Тактика на грешките

ОСЕМНАДЕСЕТ

Шест месеца по-късно Клетус не само че беше окончателно оздравял, а и бе готов да се захване с работата, заради която емигрира на Дорсай.

Всеки ден правеше пробег от петнадесет мили. Навлизайки в последните две, стигна до стръмния склон на хълма, зад който беше брегът на езерото Атан. На отсрещната му страна, в покрайнините на град Форали на планетата Дорсай, беше домът на Ичан Кан. Крачката му стана по-къса, а дишането му — по-дълбоко, но освен тези промени друга разлика нямаше. Скоростта му остана непроменена.

Бяха изминали пет месеца от свалянето на гипса, коляното му беше съвсем оздравяло. На местните медици в Кълтис много им се искаше да го задържат и да го подложат на множество изследвания, за да научат нещо за това чудо, но Клетус имаше за вършене други неща. След една седмица, придвижвайки се несигурно върху краката си, които все още се учеха да ходят, той заедно с Мелиса и Ичан взе кораба за Дорсай. Оттогава беше тук като гост на Ичан, годежът им с Мелиса беше вече факт, а времето си прекарваше в непрестанна физическа самоподготовка.

Методите на тренировката бяха прости и с изключение на един момент, обикновени. Прекарваше деня в ходене, тичане, плуване и катерене. Необичайният елемент беше катеренето. Клетус накара да построят катерушка с размери за възрастни, към която се добавяше непрекъснато по нещо. Тя представляваше плетеница от стоманени тръби, свързани помежду си на различни височини и ъгли. Сега беше висока почти десет метра, шест широка и повече от петнадесет дълга.

Шест месеца след излизането му от болницата в Кълтис денят му започваше с катерене само на ръце и без спиране по спуснато от един клон въже, дълго два и петдесет метра. Достигайки клона, той се придвижваше около три метра по него, спускаше се надолу по едно по-късо въже — метър и половина, и се залюляваше, докато стигне най-горната греда на катерушката. Следващите тридесет минути преминаваха в катерене през джунглата от тръби, по пътища, чиято сложност и трудност нарастваше с усложняването на съоръжението и подобряването на физическото състояние на Клетус.

След тази конструкция започваше маршрутът, дълъг петнадесет мили, по който бягаше сутрин. В началото минаваше по относително равен терен, но по-нататък стигаше до множество стръмни хълмове и склонове, с които тази планинска местност изобилстваше. Тук надморската височина беше две хиляди и петстотин метра и ефектът върху червените кръвни клетки и коронарните съдове на Клетус беше забележителен.

Последните две мили се изкачваха по хълма. Веднага след върха започваше стръмно спускане покрай подобни на борове дървета. Клетус достигна брега на езерото Атан. Без да нарушава крачката си, той се гмурна във водата. Показа се на повърхността и заплува към отсрещния бряг, където сред дърветата, на половин миля оттук, надзърташе дългият, малко груб силует на къщата на Ичан с плосък покрив.

Водата в това планинско езеро беше студена, но Клетус не го усещаше. Тялото му, сгорещено от тичането, я намираше приятно хладна. Плуваше с дрехите, с които беше облечен през цялото време на заниманията си: шорти, риза и обувки за бягане. Така беше свикнал с тежестта на мокрите дрехи и обувки, че не ги забелязваше.

Плуваше мощно, загребвайки дълбоко с ръцете си, главата му ритмично се извиваше над дясното рамо да вдишва високопланинския въздух. Краката му оставяха пенлива диря зад него. Преди да навлезе съвсем в успокоителния ритъм на плуването, стигна до по-плитките води от другата страна и стъпи на дъното.

Погледна часовника си и мързеливо се помъкна по баира към плъзгащия се прозорец на приземния етаж, водещ директно в неговата спалня. Десет минути по-късно, изкъпан и преоблечен, се присъедини към Мелиса и Ичан, които го чакаха в слънчевата трапезария за обед.

— Как се справи? — попита Мелиса. Тя му се усмихна с лъчезарна топлота и между тях премина поток от споделени чувства. Шестте месеца близост бяха унищожили всички съществуващи бариери, които ги разделяха преди. Клетус беше много мил, а Мелиса твърде спонтанна, за да не бъдат привлечени един към друг при създалите се условия. Бяха стигнали до нивото, когато това, което не си казваха с думи, беше по-важно от самите думи.

— Средно под шест минути на миля — отговори той. — Малко над десет минути за езерото. — Погледна към Ичан. — Мисля, че е време да организираме онази демонстрация, която планирах. Можем да използваме пистата за бягане на стадиона във Форали.

— Ще се погрижа — отвърна Ичан.

Демонстрацията се състоя три дни по-късно. На стадиона под горещото слънце присъстваха около осемдесет дорсайски офицери, поканени от Ичан. Настаниха се в един сектор на трибуните пред голям екран, на който се подаваше информация за физиологичното състояние на Клетус от медицинската апаратура, свързана с множество датчици, закрепени по тялото му.

