СЕДЕМ

Клетус се събуди с усещането, че лявото му коляно е притиснато от голямо менгеме, което бавно го смачква. Тъпата упорита болка го беше събудила и за момент той се оказа в неин плен — беше изпълнила цялото му съзнание.

Много скоро обаче пое нещата в свои ръце. Обърна се по гръб и се втренчи в белия таван, два метра над него. Започна с мускулите. Един по един заповяда на големите мускули на ръцете и краката да се отпуснат и напрежението да изчезне. Премести мисълта си към врата и мускулите на лицето, на стомаха, докато накрая чувството за отпускане обхвана цялото му тяло.

То стана тежко и меко. Очите му се затваряха. Лежеше безучастен към слабите шумове, които достигаха до него от другите части на общежитието. Носеше се, плъзгайки се леко, като че ли върху повърхността на топъл океан.

Състоянието на отпускане, което беше успял да постигне притъпи сковаващата, безмилостна болка, обхванала коляното му. Бавно, за да не предизвика отново напрежение в тялото си, той изправи възглавницата зад себе си и се изтегли нагоре в леглото в полуседнало положение. След това махна завивката от лявото си коляно и го разгледа.

Беше отекло и схванато. Не бе посиняло, ала беше подуто и почти неподвижно. Закова очи в болното коляно и се зае с по-сериозната задача да го върне в нормални размери и да го раздвижи.

Все още отнесен, все още намиращ се в това по-скоро примитивно състояние на съзнанието, той свърза сигнала за болка, идващ от коляното, със съобщението за болка в мозъка му и започна да го преобразува в мисловен еквивалент на физическото състояние на отпускане и спокойствие, обзело тялото му. Носейки се с него, усети как сигналът за болка започна да отслабва. Той изчезваше като писмо, написано със симпатично мастило, докато накрая стана невидим.

Предишната болка се превърна в усещане, което не беше нито болка, нито напрежение, но приличаше и на двете. Сега, след като я разграничи като нещо отделно, реално съществуващо, започна да се концентрира върху натиска на кръвта в крайника, чиито кръвоносни съдове бяха толкова възпалени, че пречеха на подвижността му.

Представи си кръвоносната си система. След това бавно започна да си внушава, че съдовете се отпускат, смаляват се и започват да изпращат кръв към болния крак.

През следващите десет минути не се забелязваше промяна в областта на коляното. След това постепенно започна да усеща как натискът намалява, а по самото коляно се разлива топлина. Още пет минути бяха достатъчни, за да проличи как отокът изчезва. Десет минути по-късно коляното му все още беше подуто, но можеше да се сгъва под ъгъл поне шестдесет градуса. Резултатът беше задоволителен. Той прехвърли едновременно здравия и болния крак през ръба на леглото, стана и започна да се облича.

Закопчаваше колана върху костюма в маскировъчен цвят, когато на вратата се почука. Клетус хвърли поглед на часовника отстрани на леглото. Беше пет часът без осем минути.

— Влез — каза той.

В стаята влезе Арвид.

— Ранобуден си, Арв — поздрави го Клетус. Закопча катарамата на колана и посегна към пистолета, който лежеше върху шкафа с чекмеджета. Пъхна оръжието в кобура и го закачи на колана. — Успя ли да намериш нещата, които ти поръчах?

— Да, сър — отвърна Арвид, — високоговорителят и мините са скрити в дебели торби. Не успях да напъхам автоматичната пушка в багажа, но е закрепена заедно с останалите пакети върху електрическия кон, който поискахте.

— А самият кон?

— Отвън е, поставен върху багажника на колата… — Арвид се поколеба. — Поисках да дойда с вас, сър, но в заповедта сте вписани само вие и офицерът, на когото е възложено командването на частта. Трябва да ви предупредя. Дали са ви лейтенант първи ранг Бил Атайър.

— И този Бил Атайър не е добър, нали? — запита бодро Клетус, вземайки шлема за радиовръзка, и се запъти към вратата.

— Откъде знаете? — Арвид го погледна изненадано и го последва извън стаята през дългото преддверие на общежитието.

