ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ

Совалката, с емблема на Екзотика върху металната стена, получи без проблем разрешение за кацане на площадката във Форали. Но когато излязоха заедно с Мондар, Клетус беше веднага обезоръжен от компетентно изглеждащи войници в униформи на Коалицията с бели ленти на обединените сили на Съюза и Коалицията върху десните ръкави, които явно бяха ветерани. Същите войници го преведоха през града, където не се виждаше никой от местните жители, а само окупаторите, до един военен самолет, който ги закара до къщата на Греъм.

Информацията за тяхното пристигане ги беше изпреварила. Придружиха ги до вратата на трапезарията, набутаха ги вътре и затвориха след тях. Там бяха седнали Мелиса и Ичан, с напитки, към които очевидно не проявяваха голям интерес. Те седяха сковано и неестествено като декор, на който да изпъкне Дау деКастрис, елегантен, в своята сиво-бяла униформа, застанал до бара в отдалечения край на стаята, също с питие в ръката.

На отсрещната стена стоеше Свахили също в униформа на Коалицията, с тежка лъчева пушка.

— Здравей, Клетус — каза Дау. — Очаквах да те намеря тук, когато се приземих. Изненадан съм, че пристигна след като си видял моите кораби на орбита. Или може би си смятал, че не сме успели да окупираме целия Дорсай?

— Знам, че сте го направили — отговори Клетус.

— Но въпреки това си дошъл? Аз не бих го направил. — Дау отпи от питието си. — Или може би си дошъл да се предложиш вместо свободата на Дорсай? Ако е така, постъпил си глупаво. Аз и без това ще го освободя. Всичко което направи е, че ми спести неприятностите да те преследвам по целия свят. Знаеш, че ще трябва да те отведа на Земята.

— Сигурен съм — каза Клетус. — За да бъда изправен пред съд, който ще завърши със смъртна присъда. Която можеш да замениш с доживотен затвор — след което ще ме затворят някъде и най-вероятно безшумно ще изчезна.

— Точно така — отбеляза Дау.

Клетус погледна часовника на ръката си.

— Колко време измина от момента, в който вашите екрани уловиха кораба, с който пристигнах? — попита той.

— Около шест часа. — Дау остави напитката си и се изправи. — Не ми казвай, че си дошъл тук с надеждата, че ще те освободят? Може би шепата офицери, които беше оставил тук, да имат екран и да са уловили твоето пристигане. Но Клетус, ние ги преследваме по двадесет и четири часа на ден от момента, в който кацнахме. Те са прекалено заети да бягат, за да се притесняват за теб, дори и да имаха достатъчно сили и оръжие, за да предприемат нещо.

Той погледна втренчено Клетус за секунда.

— Въпреки това — каза той, обръщайки се към Свахили — няма да поемаме никакви рискове. Върви и кажи на местния командващ, да огради с кордон летището за совалки във Форали. И нареди една совалка да дойде от корабите. Ще качим Греъм на борда колкото може по-бързо. — Той отново погледна към Клетус. — Няма да си позволя да те подценя точно сега.

Свахили излезе, като подаде преди това пушката си на Дау.

— Ти никога не си престанал да ме подценяваш. И точно това те доведе тук — каза Клетус.

Дау се усмихна.

— Да. Това което казвам е пълната истина — продължи Клетус. — Имах нужда от лост за да променя историята и се спрях на теб. От момента, в който седнах на твоята маса на кораба, аз се заех със задачата да те накарам да се включиш в играта.

Дау облегна ръката, с която държеше оръжието, върху бара, като продължаваше да държи под прицел Клетус.

— Отдалечи се от него, Мондар — каза той на екзота, който през цялото време стоеше малко зад Клетус. — Не бих могъл да предположа, че би се жертвал, за да му дадеш възможност да се измъкне, но няма защо да рискувам.

Мондар се измести.

— Продължавай, Клетус — каза Дау. — Разполагаме с още малко време, докато чакаме. Не вярвам изобщо на това, което казваш, но ако си имал и най-малката възможност да ме манипулираш, бих искал да го узная.

— Няма много за казване. Започнах с това, че привлякох вниманието ти към мен. После ти показах военния си гений. След това започнах да създавам име за себе си сред новите светове, знаейки, че това ще ти даде идея — идеята, че би могъл да използваш това, което правех, като извинение за това, което сам искаш.

— И какво беше това? — Пушката в ръката на Дау не трепваше.

