уилям седна внимателно на почетното място. Сора се разтревожи; гледжосаната кана издрънча и се чу звук от течност, която пълнеше метална чаша. Звукът ставаше по тънък с напълването на чашата и накрая спря.

— Браво, Уилям — възкликна Реймънд и Сора въздъхна облекчено.

Като избута чашите по дървения плот на масата, той каза:

— Заповядайте, вземете си сирене и хляб. Баща ми е в гората, учи момчетата да яздят без да се държат. Ще пратим да го повикат. Той иска да покаже на децата уменията си като рицар.

Никълъс взе чашата с ниво и подхвърли:

— Да покаже, че е измъкнал не едно момче от детството и го е направил мъж.

— За косата — пошегува се Реймънд и тримата одобрително се засмяха.

Уилям наля втора чаша на Чарлз.

— Той се кълне, че никога вече няма да обучава едновременно четири момчета.

— Ние му взехме здравето — засмя се Чарлз. — Аз редовно заспивах над тарелката си след дневните тренировки, Артър се преструваше на болен, когато валеше дъжд, и лорд Питър го измъкваше за краката от леглото. Реймънд никога не се оплакваше, изпълняваше всички нареждания, а вечер ядеше толкова много, че за бедните кучета под масата не оставаше нищо. Спомняте ли си, когато Никълъс си счупи ръката и трябваше да се учи да върти меча с лявата ръка?

— Лорд Питър не намали изискванията си — изстена Никълъс. — Той казваше, че всеки рицар трябва да умее еднакво добре да си служи и с двете ръце.

— Да, и ни накара да се упражняваме с двете ръце — спомни си Реймънд. — Смятай се за късметлия, Никълъс, че не ти счупихме и другата ръка.

— Има ли сега други пажове, които да обучава за турнири? — попита Чарлз.

— Един от тях е моят син — призна Уилям.

— Интересно. — Чарлз забарабани с пръсти по масата. — Дали лорд Питър ще бъде също толкова строг към своя внук, или ще прояви снизходителност?

Уилям се усмихна.

— А ти какво мислиш?

— Бедното момче. — Реймънд взе избутаната към него препълнена чаша. — Бедното момче.

Мъжете се изсмяха. Съчувствието им бе примесено с хумор. Уилям попита:

— Какво ловувахте, Чарлз?

— Глиган. Но извадихме страхотен късмет. Вместо глиган ти донесохме елен. Тъй като ти не можеш вече да ходиш на лов, мислехме, че месото няма да ти е излишно.

Дълбокият, педантичен глас на Реймънд се намеси:

— Ловците на Уилям едва ли ще се зарадват на такъв комплимент.

— Ние не гладуваме — съгласи се Уилям с изпълнен с достойнство глас. Той почувства лекото докосване на Реймънд по ръката му. От всички мъже, които лорд Питър бе обучавал, само той му беше близък приятел и Уилям не можеше да разбере защо. Реймънд беше по-млад и по-богат, по-благороден и толкова ловък, че Уилям му завиждаше. Той не можа да разбере как стана така, че двамата се свързаха в някаква необяснима дружба. Благодарен за неговата подкрепа, Уилям напълни чашата му.

— Какви са новините от нашия крал Стивън и кралица Матилда?

— Стивън е отново на поход, а Матилда продължава да си ближе раните отвъд Канала. Стивън трябваше да я убие, когато беше в ръцете му — каза Чарлз с отвращение.

— Той е прекалено голям кавалер — призна Реймънд. — Прекалено голям глупак. А какво добро може да се очаква от смъртта на Матилда? Нейният син е причина за главозамайването й.

— Верни ли са слуховете? Момчето отново ли е в Англия? — попита Уилям.

— Момчето — Реймънд иронично наблегна на думата — е най-малко двайсетгодишно и е готово да грабне трона от несигурните ръце на Стивън.

— Виждал ли си дук Хенри? — попита Уилям, заинтригуван и напрегнат.

— Не, още не — отговори Реймънд, — той е стъпил на брега през януари, но чувам, че се бие като мъж и демонстрира тайнственото държавническо изкуство на Матилда, но без нейните непостоянни настроения. Не можем да отречем и изгодния му брак с Елиънор миналата година. Тя е дукеса на Пуато и Акуитан и…

— Кралица на Франция — усмихна се Уилям.

— Вече не е кралица. — Чарлз се изкикоти като истинска клюкарка. — Говори се, че е подлудила благочестивия крал на Франция Луис. Съпровождала го дори по време на кръстоносния поход и е направила скандал. Миналата пролет се разведоха поради кръвосмешение.

