Тактика на грешките

ДВАДЕСЕТ

На следващата сутрин Клетус се зае да организира контингента подготвени и все още неподготвени дорсайци, с които щеше да замине за Нютон. Няколко дни по-късно в кабинета му във Форали влезе Арвид и му съобщи, че е пристигнал нов емигрант на Дорсай, офицер-новобранец, който иска да говори с него.

— Мисля, че си го спомняте, сър — Арвид го погледна мрачно. — Лейтенант Уйлям Атайър, бивш офицер от Експедиционния корпус на Съюза в Бакхала.

— Атайър? — повтори Клетус. Избута настрани документите върху бюрото. — Нека влезе.

Арвид излезе от кабинета. Няколко секунди по-късно Бил Атайър, когото Клетус беше видял за последен път пиян в чакалнята на градската автобусна станция в Бакхала, застана колебливо на вратата. Облечен беше в кафявата униформа на дорсайски новобранец, като на мястото на лейтенантските му пагони имаше отличителен знак на офицер в изпитателен срок.

— Влез и затвори вратата след себе си.

Атайър го послуша и пристъпи по-навътре в стаята. — Много мило, че ме приехте, сър — каза той бавно. — Сигурно никога не сте предполагали, че ще се появя така…

— Не си прав — отвърна Клетус. — Очаквах те. Седни.

Той посочи стола пред бюрото си. Атайър седна предпазливо.

— Не знам как да се извиня… — започна той.

— Тогава недей — прекъсна го Клетус. — Струва ми се, че животът ти се е променил. — Променил! — Лицето на Атайър светна. — Сър, нали си спомняте автобусната станция в Бакхала?… Тръгнах си оттам с твърдото решение да прегледам всичко, което сте написали — всичко, докато намеря нещо погрешно, нещо фалшиво, което да използвам срещу вас. Вие ми казахте да не се извинявам, но…

— Защото наистина смятам така. Но ти продължавай.

— Ами аз… започнах изведнъж да разбирам, това е — каза Атайър. — Изведнъж всичко ми стана ясно и направо не можех да повярвам! Зарязах вашите книги и започнах да се ровя във всичко, което успях да намеря в онази екзотианска библиотека, отнасящо се до военното изкуство. Навсякъде си беше същото, както го бях чел преди. Различно беше само написаното от вас… Сър, не можете да си представите разликата!

Клетус се усмихна.

— О, разбира се, че можете! Не исках да кажа това. Например аз винаги съм имал проблеми с математиката. Знаете ли, никога не съм бил в академията. Учих в една от резервните програми за подготовка на офицери и някак успях да мина метър с математиката. И винаги успявах, докато един ден не попаднах на геометрията. И изведнъж всички числа и фигури си дойдоха на мястото — и беше прекрасно! Е, нещо такова се случи и с вашите трудове. Най-неочаквано изкуството и механизмът на военната стратегия дойдоха на мястото си. Мечтите ми като малък за великите неща, които щях да извърша — и сега изведнъж прочитам как могат да се извършат. Не само военните — за всичко.

— И ти видя това в книгите, които съм написал, така ли? — попита Клетус.

— Видях го! — Атайър протегна ръка и бавно сви пръстите си във въздуха. — Видях го, все едно че беше там, пред мен, в три измерения. Сър, никой не знае какво сте направили в онези томове, които сте написали. Никой не го оценява — и нямам предвид само приноса в момента, а това, което предлага за бъдещето!

— Добре. Щастлив съм да чуя, че мислиш така. А сега какво мога да направя за теб?

— Мисля, че знаете, сър, нали? Причината да дойда тук, на Дорсай, е това, което сте написали. Но аз не искам да съм само един от вашия отряд. Искам да съм близо до вас и да продължа да се уча от вас. О, знам, едва ли ще можете да ми намерите място точно сега, но поне ме имайте предвид…

— Смятам, че може да се намери място и за теб. Както ти казах, знаех, че рано или късно ще дойдеш. Отиди при комендант Арвид Джонсън и му предай, че съм казал да те вземе като свой помощник. Ще прескочим цялостната подготовка и ще дойдеш с нас, с групата, която отива на Нютон.

— Сър… — Атайър не успя да намери думи.

— Това е всичко — приключи Клетус и придърпа пред себе си документите, които преди беше отместил. — Ще намериш Арвид във външния кабинет.

