ШЕСТ

Когато Клетус и Арвид пристигнаха в резиденцията на Мондар, над веригата хълмове, заобикалящи Бакхала откъм вътрешността, се разнасяше тътенът на гръмотевица. Звукът беше някак по-плътен отколкото на Земята. Но над града небето беше чисто. Над покривите на сградите, разпрострели се до пристанището, жълтото слънце на Кълтис беше оцветило еднакво небето и морето в златисторозово.

Къщата на Мондар, заобиколена от различни видове местни и земни дървета и цъфнали храсти, беше разположена на малък хълм в източното предградие на града. Самата постройка беше от стандартни строителни елементи, комбинирани по оригинален начин, като беше обърнато повече внимание на функционалността, отколкото на външния вид. Но вътре ставаше ясно, че като се изключат основните форми, функционалното беше останало на заден план. Навсякъде личеше внимателна артистична намеса.

Твърдите бели блокове на строителните елементи, позлатени от залеза, не завършваха рязко на зелената поляна, а преминаваха в дървета, вътрешни дворове и полустаи, по чиито стени върху дървени решетки се виеха лози. Като слязоха от колата и минаха в една от тези външни структури, за Клетус и Арвид беше трудно да определят дали са вече в къщата или не.

Мондар ги посрещна в голяма просторна стая с три стени, четвъртата беше заместена от пълзящи растения. Поведе ги навътре, към една дълга широка стая с нисък таван, застлана с дебел килим и осеяна с удобни столове и канапета. Там вече имаше хора, сред които Мелиса и Ичан Кан.

— А Де Кастрис? — попита Клетус домакина.

— Тук е. Той и Патер Тен разговарят с мои познати от Екзотика. — Докато отговаряше, той ги поведе към малък бар в единия ъгъл на стаята. — Изберете си за пиене каквото искате. Сега трябва да се видя с едни хора, но по-късно бих искал да поговоря с вас, Клетус. Имате ли нещо против? Ще ви потърся веднага щом се освободя.

— Разбира се — отвърна Клетус и се обърна към бара. Арвид вече вземаше чашата с бира, която си беше поръчал.

— Сър, мога ли да ви взема…

— Не, в момента не искам нищо, благодаря — отказа Клетус. Огледа се наоколо и погледът му попадна върху Ичан Кан, застанал сам с чаша в ръка близо до един широк прозорец. — Стой наблизо, моля те, за да те намеря лесно, когато ми дотрябваш.

— Да, сър — отвърна Арвид.

Клетус се запъти към Ичан Кан. По-възрастният мъж погледна с каменно лице приближаващия се, явно с намерение да пресече всякакви разговори. Но след като позна кой идва, лицето му се отпусна — доколкото изобщо можеше да стане това.

— Добър вечер — поздрави Ичан. — Разбрах, че сте се срещнали с командващия си офицер.

— Новините бързо се разпространяват — усмихна се Клетус.

— Ние все пак сме военен пост — отбеляза Ичан. За момент отмести очи встрани, сетне отново го погледна. — Освен това дочух, че сте изказали някакво предположение за прехвърляне на партизани от Нова Земя през прохода Етер.

— Вярно е — потвърди Клетус. — Не смятате ли, че е вероятно?

— Много вероятно е, особено след като ме наведохте на тази мисъл — отвърна Ичан. — Между другото сдобих се с трите тома върху тактиката, които вече сте публикувал. Оказа се, че ги имат в екзотианската библиотека тук. Имах време да им хвърля само един бегъл поглед — очите му се срещнаха с очите на Клетус, — но ми се видя доста сериозна работа. Много сериозна… Макар да не съм съвсем сигурен, че ми стана ясна вашата тактика на грешките. Както забеляза Де Кастрис, сраженията са нещо по-различно от фехтовката.

— Да — съгласи се Клетус, — но принципът е приложим навсякъде. Да вземем за пример един прост тактически план, който се състои в привличане силите на врага там, където на пръв поглед е най-слабото място на вашата фронтова линия. Но когато го направят, вашият фронт отстъпва и ги вкарва в чувал, вие ги обкръжавате и ги притискате със скрити, превъзхождащи ги сили. — В това няма нищо ново — забеляза Ичан.

