ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Сватбата беше насрочена за след две седмици. Като видя, че работата може да продължи и без него, Клетус реши да отдели време да отиде до Кълтис и до Бакхала. Искаше да се срещне с Мондар. Смяташе да предприеме едно още по-далечно пътуване до Нова Земя, за да потърси работа за новоподготвените дорсайци.

В Бакхала Мондар му даде прекрасна вечеря в личната си резиденция. Още на масата, Клетус запозна екзота с новините. Той го слушаше с интерес, който видимо се засили, когато Клетус навлезе в подробностите около специалната подготовка за самоконтрол на офицерите и хората под негова команда. Като приключиха с вечерята, излязоха на една от многобройните тераси да продължат разговора си под нощното небе.

— Това трябва да е Мар, планетата-сестра на Кълтис. — Клетус посочи една жълтеникава звезда ниско на хоризонта, докато стояха, извърнали погледи нагоре, галени от топлия бриз. — Разбрах, че и там имате не съвсем малка колония.

— О, да — отвърна замислено Мондар, гледайки към звездата.

— Жалко, че не са свободни от влиянието на Коалицията и Съюза, както сте вие, след като изчезна проблемът с новоземляните.

Мондар отмести погледа си от звездата, обърна се към Клетус и се усмихна.

— Предлагаш ни да наемем твоята нова бойна единица, за да отблъснем Коалицията и Съюза ли? — каза той с лека насмешка в гласа. — Клетус, благодарение на теб вече сме изтощени финансово. Освен това против нашата философия е да замисляме целенасочено покоряване на други хора и територии. Не би трябвало да ни предлагаш подобно нещо.

— Не го и правя. Предлагам ви само да построите силова електроцентрала на северния полюс на Мар.

В тъмнината Мондар впери погледа си в Клетус.

— Силова електроцентрала ли? — повтори той бавно след кратка пауза. — Клетус, каква нова дяволия си намислил?

— Не е точно така. По-скоро елементарно проучване как стоят нещата на Мар — икономически и т.н. Влиянието на Коалицията и Съюза върху колониите във всички нови светове е ограничено в икономически граници. Тук те могат и да изпуснат контрола. Но са силни на Мар, на Фрийланд и Нова Земя в системата на Сириус, на Нютон и Касида и дори в известна степен на по-младите стари светове в Слънчевата система като Марс и Венера. Всъщност може да се каже, че те прекалено са се разпрострели. Рано или късно ще започнат да се пукат по шевовете. И първият, който ще се пропука, ще бъде Съюзът, защото е инвестирал повече човешка сила и пари в новите колонии, отколкото Коалицията. Когато единият затъне, оцелелият ще поеме колониите, останали от другия. Вместо два големи октопода, разпрострели пипала върху всички нови светове, ще има един, но двойно по-голям. Вие едва ли искате да стане това.

— Не — промълви Мондар.

— Тогава във ваш интерес е да се погрижите на някои светове като Мар нито Коалицията, нито Съюзът да вземат връх. След като ние се справихме с Нова Земя и вие поканихте хората на Съюза да си отидат, те се разпръснаха навсякъде — запушвайки дупки, където положението ставаше опасно. Коалицията, от друга страна, оттегли своите хора от Нова Земя. Те не бяха толкова много, колкото на Съюза, но не бяха и съвсем малко. Прехвърлиха ги на Мар. Резултатът е, че сега там Коалицията е има преднина пред Съюза.

— И ти предлагаш да наемем няколко от тези твои нови дорсайци и да направим на Мар това, което направи ти тук? — Мондар му се усмихна малко скептично. — Нима не казах току-що, че философията на екзотите смята за недопустимо да подобряваме положението си чрез завладяване или по какъвто и да е друг насилствен начин? Империите, създадени със сила и оръжие, са изградени върху пясък, Клетус.

— В такъв случай пясъкът под Римската империя ще да е бил доста добре утъпкан. Както и да е, аз нямам предвид това. Предлагам ви да изградите електростанция. Вашата колония на Мар обхваща субтропическата част на единствения голям континент там. Със станцията на Северния полюс вие не само ще засилите влиянието си в субарктическите области, но ще можете да продавате енергия на всички колонии между Мар и станцията. Вашето завладяване на планетата, ако изобщо може да се говори за такова, ще бъде напълно миролюбиво и на икономическа основа.