— Личен контрол върху Съюза и Коалицията — и чрез тях върху новите светове — отговори Клетус. — Ти нарече моя успех заплаха за Съюза и Коалицията и успя да ги убедиш да обединят силите си под твое командване. След като пое командването реши, че единственото което трябва да направиш е, така да разпръснеш дорсайците, че да можеш да ги победиш. След това ще ме плениш и ще използваш популярността си и военната си мощ за да подмениш политическите водачи в Съюза и Коалицията с военни хунти. Естествено, генералите, които би избрал за военните хунти щяха да бъдат твои хора — и след време щяха да ти предложат да поемеш управлението на Земята.

Свахили се върна в стаята. Дау му подаде пушката. Свахили я пое и пресече стаята без да изпуска от прицел Клетус.

— Още колко време? — попита Дау.

— Двадесет минути — отговори Свахили. Дау замислено изгледа Клетус.

— Може би един съд би бил голям риск, все пак — той спря.

Отвън се разнесоха викове и остро изсвирване на автоматични пушки, последвано от свистенето на поне едно лъчево оръжие. Свахили изтича към вратата.

— Не! — изкрещя Дау. Свахили спря и се завъртя. Дау посочи към Клетус. — Застреляй го!

Свахили насочи пушката. Чу се един звук подобен на счупване на клечка. Свахили внезапно спря, извърна се към Ичан, който все още седеше на стола си, но сега държеше същия плосък, малък пистолет, без дългото дуло, който беше използвал преди много време, в обърнатата кола, когато той, с Мелиса, Мондар и Клетус бяха попаднали на засада.

Свахили рязко и тежко се опусна на колене върху килима. Лъчевата пушка се изплъзна от ръцете му. Той падна настрани и остана да лежи така. Дау бързо се наведе към падналото оръжие.

— Недей! — каза Ичан. Дау спря. Отвън се чуха още гласове, които викаха.

Ичан се изправи и отиде към падналото оръжие, все още държейки в рака пистолета си. Той вдигна лъчевата пушка и се наведе над Свахили, който едва дишаше. — Съжалявам, Раул — каза нежно Ичан.

Свахили погледна към него и почти се усмихна. Полуусмивката замръзна върху лицето му. Ичан посегна и със старомоден жест леко затвори клепачите на неподвижните очи. Той се изправи в момента, когато вратата се отвори рязко и в стаята нахлу Арвид с автоматична пушка в ръка, следван от близо от Бил Атайър.

— Всичко наред ли е тук? — попита той, поглеждайки към Клетус.

— Наред е, Арв — отговори Клетус. — А навън как е?

— Хванехме всички — отвърна Арвид.

— Тогава ще трябва да побързате — отбеляза сухо Дау. — Всичките ми групи са в постоянна връзка на отворен канал. Само след минути тук ще пристигнат нови отделения. И тогава къде ще избягате?

— Изобщо нямаме намерение да бягаме — Арвид го погледна. — Всички ваши части на Дорсай са пленени.

Дау се вторачи в него. Черните очи се сблъскаха със сините.

— Не вярвам — каза той категорично. — Тук нямаше нищо друго освен жени, деца и стари хора.

— И какво от това? — попита Клетус. Дау се обърна за да го погледне. Клетус продължи. — Не вярваш ли, че мога да победя няколко хиляди елитни части на Коалицията, само с помощта на жени, деца и старци?

Дау продължи да го гледа няколко секунди без да отговори.

— Да — каза той най-накрая. — Ти, Клетус — вярвам, че ти би го направил. Но ти не беше тук. Той повдигна дясната си ръка и посочи с пръст към Клетус. — Нещото което забравяш…

От ръкава на сакото му излезе малко беззвучно облаче, бяла пара. Нещо подобно на тежък ковашки чук като че ли удари Клетус в дясната горна част на гръдния кош. Той се препъна и само ръба на масата му попречи да падне.

Арвид направи дълга, бърза крачка към Дау, с ръка приготвена за саблен удар.

— Не го убивай! — извика Клетус с малкото въздух, който му беше останал.

Ръката на Арвид промени посоката. Тя се спусна и обхвана протегната ръка на Дау. Той повдигна ръкава и те видяха прикрепена към китката му една тръба за изхвърляне на единични стрели за парализиране на рефлексите. Арвид освободи лентата, с която тръбата беше закрепена и хвърли тръбата в ъгъла на стаята. Той хвана и другата ръка на Дау, но там на китката му нямаше нищо.

— Не мърдай — обърна се Арвид към Дау. Мелиса беше вече до Клетус.

— Трябва да легнеш — каза му тя.

— Не. — Той поклати глава, опитвайки се да се отскубне от ръцете й. Не можеше да разбере каква вреда му беше причинила стрелата, но горната дясна част на тялото му беше безчувствена и усещаше как го обзема слабост. Той се бореше с нея с цялата сила на физиологичната дисциплина, която притежаваше. — Има нещо което трябва да му кажа.