— Да — потвърди Клетус, — но да приложим тактиката на грешките към абсолютно същата ситуация. Само че този път с последователни контакти с врага вие го изкушавате със серия от малки победи, които на пръв поглед изглеждат лесни. Междувременно обаче с всеки следващ контакт го принуждавате да използва все повече сили. И накрая, когато хвърли най-голямата част от силите си в това, което предполага, че ще е още една лесна победа, вие превръщате този сблъсък в капан. Той установява, че неусетно сте го въвлекли в клопка, и се оказва отвсякъде обкръжен и останал изцяло във ваша власт.

— Хитро — Ичан се намръщи, — може би прекалено хитро…

— Двете империи Китай и Русия са използвали грубо подобие на тази тактика, примамвайки завоевателите дълбоко в териториите си, докато накрая нападателят разбира, че е прекалено далеч от базите си за снабдяване и подкрепления и е изцяло заобиколен от местния враг… Наполеон и отстъплението от Москва например.

— Все пак… — Ичан внезапно млъкна. Погледът му се отклони. Клетус се обърна и видя, че в стаята беше влязъл Дау де Кастрис. Високият, мургав и елегантен Министър на междузвездните работи на Коалицията стоеше до отсрещната стена и разговаряше с Мелиса.

Поглеждайки Ичан, Клетус забеляза, че лицето му беше станало студено и застинало като първата кора лед върху повърхността на дълбоко езеро в безветрен зимен ден.

— От дълго време ли познавате Де Кастрис? — попита го Клетус. — Вие и Мелиса?

— Всички жени го харесват. — Гласът на Ичан беше неприветлив. Погледът му остана закован върху Мелиса и Дау.

— Между другото… — Клетус спря и зачака. Ичан отмести с неохота поглед от двойката отсреща и отново го погледна.

— Исках да кажа — продължи Клетус, — че генерал Трейнър спомена нещо странно. Той каза, че тук, на Бакхала, няма никакви десантни части. Това ме изненада. Преди да дойда, прочетох някои неща за вас, дорсайците, и мислех, че курсът по парашутизъм влиза в подготовката на вашите наемници.

— Така е — сухо отговори Ичан. — Но генерал Трейнър, подобно на много други командири от вашия Съюз и от Коалицията, не мисли, че подготовката ни е достатъчно добра, и не разрешава на хората да извършват десанти — както и много други бойни действия.

— Хм — Клетус се намръщи. — Ревност? Или може би гледат на вашите наемници като на някаква конкуренция?

— Не бих казал — отговори Ичан хладно. — Естествено, ваше право е да имате собствено мнение. — Очите му показваха желание отново да се върнат на Мелиса и Дау.

— О-о, и още нещо исках да ви попитам — избърза Клетус. — В заповедите за назначение, които прегледах на Земята, имаше включени и няколко морски офицери, командировани като военноморски инженери — спомената беше речна и пристанищна работа. Но досега не съм видял никакви морски офицери.

— Командир Уефър Линет — отговори бързо Ичан, — облечен в цивилни дрехи, седнал е на канапето срещу нас, в другия край на стаята. Елате. Ще ви представя.

Клетус го последва по дългия наклон през стаята до едно канапе и няколко стола, където седяха половин дузина мъже и говореха. Сега се намираха на около една четвърт от разстоянието, което ги делеше преди от Мелиса и Дау, но все още бяха достатъчно далеч, така че не чуваха разговора им.

— Командире — произнесе Ичан, когато стигнаха до групата. Открая на канапето бързо се изправи мъж в средата на тридесетте. В ръката си продължаваше да държи питие. — Бих искал да ви представя полковник Клетус Греъм, току-що пристигнал от Земята и прикрепен към щаба на генерал Трейнър като експерт по тактиката.

— Щастлив съм да се запозная с вас, полковник — каза Уефър Линет, разтърсвайки ръката на Клетус със силно приятелско ръкостискане. — Измислете нещо друго за нас, освен да прочистваме речните устия и канали, и моите хора ще се влюбят във вас.

— Ще го направя — Клетус се усмихна. — Смятайте го за обещание.

— Чудесно! — отвърна ентусиазирано Уефър.

— Вие нали използвате онези големи подводни булдозери? — попита Клетус. — Мисля, че четох за тях преди около седем месеца в ежедневника на съюзническите войски.