— Тези малки колонии, за които споменаваш — отбеляза Мондар, наклонил леко глава на една страна и наблюдавайки с крайчеца на сините си очи Клетус, — са всички под влиянието на Коалицията.

— Още по-добре. Коалицията едва ли би могла да си позволи да им предложи конкурентна електростанция.

— А ние как ще си го позволим? Клетус, Клетус, ти май вярваш, че ние, екзотите, сме направени от пари.

— Ни най-малко. Няма да ви се наложи да влизате в други разходи, освен за първоначалния труд по започване на станцията. Сигурно ще можете да сключите лизингов договор за закупуване на техниката и на специалисти за работа в станцията.

— С кого? — попита Мондар. — С Коалицията? Или със Съюза?

— Нито с едните, нито с другите — отвърна бързо Клетус. — Изглежда, че забравяш за съществуването на още една колониална група тук, на новите светове, която по всичко личи, е просперираща.

— Имаш предвид научните колонии на Нютон? Те са на другия край на философския спектър. Привърженици са на малките общества с възможно най-минимални контакти с околния свят. Ние държим на индивидуализма над всичко останало и основната цел на съществуването ни е грижата за цялото човечество. Страхувам се, че между нас и нютонианците съществува естествена антипатия. — Мондар въздъхна леко. — Съгласен съм, че би трябвало да намерим начин за преодоляване на подобни емоционални бариери между нас и другите човешки раси. Но те съществуват и освен това нютонианците не са в по-добро финансово състояние от нас. Защо биха ни дали кредит, техника и висококвалифицирани специалисти?

— Защото съществува вероятност подобна електростанция да възвърне вложенията им с изключително добра печалба, когато лизингът се разрасне и вие откупите дела им — отвърна Клетус.

— Без съмнение. Но капиталовложението продължава да е все така голямо за хора в тяхното положение. Един човек със среден доход едва ли би се впуснал в такава рискована и далечна авантюра. Той ще остави това на по-богатия, който може да си позволи и да загуби — освен ако не е глупак. А тези нютонианци може да са всичко друго, но не и глупаци. Те дори няма да поискат и да чуят.

— А може и да поискат, ако предложението се направи по съответен начин. Помислих си, че и аз мога да им спомена нещо по този въпрос, стига вие да ме упълномощите, разбира се. Тръгнал съм затам — да видя дали няма да пожелаят да наемат някои от новоподготвените ни части.

За секунда Мондар го изгледа втренчено, очите му се присвиха.

— Аз съм напълно сигурен, че в цялата Вселена не би се намерила причина, с която да успееш да ги убедиш. Но ние ще имаме голяма облага, ако това стане. Пък и няма да загубим нищо с твоя опит. Ако искаш, ще говоря с моите приятели екзоти както за проекта, така и за преговори с нютонианците за техника и специалисти.

— Чудесно. — Клетус се обърна към къщата. — В такъв случай ще си приготвя багажа. Трябва да направя проверка на дорсайския полк тук и да установя система да започнем да ги връщаме на части на Дорсай за новата подготовка. Искам да тръгна за Нютон в края на седмицата.

— Дотогава ще ти предам нашия отговор — каза Мондар и го последва. Когато влязоха заедно в къщата, той погледна любопитно Клетус. — Да си призная, не виждам каква полза ще имате вие от това.

— Пряко, не — отвърна Клетус. — Не и дорсайците — ние, дорсайците, трябва да свикна да казвам. Но нали ти самият веднъж ми каза, че всичко, което придвижва човечеството напред и нагоре, ви приближава към вашата далечна цел?

— Ти си заинтересуван от нашите далечни цели? — попита Мондар.

— Не. От моята собствена. Но в този случай се покриват.

Той прекара следващите пет дни на Бакхала, запознавайки офицерите със своята програма за тренировки на Дорсай. Покани тези, които искаха да се върнат и да се включат в нея, както и хората им. Остави им един прост план за въртене на частите, според който неговите подготвени мъже щяха да заемат мястото на онези, които искаха да започнат тренировки.

