Тактика на грешките

ДЕСЕТ

Звездите вече обсипваха небето над Бакхала, когато Клетус и Мелиса минаха през вратата на флотския парк, където ги очакваше един мичман втори ранг от екипажа на Уефър Линет. Той ги поведе към рампата, до която върху златистите води на пристанището се поклащаше на веригите си масивният черен двуетажен силует ма „Марк V“. Веднага след като се раздели с Ичан и Мелиса, Клетус се беше обадил на Уефър да уреди разходката им.

Той беше ентусиазиран. Радостно уведоми Клетус, че военноморските правила абсолютно забраняват присъствието на цивилни лица като Мелиса на дежурен военноморски съд. Но лично той не давал и пукната пара за това. За протокола обаче е дочул само две думи: „Дорсай“ и „Кан“, а за кого другиго могат да се отнасят, освен за неговия познат полковник, който със сигурност не е цивилен? И така, той ще очаква полковник Греъм и полковник Кан на борда на „Марк V“ в седем вечерта.

И наистина ги очакваше. Не само това — изглежда беше споделил своето малко предателство към правилата на флота с подофицерите и екипажа си. Мичманът, който ги посрещна, се обърна съвсем сериозно към Мелиса с „полковник“, а едва озовали се на борда, трима моряци, ухилени до уши, намериха повод да я нарекат така.

Малката глупава шега обаче се оказа последната капка, достатъчна Мелиса да преодолее сковаността и резервираността си. Когато за четвърти път се обърнаха към нея с „полковник“, тя високо се разсмя и от този момент нататък проявяваше нескрит интерес към всичко наоколо.

— Държите ли специално да видите някое място? — попита Уефър, когато „Марк V“ бавно се отдалечи от рампата и навлезе в залива.

— Нагоре по реката — предложи Клетус.

— Действай, мичман.

— Да, сър — отвърна морякът, който ги беше посрещнал на вратата. — Балансирайте всички надлъжни резервоари!

Беше застанал пред пулта за управление, малко по-наляво от Уефър, Клетус и Мелиса се бяха разположили пред големия полусферичен екран, който като през стъкло показваше мътната вода пред и около тях и претърсваше дълбочините на пристанището за кораби и по-големи предмети.

Около тях се разнасяше слабо свистене и боботене. Вибрациите и шумът от тежките вериги върху рампата внезапно спряха. На екрана линията на водата се измести над хоризонта, когато големият съд започна да заменя водата със сгъстен въздух и обратно, така че неговите стотици тонове земно тегло сега бяха балансирани с изместваната от него вода и той заплува надолу към тинестото дъно леко като подет от вятъра лист.

— Пълен напред, тридесет градуса хоризонтално — нареди мичманът. И те започнаха своята подводна разходка нагоре по река Бакхала.

— Забележете — започна Уефър с тон на изпълнен с гордост баща от талантите на своя първороден син — веригите тук не докосват дъното. Под нас има поне три метра тиня и боклуци, преди да се достигне твърда почва, за да може по нея се придвижва „Марк V“. Естествено, ако искаме, можем да се спуснем. Но защо да го правим? И тук се чувстваме като у дома си, а сме и по-подвижни, плувайки с веригите в самата вода. Погледнете тук…

Посочи към екрана, където на около двеста метра пред тях дъното рязко се спускаше близо петдесет метра надолу, след което отново се издигаше.

— Това е главният канал, главното течение към морето. Почистваме го ежедневно. Не защото тук има кораби с голяма водоизместимост, на които са необходими тридесет метра вода под тях, а защото този ров осигурява канал за течението и предпазва пристанището да се напълни с тиня. Половината от работата ни се състои в проучване на водните течения. Поддържайки този ров дълбок, ние намаляваме наполовина работата си по изгребването на тинята. Не че толкова се нуждаем от това. Просто навик на флота да работи максимално ефикасно.

— Искате да кажете, че разполагате с достатъчно такива съдове и екипажи, за да поддържате пристанището чисто дори ако канала го нямаше? — попита Клетус.

Уефър доволно изсумтя.

— Имаме достатъчно… — повтори той. — Не можете да си представите на какво са способни тези „Марк V“. Ако искате да знаете, мога да поддържам чисто пристанището и само с тази машина!… Нека да ви разведа наоколо.

