Тактика на грешките

ПЕТНАДЕСЕТ

Когато дойде на себе си — може би само след секунда, — лежеше превит върху земята, а болното му коляно беше подгънато под него. Главата му звънтеше, но иначе се чувстваше добре.

Седна, все още разтреперан, и с двете си ръце внимателно започна да изправя ударения крак. Болката се засили, като заплашваше отново да изпадне в безсъзнание.

Пребори се с притъмняването. Пухтейки, се облегна назад върху пъна и се опита да нормализира дишането си, използвайки техниката за самоконтрол. Постепенно болката в коляното намаля и дишането му се успокои. Сърцето му започна да бие по-бавно. Той се концентрира върху отпускане на цялото тяло и изолиране на нараненото коляно. След малко усети как се понася и го обзема познатото състояние на откъсване от действителността. После се наведе, бавно опъна коляното, повдигна крачола и го заопипва.

Беше започнало да се подува, но пръстите му не можеха да определят дали е наранено по-сериозно. Усещаше болката някъде отдалеч, зад стената на притъпеното му съзнание. Хвана се за дънера, прехвърли цялата си тежест върху другия крак и бавно се изправи.

Опита предпазливо да прехвърли част от тежестта върху болния крак. Той издържа, но усети такава слабост, която не вещаеше нищо добро.

За момент му мина мисълта да използва колана, да се издигне над върховете на дърветата и да стигне до реката. Сетне обаче я отхвърли. Не можеше да рискува още едно лошо приземяване върху болното коляно, а да попадне в реката при това течение също не беше разумно. Щеше да се наложи да плува, а това можеше да извади коляното му извън строя.

Разкопча колана за скокове и го остави да падне на земята. Освободен от тежестта му, подскочи върху здравия си крак към най-близката фиданка. С пистолета си отряза около два метра от стъблото. Изчисти клончетата и се сдоби с груба тояга за подпиране. С нейна помощ заподскача към реката. Най-после достигна брега на сивата вода. Извади подвижния телефон, нагласи го за предаване на разстояние сто метра и повика Уефър на вълната на флота.

Той отговори и няколко минути по-късно масивното туловище на един „Марк V“ се показа над водата на около десет метра от него.

— А сега какво? — попита Уефър, след като помогнаха на Клетус да се качи на борда и го отведоха в залата за управление. Седна на стола, който му дадоха, и внимателно протегна напред болния си крак.

— Имам една рота хора, по половин от двете страни на реката, които ще ни срещнат тук след около… — Клетус погледна часовника си — половин час. Искам „Марк V“ да ги качи и да ги отведе под вода до долния край на града. Ще можеш ли да отделиш една от вашите машини? Между другото докъде стигна нивото на водата?

— Справяме се добре — отговори Уефър. — На твоите хора ще се наложи да газят вода до колене, когато пристигнат в долния край на града. Дай ни още час и с останалите две машини ще имаш реката толкова дълбока, колкото искаш. Така че няма проблеми да отделя един „Марк V“ и да го използваме като ферибот.

— Чудесно — отвърна Клетус. Той замина за града с последните дорсайци. Както каза Уефър, водата по улиците в този край беше дълбока до коляно. Клетус влезе, накуцвайки, в командната стая на щаба на дорсайците. Ичан Кан го посрещна.

— Седнете, полковник — поведе го той към един стол срещу големия екран. — Какво става с реката? Трябваше да отведем всички цивилни в най-високите сгради.

— Накарал съм Уефър с няколко от неговите подводни булдозери да повишат нивото й. Ще ви запозная с подробностите по-късно. А сега ми кажете как вървят нещата тук? — Засега нищо друго, освен откъслечни изстрели от предните разузнавачи на новоземляните — отвърна студено Ичан. — Вашата идея с онези пясъчни укрепления свърши добра работа. Мъжете в тях ще са на сухо, удобно разположени, докато противникът ще трябва да шляпа през водата.