Реакцията на дорсайците в Бакхала беше ентусиазирана. Повечето от тях познаваха Клетус от победата над Нова Земя. Поради това можеше да използва още по-добре заема от екзотите, защото не му се налагаше веднага да търси работа на подготвените дорсайци, а ги използваше за заменяне на другите мъже, които искаха да се включат в тренировките. Междувременно непрестанно увеличаваше броя на дорсайците, подготвени за неговите собствени цели.

В края на седмицата се качи на един кораб за Нютон, носейки със себе си пълномощията на екзотите. Те му даваха свобода да обсъди с Управителния съвет на Нютон въпроса за силова електроцентрала на Мар.

С предварителна размяна на писма му беше насрочен приемен час при председателя на съвета в деня на пристигането му в Беле, най-големия град и в действителност столица на Организацията на напредналите общества. Така наричаха себе си колониите от технически и научни емигранти на Нютон. Председателят беше слаб, почти плешив младолик мъж в средата на петдесетте, чието име беше Артур Уалко. Той посрещна Клетус в голям, чист и някак стерилен кабинет във висока сграда, не по-малко модерна от тези на Земята.

— Не съм сигурен, че има за какво да говорим, полковник — каза Уалко, след като двамата се настаниха от двете страни на едно бюро, върху което нямаше нищо друго, освен пулт за управление в средата. — ОНО се радва на добри взаимоотношения с всички по-изостанали колонии в този свят.

Разговорът започна като класически шахматен гамбит, кралска пешка за кралска пешка. Клетус се усмихна.

— В такъв случай информацията ми е била погрешна. — Той отмести стола си назад с намерение да стане. — Извинете ме, аз…

— Не, не, седнете. Моля ви, седнете! — бързо изрече Уалко. — След като сте изминали целия този път, поне мога да чуя какво имате да ми кажете.

— Но ако не мислите, че има смисъл да го чуете… — продължи да настоява Клетус, обаче Уалко го прекъсна с махване на ръка.

— Настоявам. Седнете, полковник. Разкажете ми. Както вече казах, в момента тук нямаме нужда от вашите наемници. Но всеки предвидлив човек знае, че няма нищо невъзможно на този свят. Освен това писмата ви възбудиха интереса ми. Вие твърдите, че сте направили наемниците си много по-ефикасни. Да ви кажа истината, не разбирам как отделният човек може да окаже някакво влияние върху военната единица при съвременните условия за водене на война. И какво от това, че отделният ви войник е по-ефикасен? Той продължава да е само пушечно месо, нали?

— Не винаги — отвърна Клетус. — Понякога той е човекът зад оръдието. Особено за наемниците тази разлика е много важна и затова повишаването на ефективността също е съществено.

— О? И как по-точно? — Уалко повдигна нагоре тънките си, все още черни вежди.

— Защото наемниците не се захващат с работа, за да ги убият. Тяхната цел е да печелят, без да бъдат убити. По-малко жертви, по-голяма печалба — както за наемника, така и за работодателя.

— Как така и за работодателя? — Погледът на Уалко се изостри.

— Един работодател на наемници е в същото положение като всеки друг бизнесмен, който иска да му се свърши работата. Ако сумата, която трябва да заплати за това, надхвърля печалбата, за него ще бъде по-добре да остави работата несвършена. От друга страна, ако сумата е по-малка от вероятната печалба, да се свърши работата би било по-правилното решение. Това, което искам да кажа, е, че с по-ефективни наемници военните действия, които преди не са били печеливши, сега могат да станат. Да предположим например, че има спорна територия с такива ценни полезни изкопаеми като антимон…

— Като антимоновите мини в колонията Броза, които брозаните откраднаха от нас — прекъсна го Уалко.

Клетус кимна. — Щях да го спомена. Това са много ценни мини сред блата и гори, които се простират на стотици мили във всички посоки без нито един град наблизо. Те се обработват от западнала колония от ловци, трапери и фермери. Тя притежава тези мини с помощта на войски, осигурени й от Коалицията — същата Коалиция, която взема своя пай от високата цена, дето сте принудени да плащате на брозаните за антимона.