Той се зае отново с работата си. Две седмици по-късно дорсайският контингент се приземи на Нютон. Заедно с него пристигна и новопроизведеният ръководител на отряд Бил Атайър.

— Надявам се — каза Артур Уалко няколко дни по-късно, когато двамата с Клетус наблюдаваха вечерния преглед на контингента, — че вашата самоувереност не е била преувеличена, Маршале.

Гласът на председателя на Управителния съвет на Организацията на напредналите общества на Нютон беше изпълнен със сарказъм, изричайки титлата, която Клетус беше възприел за себе си след щателен подбор на наименованията на частите и офицерите в новите групи. Двамата бяха застанали в края на плацдарма. Червеното слънце върху сивото небе на Нютон потъваше зад хоризонта, а на неговия фон се очертаваше пилонът със знамето, свалено вече наполовина, тъй като майор Свахили разпускаше полка. Клетус се обърна и погледна слабия оплешивял нютонианец.

— Преувеличената самоувереност е грешка, допускана от хора, които не познават работата си.

— А вие я познавате, така ли? — отряза Уалко.

— Да — отговори Клетус.

Уалко се изсмя кисело, загръщайки черното яке около слабите си рамене, опитвайки се да се предпази от студения северен вятър, който духаше откъм гората до нютонианския град Деброй. Тя се простираше в плътна маса на повече от двеста мили на север, достигайки до мините за антимон и брозанския град Уотършед.

— Две хиляди души може и да са достатъчни да превземете онези мини — продължи той, — но вашият договор с нас включва да ги задържите три дни или докато осигурим сили от Нютон, за да ви сменят. А само двадесет и четири часа след като стигнете до Уотършед, брозаните ще разполагат с десет хиляди души редовна войска. Как ще се справите, като ще бъдете пет на един, просто не знам!

— Естествено, че няма да знаете. — Знамето беше вече свалено и майор Свахили остави на адютанта си да разпусне мъжете. — Не е ваша работа да знаете. Вашата работа е да сключите договор с мен, който ще осигури заплащането ни само след като сме предали контрола на мините на войските ви. А това вече сте го направили. Нашият провал няма да причини на Организацията на напредналите общества никакви финансови загуби.

— Може би не — отвърна Уалко злобно, — но репутацията ми ще е застрашена.

— Също и моята — отбеляза бодро Клетус.

Уалко изръмжа и си тръгна. Клетус погледа след него, сетне се обърна и се запъти към сградата на щаба във временния лагер на дорсайците, разположен на границата между Деброй и гората. В помещението с картите го чакаха Арвид и Свахили.

— Погледнете — повика ги той до масата с главната карта. На нея беше изобразена релефно широката лента на гората, от едната й страна Деброй, а от другата — амониевите мини около Уотършед. — Уалко и хората му очакват, че ще се помотаем седмица-две тук, устройвайки се, преди да предприемем каквото и да било. Най-вероятно шпионите на Броза си мислят същото. Но ние няма да губим време. Майоре…

Той погледна Свахили, чието набраздено с белези черно лице беше наведено с интерес над картата. Майорът вдигна очи и срещна погледа на Клетус.

— Утре рано сутринта ще започнем тренировки за аклиматизация на хората. Те ще се провеждат на не повече от пет мили навътре в гората, на значително разстояние от границата между Нютон и Броза — Клетус посочи към червената линия, минаваща през гората на около двадесет мили от Деброй. — Мъжете ще тренират на отряди и групи и няма да се справят много добре. Изобщо няма да се справят добре. Ще е необходимо да стоят и през нощта и да ги държим там, докато офицерите не останат доволни. След това ще бъдат освободени група по група и ще им се разреши да се върнат в лагера. Искам последната група да излезе от гората след два дни и половина, считано от утре заран. Ще оставиш необходимите нареждания на твоите офицери.

— Аз няма ли да бъда там? — попита Свахили.

— Ти ще си с мен — отвърна Клетус. Погледна към високия млад капитан от дясната му страна. — Също и Арвид и двеста от най-добрите ни мъже. Ще се отделим от другите, щом навлезем в гората, ще се пръснем в групи от по двама-трима и ще тръгнем на север, за да се срещнем след четири дни на четири мили южно от Уотършед.