— Братовчеди ли са? — прекъсна го Уилям.

— Нещо такова — отговори Чарлз. — Половината кралски бракове са белязани с кръвосмешение. Но това е от значение само когато е необходим развод.

Реймънд взе ножа и с настървение наряза сирене за мъжете.

— Елиънор се оплаква от кръвосмешение с краля на Франция, но тя има кръвна връзка и с Хенри.

— Разбира се, земите й в Пуато и Акуитан я правят васал на френския крал. — Чарлз си отчупи парче хляб и подаде питата.

— Така е. — Реймънд се изсмя. — Тя е искала разрешение да се омъжи за някого и сега се надсмива на Луис. Хенри също трябваше да получи разрешение. Като васал той съвсем наскоро положи клетва за вярност пред своя сюзерен14 за земите си във Франция. Хенри го целунал в знак на подчинение и така сватбата била извършена, преди Луис да е чул каквото и да било. Богатите земи на Елиънор ще подкрепят най-големия съперник на Луис.

Никълъс ронеше трохи с пръстите си, докато слушаше, но повече не можеше да мълчи.

— Ако моите васали не зачитат властта ми и се женят, а после се съюзяват срещу мен, и на мен ще ми заседне на гърлото.

— Лично аз смятам, че тяхната женитба беше след по-малко от два месеца от развода с разстроения Луис — каза Чарлз. — Независимо колко велик е Луис, той едва ли желае да повярва, че онази дяволица, която сам не можа да укроти, с радост е скочила в леглото на друг мъж. В леглото на по-млад мъж.

— Звучи така, сякаш бракът е политически акт, а брачното легло — предпочитание — отбеляза Уилям.

— Когато Елиънор беше кралица на Франция, се оплакваше, че вместо за крал се е омъжила за монах.

— Тази противна жена роди на Луис само дъщери — напомни им Чарлз.

— Бедният Луис не можа дори да спечели битката, когато нахлу в Нормандия, за да срази бившата си жена и нейния нов мъж. Хенри го нападна от запад и разби войската му — каза Реймънд и всички мъже шумно се разсмяха. — За Англия беше светъл ден, когато френският крал беше разтревожен и мъжете се наслаждаваха на поражението на Луис.

— Какво казва днес Луис за това? — попита Уилям.

Реймънд отговори с неприкрито задоволство:

— Какво може да каже? Елиънор ще има бебе това лято и според предсказанието на звездите, ще бъде син.

— Значи младият жребец ще създаде онова, което старият светец не можа. — Уилям се облегна усмихнат.

— Така че Хенри има средства да продължи битките, докато щастието не се обърне.

— Той има средства да закупи Англия, ако пожелае — каза Реймънд. — Елиънор е с единайсет години постара от Хенри, но, разбира се, тя е привлекателна жена.

— Възрастта не е пречка за кралските бракове, стига жената да е плодовита — каза Уилям. — Кралица Матилда беше с петнайсет години по-стара от бащата на Хенри, а той умря преди нея.

— За Хенри това е един сполучлив брак — съгласи се Никълъс. — Той му дава голяма власт.

— Стивън поддържа ли го? — попита Уилям.

Реймънд отговори с горчивина в гласа:

— Както винаги, Стивън се колебае.

— Стивън е твой братовчед — посочи Чарлз.

— Матилда също — съгласи се Реймънд. — Бих подкрепил и двамата ни суверени, или техните синове, ако можеха да успокоят страната.

— От хаоса може да се извлече полза — отбеляза Чарлз замислено.

— Полза! Що за човек е онзи, който погазва своята чест, за да извлече полза от бедствието на собствената си страна? — попита Уилям с нескрито презрение, докато пълнеше друга чаша, която избута към Никълъс.

— Човек без чест се влачи по корем като червей.

— Това е един начин за придобиване на земи.

— Чрез кражба!

— Или задкулисни игри — намеси се Никълъс спокойно.

— Стивън хвърли страната в беда със своето колебание. — Уилям наля една последна чаша. — Ако беше изправен до стената, мислиш ли, че щеше да признае Хенри за свой законен наследник?

— Въпросът си го бива, нали? — Реймънд се засмя.

— Какво ли биха казали синовете на Стивън за едно такова решение?

— Биха отговорили с нова война. — Никълъс въздъхна. — Да изпепелят земята и да докарат епидемия на страната.

— Ние също трябва да спазваме положените клетви… — обади се Чарлз.

— Пред кого? — избухна Уилям. — Моята единствена клетва за вярност е пред суверена на Англия, а аз не зная кой е той.