Клетус млъкна и многозначително погледна Уалко. Лицето на председателя беше потъмняло.

— Тези мини бяха открити и разработени от нас върху земя, която купихме от брозаните. Коалицията дори не се опитва да прикрие факта, че тя подтикна брозаните да ги конфискуват. Това си беше чисто пиратство. — Уалко стисна челюсти и погледна през бюрото към Клетус. — Избрахте интересен пример. Да приемем само на теория, че ние проявим интерес към разходите и спестяванията, които могат да се получат от ефикасността на вашите дорсайци специално за този случай.

Една седмица по-късно Клетус пътуваше обратно за Дорсай с тримесечен договор за наемане на две хиляди войници и офицери. На връщане спря в Бакхала на Кълтис за да информира екзотите, че заемът им започва да дава резултат.

— Поздравления — каза му Мондар. — Уалко има репутация на човек, с когото много трудно се върши работа. Срещна ли големи трудности, докато го убедиш?

— Нямаше нужда да го убеждавам — отговори Клетус. — Преди да му пиша за пръв път, се запознах с положението на Нютон, що се отнася до несправедливостта му. Мините за антимон, които са основният източник на тази суровина за Нютон, се оказаха много подходящи. В писмата си след това се спрях на всички аспекти и предимствата на нашите части при новата им подготовка, които биха били чудесни за подобна ситуация, но без да споменавам мините за антимон в Броза. Естествено, той трудно би се въздържал да не използва информацията, която му дадох, точно за този случай. Мисля, че беше решил да ни наеме, за да върнем мините им, още преди да се срещнем. Ако аз не бях повдигнал въпроса, той щеше да го стори.

Мондар поклати глава със сдържана усмивка на възхищение. — Ти възползва ли се от това благоприятно развитие, за да обсъдиш плана за станция на Мар?

— Да. Вие трябва да изпратите представител, за да подпише окончателните документи, и сами ще се убедите, че умира от желание да сключи този договор.

Усмивката изчезна от лицето на Мондар.

— Искаш да кажеш, че се заинтересува сериозно? — невярващо го попита Мондар. — Интересува се от ситуация, в която те ще вложат толкова техника и професионално обслужване, само заради някаква печалба в далечна перспектива?

— Той не само е заинтересуван. Ще видите, че е решен да не изпуска на никаква цена този шанс. Това ще ви даде възможност да наложите вашите условия.

— Не мога да повярвам! — Мондар го гледаше втренчено. — Как, в името на вечността, си успял да го постигнеш?

— Не беше толкова трудно. Както ти самият каза, човекът обича да се пазари — но само от позицията на сила. След като разговорът ни за дорсайците беше приключен, аз се изпуснах, че съм тръгнал към Земята, където ще използвам семейните си връзки, за да ви издействам средства от Съюза за изграждане на силова електростанция на Мар. В първия момент той се заинтересува от идеята да получи подобна помощ от Съюза и за Нютон. Но след това случайно споменах каква финансова печалба ще реализира Съюзът след време в замяна на помощта си и това като че ли го накара да се замисли.

— Да — промърмори Мондар, — апетитите на нютонианците за кредит са известни.

— Точно така — продължи Клетус. — След като се издаде, знаех, че ще се хване на въдицата. Продължих да го подтиквам, докато накрая той сам не намекна, че неговата Организация на напредналите общества може да се заинтересува. Тоест да участва с малка част, например двайсет процента, от техниката или равностойна сума квалифициран персонал в замяна на петгодишна ипотека върху собственост тук, на Бакхала.

— Така ли? — Мондар се замисли. — Това не е малка цена, разбира се, но като се има предвид, че практически не съществуват шансове да получат каквито и да са пари от Съюза…

— Точно това му казах и аз — прекъсна го Клетус. — Цената беше прекалено висока, дори недопустима. Всъщност се изсмях в лицето му.