— Може да ни се наложи да излезем от окопите и да пошляпаме и ние. Доведох ви почти двеста души. Мислите ли, че можете да организирате атака с тях заедно с онези, които имате?

Лицето на Ичан никога не изразяваше каквито и да било емоции. Погледът, който хвърли сега към Клетус, беше най-голямата емоция, проявена от него.

— Атака? — повтори той като ехо. — Две роти и половина, най-много три срещу шест или седем батальона?

Клетус поклати глава.

— Казах да организирате атака. Не да я проведете. Това което искам, е да ужилим двата предни фронта на новоземляните, за да ги накараме да спрат и да съберат повече хора, преди да продължат срещу нас. Мислите ли, че ще можем да се справим с това?

— Хм-м — Ичан попита с пръсти мустаците си. — Нещо такова… да, мисля, че е възможно.

— Добре. Ще можете ли да ме свържете с Марк Додс с картина и звук?

— Имаме отворен канал — отговори Ичан. Пресече стаята и се върна с полеви телефон.

— Тук е полковник Кан. Полковник Греъм иска да говори с полковник Додс.

Той подаде телефона на Клетус. В същия момент екранът оживя и се появи лицето на Марк, а зад него се виждаше екранът на самолета.

— Сър? — Марк погледна Клетус. — Вие сте в града?

— Точно така. Заедно с хората, които изпратихте да се срещнат с мен. Можете ли да ми покажете екрана на борда?

Марк се отмести и екранът зад него изпълни екрана на телефона. Подробностите бяха прекалено дребни, но Клетус можа да види, че двете части на вражеската армия се срещаха в пясъчната равнина, която започваше там, където се събираха бреговете на двете реки и завършваха в V-то, насочено към града. Зад разузнавачите напредващият основен фронт на новоземляните се намираше на по-малко от половин миля от предните отбранителни позиции на дорсайците. Дори и в този момент отбраняващите града можеха вече да стрелят по врага.

— Имам хора по височините по целия път на противника — обясняваше Марк — и поне две роти с лъчево оръжие в подножието на стръмнините, които стрелят по ариергарда им.

— Изтеглете обратно тези две роти — нареди Клетус. — Няма смисъл да рискуваме хората, щом не е належащо. И искам да кажете на другите по височините да останат там, но да намалят огъня. Нека го правят постепенно, малко по малко, и накрая да стрелят, колкото да им напомнят, че сме все още там.

— Да ги изтегля? — повтори Марк. Лицето му отново се появи върху екрана, този път намръщено. — И да намаля огъня? Но какво ще стане с всички вас долу в града?

— Ще атакуваме — отвърна Клетус.

Марк замълча, вперил поглед в екрана. Мислите му бяха толкова ясни, като че изписани във въздуха пред него. На него, с повече от три хиляди души, му нареждаха да се въздържа и да не заплашва гърба на вражеските сили, които наброяваха шест хиляди, за да не рискува напразно. Междувременно Клетус с по-малко от шестстотин души планираше атака срещу челната колона на врага.

— Доверете ми се, полковник — изрече меко Клетус в микрофона. — Не казах ли преди седмица, че смятам да премина през това сражение с възможно най-малко жертви?

— Да, сър… — изрече Марк неохотно, все още неубеден.

— Тогава направете каквото ви казах. Не се безпокойте. Играта още не е свършила. Нека вашите хора да намалят огъня, но им кажете да са нащрек. Ще имат по-големи възможности да използват оръжието си по-късно. Той прекъсна връзката и подаде телефона на Ичан.

— Добре. А сега да се погрижим за атаката.