— Да, „Марк V“ — лицето на Линет светна. — Имаме шест. Искате ли да се поразходите някой ден в един от тях? Те са чудесни машини. Бат Трейнър искаше да ги изкара от водата и да ги използва в джунглата. Те са по-добри от всичко, с което разполага, но не са конструирани за земна работа. Аз самият не можех да кажа „не“ на генерала, но настоях да получа директна заповед от Земята. За щастие те са му отказали.

— Ще се възползвам от поканата за разходка — благодари му Клетус. Ичан отново наблюдаваше Мелиса и Дау с каменно лице. Клетус откри в другия край на стаята Мондар да говор с две жени, които приличаха на съпруги на дипломати.

Погледът му сякаш притежаваше притегателна сила, защото екзотът се обърна към него, усмихна се и кимна. Клетус му кимна в отговор и се извърна пак към Уефър, който се беше впуснал в обяснения за начина на работа на „Марк V“ при дълбочина триста метра или в течения и приливи със скорост тридесет възела в час.

— Вероятно през следващите няколко дни ще бъда зает с работа извън града — обясни Клетус. — Но след това, ако по някаква причина остана тук…

— Можете да дойдете по всяко време — възкликна Уефър. — Точно сега работим на главното пристанище тук, в Бакхала. Само ми се обадете половин час предварително, за да мога да направя съответната подготовка, и елате на пристанището или направо в моя команден пост… Здравейте, Пълномощник. През някой от следващите дни полковникът ще дойде заедно с мен на „Марк V“.

Мондар се беше приближил, докато разговаряха.

— Това е хубаво — усмихна се екзотът. — Ще му е интересно. — Погледът му се прехвърли на Клетус. — Нали искахте да говорите с Дау де Кастрис? Той приключи за тази вечер разговорите си с моите сънародници. Ето го там, в другия край на стаята, с Мелиса.

— Да… виждам. Точно смятах да отида — отговори Клетус и се извърна към Уефър и Ичан. Ще ме извините ли, господа?

Тръгна си, обещавайки на Уефър да му се обади при първа възможност. Обърна се и забеляза, че Мондар докосна леко ръката на Ичан и го заговори.

Клетус се запъти накуцвайки към мястото, където Дау и Мелиса все още стояха заедно. Когато се приближи, и двамата се извърнаха и го погледнаха. Тъмните вежди на Мелиса леко се смръщиха. Но Дау се усмихна сърдечно.

— Е, полковник, чувам, че сте имали сериозно премеждие тази сутрин?

— Предполагам, че тук, на Бакхала, това не е нещо необичайно — отвърна Клетус.

Двамата се засмяха с лекота и слабата бръчка между очите на Мелиса изчезна.

— Извинете ме — обърна се тя към Дау. — Струва ми се, че татко иска да ми каже нещо. Вика ме. Ще се върна веднага.

Тя си тръгна. Погледите на двамата мъже се срещнаха и се заковаха един в друг.

— И така — започна Дау, — отново сте се проявили като герой — отбранявали сте се сам срещу цяла банда партизани.

— Не съвсем. Там беше и Ичан със своя пистолет. — Клетус внимателно наблюдаваше другия мъж. — Мелиса можеше да бъде убита.

— Да, наистина — съгласи се Дау — и щеше да бъде жалко.

— И аз мисля така. Тя заслужава нещо повече.

— Хората обикновено получават това, което заслужават — заяви Де Кастрис. — Дори и Мелиса. Но аз не мислех, че учените се занимават и с отделните личности.

— С всичко — отговори Клетус.

— Разбирам. Но с жонгльорство със сигурност. Знаете ли, че намерих бучка захар под средната чаша? Споменах го пред Мелиса и тя ми каза, че и под трите чаши сте поставили бучки.

— Признавам, че беше така — отвърна Клетус.

Двамата се изгледаха.

— Добър номер — каза Де Кастрис. — Но едва ли ще мине повторно.

— Не. Трябва винаги да е различно.

Де Кастрис се усмихна. Усмивката му приличаше по-скоро на озъбване.

— Не ми изглеждате много като човек, който живее в кула от слонова кост, полковник. Все ми се струва, че теорията харесвате по-малко, а действието повече, отколкото признавате. Кажете ми — очите му се присвиха присмехулно — ако се стигне до избор, няма ли да се изкушите да практикувате, вместо да проповядвате?

— Без съмнение — отвърна Клетус. — Но се предполага, че човек, отдаден на призванието си на учен, е и идеалист. А в по-далечно бъдеще, когато тези нови светове ще са свободни да поемат съдбата си в свои ръце без намесата на Земята, теориите на един човек могат да окажат по-продължителен и полезен ефект, отколкото практиката.