— Четири дни? — повтори Свахили. — Но това е повече от петдесет мили на ден пеш, по непознат терен.

— Точно така! — отвърна Клетус. — Ето защо никой — нютонианец или брозанец — не би заподозрял, че ще се опитаме да направим нещо подобно. Но ти и аз знаем, нали, майоре, че нашите най-добри мъже могат да го сторят.

Очите му срещнаха тези на Свахили върху тъмното спокойно лице.

— Да — потвърди майорът.

— Добре тогава — Клетус се отдръпна от масата. — Сега ще се нахраним, а тази вечер ще обсъдим подробностите. Искам ти и Арв да пътувате заедно. Аз ще взема с мен ръководителя на отряд Атайър и ще пътувам с него.

— Атайър? — изненада се Свахили.

— Точно така — отвърна сухо Клетус. — Нали ти ми каза, че е дошъл с нас.

— Да. — Колкото и да бе странно, Свахили прояви интерес към неподготвения новобранец Атайър. Очевидно повече от любопитство, отколкото от сантиментални подбуди, защото ако съществуваха двама съвършено различни мъже, това бяха майорът и ръководителят на отряд. Свахили несъмнено беше най-добрият сред новоподготвените дорсайци, изпреварвайки при тренировките всички, с изключение на Клетус. Явно, че преценката му не можеше да се повлияе от чувства. Той погледна с малко мрачна насмешка към Клетус. — И, разбира се, тъй като ще бъде с вас, сър…

— По целия път — отвърна спокойно Клетус. — Предполагам, че нямаш възражения срещу компанията на Арв?

— Не, сър — Свахили погледна високия млад комендант с нещо подобно — доколкото изобщо би могло да бъде — на одобрение.

— Чудесно. Можете да тръгвате тогава. Ще се срещнем тук един час след като се нахраним.

— Да.

Свахили излезе. Клетус се обърна към вратата и установи, че Арвид беше все още там, застанал почти на пътя му.

— Какво има, Арв? — попита го той.

— Сър… — започна младежът и очевидно не знаеше как да продължи.

Клетус не направи опит да му помогне. Стоеше и чакаше.

— Сър — повтори Арвид, — аз все още съм вашият адютант, нали?

— Да, ти си — отвърна Клетус.

— Тогава… — гласът на Арвид беше скован и някак безизразен. — Мога ли да попитам защо Атайър ще бъде с вас при тази акция, а не аз?

Клетус го изгледа студено. Арвид стоеше изпънат, само дясното му рамо се издаваше малко напред. Очевидно го придърпваше новата тъкан изгарянето, което беше получил на Бакхала, защитавайки Клетус от новоземлянските убийци.

— Не, коменданте — отвърна бавно Клетус. — Не можеш да ме питаш какво съм решил да правя — сега и въобще.

Те стояха и се гледаха един друг.

— Ясно ли е? — повтори Клетус след малко.

Арвид се изпъна още повече. Очите му се отклониха и погледът му се зарея в някаква точка на отсрещната стена.

— Да, сър — каза той.

— Тогава може би ще е по-добре да отидеш да вечеряш, не мислиш ли?

— Да, сър.

Арвид се обърна и излезе. След секунда Клетус въздъхна и излезе от стаята. Отиде в квартирата си, където му беше сервирана вечеря.

В девет часа на другата сутрин той се намираше на пет мили във вътрешността на гората заедно с ръководителя на отряд Атайър, когато Свахили се приближи до него и му подаде голяма колкото кибритена кутия панорамна карта. Клетус я пъхна в джоба на сивозелената си полева униформа.

— Ориентирана ли е? — попита той Свахили. Майорът кимна.

— С базова точка лагерът. Останалите мъже, избрани за експедицията са вече на път в групи по двама и трима, както наредихте. Капитанът и аз също сме готови за тръгване.

— Добре. Ние също ще потеглим, Бил и аз. Ще се видим на мястото на срещата, пет мили под Уотършед, след приблизително деветдесет и един часа.

— Ще бъдем там, сър. — С последен, леко насмешлив поглед към Атайър Свахили си тръгна.