И той поведе Клетус и Мелиса на обиколка из вътрешността на „Марк V“ — от помещението на водача надолу до масивните вериги и до оръдейната кула на върха на съда. Тя можеше да се отваря и това позволяваше на булдозера да стреля едновременно с две тежки енергийни оръдия или с подводния лазер.

— Сега разбирате защо Трейнър иска тези машини за джунглата — заключи Уефър, когато разходката им завърши и те застанаха пред сферичния екран. — Нямат огневата мощ на военните танкове, предназначени за джунглата, но във всичко друго, с изключение на скоростта им по суша, те са много по-добри и не подлежат на сравнение…

— Сър — прекъсна го мичманът зад него, — по канала се приближава съд с голяма водоизместимост. Ще се спуснем и ще газим по дъното.

— Добре. Действай, мичман — отвърна Уефър. Той се извърна към екрана и посочи един V-образен обект, разсичащ линията на речната повърхност на около двеста метра пред тях. — Виждате ли това, Клетус, Мелиса? Това е лодка, на която й трябват близо три метра вода. Каналът тук е дълбок по-малко от петнадесет метра и ние ще трябва да слезем на дъното, за да сме сигурни, че над нас ще има поне няколко клафтера3 дълбочина за лодката.

Той хвърли поглед към V-то, нарастващо върху екрана. Изведнъж се разсмя.

— Така си и мислех! Това е една от твоите патрулни речни лодки, Клетус. Искаш ли да й хвърлим един поглед отгоре?

— Имаш предвид със сензорната шамандура? — попита Клетус.

Челюстта на Уефър увисна.

— Откъде знаеш за нея? — попита той.

— Преди по-малко от две години в списание „Флот и корабоплаване“ имаше статия за това — отговори Клетус. — Стори ми се, че е устройство, което всеки разумен капитан ще монтира на борда на подобен плавателен съд.

Уефър продължаваше да гледа втренчено и някак обвинително.

— Наистина ли? И какво още знаеш за „Марк V“, което на мен не ми е известно?

— Знам, че с малко късмет тази нощ може и да успееш да заловиш един куп лодки със саботьори и техника от Нова Земя, ако естествено искаш да опиташ. Имаш ли карта на реката?

— Карта? — Лицето на Уефър светна. Той се наведе и натисна няколко бутона под полусферичния екран. Изображението върху него изчезна и се смени с карта, показваща главното корито на реката с нейните притоци — от устието й в пристанището до около тридесет мили нагоре срещу течението. Техният „Марк V“ беше обозначен с червена точка, която бавно пълзеше по главния канал. — Какви партизани? Къде?

— Близо шест километра оттук, срещу течението — отговори Клетус. Той посочи едно място пред малката червена движеща се точка на „Марк V“, където широк почти колкото главната река приток се вливаше в нея. По-нагоре от това място той се разклоняваше на няколко по-малки.

— Както знаеш, днес има необичайно висок прилив — продължи Клетус. — От тази точка надолу в главния канал ще има поне два и половина метра вода в повече. Достатъчно, за да позволи на няколко големи моторни лодки с буксири да пренесат товари, а може би и хора в Бакхала. Това е само моя догадка, разбира се, но ми се струва малко вероятно партизаните да не се възползват от подобна възможност — без много усилия да прехвърлят товари за своите хора в града.

Уефър се загледа в картата и затропа с крак от удоволствие.

— Прав си! — възкликна той. — Мичман, насочваме се към онази пресечна точка, която полковник Греъм току-що посочи. Заглуши шума и отвори оръдейната кула.

— Да, сър!

Стигнаха до мястото, където притокът се вливаше в реката. „Марк V“ се измъкна от канала в относително плитката вода близо до отсрещния бряг срещу устието на потока и спря там. Оръдейните дула бяха на по-малко от метър и половина дълбочина. Отвориха горния люк и сензорната шамандура се показа над водата. Представляваше малък плаващ квадрат, върху който се извисяваше на около метър сензорен прът, свързан с тънка жица към комуникационните уреди на „Марк V“. Сензорната антена предава образа при съществуващата светлина, но разрешителната й способност беше изключителна. Изображението върху екрана долу беше толкова чисто, като при дневна светлина.

— Няма и следа от лодка — измърмори Уефър, като въртеше образа върху екрана, за да обхване 180-те градуса, които сканираше антената. — Предполагам, че ще трябва да поседим и да почакаме.