— Вие споменахте това, когато бяхме на кораба. Как Съюзът и Коалицията ще престанат да влияят върху светове като Кълтис? Все още ли продължавате да говорите така спокойно за тези неща и сега, когато началниците ви са наоколо?

— Съвсем спокойно — отговори Клетус. — Никой от тях няма да повярва, поне не повече от вас.

— Да. Наистина аз не ви вярвам. — Де Кастрис взе една винска чаша от малката маса, до която беше застанал, вдигна я за момент към светлината и я завъртя между палеца и показалеца си. После свали чашата и погледна отново Клетус. — Но ще ми бъде интересно да чуя как мислите, че ще стане това.

— Възнамерявам да помогна малко за промяната.

— Така ли? — Де Кастрис изглеждаше изненадан. — Не съм ви чувал да споменавате, че разполагате с парични средства, войски или политическо влияние. Аз например имам всички тези неща, което ме поставя в много по-силна позиция. Ако бях убеден, че може да се извърши огромна промяна — в моя полза, разбира се, — щях да бъда заинтересован да променя нещата, които предстоят да станат.

— И двамата можем да опитаме.

— Нямам нищо против. — Де Кастрис вдигна чашата, поглеждайки над нея към Клетус. — Но вие не ми казахте как ще го направите. Аз ви казах какви са оръжията ми — пари, въоръжени части, политическа сила. А вие какво имате? Само теории?

— Понякога и теориите са достатъчни — отвърна Клетус.

Де Кастрис поклати бавно глава. Остави чашата върху масата и изтри леко върховете на пръстите си, като че ли искаше да ги изчисти от нещо лепкаво.

— Полковник — каза той тихо, — вие или сте нов тип агент, който Съюзът иска да ми пробута — а това ще установя веднага щом се свържа със Земята, — или сте някакъв странен луд. В този случай събитията сами ще се погрижат за вас, и то не по-късно, отколкото установяването на факта дали сте агент.

Изгледа продължително Клетус, а той посрещна погледа му с безизразно лице.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа — продължи Де Кастрис, — че все повече ми приличате на луд. Това е твърде лошо. Ако бяхте агент, щях да ви предложа по-добра работа от тази, която имате в Съюза. Аз обаче не искам да наемам луд човек — той ще бъде прекалено непредсказуем, съжалявам.

— Но ако се окаже, че съм един успяващ луд?…

— Това ще е друго нещо. Ала човек едва ли може да разчита на това. Така че всичко, което мога да ви кажа, е, че съжалявам. Надявах се, че няма да ме разочаровате.

— Изглежда, че имам навика да разочаровам хората — отвърна Клетус.

— Също както сте решили да рисувате, вместо да постъпите в академията, а след това сте изоставили рисуването заради военния живот — промърмори Де Кастрис. — И аз съм разочаровал хората в моя живот. Имах много чичовци и братовчеди, пръснати из Коалицията — всички преуспяващи мениджъри, бизнесмени, също като баща ми. Но аз избрах политиката — той млъкна,когато Мелиса се присъедини към тях.

— Не беше нещо важно… О, Клетус — обърна се тя към него, — Мондар каза, че ако искате да го намерите, той ще бъде в работния си кабинет. Това е отделна постройка отвън, зад къщата.

— Откъде трябва да мина? — попита Клетус.

Тя му посочи един сводест изход в отсрещния край на стаята.

— Излезте оттам и завийте наляво. Коридорът води до врата, от която се излиза в градината. Постройката, където е кабинетът му, е веднага зад нея.

— Благодаря.

Той намери коридора, както му го беше описала Мелиса, и по него излезе в градината. Тя представляваше терасирана площ с пътеки, които стигаха до редица от дървета. Върховете им се огъваха рязко под напора на горещия влажен вятър на фона на небе, изпълнено с лунна светлина и разпокъсани облаци. Нямаше следа от постройка.

Докато се колебаеше, Клетус зърна слабо проблясване между дърветата и тръгна през градината. Пресече тясната редица дървета и се озова на открито пред една подобна на гараж постройка с нисък покрив, която така се сливаше с растителността около нея, че сякаш беше наполовина потънала в земята. През ниските, покрити с дебели завеси прозорци се процеждаше светлинката, която беше забелязал преди това. Вратата се отвори безшумно при приближаването му. Той пристъпи вътре и тя се затвори зад него. Спря инстинктивно.