Клетус му се усмихна, накуцвайки до него, но не му отговори, докато не излязоха навън, в мъгливия полумрак преди зазоряване, където ги чакаше колата. Качиха се и Арвид седна зад пулта за управление. Когато едрият лейтенант включи машината и тя се плъзна върху въздушната възглавница, Клетус продължи:

— Бях почти сигурен, че генералът ще ми даде някой такъв. Не се тревожи за това, Арв. И без това днес ще бъдеш достатъчно зает. Искам да свършиш следното: потърси някакъв офис и персонал — един офицер за административен началник, двама писари и един за водене на документация, по възможност с изследователска специалност. Можеш ли да се захванеш веднага с това?

— Да, сър — отговори Арвид. — Не знаех обаче, че имаме разрешение за нещо такова…

— Все още нямаме — прекъсна го Клетус. — Но ще ти осигуря. Ти само намери помещенията и хората, така че да са на разположение, когато получим разрешението.

— Разбрано, сър.

Когато пристигнаха на мястото, откъдето щяха да тръгват, Клетус видя хората от групата под командването на лейтенант първи ранг Уйлям Атайър — застанали свободно в редици, екипирани, въоръжени и очевидно готови да потеглят. Предположи, че мъжете са закусили, и тъй като не им беше командващ офицер, не му влизаше в задълженията да се грижи за това, а да попита Атайър нямаше да е любезно, пък можеше и да го засегне.

Клетус се измъкна малко непохватно от колата и се загледа как Арвид разтоварва електрическия кон със снаряжението.

— Полковник Греъм? — произнесе един глас зад него. — Аз съм лейтенант Атайър и командвам тази част. Готови сме за тръгване…

Клетус се обърна. Атайър беше нисък, мургав, сравнително слаб мъж в средата на тридесетте с нос като клюн. Чертите му носеха отпечатък на неопределено високомерно изражение, което явно му беше станало навик. Речта му беше рязка, дори агресивна, но думите в края на всяко изречение изтъняваха и заприличваха на хленч.

— След като най-после сте тук, сър — добави той.

Последното ненужно изявление граничеше с безочливост. Клетус обаче не му обърна внимание, а се вгледа над рамото на Атайър в мъжете зад него. Потъмнялата им от слънцето кожа и смесицата от ново и старо снаряжение предполагаше наличие на опит. Но те бяха необичайно тихи и той не се съмняваше на какво се дължи това. Да те измъкнат по средата от „Отдих и преподготовка“ и да те изпратят в сражение не беше нещо, което би могло да ощастливи един войник. Той погледна отново Атайър.

— В такъв случай ще започнем веднага товаренето, нали, лейтенант? — изрече любезно Клетус. — Кажете ми къде предпочитате да се кача.

— За транспорта ще използваме два въздушни товарни кораба — изръмжа Атайър. — Моят помощник, сержантът, ще бъде във втория. Вие по-добре елате с мен в първия, полковник…

Той млъкна и се загледа в електрическия кон, чиито перки бръмчаха. Арвид току-що беше включил малката турбина на превозното средство, пригодено за един човек, за да може то само да се придвижи до товарния кораб. Явно до този момент Атайър не беше свързвал коня с Клетус. Това беше малко необичайно превозно средство за предстоящия излет. Конят беше създаден главно за инспекция на аеропортовете и приличаше на велосипед без колела, чиято рамка се състоеше от метални пръчки. Те преминаваха по цялата му дължина и стигаха до две противоположно въртящи се перки от двете му страни, задвижвани от турбина с атомен заряд, разположена точно под тях. Оръжието на Клетус и торбите му бяха прикрепени на пречката пред седлото.

Не беше много красива гледка, но очевидно не тя беше причината за намръщването на Атайър.

— Какво е това? — поиска да знае той.

— То е за мен, лейтенант — отвърна бодро Клетус. — Знаете ли, имам протеза на лявото коляно. Не бих искал да ви задържам, вас и вашите хора, ако се наложи някъде да се придвижваме бързо пеш.

— О? Е-е… — Атайър продължи да се мръщи. Тъй като спря насред изречението, това бе достатъчно доказателство, че въображението му беше изневерило в усилията си да намери необходимото извинение, за да забрани вземането на коня. Все пак Клетус беше подполковник. Атайър се обърна остро към Арвид:

— Качвайте го тогава! По-бързо, лейтенант!