— Ти си направил това? — Чертите на Мондар се изостриха. — Клетус, не си постъпил много умно. Подобно предложение от председателя на Съвета на Нютон…

— Не е реалистично, както откровено му заявих и аз. Нямах намерение да ви донеса предложение, което със скъперничеството си е почти обидно. Все пак, казах му, имам задължения към моите дорсайци да поддържам добри отношения с правителствата на всички колонии в независимите светове. А и започвам да изпитвам съмнения, че изобщо споменах пред него за това. Всъщност съм упълномощен да говоря само с моите роднини и познати на Земята.

— И той се хвана? — Мондар се вторачи в Клетус.

— Не само се хвана, но се извини и коригира предложението си с друго, по-реалистично. Казах му, че продължавам да се чувствам неудобно от цялата тази история. Той обаче продължи да наддава, докато накрая изяви желание да осигури цялата необходима техника плюс специалистите за сондажа и за пускане в действие на станцията. Най-сетне се съгласих — неохотно! — да ви предам това съобщение, преди да отида на Земята.

— Клетус! — Очите на Мондар блестяха. — Ти си успял!

— Не съвсем. Все още оставаше онзи въпрос — че нютонианците искат като гаранция собственост на Бакхала в допълнение към ипотеката върху самата станция. Трябваше да си тръгна рано сутринта на следващия ден, затова, преди да отпътувам, му изпратих бележка, че след като съм обмислил отново всичко през нощта и след като няма никакви съмнения, че Съюзът с най-голяма радост ще осигури финансирането само с ипотека върху самата станция, аз съм решил да отхвърля неговото предложение и направо да замина за Земята.

Мондар си пое бавно въздух.

— С такова предложение в ръцете си — ако не беше екзот, в думите му щеше да прозвучи горчивината — и така да блъфираш! — Нямаше никакво блъфиране. Човекът вече беше решил да участва в проекта на всяка цена. Вярвам, че бих могъл да получа и повече от него, ако не бях посочил предварително границите, в които щеше да участва Съюзът. Така че сега остава само да изпратите там някой да подпише документите. — Можеш да не се съмняваш, че ще го направим, без да губим време — отговори Мондар и поклати глава. — Ще сме ти задължени за това, Клетус. Предполагам, че знаеш. — Тази мисъл е малко необичайна — отбеляза трезво Клетус. — Но аз се надявам, че между екзотите и дорсайците съществуват по-солидни причини за взаимно подпомагане, отколкото просто някакви услуги.

Осем дни по-късно той се върна на Дорсай и намери трите хиляди войници, за които беше изпратил съобщение от Нютон, мобилизирани и готови за отпътуване. От тях само около петстотин бяха преминали новата подготовка. Останалите бяха добри наемни части от планетата, но без специалната подготовка на Клетус. Това обаче беше без значение. Според плановете му те само щяха да ги придружават.

Преди да тръгне с тях за Нютон, трябваше да се състои сватбата му с Мелиса. Преговорите го бяха забавили. Ето защо успя да пристигне четиридесет и пет минути преди определения час. Преди това им съобщи, че ще бъде навреме за церемонията, ако ще и да пътува на стоп с междузвездни кораби. Но още първите новини, с които го посрещнаха, му дадоха да разбере, че цялото това бързане е било напразно.

— Тя каза, че е променила решението си, това е всичко — изрече Ичан с нисък глас. Над приведените му рамене Клетус забеляза капитана на неговия полк нови дорсайци заедно с другите гости, които хапваха и пийваха в сенчестата трапезария, без да имат представа за неочакваните, драстични промени. Това бяха приятели на Ичан и новите приятели и офицери на Клетус. Сред наемниците лоялността се печелеше трудно, но веднъж спечелена, беше непоколебима. Приятелите на Клетус бяха с един или двама повече от приятелите на Ичан. Самият Клетус беше определил списъка на гостите по този начин.

— Тя каза, че нещо не е наред — безпомощно продължи Ичан — и че трябва да те види. Не мога да я разбера. Мисля, че я разбирах, преди Де Кастрис… — той млъкна. Раменете му се приведоха под униформената куртка. — Но вече не.

— Къде е? — попита Клетус.

— В дъното на градината, зад храстите до лятната къща.

Клетус се обърна и излезе през френския прозорец на трапезарията. След като се скри от погледа на Ичан, заобиколи и отиде на паркинга при колата, с която беше прелетял от Форали.