Озова се в стая, потънала в мека, но ясна светлина. Приличаше повече на библиотека, отколкото на кабинет, въпреки че имаше нещо и от двете. Въздухът беше с особен вкус, леко разреден, сух и чист като на висок планински връх. Върху рафтовете за книги, покриващи и четирите стени, имаше изненадващо богата колекция от старомодни печатни томове. Пулт за информация и система за ползване на библиотеката заемаха единия ъгъл на стаята. Но Мондар беше седнал далеч от тези устройства, върху един бял стол без облегалка, с вдигнати и кръстосани пред него крака, като Буда в поза лотус.

Нямаше нищо друго необичайно. Още докато минаваше през вратата обаче едно дълбоко, инстинктивно предупреждение изкрещя в него и го спря на прага. Почувства трептящо напрежение да изпълва въздуха в стаята — усещане за голяма, невидима сила, която в момента е в деликатно временно равновесие. За секунда като че ли загуби съзнание.

Сетне погледът му се проясни. За един мимолетен, но сякаш безкраен миг той видя това, което беше в стаята — а и което го нямаше.

Възприеманото от очите му беше като две версии на една и съща сцена. В нея Мондар не седеше на стола, а се носеше в поза лотус на няколко сантиметра над седалката. Пред и зад него се разстилаше непрекъсната поредица от двойни образи, прозрачни, но отчетливи. И докато близките бяха негови двойници, по-отдалечените имаха различни лица — пак от Екзотика, ала на други мъже, на други Пълномощници. Те се стелеха пред и зад него и се губеха в далечината.

Клетус забеляза и собствените си изображения, които сякаш излизаха от него. Предните можеше да види, а онези, които бяха отзад, усещаше. Пред него стоеше Клетус с две здрави колена, следващите двама бяха различни, по-едри мъже. Но през всички минаваше обща нишка, свързваше пулсовете на техния живот с неговия и продължаваше в обратна посока през него до един мъж без лява ръка, нататък и нататък, през живота на всички зад него, докато накрая свършваше с могъщ стар човек в доспехи, възседнал бял кон, с жезъл в ръка.

Но това не беше всичко. Стаята беше изпълнена със сили и живи напрежения, идващи от големи разстояния и фокусирани в тази точка. Като нишки от златна светлина те свързваха всички заедно — някои от изображенията на Клетус с тези на Мондар и дори Клетус с Мондар и Мондар с него. През единствения момент, докато очите на Клетус възприемаха сцената, те двамата и техните изображения — предшестващи и следващи ги, висяха втъкани в гоблен от тази вътрешносвързана светлинна структура. Мондар рязко извърна поглед към Клетус и гобленът с изображенията изчезна. Стаята стана нормална.

Очите на Мондар блестяха като два сапфира, осветени отвътре със светлина, идентична по цвят и строеж с нишките, които като че ли изпълваха въздуха между двамата мъже.

— Да — изрече той. — Аз знаех… почти от мига, когато ви видях за пръв път в трапезарията на междузвездния кораб. Знаех, че притежавате потенциал. Дори и само като част от философията ни да печелим привърженици за идеята или да вербуваме новобранци по обикновения начин, от тази минута нататък щях да се опитам да ви обърна в нашата вяра. Говорихте ли с Дау?

Клетус се взря в гладкото лице и сините очи срещу него и бавно кимна.

— С ваша помощ. Наистина ли беше необходимо да викате Мелиса? Ние можехме да говорим и в нейно присъствие.

— Исках да му предоставя всички предимства — отвърна Мондар с блеснали очи. — И във вас да не остане никакво съмнение, че той е готов да наддава за вас толкова, колкото поиска… Предложи ви работа при него, нали?

— Каза ми, че не би могъл, не и на един интересен луд. От което разбрах, че изключително силно желае да наеме такъв.

— Разбира се, че желае — съгласи се Мондар. — Но той ви иска само за това, което можете да направите за него. Не се интересува какво можете да направите за себе си. Клетус, знаете ли как сме се появили ние, екзотите?

— Да. Прочетох го, преди да подам молба да бъда прехвърлен тук. Моят източник — Асоциацията за изследване и развитие на екзотианските науки, сочи, че вие сте се развили в началото на двадесет и първи век от един култ към черната магия, наречен Братство Чантри.