Той се зае отново да разпределя групата от около осемдесет души на двата въздушни товарни кораба, които чакаха на транспортната площадка на петнадесет метра един от друг.

Качването на борда премина гладко и леко. След двадесет минути вече се плъзгаха над върховете на дърветата на север, към прохода Етер, а небето над далечните планински вериги беше започнало да просветлява от изгрева.

— Какви са плановете ви, лейтенант? — започна Клетус, когато двамата седнаха един срещу друг в малкото пътническо отделение на кораба.

— Ще извадя картата — каза Атайър, отбягвайки сърдито погледа на Клетус. Порови в металния сандък на пода между краката си и измъкна карта на терена — екзотианската част на планините около прохода. Разгъна я върху коленете на двамата.

— Ще разположа постовете ето тук — Атайър очерта с пръст дъга през джунглата върху склоновете на планината — около триста метра под прохода. Освен това ще поставя две резервни групи по-нагоре, от двете страни на самия проход. След като партизаните минат оттам и се приближат по пътеката достатъчно до долната извивка на линията на постовете, резервните части ще се придвижат зад тях и ще ги обкръжим… Това е, ако изобщо има някакви партизани.

Клетус не обърна внимание на последното изречение.

— А какво ще стане, ако партизаните не минат по пътеката? — попита той. — Ако веднага след като преминат от тази страна на планината, тръгнат наляво или надясно в джунглата?

Атайър погледна Клетус отначало недоумяващо а след това засегнато, като студент, на когото е зададен некоректен въпрос.

— Моите резервни части ще се оттеглят пред тях и ще алармират постовете — отвърна той грубо. — А останалите мъже могат да ги проследят. Във всички случаи ще ги обградим.

— Каква е видимостта в джунглата, лейтенант? — попита Клетус.

— Петнадесет-двадесет метра.

— Тогава останалите постове ще имат известни затруднения да запазят позицията си и да се придвижат нагоре по склона, за да обградят партизаните. Те вероятно вече ще са се разделили на групи по двама или трима и ще са се разпръснали към брега. Не мислите ли?

— Е, ние просто ще направим най-доброто, което можем — каза надуто Атайър.

— Но има и други възможности — Клетус посочи към картата. — Когато партизаните излязат от прохода, от дясната им страна ще остане Бялата река, а от лявата — Синята река. Двете се срещат по-долу, в града Двете реки. Което означава, че накъдето и да се обърнат, те трябва да пресекат вода. Погледнете картата. Има само три подходящи места за преминаване на Синята река и само две за Бялата река — освен ако не решат да минат направо през града, в което се съмнявам. Следователно ще използват един от тези пет брода.

Клетус спря, изчаквайки по-младия офицер да схване недоизказаното предложение. Но Атайър очевидно беше от хората, на които всичко трябва да се обяснява буква по буква.

— Смисълът е следният, лейтенант — продължи Клетус. — Защо ще дебнете тези партизани в джунглата около прохода, където те ще имат идеалната възможност да се промъкнат покрай вас? Можете просто да ги причакате на тези бродове и да ги заловите между реката и вас.

Атайър се намръщи неохотно, сетне се наведе над картата.

— Двата брода на Бялата река са по-близо до прохода — продължи отново Клетус. — Освен това се намират на най-прекия път към брега. Партизаните, преминали през Синята река, ще трябва да направят широк завой, за да избягнат града. Те знаят, че това ви е известно. Затова смятам, че ще се надяват вие да ги спрете точно там. Ако изобщо подозират, че някой ще ги спре. Най-вероятно ще се опитат да ви заблудят, че ще тръгнат в тази посока, но основното преминаване ще бъде през трите брода на Синята река.

Атайър се беше втренчил в пръста на Клетус, който се местеше от точка на точка върху картата едновременно с думите му. Лицето на лейтенанта се напрегна.

— Не, не, полковник — възрази той, когато Клетус свърши. — Вие не познавате тези партизани така добре като мен. Първо, защо изобщо ще предполагат, че ще ги чакаме? Второ, те не са чак толкова умни. Ще минат през прохода, ще се разделят на две или три групи през джунглата, след което ще се съберат в една или може би в две, за да пресекат Бялата река.

— Не съм съвсем съгласен — започна Клетус, но Атайър направо го сряза.