— Може би Господ ни е изоставил — каза Реймънд със саркастичен тон.

Настъпи дълбока тишина, докато те размишляваха върху хаоса. После Никълъс каза:

— Затова обичам да се бия.

— Ти, Никълъс? — възкликна Уилям. — Ти обичаш да се биеш?

Никълъс беше едър човек, тих и весел, когато интересите му изискваха. Той не беше добър рицар, но като администратор беше ненадминат. Онова, което другите постигаха с мускули и сила, той постигаше с острия си ум и способността да разгадава другите. Ако Уилям изпитваше някакво малко презрение към Никълъс заради неговата страхливост, той с нищо не го показваше. Бе свидетел как Никълъс като новопосветен в рицарско звание се бе върнал в дома на по-стария си брат, за да му слугува, и как почти веднага след това братът бе изнесен мъртъв от кървавия поток; бе свидетел как Никълъс пое управлението на именията с твърда ръка, която никога не трепна.

— Хайде, Уилям, аз не съм толкова несръчен — възнегодува Никълъс.

Уилям потърси спасение в глътка пиво, а Никълъс продължи успокоен:

— Е, може и да съм, но обичам да наблюдавам как се бият. Боят ме разтоварва от онези тежки въпроси, които трябва да решавам. Сега уреждам един турнир на Св.Троица. Уилям, как бих желал и ти да участваш. Всеки рицар в Англия би се чувствал горд, ако те победи.

Уилям промълви с глас, изпълнен с копнеж:

— Melee15?

— Да — отговори Никълъс. — Спомняш ли си времето в Чичестър, когато пиката ти се счупи още при първата атака и конят ти бе ранен? И ти се би без кон и спечели откуп от пет различни рицари?

— Аз просто приложих основното правило на боя — каза скромно Уилям, при което другите се засмяха, сякаш беше казал хубава шега. Уилям също се развесели. — Този ден спечелих за мен и за свитата ми богати одежди.

— Но раменете ти са толкова широки, че никоя ризница не можа да ти стане. — Чарлз се изкикоти, като си спомни за случката.

От вратата се чу глас:

— Спомняш ли си времето, когато замъкна онзи варварин в затвора Киркосуалд?

— Артър, надявам се, че ще пренебрегнеш разговора за благосъстоянието на Англия и ще се отдадеш само на спомени. — Гласът на Уилям беше пълен с презрение към лекомисления мъж, който се държеше като дете.

— Изглеждаш добре. — С пъргави стъпки Артър побърза да поздрави своя приятел.

— Благодаря.

Над главата на Уилям Артър се обърна към своята ловджийска компания.

— Още ли е сляп?

— Още — прекъсна го Уилям. — Но не е глух.

Без да се смущава от огорчението, което причини на Уилям, Артьр си наля чаша пиво.

— Най-големият рицар на цяла Англия загуби славата си с един удар. Какъв срам.

— Още по-голям срам е да се подчертава това — каза Чарлз. — Затова затвори мръсната си уста, Артьр.

— Ще я затворя, но се чудя, че не е потънал в земята от срам.

Уилям удари чашата си на масата и се изправи, но Реймънд го хвана за ръката и го дръпна да седне, след което каза:

— Остави този малък страхливец. Той трябва да потъне в земята от срам и вместо да плещи глупости, да остави да говорят по-големите от него. Извини се, Артьр.

— Аз няма за какво да потъвам в земята от срам — каза Артьр.

— Извини се, Артьр. — Хладният и равен глас на Никълъс имаше само едно изискване и Артьр измърмори своето извинение.

Моментът беше изпълнен с неизказано напрежение. След като извинението беше прието от обидения, Чарлз наруши тишината с престорена веселост:

— Спомняш ли си как нищеше варваринът, когато поиска коня му?

Мъжете продължиха разговора си, припомняйки си случки от миналата слава. Сора махна с ръка към Бартли.

— Миледи?

— Изпрати веднага да доведат Кимбол и Клер. Те биха желали да видят тези добри рицари, пък и сигурна съм, че ще ни трябват пажове, които да сервират на голямата маса. Нареди на хлебаря да нареже хляб. Извикай и лорд Питър. И да побързат с приготвянето на месото.

— Да, миледи.

Тя насочи вниманието си към разговора, чиято насока никак не й харесваше. В него се криеше заплаха да провали всичко, постигнато досега от Уилям. За нея събитията в замъка Бьрк се разделяха на две: преди и след къпането. В началото Уилям се бореше със своята слепота, като отказваше да приеме, че съдбата му може да се промени. Но през онзи знаменателен ден Уилям напълно се промени. Принципите, към които се придържаше в живота си, отново го мотивираха и той преодоля своя песимизъм.