— Междувременно можеш да вземеш някои предпазни мерки — предложи Клетус.

— Какви мерки? — Уефър погледна покрай него.

— Да попречиш на тяхното отплуване надолу по течението, ако успеят да се измъкнат от теб — отвърна Клетус. — Можеш ли да натрупаш достатъчно материал в канала надолу по реката, така че като дойдат да се натъкнат на плитчина?

Уефър се втренчи в него с изумление, което скоро прерасна в задоволство.

— Разбира се! — извика той ентусиазирано. — Мичман! Отведи машината надолу по реката!

„Марк V“ се измести на около сто метра надолу по течението и измъквайки голямото си острие, започна да рине пясък и тиня от водата покрай брега и да ги изсипва в главния канал. След петнадесет минути работа дъното на канала на разстояние петдесет метра беше изравнено с останалата част от дъното на реката. Уефър имаше намерение да спре дотук, но Клетус му предложи да направят нещо като бариера с широк наклон, издигаща се на около два метра под повърхността. След това, пак по предложение на Клетус, „Марк V“ се върна, но не по течението, а в потока, на петдесет метра от мястото, където се вливаше в реката.

Тук водата беше толкова плитка, че оръдията на машината стърчаха във въздуха. Но няколко минути работа на булдозера бяха достатъчни, за да се получи падина, в която можеха да се скрият изцяло под водата.

След това започна очакването. Беше три часът — почти средата на нощта, когато сензорът на шамандурата, невидима в сенките на растителността по брега на потока, предаде изображението на моторна лодка. Тя се плъзгаше по главния канал на потока и моторът работеше на слаби обороти, колкото да може да тегли буксира под водата.

Те чакаха, затаили дъх, докато лодката и буксирът отминат. След това Уефър се хвърли към телефона.

— Почакай — спря го Клетус.

Уефър се поколеба, поглеждайки го.

— Да почакам? За какво?

— Знаеш, че лодката няма да може да премине през бариерата по-надолу — отговори Клетус. — Защо да не поседим тук още малко и да видим дали няма да дойдат и други лодки?

Уефър отново се поколеба. Сетне се отдръпна от телефона.

— Наистина ли мислиш, че ще има още лодки? — попита замислено той.

— Не бих се изненадал — бодро отвърна Клетус.

Отговорът още не беше излязъл от устатата му, когато сензорът хвана друга приближаваща се лодка, също теглеща буксир. Преди тя да отмине по посока на реката, се появи още една. И докато Уефър наблюдаваше екрана с огромно задоволство, покрай скрития „Марк V“ преминаха двадесет лодки, теглещи буксири.

След като през следващите няколко минути не премина друга лодка, Клетус им предложи да отидат да проверят какво става надолу по реката. Уефър задвижи „Марк V“. Той се измъкна от плитката дупка и се потопи отново в главния канал на потока.

Достигнаха канала на реката и се насочиха надолу по течението. Инфрачервените претърсващи лъчи под водата, както и сензорната шамандура, плуваща отгоре, предадоха картина на пълно объркване точно над тях. Половината от двадесетте лодки, преминали през потока, бяха заседнали върху плитчината, направена от „Марк V“. Останалите, все още във водата, с безпомощно поклащащи се върху повърхността зад тях буксири, се опитваха безуспешно да измъкнат заседналите съдове.

Уефър спря „Марк V“. Той наблюдаваше екрана с въодушевление, примесено с тревога.

— А сега какво? — погледна към Клетус. — Ако се появим, онези, които не са заседнали, ще се обърнат и ще изчезнат. Естествено, мога да използвам оръдията. Но въпреки това много от тях ще успеят да избягат.

— Имам една идея — изрече Клетус. — Как се справя „Марк V“ с правене на вълни?

Уефър се опули.

— Вълни? — попита, сетне повтори, изпълнен с радост: — Вълни!

Той изкрещя няколко команди по телефона. „Марк V“ отстъпи сто метра по канала на реката и спря. Двете крила на острието на булдозера, които до този момент стояха прибрани до тялото му, за да намалят триенето, се промъкнаха отляво и отдясно. Съвсем внимателно Уефър издигна предницата на „Марк V“, докато горната половина на острието се подаде над повърхността, а веригите свободно се движеха във водата. След това даде пълен напред.