— Повярвайте ми, полковник! Те ще пресекат Бялата река точно в тези две места. — Той потри ръце. — И точно там ще ги спипам! Аз ще поема по-долния брод с половината от хората, а моят сержант може да вземе горния с останалата част. Ще поставя няколко души отзад, за да им пресека отстъплението, и ще имам пълна торба с партизани.

— Вие сте командващият офицер — вдигна рамене Клетус — и аз не бих искал да споря с вас. Но въпреки това генерал Трейнър каза, че трябва да ви предложа моите съвети, а аз мисля, че се налага да се подсигурите и на Синята река. Ако аз трябваше да решавам… Клетус остави мисълта си недоизказана. Ръцете на лейтенанта, които сгъваха картата, забавиха движенията си. Клетус гледаше наведената му глава и почти можеше да види зъбните колела, които се въртяха в нея. До този момент Атайър нямаше никакви колебания относно правилността на собствената си преценка. Но ситуация, в която бяха замесени генерали и полковници, можеше да се окаже деликатна за лейтенанта, участващ в нея, независимо кой държеше силните карти.

— Не бих могъл да отделя повече от един взвод с един ефрейтор — промърмори накрая Атайър към картата. Поколеба се, очевидно мислеше усилено, сетне вдигна глава и погледна лукаво. — Това е ваше предложение, полковник. Може би ако поемете отговорността за отклоняване на част от моите сили към Синята река…

— О, нямам нищо против да я поема — отвърна Клетус. — Но както сам казахте, аз не съм действащ офицер и не бих могъл да поема командването на частта в условия на сражение…

Атайър се ухили.

— О, това ли било! — възкликна той. — Ние не се придържаме чак толкова стриктно към правилата, полковник. Просто ще дам заповед на ефрейтора, отговарящ за взвода да изпълнява каквото вие кажете.

— Това, което кажа аз? Искате да кажете — точно това, което му кажа? — попита Клетус.

— Точно така — отвърна Атайър. — Има такива правила за подобни критични ситуации. Като командир на изолирана част аз мога да дам извънредна задача на някого или на целия военен персонал, както преценя за необходимо. Ще кажа на ефрейтора, че временно съм ви назначил за действащ офицер, а освен това вашият чин отговаря.

— Но ако все пак партизаните минат през брода на Синята река, аз ще разполагам само с един взвод, така ли?

— Те няма да го направят, полковник — успокои го Атайър, сгъвайки със замах картата. — Няма. Но ако все пак се появи някой партизанин — е, тогава ще се наложи да решавате сам. Експерт по тактиката като вас, сър, би трябвало да се справи с толкова лека задача.

Оставяйки едва прикритата подигравка да се носи във въздуха след него, той стана и мина в задното помещение, където пътуваха половината от неговите войници.

Товарният кораб остави Клетус и неговия взвод до най-горния от трите брода на Синята река и се издигна отново в сенките на зората, която още не беше огряла този западен склон на планинската верига, разделяща Бакхала от Нова Земя. Атайър беше избрал за взвода под командата на Клетус един източен слаб деветнадесетгодишен ефрейтор на име Ед Джарнки и още шестима мъже. В момента, когато слязоха от кораба, и седмината се разположиха удобно върху земята, облягайки гърбове на дънерите на близките дървета. Намираха се на малка поляна, заобиколена от високи дървета, до брега на реката и гледаха с леко любопитство Клетус.

Той не каза нищо. Само ги гледаше. След минута ефрейторът Джарнки скочи на крака. Един след друг се изправиха и останалите, докато накрая застанаха в разбъркана редица пред Клетус с изострено внимание.

Той се усмихна. Сега изобщо не приличаше на офицера, когото бяха видели да се качва и после да слиза от кораба. Чувството за хумор не беше изчезнало от лицето му. Но в добавка се беше появило нещо друго, нещо мощно, силно и настойчиво в начина, по който ги гледаше. Сред тях премина някакъв ток и независимо от желанието им ги напрегна до крайност.

— Така е по-добре — отбеляза Клетус. Дори и гласът му се беше променил. — Е добре, вие сте мъжете, които ще спечелят битката на деня тук, на прохода Етер. И ако следвате правилно нарежданията ми, това ще стане, без дори да се одраскате или изпотите.

Загрузка...