Извади багажа си и го отвори. Вътре бяха пистолетът и коланът му. Закопча колана на кръста си, отказа се от лъскавия кожен кобур. После се върна в градината. Намери я там, където беше казал Ичан. Стоеше с гръб към него, облегната на перилата, вперила поглед в далечните планини. При изскърцването на ботушите му по дървения под на лятната къща се обърна. — Клетус! — Изражението и цветът на лицето й бяха съвсем нормални, само около устните й имаше някаква твърдост. — Татко ти е казал, нали?

— Да. Би трябвало да си вътре и да се приготвяш. Тъй като няма да има промяна в това, което бяхме решили.

Очите й леко се разшириха. В тях се промъкна нерешителност.

— Да се приготвям? Клетус, нали си бил в къщата? Каза, че си говорил с татко.

— Говорих.

— Тогава… — тя го погледна напрегнато. — Клетус, нима не си разбрал? Има нещо погрешно във всичко това. Не знам точно какво не е наред, но нещо не е. Аз няма да се омъжа за теб.

Клетус я гледаше. Тя отвърна на погледа му и лицето й се промени. Върху него се появи изражение, което беше виждал само веднъж преди — когато се измъкна жив от канавката, в която се преструваше на умрял след нападението на партизаните от Нова Земя.

— Ти не би… могъл — започна тя, а гласът й едва се чуваше. След това стана по-твърд. — Ти не можеш да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Ще отложим замалко церемонията.

Мелиса невярващо поклати глава.

— Нито един дорсайски свещеник няма да ме омъжи против моето съгласие!

— Нашият батальонен свещеник ще го направи, ако му заповядам.

— Ще бракосъчетае дъщерята на Ичан Кан? — избухна тя внезапно. — И предполагам, че моят баща просто ще си седи и ще гледа как ще стане това?

— Надявам се — съвсем искрено отвърна Клетус, бавно и с такова многозначително наблягане на всяка дума, че лицето й за момент промени цветя си, кръвта се оттегли от него и тя ужасно пребледня.

— Ти… — гласът й изневери. Дете на наемен войник, тя беше забелязала, че мъжете, обвързани по някакъв начин с Клетус, бяха повече от хората, свързани с баща й. Но очите й, вперени в него, все още не можеха да повярват. Те шареха по лицето му за доказателства, че това, което виждаше, не е истинският Клетус.

— Но ти не си такъв! Ти не би могъл… — гласът й отново изгуби сила. — Та баща ми ти е приятел!

— А ти ще станеш моя жена — отговори Клетус.

За пръв път погледът й попадна върху оръжието, закрепено на кръста му без кобур.

— О, Господи! — Тя закри лице с двете си ръце. — А аз си мислех, че Дау е жесток! Няма да отговоря! Когато свещеникът ме попита дали ще те взема за съпруг, ще кажа не!

— Надявам се, че няма да го направиш — заради Ичан.

Ръцете й паднаха от лицето. Тя застана като сомнамбул, с отпуснати покрай тялото й ръце.

Клетус направи крачка, хвана ръката й и я поведе, несъпротивляваща се, обратно — през градината, през френските прозорци, в трапезарията. Ичан беше все още там. Когато влязоха, той се обърна бързо, остави чашата, която държеше, и пристъпи към тях.

— Ето ви и вас! — Изостреният му поглед се закова върху дъщеря му. — Мели! Какво има?

— Нищо — отговори Клетус. — Оказва се, че няма проблеми. Ще се оженим.

Погледът на Ичан се прехвърли бързо към Клетус.

— Така ли? — Очите му се сблъскаха за момент с неговите, сетне отново се върнаха към Мелиса. — Това вярно ли е, Мели? Всичко наред ли е?

— Всичко е чудесно — потвърди Клетус. — По-добре кажи на свещеника, че сме готови.

Ичан не помръдна. Очите му се спуснаха надолу и се втренчиха многозначително в оръжието на хълбока на Клетус. Погледна го отново, след това Мелиса.

— Чакам да го чуя и от теб, Мели — каза бавно Ичан. Очите му бяха сиви и твърди като гранит. — Ти все още не си ми казала, че всичко е наред.