Машината се втурна надолу по реката сред рева на водата, спря и се потопи на петдесет метра от все още плуващите лодки. В следващия момент водната стена скри от очите им гледката пред тях, сетне отмина надолу по реката.

След себе си беше оставила пълно объркване и разруха.

Заседналите лодки бяха останали без палуби, пометени от вълната. Някои се бяха преобърнали настрани или с дъното нагоре. Но най-голям беше ефектът върху онези, които все още имаха вода под кила.

Всички без изключение бяха заседнали. Повечето направо се бяха забили в меката тиня. Една беше застанала на носа си, потънал дълбоко в пясъка.

— Мисля, че вече са готови за вас — обърна се Клетус към Уефър.

Ако беше необходимо още нещо, за да довърши съвсем партизаните, това бе видът на черния силует на „Марк V“, изникнал от дълбочините на реката, с двете тежки лъчеви оръдия, които се въртяха във всички посоки. Почти веднага онези, които бяха успели да се задържат върху лодките, се хвърлиха в реката и заплуваха към бреговете.

— Оръдията… — започна Уефър, но Клетус постави ръка върху телефона.

— Остави ги да избягат. Важните хора все още са затворени в буксирите зад лодките. Нека се погрижим по-бързо за тях, докато не са се разтревожили какво става и не се опитат да се измъкнат.

Съветът се оказа добър. Новоземляните вече не можеха да издържат подхвърлянето от вълните. Буксирите подскачаха безпомощно върху водата, все още прикачени към лодките, и повечето започнаха да се отварят отгоре, за да могат хората да се измъкнат. Уефър приближи „Марк V“ до мястото на поражението и изпрати мичмана и още трима моряци с ръчни оръжия да държат под прицел новоземляните, докато се измъкваха от укритията си. Наредиха им да плуват към булдозера, където ги претърсваха за оръжия, слагаха им белезници и ги отвеждаха в предния трюм. Клетус и Мелиса дискретно стояха настрана.

С трюм, пълен със затворници, и със закачени на буксир товари „Марк V“ се върна в базата си в Бакхала. След като предадоха пленниците, Клетус, Мелиса и Уефър най-накрая отидоха в града за обещаната късна вечеря, или по-скоро ранна закуска. Минаваше четири сутринта, когато Клетус заведе уморената, но щастлива Мелиса до жилището й. Като приближиха, Мелиса сякаш изтрезня и се умълча. А когато спряха пред врата на къщата, която екзотите бяха предоставили на Мелиса и Ичан, тя не слезе веднага от колата.

— Знаете ли — обърна се към Клетус, — вие наистина сте забележителен човек. Първо онези партизани по пътя от летището, след това другите, които пленихте при прохода Етер. И сега, тази нощ.

— Благодаря — отвърна той, — но всичко, което направих, бе да предвидя действията на Де Кастрис и да се постарая да бъда на сцената, когато се разиграват.

— Защо продължавате да говорите за Дау, като че ли той води някаква лична битка с вас?

— Той го прави.

— Министърът на междузвездните работи на Коалицията срещу някакъв неизвестен подполковник от Експедиционния корпус на Съюза? Мислите ли, че има смисъл?

— А защо не? Той може да изгуби много повече, отколкото един неизвестен подполковник от Експедиционния корпус на Съюза.

— Но вие просто си въобразявате всичко това. Сигурна съм!

— Не — отвърна Клетус. — Припомнете си, че аз го принудих да сгреши в преценката си в онази игра с бучките захар. Министърът на междузвездните работи на Коалицията не може да си позволи да изглежда глупак пред един непознат подполковник от Съюза — както ме нарекохте. Вярно е, че никой освен вас не знаеше това, и точно по тази причина ви споменах, че той направи грешка.

— Затова ли ми разказахте какво сте направили? — прекъсна го бързо Мелиса. — За да кажа на Дау?

— Отчасти — отвърна Клетус. Тя рязко си пое дъх в тъмнината. — Но това стана случайно. Защото няма значение дали сте му казали или не. Той знаеше, че аз знаех. И нямаше да бъде добра политика да остави някой като мен да си живее с мисълта, че може да го победи в каквото и да било.

— О-о! — Гласът на Мелиса потрепери от прикрит гняв. — Вие си измисляте всичко! Няма никакви доказателства.