Тридесет минути по-късно Клетус заедно с Ичан пътуваха в една бойна кола, която се плъзгаше върху въздушната си възглавница двадесет сантиметра над водата, дълбока до глезените дори и в този горен край на града. Виждаше първата редица от атакуващите дорсайци — придвижваха се напред, използвайки всяка къща и дърво за прикритие. Точно пред Клетус, в средата на пулта за управление, имаше малък екран, захранван дистанционно с информация от екрана в командната зала на щаба на Ичан. Той показваше новоземляните, разположени в основата на вертикалната стена от камъни и пръст, където се събираха отвесните склонове на двете реки. Простираха се на около шестстотин метра и образуваха остър ъгъл, свързващ склоновете с обширната площ на платото, върху което беше построен градът.

На екрана не можеше да се прецени ширината на тази площ. Истинските й размери се губеха под пластовете спускаща се по склоновете вода, там, където преди бяха отсрещните брегове на двете реки. Невъзможно бе да се прецени къде тази сива течаща маса е дълбока до глезените и къде дълбочината й е достатъчна да се промъкне незабелязан „Марк V“. Клетус беше предупредил атакуващите мъже да се държат настрана от центъра на врага, за да избягнат по-дълбоките води, където течението ще ги отвлече.

Атакуващите спряха зад прикритието на последните къщи и стегнаха редиците си. Врагът беше само на неколкостотин метра.

— Добре — каза Клетус в бойния телефон. — Тръгвайте!

Първата вълна се надигна от прикритията си и се понесе бегом напред на зигзаг. Зад тях останалите, както и тези в укрепленията, също откриха огън по врага.

Новоземлянските войски, които се намираха все още на сухо, върху една височина в подножието на склоновете, изумено се взираха в невероятната гледка — въоръжени с автомати мъже тичат към тях сред пръски вода. Преди да се осъзнаят, първата вълна се беше скрила зад всевъзможни прикрития и към тях се носеше втора.

Едва когато се понесе третата вълна, новоземляните се опомниха. Но огънят на атакуващите и от окопите вече беше покосил редиците им. Изненадата им почти прерасна в паника. Бяха останали с впечатлението, че силите в града, способни да окажат съпротива, са нищожни и след няколко елементарни престрелки всичко ще свърши. Вместо това бяха атакувани от много повече дорсайци, отколкото предполагаха. Предната им линия се огъна и започна да отстъпва, притискайки тези отзад, които се бяха струпали, опитвайки се да разберат какво става.

Объркването увеличи паниката. Новоземлянските войски никога преди не бяха влизали в разгърната битка независимо от модерните си оръжия, с които ги беше снабдила Коалицията. Ето защо изгубиха самообладание и започнаха да правят това, което нито един разумен войник не би направил. На места откриха огън с лъчеви оръжия срещу атакуващите.

При първия допир на енергийните лъчи с плитката вода се вдигнаха облаци пара — и само след миг настъпващите дорсайци бяха много добре прикрити, като че ли новоземляните бяха пуснали специално за тях димна завеса.

При това паниката в предния фронт на противника прерасна в бягство. Тези най-отпред се обърнаха и се опитаха да си пробият път през задните редици.

— Връщайте се! — заповяда по телефона Клетус на атакуващите дорсайци. Защото независимо от временната защита на парата, която ги обгръщаше, той виждаше, колкото и неясен да беше образът на екрана, че те бяха в опасна близост до голяма маса вражески войници. — Връщайте се обратно! В града! Изпълнихте си задачата!

Все още скрити зад парата, дорсайците се оттеглиха. Преди да стигнат прикритието на първите къщи, мъглата се разнесе. Но предният фронт на новоземляните беше в пълен хаос и само няколко случайни изстрела сподириха атакуващите, преди да се приберат.

Клетус се върна в щаба. Тромаво се измъкна от колата, чиято въздушна възглавница я държеше над водата, минаваща вече двата метра. Предните стъпала на главния вход на сградата бяха залети. Направи голяма крачка, за да стъпи на прага, и се запъти, куцайки уморено, към командната зала.