Сега Сора разбра защо неговите васали и слуги го боготворяха. Столът до огнището стоеше празен. Той повече не беше убежище на един сърдит човек. Онова, което трябваше да бъде свършено, се вършеше бързо и без оплакване. Необходимо му беше само някой да го води, за да преодолява своя недъг. Само за няколко кратки седмици той бе усвоил всичко, на което тя можеше да го научи, поглъщайки знанията както затворникът, излязъл на свобода, поглъща слънчевата светлина. Той се хранеше с нож и вилица, ръководеше работите в оборите, обучаваше момчетата. В желанието си за по-голяма свобода той бе заповядал да опънат въжета от замъка до познатите му пътеки в гората, които му позволяваха да се разхожда самичък.

За Сора това беше време на триумф. Нейният ученик се оказа несравним и тя се беше изявила по начин, който я поразяваше и ласкаеше. Тя вече не беше външен човек, не беше повече временна икономка или заместник, който трябва да се изтърпи. Селяните се отнасяха с нея добре, защото бе показала, че със своята женственост е способна да спечели вниманието на техния господар. Това беше умение, което те уважаваха, и в него се криеше сила, която те разбираха.

И все пак не порасналият авторитет, а споменът за силните ръце, които я бяха прегърнали, и прекрасния глас, който каза: „Не зная коя е тя, но е незабравима“, я накара да се усмихне, докато седеше в тъмнината.

— Твоята слепота, Уилям, е голяма трагедия. — Сора се отърси от своята замечтаност и стисна ръцете си в юмруци, защото гласът на Артър продължи да боботи, изпълнен със съжаление: — Какво правиш по цял ден?

Уилям се изсмя, но гласът му не можа да заблуди нейния проницателен ум.

— Ставам и се обличам с помощта на моите пажове.

— Сигурно твоят виночериец те облича? Не — спомни си Чарлз, — сър Гълиъм прибра сина си.

— Младият Гълиъм много се оплакваше от мен, но ние се обичахме. Прекарахме заедно шест години. Аз настоях да си отиде. Не можех да изпълнявам задълженията си да го обучавам за рицар, без да мога да наблюдавам как напредва. — Сега мъката на Уилям бе доловена от всички, но той успя да запази хода на мисълта си. — Аз се пречистих с хляб и вино и се отдадох на езда.

— Не се ли препъваш и не падаш ли? — попита Реймънд с искрена загриженост.

Уилям отново се засмя, продължително и сърдечно, и подаде крак изпод масата.

— Под тези панталони, кавалери, се крият крака със синини и подутини, получени от срещи с непрощаващи дървета и камъни. — Той вдигна рамене. — През годините като оръженосец съм имал повече наказания срещу по-малка награда.

— Каква награда? — Чарлз премести чашата си към Уилям. — Още пиво.

— Мога да се разхождам из двора на замъка. Стига да броя стъпките си и да следвам знаците, никога не мога да се загубя. — Той намери пипнешком чашата, напълни я и я премести към Чарлз, после напълни своята. — Ходех с пръчка в ръка, упражнявах се, докато не започнах да усещам с края на пръчката не по-лошо, отколкото при допиране с ръка. С помощта на нашия клирик се справям със сметките на именията. И раздавам правосъдие във феодалния ни съд.

— Ти значи си намерил полезни занимания, Уилям — поздрави го Реймънд.

— Но не и приятни, а? — присмя се Чарлз. — Спомням си как мразеше скучните дни, през които трябваше да слушаш лъжите на един грубиянин, който се оплакваше от друг, и да установиш кой от двамата е прав.

— Това задължение е подходящо за мен — отговори той.

— И моите благодарности, синко, за отмяната — каза лорд Питър. Шпорите му звъннаха по каменния йод, докато крачеше с кучето и двамата младежи зад него.

— Ти също яздиш, татко — извика Кимбол.

— Вярно е — призна Уилям, като прегърна момчетата, които се сгушиха в ръцете му. — С помощта на тези пажове и на лейди Сора.

— Яздиш бойния си кон? — попита Реймънд изненадан.

— Не, не съм такъв глупак, за да яздя него. Намериха ми един грамаден кон, достатъчно голям, за да ме носи, и достатъчно млад, за да е запазил своя дух.