Клетус обърна върху дланта си панорамната карта с компаса нагоре под прозрачно капаче. Натисна бутона отстрани на кутийката и стрелката се завъртя по посока на часовниковата стрелка на около четиридесет градуса, сочейки на север. Клетус се подравни с дънера на най-отдалеченото в същата посока дърво, което можеше да се види в полумрака. След това постави отвора за наблюдаване до окото си и погледна през него. Вътре видя релефното изображение на терена между неговата сегашна позиция и Уотършед. Червена линия маркираше маршрута, който беше програмиран в картата. Посегна към друг бутон и увеличи изображението, за да разгледа по-подробно пътя през първите десетина мили. Беше само гора без мочурища, които да се заобикалят.

— Хайде — повика той през рамо Атайър. Пъхна панорамната карта в джоба си и затича в тръс.

Атайър го последва. Първите два часа тичаха един до друг, без да разговарят, обкръжени от сумрака и тишината на нютонианската гора. Нямаше летящи създания — нито птици, нито насекоми, само в езерата, блатата и мочурищата живееха подобни на риби същества. Земята под дърветата беше гола, покрита с дебел пласт опадали иглички, които растяха само по най-горните клони. Тук-там съвсем неочаквано изникваха плътни туфи от големи, с телесен цвят листа, дълги повече от метър, които сочеха наличието на поток или друга подпочвена влага.

След първите два часа влязоха в редуващ се ритъм от пет минути тичане в тръс и пет минути бързо ходене. На всеки час спираха да починат пет минути. Излягаха се върху мекия дебел килим от иглички, без изобщо да свалят от гърба си леките раници с нещата от първа необходимост.

След първия половин час се загряха, пулсът им се забави, а дишането им се успокои. Изглеждаше, че могат да продължат така безкрайно. Клетус тичаше и ходеше, без да ангажира с това съзнанието си, концентрирано върху други проблеми. Дори периодичното сверяване с компаса върху панорамната карта беше почти автоматично за него.

Той излезе от това състояние, когато полумракът в гората започна да се сгъстява. Нютонианското слънце, скрито зад листата на дърветата и зад почти постоянния слой облаци, на които се дължеше и обичайният металносив цвят на небето, беше започнало да залязва.

— Време е да спрем да се нахраним. — Клетус се насочи към едно равно място до основата на дебел дънер и седна с кръстосани крака, облегна се и свали от гърба си раницата. Атайър направи същото. — Как се чувстваш?

— Чудесно, сър.

Той наистина изглеждаше така и Клетус остана доволен. Лицето му беше леко изпотено, а дишането му — дълбоко и спокойно.

Извадиха по един пакет с термохрана и пробиха изолационната опаковка, за да се затопли храната вътре. Докато това стане, обгърна ги тъмнина. Беше черна като в подземие.

— Половин час до изгрева на луната — обяви в тъмнината Клетус натам, където би трябвало да е Атайър. — Опитай се да поспиш, ако можеш.

Клетус се изпъна върху игличките и отпусна тялото и крайниците си. Само след няколко секунди усети познатото носене. Стори му се, че са минали само тридесет секунди, когато отвори очи и видя бледа светлина, процеждаща се между листата на дърветата.

Не беше светло, както през деня, но достатъчно, за да могат да се придвижват. Най-вероятно светлината щеше да стане два пъти по-силна, след като изгрееха още четири от петте луни на Нютон.

— Да тръгваме — каза Клетус. Няколко минути по-късно двамата с Атайър отново тичаха в тръс по пътя.

Панорамната карта, с която Клетус се консултираше, сега показваше една черна линия, успоредна на червената и дълга около тридесет и една миля — изминатият от тях път от началната точка. Следващите девет часа вървяха без прекъсване, спирайки само около полунощ за почивка и кратко хранене. Успяха да изминат още двадесет и шест мили, преди да залязат луните и светлината отново да стане недостатъчна за нормално придвижване. Похапнаха лека храна и се отпуснаха в дълбок сън за пет часа.

Когато часовникът на Клетус ги събуди, хронометърът показваше, че денят е започнал преди два часа. Нахраниха се и потеглиха възможно най-бързо.

През първите четири часа напредваха добре, дори се движеха малко по-бързо от предишния ден. Но около обед навлязоха в местност с блата и мочурища, покрита с огромните туфи с телесен цвят. От клоните на дърветата висяха някакви паразитни растения, които на места стигаха до земята и се разстилаха по нея, дебели колкото варели.