— Вярно е — кимна Мондар. — Братството е рожба на мозъка на един мъж на име Уолтър Блънт. Той бил изключителен човек, Клетус, но като повечето хора на своето време не можал да приеме факта, че неговите привърженици се разпръснали върху много светове, отдалечени на светлинни години един от друг в междузвездното пространство. Вероятно вие познавате историята на този период така добре, както и аз — как този първи, инстинктивен, вкоренен страх от пространството извън Слънчевата система намерил израз в серия кървави социални бунтове. Създал условия за размножаване на различни общества и култове на хора, опитващи се да се настроят психически към дълбокото, подсъзнателно усещане за уязвимост и нищожност. Блънт бил борец и анархист. Неговият отговор бил революция…

— Революция? — изненада се Клетус.

— Да. В буквалния смисъл на думата — потвърди Мондар. — Блънт искал да унищожи част от съществуващата материална действителност с използване на примитивни физически средства. Той нарекъл това, което искал да направи, „съзидателно унищожение“. Призовавал хората: „Унищожавай!“ Но не успял да доведе дори най-ревностните неврастеници до емоционален срив. А след това бил свален като ръководител на Братството от млад минен инженер, загубил ръката си при един инцидент в мината…

— Загубил ръката си? — прекъсна го рязко Клетус. — Коя ръка?

— Лявата. Да, мисля, че лявата липсваше — отговори Мондар. — Защо?

— Нищо. Продължавайте.

— Името му било Пол Формейн…

— Форт Мейн? — Клетус го прекъсна повторно.

— Без т — отговори Мондар. — Ф-о-р-м-е-й-н. — Той го произнесе по букви, поглеждайки с любопитство Клетус. — Защо толкова ви заинтересува това, Клетус?

— Само съвпадение. Казахте, че бил с една ръка, следователно другата би трябвало да е с прекалено развита мускулатура, за компенсация. А името му звучи също като Форт Мейн — така френските нормани наричали политиката си към победените англичани, след като завладели Англия през единадесети век2. Форт Мейн буквално означава „силна ръка“. Това била политика на използване на всякаква сила, за да държат в подчинение местното английско население. Казвате, че той поел ръководството на Братството, след като свалил Блънт?

— Да. — Мондар се намръщи. — Виждам съвпадението, Клетус, но не разбирам защо е толкова важно за вас.

— Може и да не е. Продължавайте. Формейн поел ръководството на Братството и основал вашата Екзотианска асоциация.

— За да го направи, му се наложило почти да унищожи Братството — продължи Мондар. — Но го направил. Той променил неговата цел от революция в еволюция. Еволюцията на човека, Клетус.

— Еволюция — Клетус повтори замислено думата. — Значи,, вие не смятате, че човечеството е завършило еволюцията си? Тогава какво следва?

— Ние, разбира се, не знаем — отвърна Мондар, скръствайки ръце в скута си. — Може ли маймуната да си представи човека? Но сме убедени, че семената на по-нататъшната еволюция са живи в човека — дори още да не са покълнали. Ние, екзотите, сме се посветили на тяхното търсене и на защитата им, когато ги открием, за да могат да разцъфнат и израснат, докато накрая еволюиралият човек стане част от нашата общност.

— Съжалявам — Клетус поклати глава. — Боя се, че от мен няма да излезе добър екзот, Мондар. Аз си имам своя работа.

— Но това е част от твоята работа, а твоята работа е част от това! — Мондар се наведе напред и разтвори ръце. — Ние не оказваме насилие върху нашите членове. Всеки един работи за бъдещето по начина, който смята за най-добър. Всичко, което искаме, е, когато общността има нужда от нечии умения, той да й ги предостави. В отговор тя му предлага своите умения, за да го направи по-добър физически и умствено. Така той ще бъде от по-голяма полза за своята работа. Ти познаваш възможностите си, Клетус. Помисли си какви ще станат, ако на твое разположение е всичко, на което можем да те научим.

Клетус отново поклати глава.

— Ако сега ни откажеш — настоя Мондар, — това ще говори лошо за теб, Клетус. Значи в теб съществува несъзнателен стремеж да тръгнеш по пътя на Де Кастрис — да се оставиш в плен на желанието да манипулираш непосредствено хора и ситуации, вместо да се занимаваш с нещо много по-ценно, но не толкова възбуждащо — да се бориш за откриване на начини, които биха могли да изведат хората над и извън манипулациите.