— И двамата се разбират — похвали се Кимбол. — Мислят като едно цяло и почти не се налага да се докосваме до повода, свързан към юздата.

— С повод? Като жена? — промърмори Артър. — Сигурно е много обидно!

— Ни най-малко, необходимо е — отговори рязко Уилям.

Лорд Питър излезе напред.

— Добре дошли в нашия дом. Милорд Реймънд. — Те се прегърнаха, леко докосвайки бузите си. — Никълъс. Чарлз. Артър. Вие наистина сте пораснали.

Кимбол се запревива от смях.

— Така казва на всички момчета, които не е виждал известно време.

Мъжът се засмя гръмогласно.

— Значи винаги има момчета, които обучава.

— Човек няма избор. Той или расте, или се смалява. Надявам се, че в моите очи вие винаги ще растете, Кимбол.

Като поиска тихо стол, Сора седна успокоена в своя ъгъл. Сега тон на разговора щеше да дава лорд Питър, а той не е такъв глупак, че да говори безкрайно дълго за битки и да причинява мъка на Уилям.

Бартли се приближи и съобщи:

— Вечерята е готова, миледи. Ще дойдете ли на масата?

— Не, Бартли. — Тя се усмихна на загрижения селяк и потупа Була по главата. Още с влизането кучето я бе открило и сега се притискаше до рамото й.

— Тези благородни рицари, без да искат, ще се изпуснат пред лорд Уилям за моята слепота. Оттук ще ръководя сервирането.

— Аз ще донеса рибения пай — каза решително Бартли — и кана с вино. Виното ще ви затопли, а рибеният пай днес е чудесен.

— Хайде, кавалери — извика лорд Питър. — Моят коняр ми каза, че кобилата в конюшнята е дала чист и породист приплод. Хайде да отидем и да видим жребчетата.

Разговорът бързо премина към коне, оглавници и седла. Мъжете излязоха от залата, а слугите се спуснаха да изпълняват нарежданията.

Избърсаха хубаво голямата маса и я застлаха с бяла покривка с ресни по края. В средата беше поставена солта. Тогава хлебарят попита Сора:

— Миледи, как да подредим мъжете? Милорд Реймънд е граф, а след смъртта на своя брат лорд Никълъс е барон. Лорд Реймънд трябва да седи пред солта, но лорд Питър твърди, че в замъка си той е господар, освен когато имаме посещение на самия крал.

— Съвсем правилно — Сора кимна. — Така че лорд Питър и лорд Реймънд ще седнат пред солта. Лорд Уилям ще се храни в една тарелка заедно е Никълъс, лорд Питър с Реймънд, а Чарлз с Артьр. Така ги подреди.

Тя слушаше приготовленията за вечерта, готова да се погрижи и за най-малките подробности. Заинтересува се дали е нужна светлина, какъв е пламъкът на свещите и дали не пушат много факлите от намаслено дърво, висящи на конзоли по стените. Осведоми се за ястията и разположението на подвижните маси спрямо голямата маса, която бе заредена с лъжици и ножове за хранене. Когато един след друг в голямата зала влязоха войниците и охраната на замъка, тя заповяда да им налеят пиво, докато чакат благородниците да се завърнат. Законите на гостоприемството бяха осигурили на всички тях една неочаквано богата трапеза.

Силните мъжки гласове и звънтенето на шпори известиха завръщането на лордовете.

След кратката молитва на брат Седрик работните хора насочиха вниманието си върху храната. Лорд Питър наряза овнешкото на голямата маса, а Кимбол и Клер донесоха пай и месо, изпечено в тесто. Слугите тичаха да изпълнят исканията на насядалите около подвижните маси хора.

— Да не би да сте намерили в кухнята магическо гърне, лорд Питър? За първи път от много години цената на твоята трапеза отговаря на храната — пошегува се Реймънд.

Лорд Питър се засмя, докато набучваше друго парче месо на върха на ножа си.

— Това е дело на лейди Сора. Тя ни принуждава да поддържаме чистота. Готвачът се страхува от нейните проверки.

— Искаш да кажеш, че няма да си легнем иияни-заляни? — подхвърли Артър и спря с нож вдигнат във въздуха. — Лейди Сора?

Вече съжалил, че е разкрил своето богатство, лорд Питър сдъвка хапката си, преглътна я и каза:

— Да, една роднина на жена ми, която дойде при нас и ни стана икономка. — Той умишлено не погледна към ъгъла, където се бе сгушила Сора, за да не привлече вниманието им към жената.

