Рождество

Денят завръщал се, после настъпвала пак нощ. Веднъж при изгрев, когато тигърчетата Адам разглеждал и размишлявал, към него тихо Ева приближила, редом приседнала, ръката му взела, положила я на корема си.

— Почувствай вътре в мен, творение мое, и ново едновременно, живее. Чувстваш ли, Адам, — как рита, творението мое неспокойно?

— Да, чувствам. И струва ми се, че към мене то стреми се.

— Към теб? Разбира се! То мое е и твое! Как искам да го видя!

Раждала Ева не в мъки, а в изумление велико.

Всичко наоколо забравил, без да чувства себе си, гледал Адам и от нетърпение трептял. Раждала Ева новото творение съвместно.

Кълбенце малко, цялото мокро, безпомощно лежало на тревата. Свити крачетата, клепки затворени. Гледал Адам, очи без да откъсва, как помръднала ръчичка, устенца се отворили, после въздишка. Адам боял се и да мигне, да не пропусне и най-малкото движение. Непознати чувства всичко отвътре и наоколо запълвали. В невъзможност на място да стои, Адам подскочил изведнъж и впуснал се в бяг.

В ликуване велико покрай речния бряг Адам стремглаво тичал незнайно накъде. Спрял. В гърдите му прекрасното, незнайното се разширявало и расло. А всичко наоколо!… Не просто шумолял на храстите в листата вятърът, а пеел като храстите докосвал и цветните листица. Не просто плували в небето облаците — а очароващ танц изобразявали. Искряла, усмихвала се и течала по-бързо водата. Ами това! Реката! Облаците отразявайки, пред взора се извивала по новому. В небето с радост птици чуруликали! А в тревата — ликуващо цвърчене! На мирозданието най-прекрасно, в единно звучене се сляла величествената и нежна музика.

Гърди напълнил с въздух, и с всички сили Адам закрещял. Бил необикновен, не зверски неговият вик, в най-нежните звуци той преливал. Утихнало внезапно всичко. Така Вселената чула за първи път, как на земята стоящия човек ликувайки запял! Човекът пеел! И всичко, което звучало преди в галактиките, замълчало. Човекът пеел! И, чувайки на щастието песента, целият свят вселенски осъзнал: че няма струна, в нито една галактика, способна звук по-хубав да издаде, от звука на песента в душата човешка.

Но не успяла ликуващата песен да намали взрива от чувства. Адам видял лъва и хвърлил се към него. Повалил го на земята като коте, през смях разрошил гривата му, после скочил, извикал с жест лъва и се затичал. Едва настигал го лъва, а лъвчетата с майка си от него изостанали. Бягал Адам от всички най-бързо, ръцете си размахвал, увличал след себе си по пътя всички твари. Творението негово, той смятал, че на всички радост може да достави.

И ето пак пред него е, кълбенцето малко. Творение негово! Облизано с езика на вълчицата и подсушено от топлият ветрец, малко кълбенце живо.

Очите не отварял още младенеца — спял. Пред него, всички зверове притичали с Адам, отпуснали се в нега.

— Така е, да! — възкликнал с възхищение Адам. — От моето творение излиза светлина, на моята подобна. А може и по-силна да е, щом необикновеното се случва и на мен. А и всички твари в нега пред него паднали са. Така аз исках! Аз успях! Аз сътворих! Аз сътворих творение прекрасно, живо. Всички! Всички го погледнете.

Адам огледал всичко наоколо, и изведнъж се спрял, замрял неговият поглед. Ева видял.

Сама седяла на тревата, и с погледа си леко уморен, тя галела замрелият изведнъж, и замълчал Адам.

И с нова сила любовта отвътре, и около Адам с нега невидима засветила. И изведнъж… О, как затрепкала вселенската любов, щом приближил Адам до девата-майка прекрасна, когато той пред Ева се отпуснал на колене и докосвал къдрите й златни, и устните и пълните с мляко гърди. Той възклицанието в нежен шепот свил, опитвайки се с думи възхищението да изкаже:

— Ева! Моя Ева! Моята жена! Ти способна си да претвориш мечти!?

И в отговор… Нежен и уморен едва, тих глас в отговор:

— Да аз жена съм, твоята жена. Ще претворим, всичко което можеш да помислиш ти!

— Да! Заедно! Ние двамата! Сега е ясно! Ние заедно! Ние като Него! И ние сме способни да претворяваме мечти! Ти виж! Наш Отче чуваш ли ни ти?