Той се облегна с благодарност върху края на масата, която го подпираше.

— Чуй ме, Дау. Ще те изпратя обратно на Земята. Нямаме намерение да те убием.

Дау го погледна безстрашно и почти любопитно.

— Ако е така, съжалявам, че стрелях по теб. Мислех, че ще се измъкна и смятах да те вземе с мен. Но защо ще ме изпращаш на Земята? Знаеш, че ще събера нова войска и пак ще дойда за теб. И следващия път може да те надвия.

— Не — поклати глава Клетус. — Земята загуби своето влияние върху новите светове. Ще им кажеш това, когато се върнеш. От сега нататък всяка колония може да наема на половина по-малко дорсайци отколкото Съюзът и Коалицията ще осигурят на техните врагове. Дорсайците винаги ще побеждават и всяка колония може да си позволи да ги наема.

Дау се намръщи.

— Ти си този, който прави силни дорсайците. А ти не си вечен.

— Но аз съм. — Клетус трябваше да спре за да се пребори със замайването, което заплашваше да го превземе. Макар и бавно той отново спечели битката. — Точно както каза — аз не бях тук, когато сте пристигнали. А една планета, пълна само с жени, деца и старци ви победи. Това стана все едно, че съм бил тук. Виждаш ли тези двамата? — Той кимна немощно към Арвид и Бил.

— Те са две части от мен — каза той почти шепнешком. — Теоретикът и генералът. Единствените нареждания, които им оставих беше да отбраняват Дорсай. И те го направиха по начина, по който щях да го направя и аз — все едно че съм бил тук, също както знаех, че ще ме измъкнат от теб. Вече няма да има край за Дорсайците. Земята никога няма да има войски, които да ги победят. — Слабостта го обхвана и той се опита да я отблъсне.

— …защо — чу той Дау да казва. Той погледна към мъжа и видя слабото лице, заобиколено от черни коси и посивели слепоочия да плува като в мъгла.

— Време беше новите светове да станат свободни — каза Клетус. — Трябва да се освободят от Съюза, от Коалицията — от цялата Земя — и да бъдат такива, каквито искат да са. Беше време. И аз го направих.

— …заради книгите, които искаше да напишеш — гласът на Дау изчезваше в нищото, после се усилваше като прибой.

— Това… също… — Клетус здраво се държеше с две ръце за масата, защото пода под краката му заплашваше да изчезне. — Последните шестнадесет тома ще бъдат с тактика само за идните дорсайци… никой обикновен военен няма да можа да ги използва, там на Земята. Само новият вид войни… със самообладание… задължения… съзнание и тяло…

Нямаше повече нищо.

След време, което му изглеждаше като векове, прекарани в нищото, той се върна в замъглено съзнание и установи, че лежи в легло. Млад комендант с лекарски нашивки току-що приключваше с една широка превръзка на гръдния му кош, а зад него стояха Мелиса и Мондар.

— Значи… не съм умрял? — попита той и думите му бяха едва чут шепот.

— Дау използва не това, което трябваше, Клетус — каза Мондар. — Стрели, които причиняват състояние на физически шок биха убили един обикновен човек, но не и някой като теб, който е тренирал своя физиологичен процес да се подчинява автоматично на волята му. Ще живееш — нали, докторе?

— Абсолютно сигурно. — Младият комендант се изправи и се отдалечи от леглото. — Би трябвало да умре в първата минута и половина след удара. След като е преминал тази точка, няма никакви съмнения, че цялата му система е насочена към възстановяване.

Той подаде една спринцовка на Мелиса.

— Погрижете се да спи повече. Да вървим, Пълномощник.

— Няма защо да го правиш — прошепна й той. — Вече можеш да си тръгнеш, да отидеш на Земята или където поискаш.

— Недей да приказваш — каза тя. — И без това говориш глупости. Ако исках да си отида, можех да го направя веднага след като ме принуди да се омъжа за теб. Можех да измисля някакво извинени заради татко. Знаеш, че ще повярва на всичко, клето му кажа.

Той впери поглед в нея.

— Тогава защо не го…

— Защото ми каза, че ме обичаш — отвърна тя. — Това беше всичко, което исках да зная.

Той завъртя главата си върху възглавницата със слабо, отрицателно движение.

— Аз казах…

Тя приключи със закрепянето на лентата със спринцовката към ръката му и се наведе да го целуне, спирайки думите върху неговите устни.

— Идиот! — каза тя, страстно и нежно. — Прекрасен, гениален идиот! Нима мислиш, че обърнах някакво внимание на това което каза?

Загрузка...