— Лейди Сора — промърмори Артър. — Единствената лейди Сора, която познавам, е Сора от Роджет. Тя наистина е съкровище. Една добродетелна девойка и наследница, но нейният пастрок я крие, за да не привлече някого, който да се ожени за нея и всичките й чудесни земи да му се изплъзнат.

Уилям повдигна глава и Никълъс забеляза в очите му нескрит интерес.

— На колко години е? — попита Уилям.

— Възрастна е. Трябва да е… двайсет и две. И никога не се е омъжвала. Но тя е…

Клер се спъна и разсипа яхнията върху скута на Артър. Като изрева, Артър скочи и удари с опакото на ръката си момчето.

— Глупаво идиотче! — Бършейки гъстия винен сос, той окайваше най-добрата си туника, докато слугите се опитваха да му помогнат. Когато врявата затихна, той понечи да набие пажа, но Клер беше изчезнал.

Сора го положи на леглото в стаята си и постави на подутото му лице мокра кърпа.

— Благодаря ти. Ти си смело момче — каза тя, като го прегърна нежно. — Мама щеше да се гордее с теб заради начина, по който ме защити.

— Всички ние, твоите братя, трябва да те защитаваме — отговори смело младият войн. — Така каза Роло.

— И всичките ми природени братя са много предани — похвали ги тя.

Той опипа с език бузата си, за да провери каква е раната.

— Мисля, че мъжът не ми е избил зъб.

— Не, но сутринта ще имаш синина. — Тя приглади сплескания кичур коса, който се подаваше под късия му бретон. — Можеш да спиш тук, в леглото ми. По-добре тази вечер да не се връщаш в голямата зала.

— Да, благодаря! Това е по-добро от сламеника, на който спя с Кимбол.

Възползвайки се от възможността да чуе мнението му, Сора попита:

— Клер, харесва ли ти тук? В замъка Бърк?

— Нали не си отиваме? — попита бързо той.

— Не, разбира се, че не си отиваме — усмихна му се гя и сложи длан на лицето му. — Ти си още малък, за да започнеш да се обучаваш, и се питам дали не ти липсва лорд Тибълд. Дали не ти липсва твоят баща.

Той се замисли.

— Е, понякога ми липсва. Харесвах, когато ме учеше на разни неща и приказваше с мен. Но през по-голяма част от времето той само пие вино, крещи и хвърля. Лорд Питър също ме учи и разговаря с мен, но ме бие само когато заслужавам. Липсва ми Блейс — гласът му трепна, изпълнен с копнеж.

— А бебетата и лейди Бланч?

— Е, бебетата.

Сора леко докосна лицето му, което изразяваше отвращение, и се засмя.

— Ще се радвам, ако си щастлив. Влез, Кимбол.

Момчето подаде глава през вратата.

— Никога не мога да се промъкна незабелязано — оплака се той.

— Някои хора могат — отговори тя. — Но едно осемгодишно момче с големи крака не е от тях.

— Откъде знаеш, че краката ми са големи? — Кимбол изпъна напред обутия си в сандал крак, за да го разгледа.

— Всички момчета имат големи крака. Тази вечер Клер ще спи в моето легло. Искаш ли да му правиш компания?

Кимбол изкрещя и скочи от радост, а Сора отстъпи настрана.

— Готово ли е месото?

— Да. О, какво ти е на лицето? — Кимбол се качи на леглото и предпазливо промълви: — Не е толкова лошо, не е като при падането от напречната греда в хамбара.

— В хамбара? — попита Сора.

— Ох! — Кимбол се смути и Клер го удари.

— Дядо ти знае ли за това?

— Той искаше да ти кажем, че Клер е паднал от коня — отговори Кимбол, радостен от възможността да прехвърли вината на по-яки рамене.

Сора въздъхна, но не спря да се подсмихва. Момчетата доволно се спогледаха, когато тя тръгна към вратата.

Внезапно в Клер заговори съвестта.

— Къде ще спиш тази нощ?

Застанала на вратата, тя отговори:

— Не зная дали ще спя. Изглежда, вечерята ще се проточи.

Надвесена над парапета на галерията, Сора слушаше разговора от масите долу и въздишаше. Лорд Питър не беше оправдал очакванията. Войната беше тема на деня и тя преобладаваше в разговора. Той не успя да избегне темата, а и тя се съмняваше дали изобщо се бе опитал. Битки, войни, рицари, войници. Маневри, бойни коне, оръжие, отбрана. Лорд Питър, Реймънд, Никълъс, Артър и Чарлз спореха и се съгласяваха, предлагаха и опровергаваха с яростта на тренирани мъже, чийто живот и чест зависят от способността им да се бият, което и правеха.