Скоростта им намаля и често им се налагаше да заобикалят. До падането на нощта бяха изминали само още двадесет мили. Бяха преодолели едва една трета от разстоянието до мястото на срещата и една трета от времето, с което разполагаха, беше изминало, а оттук нататък умората щеше да окаже влияние върху напредването им. Клетус се беше надявал да изминат половината от пътя за това време.

Панорамната карта сочеше, че след още двадесет мили щяха да се измъкнат от тази блатиста местност. Вечеряха в непрогледния мрак и потеглиха отново. Стигнаха края на мочурищата точно преди лунната светлина да изчезне, и се простряха като умрели върху земята, потъвайки веднага в тежък сън.

Следващия ден напредваха по-лесно, но изтощението си казваше думата. Клетус се движеше като насън, усилията и умората му достигаха до съзнанието сякаш някъде отдалеч. Но Атайър беше на края на силите си. Лицето му беше бледо и изтощено, острият му нос стърчеше напред като клин на носа на древен боен кораб. Той успяваше да поддържа скоростта, докато подтичваха, но когато ходеха, краката му се подгъваха и често се препъваше. Тази нощ Клетус реши да спят шест часа.

Изминаха около шестнадесет мили на лунна светлина, преди да спрат отново за шестчасов сън.

Събудиха се с илюзията, че са си отпочинали и възстановили напълно. Но въпреки това се движеха по-бавно, пестейки силите си, разпределяйки ги на мизерни порции. Клетус отново се намираше в състояние на отделяне, страданията на тялото му изглеждаха далечни и маловажни. Струваше му се, че може да продължи по този начин вечно, дори без да спира за храна или почивка.

Храната вече не ги вълнуваше. Спряха на обед и насила преглътнаха няколко хапки от порциите си, без апетит и без да усещат вкус. Несмляната храна тежеше в стомасите им и когато настъпи тъмнината, никой от тях не вечеря. Разкопаха до основата едно от огромните растения, за да открият потока, който бълбукаше там, и се напиха донасита, преди да потънат почти автоматично в дълбок сън. След няколко часа отново се надигнаха и потеглиха под лунната светлина.

Зората на четвъртия ден ги завари на около шест мили от мястото на срещата. Но когато се опитаха да станат, колената им се подгънаха и те останаха на земята. Клетус продължи да се бори и след няколко несполучливи опита се изправи на крака. Огледа се и видя Атайър все още на земята.

— Не мога — изграчи младежът. — Вие продължавайте.

— Не — Клетус стоеше разкрачен и се поклащаше, гледайки надолу към Атайър.

— Вие трябва да вървите — каза след малко младият мъж. Говореха по начина, който бяха възприели през последните дни — с дълги паузи между думите на единия и на другия.

— Защо дойде на Дорсай? — попита Клетус след една от тези паузи.

Атайър се втренчи в него.

— Вие… Вие направихте това, което винаги съм искал да направя. Вие бяхте това, което винаги съм искал да бъда. Знаех, че никога няма да бъда като вас. Но мислех, че ще мога да се науча как да го направя.

— Тогава учи се — каза Клетус, олюлявайки се. — Тръгвай.

— Не мога.

— Няма не мога. Тръгвай.

Клетус продължаваше да стои. Атайър лежеше на същото място. После краката му започнаха да се свиват. Седна с труд и се опита да се изправи на крака, но те не искаха да го слушат. Спря, дишайки тежко.

— Ти си това, което винаги си искал да бъдеш — говореше бавно Клетус, поклащайки се над него. — Няма значение тялото ти. Изправи Атайър на крака. Тялото ще те последва.

Той чакаше. Атайър отново се размърда. С конвулсивни усилия успя да застане на колене, след това с ненадеен напън се изправи на крака. Направи три стъпки, препъвайки се, и се улови за едно дърво, за да не падне. Погледна през рамо към Клетус, задъхан, но тържествуващ.

— Когато си готов, тръгваме — каза му той.

Пет минути по-късно, въпреки че Атайър продължаваше да се препъва като пиян, те отново тръгнаха на път. Четири часа след това стигнаха до мястото на срещата, където намериха Свахили и Арвид с около една пета от останалите мъже. Клетус и Атайър се строполиха, без дори да махнат багажа от гърбовете си, и заспаха, преди да докоснат покритата с иглички земя.