Беше толкова изтощен, че се препъваше. Един от по-младите офицери протегна ръка да го подкрепи, но Клетус му махна да се отдръпне. Влезе треперейки в стаята. Ичан извърна поглед от екрана към него.

— Добра работа, сър — изрече той бавно и меко. — Блестящо изпълнение.

— Да — отвърна с натежал глас Клетус, прекалено изморен, за да скромничи. На екрана пред него новоземляните бавно възстановяваха реда си. Сега представляваха гъста група в подножието на склоновете. — Всичко свърши.

— Все още не — отвърна Ичан. — Вече ще можем да ги задържим за известно време.

— Да ги задържим ли? — Стаята като че ли се завъртя пред пламналите очи на Клетус. — Няма какво да ги задържате. Казах, че всичко свърши. Ние победихме.

— Победихме?

Като през мъгла Клетус забеляза, че Ичан се беше втренчил с учудване в него. Малко тромаво успя да стигне до най-близкия стол и се отпусна върху него.

— Кажете на Марк да не ги оставя да се изкачат върху склоновете, освен ако не се предадат — чу се той да казва като от много далеч. — Ще видите…

Той затвори очи и усети, че потъва като камък в тъмнината. Гласът на Ичан едва стигна до него.

— …Лекар, тук! — крещеше той. — По дяволите, побързайте!

Така се случи, че Клетус пропусна последното действие от сражението при Двете реки. От момента, когато новоземляните се паникьосаха от атаката на дорсайците под негово командване, неприятностите започнаха да преследват шестхилядната армия на Нова Земя. Отне им повече от половин час да възстановят реда си и да се подготвят за ново настъпление към града. Но през цялото време благодарение на машините на Уефър нивото на реката се издигаше. Стигна над коленете и те усещаха как ги сграбчва студената ръка на страха.

А пред тях очевидно имаше повече дорсайски части, отколкото им бяха казали. Или поне достатъчно, за да не се поколебаят да ги атакуват. Да продължат напред означаваше, че може да се окажат в капан. Освен това, напредвайки, щеше да им се наложи да газят във вода, която продължаваше непрекъснато да се покачва. Дори и офицерите им се почувстваха несигурни — а се знае, че предпазливостта е най-добрата черта на храбростта. Беше издадена заповед за отстъпление.

Армията на Нова Земя се раздели отново на две и започна да се изтегля назад, през долините на реките, откъдето бяха дошли. Но при отстъпването им същият път се оказа по-тесен и скоро най-отдалечените от склона войници се озоваха изведнъж в дълбока вода и течението започна да ги отнася.

Колкото повече войници попадаха в главното течение на реката, ритайки, пляскайки и викайки за помощ, толкова по-голяма паника се надигаше в ротите, които стояха на плиткото. Те започнаха да се блъскат, за да стигнат до височината. Много скоро организацията им се разпадна. Само след минути войниците започнаха да се откъсват от строя и един по един да се катерят по склоновете.

В този момент Марк, следвайки предишните заповеди на Клетус, даде нареждане на дорсайците, залегнали най-отгоре на склоновете, да открият огън срещу бягащите от надигащата се вода. И всичко свърши, с изключение на виковете.

Дори не им се наложи да извикат на новоземляните да се предадат. Обхванатите от паника униформени мъже захвърляха оръжието си и се закатериха с вдигнати ръце. Отначало само няколко, а след това на тълпи. Когато слънцето докосна западния хоризонт, повече от шест хиляди войници — както се разбра след това, седемдесет процента от армията на Нова Земя — станаха пленници на дорсайците.

Но Клетус, все още в безсъзнание, не разбра нищо. Извиканият от Бакхала ортопед, специалист по протези, се изправи с мрачно лице след прегледа на подутото коляно.

— Как е, докторе? — попита остро Ичан Кан. — Ще се оправи, нали? Лекарят поклати глава и погледна сериозно Ичан.

— Не, няма. Ще трябва да ампутираме крака над коляното.