— Аз твърдя, че има. Спомняте си, че партизаните нападнаха колата, където пътувах аз, вместо — както отбеляза и баща ви — автобуса, който беше много по-логична плячка. И то след като Патер Тен подпали телефонните линии за Нова Земя, преди да напуснем кораба.

— Просто съвпадение, най-обикновено съвпадение — възрази тя.

— Не — каза спокойно Клетус. — Също както и прехвърлянето на партизани през прохода Етер, което щеше да ме злепостави като тактически експерт, преди още да съм имал възможността да се запозная с местната военна обстановка.

— Не го вярвам! — намръщи се упорито Мелиса. — Всичко е рожба на вашата фантазия!

— Ако е така, то и Де Кастрис е жертва на заблуждение — отвърна Клетус. — След като се измъкнах от първия капан, той бе толкова изумен, че ми предложи работа при него — работа, която очевидно щеше да ме постави в подчинено положение… Това се случи на партито у Мондар, когато вие отидохте да говорите с Ичан и ние с Де Кастрис останахме замалко сами.

Тя се опита да прочете изражението на лицето му на слабата светлина, идваща от лампата до входната врата на къщата и от изсветляващото преди зазоряване небе.

— Вие сте му отказали? — изрече въпросително тя след дълго мълчание.

— Трябваше. Нощта след прохода Етер той не би могъл да се заблуждава повече, че аз няма да се досетя за следващия очевиден ход на новоземляните — да се възползват от високия прилив, за да прехвърлят саботьори и запаси в Бакхала. Ако ги бях оставил да го направят, без да кажа дума или да предприема нещо, това би означавало, че по някакви причини съм станал негов човек.

Тя отново се втренчи в него.

— Но вие… Какво очаквате да излезе от всичко това, от тази… поредица от случки?

— Точно това, което ви казах на кораба. Да въвлека Де Кастрис в личен двубой, за да мога постепенно да го доведа до все по-големи сблъсъци — докато накрая, в последната схватка, използвам натрупаните от него грешки, за да го унищожа.

Мелиса бавно поклати глава в сенките.

— Вие трябва да сте полудял.

— Или може би малко по-разумен от останалите. Кой знае?

— Но… — Тя се поколеба, като че ли се опитваше да намери довод, с който да го убеди. — Както и да е. Няма значение какво става тук. Дау скоро ще замине. Какво ще стане тогава с вашите планове за него? Той може просто да се върне на Земята и да забрави за вас — и ще го направи.

— Не и докато не го улича в грешка, прекалено публична за него, за да си отиде и да се скрие. И точно такъв ще е следващият ми ход.

— Още веднъж ви питам — какво ще стане, ако аз му кажа за вашите намерения? — поиска да знае тя. — Да предположим, че цялата тази дива история е вярна и аз отида утре в столицата на Нова Земя и му съобщя какво сте намислили? Това няма ли да сложи край на всичко за вас?

— Съмнявам се. Пък и не мисля, че ще го направите.

— А защо пък не? — предизвика го тя. — Онази първа нощ на кораба ви казах, че искам помощ от Дау за баща ми и за мен. Защо да не му съобщя нещо, което ще го направи по-благосклонен към нас?

— Защото сте повече дъщеря на баща си, отколкото си мислите — отвърна Клетус. — Освен това само ще си загубите времето. Не си въобразявайте, че ще ви позволя да се хвърлите в нещо, което ще бъде грешка за вас и за Ичан.

Тя впери поглед в него, без да диша. След това избухна:

— Вие няма да ми позволите! Вие ще ни кажете как да живеем, на мен и на баща ми, така ли? Откъде-накъде имате такова самочувствие, та смятате, че знаете кое е добро за хората и кое не? А още по-малко да си мислите, че можете да им дадете това, което е най-доброто за тях, или да им го отнемете? Кой сте вие… бог или какво…

Тя се опитваше да намери дръжката на вратата, докато го засипваше с думи. Накрая пръстите й я откриха, вратата се отвори и Мелиса изскочи навън, понечвайки да я блъсне след себе си.

— Връщайте се обратно във вашето общежитие — или където смятате да отивате! — изкрещя му през отворения прозорец. — Знаех, че няма смисъл да излизам с вас тази вечер, но татко ме помоли. Трябваше да предположа. Лека нощ!

Тя се обърна и изтича по стълбите към къщата. Вратата след нея се затвори с трясък. Клетус остана сам в тишината под просветляващото небе високо над главата му.