Но не чул Адам за пръв път отговор. И удивен, той скочил и възкликнал:

— Къде си, Отче мой? Ти погледни творението мое! Съвършени и чудни са създанията земни. Всичко е прекрасно: дърветата, тревата, храстите и облаците ти дори. Но то е и от цвете по-прекрасно, ти погледни! Повече радост от всичко, което с мечта Ти сътвори, донесе ми моето творение. Мълчиш. Да го видиш не искаш ли? Но то е от всичко по-хубаво! И от всичко до душата ми по близко е. Какво има? Да погледнеш не искаш ли?

Адам се обърнал към младенеца. Над събудилото се телце въздухът бил по-син от обикновено,и не помръдвал ветрецът, само над устицата на младенеца, някой невидим тънко стръкче прегъвал, цветчето накланял. И три нежни прашинки от цветен прашец докоснали устните му. Той, — младенецът, с устни примляснал, въздъхнал блажено, помръднал ръчичка, краченце и отново заспал. Адам се досетил, че докато той ликувал, Бог младенеца люлял, затова и мълчал.

И възкликнал Адам:

— Значи ти си помагал! Значи редом си бил, и признал си творението?

В отговор тихият глас на Отеца:

— Не толкова силно, Адам, ще разбудиш детето с ликуването си.

— Значи ти, Отче мой, го обикна, както и мен? Или от мене, обикна го повече? Ако така е, защо? Обясни! Та нали не е твое.

— Любовта, сине мой, си има продължение: новото творение — е твое продължение.

— Аз, значи, съм тук — и в него едновременно? И значи в него е и Ева?

— Да, сине мой, вашето сътворение, по всичко е подобно вам, не само в плът. В него душата и духът, като слеят се, ново пораждат. Ще продължат и вашите стремежи и така ще се умножат и радостните чувства.

— Това ще значи, че ще бъдем много?

— Със себе си земята цяла ще запълниш. Ще осъзнаеш всичко с чувство, ще възсъздадеш с мечтата твоя, в други галактики свят още по-прекрасен.

— А краят на Вселената къде е ? Какво ще правя аз, когато там пристигна? Когато със себе си запълня всичко и помисленото сътворя?

— Мой сине, Вселената сама по себе си е мисъл, от мисълта поражда се мечта, в материята видима отчасти. На всичкото когато доближиш до края, ново начало ще открие мисълта и продължението му. От нищото възниква ново и прекрасно Твое рождение, на мечтата твоя, на душата и стремежите ти в отражение. Мой сине, ти безкраен си и вечен, и твоите мечти творящи в тебе са.

— Отче, как хубаво е винаги, когато ти говориш. Когато редом си, да те обгърна искам. Но ти невидим си. Защо?

— Сине мой, когато моите мечти за теб, вселенските енергии в едно събираха, аз не успявах и за себе си да мисля. Мечтите ми и мислите ми само теб творяха, без моя видим облик да създават. Но има видими мои творения, ти чувствай ги, не ги разбирай. Просто чрез ума да ги анализира не ще успее никой във Вселената.

— Отче, тъй хубаво ми е, когато ти говориш. Щом ти си до мен — редом е всичко. Когато се окажа на Вселената в другия край, когато появи се в душата непонятност и съмнение, тогава как да те намеря аз? Къде ще бъдеш в това време?

— И вътре в теб и редом. В теб има всичко сине, ти си властелин на всичките енергии вселенски. В теб аз уравновесих противоположностите на Вселената, и с това, нещо ново представляваш ти. Не давай някоя енергия у теб да преобладава. Тогава ще съм в теб.

— В мен?

— И вътре в теб и редом. В творението твое сте ти и Ева. В тебе частичка има моя, значи и в твоето творение съм аз.

— Аз твой съм син, какво за теб тогава ще бъде новото творение?

— Отново ще си ти.

— Кого повече ще обичаш — мен, какъвто съм сега, или мен като роден отново?

— Една е Любовта, надежда има повече във всяко ново въплъщение и мечта.

— Отче, колко си мъдър ти, и колко искам аз да те прегърна!

— Огледай се край теб. В творения видими са въплътени моите мисли и мечти. В материалното си битие с тях да общуваш винаги ще можеш ти.

— Аз ги обикнах, както теб обичам, Отче. И Ева обикнах, и своето творение ново. Заобикаля ме любов, да бъда в нея вечно искам.

— Мой сине, само на любовта в пространството ти ще живееш вечно.

Минавали години, както може да се каже, но времето понятие условно е. Минавали години, но както и да смятаме, смъртта за себе си дълго не познал човека. А, значи, да съществува тогава и смъртта не е могла.


Загрузка...