Клетус се засмя малко мрачно.

— Кажете ми вярно ли е, че вие, екзотите, не носите и не използвате оръжие дори и за самозащита? И затова наемате хора като дорсайците или сключвате договори с политически групи като Съюза, за да ви защитават?

— Да, но не заради онова, което повечето хора си мислят, Клетус — бързо отвърна Мондар. — Ние нямаме никакви морални възражения срещу сраженията. Просто емоциите, които те пораждат, влияят върху ясното мислене, затова хора като мен предпочитат да не носят оръжие. Ние обаче не оказваме натиск върху нашите привърженици да се съобразяват с това. Ако искаш да продължиш своя труд върху военната тактика или дори да носиш оръжие…

— Мисля, че не ме разбрахте — прекъсна го Клетус. — Нещо, което каза Ичан, ме накара да се замисля. Спомняте ли си, след като се преобърна колата тази сутрин, той ви посъветва да не се оставяте партизаните да ви пленят жив? Вие отговорихте, че винаги можете да умрете. „Никой друг, казахте, освен мен не може да заповядва на това тяло.“

— А ти смяташ, че самоубийството е също форма на насилие…

— Не — отговори Клетус, — опитвам се да ви обясня защо от мен никога няма да стане екзот. Със спокойствието си пред вероятните мъчения и необходимостта да се самоубиете вие демонстрирахте форма на коравосърдечие — към вас самия. Това е само едната страна на въпроса. Вие, екзотите, сте изключително безмилостни към всички хора, защото сте философи, а по принцип философите са безмилостни.

— Клетус! — Мондар поклати глава. — Разбираш ли какво говориш?

— Естествено — отвърна спокойно Клетус. — И вие го разбирате. Учението на философите само по себе си може и да е човечно, но теорията, която стои зад него, не познава съжалението — ето защо пътят на техните последователи винаги е бил постлан с кръвопролития и нещастия. Повече кръв е била пролята от войнствените привърженици на проповедниците на промяна, отколкото от която и да е друга група хора през цялата история на човечеството.

— Нито един екзот не пролива кръв — възрази меко Мондар.

— Не, не пряко — отвърна Клетус. — За постигане на бъдещето, за което мечтаете, чрез разрушаване на настоящето такова, каквото е сега. Можете да разправяте, че целта ви е променена — от революция в еволюция, но вашият стремеж все още е унищожението на това, което имаме сега, за да се отвори място за нещо различно. Действията ви за разрушаване на настоящето — а за тази цел е нужно коравосърдечие, което не ми е присъщо — ето с това не мога да се съглася.

Той млъкна. Мондар го погледа в очите и задържа погледа си задълго.

— Клетус — обади се накрая, — можеш ли да бъдеш толкова сигурен в себе си?

— Да, страхувам се, че мога. — Клетус се обърна и тръгна към вратата. Постави ръка върху бутона и се извърна.

— Въпреки това ви благодаря, Мондар. Вие и вашите екзоти може би ще тръгнете по моя път, но аз няма да тръгна по вашия. Лека нощ.

Той отвори вратата.

— Клетус — прозвуча гласът на Мондар зад него, — ако сега ни откажеш, правиш го на свой риск. Мисля, че не разбираш какви големи сили са замесени в това, което искаш да постигнеш.

Клетус поклати глава.

— Лека нощ — повтори и излезе.

Връщайки се в стаята, където беше оставил Арвид, той намери младия лейтенант и му каза, че си тръгват. Когато стигнаха до паркинга и Клетус отвори вратата на въздушната им кола, небето сякаш се раздра от страхотни светкавици и гръмотевици и върху тях се изсипа дъжд, тежък като градушка.

Те бързешком се вмъкнаха в колата. Дъждът беше леден. Само за няколко секунди саката им да подгизнаха и залепнаха за раменете им. Арвид запали двигателя и се издигнаха.

— Като че ли всички дяволи са на свобода тази нощ — промърмори той, докато се насочваха обратно към града. Сетне стреснато погледна седящия до него Клетус.

— А защо ли казах това? — попита той и след като в продължение на една секунда Клетус не му отговори, Арвид си отговори сам.

— Въпреки това — каза почти на себе си — наистина е така.

Загрузка...