Уилям не продума нито дума. Само звънът на каната от чашата му напомняше за неговото присъствие.

Тя слезе по стълбите и отиде в ъгъла, където спеше Була. Настроението й беше потиснато от зловещото мълчание на нейния ученик. Мод се изправи до Сора и сложи ръка до ухото си, за да чуе казаните шепнешком нареждания. Бартли също се появи и кимна с разбиране. Когато рицарите станаха, към тях веднага се приближиха домашните прислужнички, за да ги заведат по стаите им. След много въздишки и искрени стонове на умора и преситеност Реймънд, Никълъс, Чарлз и Артър последваха жените към стаите за спане.

Лорд Питър тръгна след тях, но спря.

— Идваш ли, Уилям?

— Не сега. — Приятният глас не изразяваше никакви чувства.

— Тази вечер не беше много приказлив.

Сора стисна зъби при това незачитане на болката на сина от бащата и неговия несполучлив опит да поправи грешката, която не съзнаваше, че бе сторил.

— Теб това не те разстрои, нали, че обсъждахме неща, които… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Не, татко, чувствам се чудесно — отговори Уилям уморено, като леко сливаше думите.

— Не сме имали намерение да те разстройваме.

Мод използва момента.

— Елате, лорд Питър — каза тя. — Аз ще ви сложа да си легнете.

— Но… — Лорд Питър беше изненадан.

— Хайде! — Тя го дръпна за рамото и той се препъна в нея, докато слушаше кратките обяснения, които тя му даде в отговор на неговия протест.

Сора слушаше и чакаше. Както беше разпоредила, крепостните бяха разчистили масите и вече излизаха от стаята. Мудното им движение разкриваше тяхното любопитство. С рязко движение на ръката си, тя ги накара да побързат.

Доволна, че всички мъже и жени щяха да спят тази нощ другаде, тя погали Була по ушите за кураж и отиде до масата. Като придърпа пейката до господаря си, тя тихо попита:

— Какво правиш?

— Лейди Сора! Каква приятна изненада — присмя се гой. — Колко забавно, че ти ще ми правиш компания в моето нещастие.

Сора мълчеше. Как ненавиждаше тя тази културна модулация на френски, този префинен акцент, който той използваше, за да подчертае по-ниското й социално положение.

— Какво правя ли? Защо, скъпа лейди, скъпа монахиньо, пия.

— И миришеш?

За миг той замълча, след което избухна в буен смях.

— Колко си умна. Почти като мъж.

Ръцете й стиснаха края на масата с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— По-умна от мъж. Достатъчно умна, за да зная, че с пиене нещата не могат да се променят към добро.

— А, ще се подобрят. Тази вечер съм щастлив.

— Така ли?

— Наистина съм щастлив — потвърди той припряно.

— Ами сутринта?

— Имам здрава глава. Никога не страдам от махмурлук. Сутринта ще се чувствам чудесно.

— Но все така ще си бъдеш сляп.

Чашата му издрънча на масата и по ръката й се разплиска пиво.

— По дяволите! Пия сляп вечерта, сляп се събуждам сутринта, каква е разликата? Така или иначе, аз съм половин човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да воювам, не мога да защитя земите си, не мога да ръководя обучението на сина ми в рицарско майсторство, не мога да имам оръженосец, не мога да яздя боен кон.

— Станалото — станало, счупените яйца не могат да станат здрави. Както сам каза в началото на вечерта, ти можеш да уреждаш сметките, можеш да раздаваш правосъдие.

— Аз не съм мъж, аз съм просто монах.

Самосъжалението, унизителното самосъжаление я изправи на крака. Пейката падна зад гърба й. С юмрук тя запрати каната с пиво на земята. Нейното обичайно спокойствие изчезна зад вълната на разочарование и ярост и тя изрева с глас, който надвика неговия:

— Ти си сляп? Искаш ли да знаеш какво е нещастие? Тогава слушай: ще ти кажа какво е нещастие. Ател е вдовица, умря и последният й син, а тя е на шейсет години. Останала е без зъби, няма от какво да преживява, краката й се гърчат от болка и половината от селото я смята за вещица, защото си говори сама. Това е нещастие.

Тя замълча. Чуваше се само тежкото й дишане. Дълбоко в подсъзнанието си беше изненадана от своята дързост, от липсата на контрол, от гнева си.