— Наред е — изрече тя през свитите си безцветни устни. — Нали идеята да се омъжа за Клетус беше твоя, татко?

— Да — отвърна Ичан. По лицето му не се забеляза промяна, но през него като че ли премина нещо, което изтри всички емоции, оставяйки го спокоен и целенасочен. Той направи крачка напред, застана почти между тях и погледна в лицето на Клетус само от няколко сантиметра разстояние. — Но може би съм направил грешка.

Дясната му ръка се отпусна почти непринудено върху ръката на Клетус, която държеше Мелиса за китката, и то така, че да може да счупи палеца му.

Клетус постави с леко движение другата си ръка върху оръжието.

— Недей — каза той меко на Ичан.

И двамата бяха опасно спокойни. За момент в стаята не се усещаше никакво движение. След това Мелиса възкликна: — Не! — Тя се вмъкна между тях със сила — с лице към баща си, с гръб към Клетус, който продължаваше да стиска ръката й, сега зад гърба й. — Татко! Какво ти става? А аз си мислех, че ще бъдеш щастлив, защото все пак решихме да се оженим!

Клетус освободи ръката й. Раменете й рязко се повдигаха от дълбокото й дишане. За момент Ичан я погледна неразбиращо, а сетне в очите му се промъкна недоумение и недоверие.

— Мели, помислих си… — гласът му се пречупи и замря.

— Помислил си? — извика рязко Мелиса. — Какво, татко?

Той я погледна разколебано.

— Не знам! — избухна накрая той. — Не мога да те разбера, момиче! Изобщо не те разбирам!

Той се извърна и отиде до масата, където беше оставил питието си. Надигна го и го пресуши.

Мелиса отиде при него, за секунда постави ръка върху раменете му и допря глава до неговата. След това се върна при Клетус и го хвана със студената си ръка. Погледна го с очи, които изглеждаха невероятно дълбоки, но без гняв и съжаление.

— Да вървим, Клетус — каза тихо тя. — По-добре да започваме.

Едва след няколко часа успяха да останат сами. Гостите ги бяха изпратили до вратата на спалнята в новата къща на Греъм и чак когато вратата се затвори, ехото на смеха и бодрите им гласове остана зад тях.

Мелиса се отпусна изтощена на края на голямото легло. Погледна Клетус, който все още стоеше прав.

— А сега ще ми кажеш ли какво става? — попита тя.

Той отвърна на погледа й. Моментът, от който се страхуваше, когато й направи предложение, беше настъпил. Събра кураж.

— Това ще бъде женитба само по документи. След две години ще можеш да я анулираш.

— Тогава защо изобщо се ожени за мен? — попита тя все още без обвинение или гняв. — Де Кастрис ще се върне в новите светове през следващите месеци. Преди това ще те покани на Земята. Омъжвайки се за мен, ти губиш земното си гражданство. Сега си дорсайка. Не можеш да отидеш — освен ако не анулираш женитбата и не подадеш молба за гражданство. А няма да можеш да направиш това, без да обясниш на Ичан, че те принудих да се омъжиш за мен. С всички последици — същите, които те накараха да се омъжиш днес за мен. — Никога не бих ви оставила да се убиете един друг. — Гласът й прозвуча странно.

— Зная. Така че ще се наложи да изчакаш две години. След това ще бъдеш свободна.

— Но защо? Защо го направи?

— Ичан щеше да те последва на Земята. На това разчита Дау. А аз не мога да го позволя. Имам нужда от Ичан за това, което трябва да направя.

До този момент я беше гледал, но сега очите му се отместиха. Погледна през високия прозорец в другия край на спалнята към планинските върхове, леко замъглени от следобедния дъжд, който след няколко месеца щеше да се превърне в сняг.

Дълго време тя не проговори.

— Тогава — каза накрая Мелиса — ти никога не си ме обичал?

Той отвори уста да отговори, но в последния миг, независимо от решителността му, устните му произнесоха други думи:

— Нима някога съм го казвал? — Обърна се и излезе от стаята, преди тя да успее да каже нещо.

От другата страна на затворената врата не се чу никакъв звук.

Загрузка...