Но не искаше да спре. Гневът от целия й изминал живот се беше натрупал в нея, търсеше изход и тя извика:

— Ти говориш за нещастие? Може би воденичарят Джьфри има извинение да се самосъжалява. Банда от разбойници се промъкна във воденицата му, открадна житото му и го върза отстрани на водното колело. Мили Боже, трябваше да му отрежат краката. Той ще живее и ще е щастлив. Той е благодарен, макар че останалата част от живота си ще изкара в мъки, ден и нощ.

Тя доближи лицето си до неговото.

— Но великият Уилям е сляп. Толкова е тъжно да си мислиш за човек, който е съвсем здрав, има всичките си зъби, двата си крака и всичко останало, и му липсва само нещо малко.

Той бавно се надигна, като гигантска приливна вълна, събрала всичките си сили, за да разбие нейното възмущение и да го потопи в своето негодувание.

— Ти си монахиня. Ти вярваш, че примирението и трудолюбието ще изцелят всичките злини, но нищо не може да ми върне зрението. Нищо не може да ми даде гледката на бодрата крачка на добрия английски войник в битката. Нищо не може да ми върне удоволствието от обсадата на противника и изхвърлянето му от неговия замък. Нищо не може да ми върне удоволствието да държа закаления си меч в ръка, да участвувам в ръкопашен бой. — От глух тътнеж гласът му постепенно, се засили и той неочаквано я хвана за китката. — Аз съм господар. Аз върша нещата, за които ти ме цениш, защото това е работата, която искам да върша. Но аз искам също да воювам, да защитавам моите крепостни и техните посеви, да защитавам моите замъци, да избивам крадците и да раздавам правосъдие. Това е моето удоволствие и награда. — Той разтърси китката й. — Разбираш ли, малка монахиньо?

Була излая в ъгъла, без да може да реши как да реагира на една такава сцена между господарите му.

— Да.

— Ти си монахиня, нали? — изръмжа той. — Още в манастира си се научила да не проявяваш такъв греховен гняв. Към кой орден принадлежиш?

— Аз… няма значение.

— Срамуваш ли се да ми кажеш? На каква възраст се посвети на нашия Спасител?

— Рано.

— Баща ти не можа ли да ти събере зестра, за да се омъжиш?

— Не. Искам да кажа, да.

Той вдигна глава.

— Гласът ти не звучи много убедително. Не знаеш от кой орден си, кога си се посветила, дали си станала монахиня по убеждение или от материална принуда. В гласа ти се чувства несигурност. — Той отново поклати глава. — Сигурна ли си, сигурна ли си, че си Христова невеста?

— Да.

— Закълни се.

— Милорд!

— Закълни се в безсмъртната душа на майка си, че си монахиня.

Тя успя да се отскубне от него и каза:

— Не съм монахиня.

— Не си?

Сора не знаеше какво да прави.

— Не си? — попита отново той.

Почувства облекчение.

— Закълни се. — Той се пресегна отново да я хване, но тя се отмести. — Закълни се в безсмъртната душа на майка си, че не си монахиня.

— За Бога, Уилям…

— Закълни се! — настоя той и странните нотки в гласа му преминаха в паника.

— Кълна се — каза тя. — Кълна се във всичко свято за мен.

— Не си монахиня. Добре. — Уилям отново седна на стола си.

Скръстила ръце на гърди, Сора очакваше неговата реакция. Силният смях започна дълбоко от гърдите му, премина с ръмжене и усилване по всичките му ребра и достигна до корема му. Нейната загриженост се измести от възмущение, а после от враждебност.

— Какво толкова смешно казах?

— Има ли и други малки измами? — изхриптя той.

Тя постави ръцете си на кръста и изтърси:

— Стотици.

Той бе обладан от нова вълна от смях.

— Легни си, Сора.

— Ще продължиш ли да пиеш? — попита тя.

— Не, повече не ми се пие. Спомних си за онова, другото нещо, което ме прави мъж. А сега си лягай, докато не е станало късно.

Смазана, тя тръгна към витата стълба, но спря.

— Какво има? — попита той.

— Момчетата спят на леглото ми — измърмори тя. — Ще спя на някоя от пейките.

Той се замисли.

— Иди да спиш на моето легло в горната стая. Аз ще спя тук с останалите слуги. Там, където са всички.

— Казах им да спят в хамбара.

Той отново се засмя.

— Отивай да си лягаш.

В тъмния ъгъл на галерията мълчаливият подслушвач наблюдаваше как Уилям взе тоягата си и слезе по стълбите в двора. Той видя силата, която Уилям получи от Сора, благоразположението и взаимното уважение между тях и деформираният му ум реши, че Сора търси компанията на Уилям, за да го унищожи.