Той беше в обикновения си екип. Нямаше ги езерото и съоръжението за катерене. Това щеше да бъде просто една демонстрация по издръжливост. Веднага след като поканените офицери заеха местата си, Ичан застана до монитора, който предаваше информацията от различните уреди върху екрана, така че да се виждат от всички.

Присъстващите наемни офицери бяха запознати с историята му, особено със събитията на Кълтис и почти чудотворното възстановяване на коляното му. Наблюдаваха с интерес как Клетус установи скорост от десет мили в час по пистата, дълга половин миля. След първата миля той я намали на осем мили в час, а пулсът му който се беше повишил до 170, спадна на 140 и се закова там.

Тичаше с лекота и дишаше спокойно до четвъртата миля. След това, въпреки че скоростта му не се увеличи, пулсът му започна пак да се покачва бавно и в края на шестте мили стигна 180. Когато премина осмата миля, скоростта му станал седем мили в час, а след деветата се движеше едва с шест мили.

Очевидно приближаваше точката на изтощение. Клетус обиколи пистата още два пъти. В края на десетата миля едва тичаше. Явно беше изразходвал силите си, но подобна проява от когото и да било, особено от човек, живял години с протеза, беше достатъчна да предизвика одобрението и удивлението на наблюдателите.

Някои от тях дори се надигнаха от местата си, готови да слязат на пистата, за да поздравят Клетус, довършващ десетата миля, която очевидно щеше да бъде последната за състезанието.

— Само една минута, моля ви, господа — прикани ги Ичан. — Останете още малко по местата си…

Той се обърна и кимна към Клетус, който тъкмо преминаваше означението за десетата миля.

След това за безкрайно удивление на всички се случи нещо забележително. Клетус продължи по пистата и крачката му се ускори, а дишането му стана по-леко. Той не увеличи веднага скоростта си, но пулсът му започна бавно да спада.

В началото това ставаше скокообразно — спадаше с няколко удара, задържаше се там, после намаляваше с още няколко. Но след това започна да спада с постоянна скорост. В момента, когато Клетус се намираше отново пред зрителите, пулсът му беше 150.

А скоростта му започна да расте. Не много — достигна малко под шест мили в час, но се задържа там, докато продължаваше да обикаля пистата.

Той пробяга още шест обиколи и в края на третата миля скоростта и пулсът му бяха непроменени.

След като измина тези допълнителни три мили, тръгна към тях без очевидни признаци на умора. Дишаше нормално и почти не се бе изпотил, с пулс около седемдесет.

— Е, това е, господа — обърна се Клетус към всички. — Ще ми трябват няколко минути да се оправя, а вие можете да отидете в дома на Ичан, където ще поговорим по-спокойно и удобно. Ще се присъединя към вас след около двадесет минути. А сега без повече обяснения ви оставям да помислите над това, което току-що видяхте.

Тръгна към съблекалнята в близкия край на стадиона. Зрителите излязоха навън и се качиха в един въздушен автобус, нает от Ичан, който ги отведе в дома му. Стъклената стена на просторната трапезария беше отворена и заедно с вътрешния двор предоставяше достатъчно пространство да се съберат всички. Сервирани бяха напитки и храна, а малко по-късно към тях се присъедини и Клетус.

— Както знаете — започна той, застанал с лице към насядалите в полукръг мъже, — вие сте поканени тук с надеждата, че ще пожелаете заедно с мен да образуваме една изцяло нова военна единица, която възнамерявам да командвам. Тя ще дава на офицерите издръжка само докато трае тренировъчният период, обаче след това ще им осигури поне двойно по-голямо възнаграждение от това, което са получавали като наемници досега. Няма защо да обяснявам, че искам да обера каймака и че очаквам той да отдаде не само времето, но и целия си ентусиазъм в този нов тип организация, която имам наум.

Той направи пауза.

— Тази беше една от причините за показаното от мен. То, най-грубо казано, е демонстрация, при която използвах половината от физическата си енергия. Накратко, аз ви дадох пример как едни човек може да направи от себе си човек и половина.

Клетус отново направи пауза, но преди да продължи, обиколи с поглед всяко лице от публиката.

— Очаквам — каза той бавно, наблягайки на всяка дума — в края на тренировъчния период всеки мъж в единицата, която сформирам, да постигне поне такова ниво. Това е първото изискване, господа, към всеки, който е готов да се присъедини към мен в тази авантюра.

Той неочаквано се усмихна.

— А сега се отпуснете и се забавлявайте. Обиколете наоколо, разгледайте моето домашно съоръжение за тренировки и задавайте колкото въпроси искате на Ичан, Мелиса Кан и на мен. След няколко дни ще направим още едно събиране тук с тези, които решат да се присъединят към нас. Това е всичко.

Клетус се запъти към бюфета с храна и напитки. Събраните се разпръснаха на малки групи, глъчката се усили. В късния следобед повечето от посетителите си тръгнаха, като двадесет и шест предложиха услугите си на Клетус. Голяма част от останалите обещаха да си помислят и да се свържат с него през следващите два дни. Остана само една малка група — те бяха споделили идеята му още преди демонстрацията. След вечеря тези мъже се събраха отново в трапезарията, чиято стъклена стена вече бе затворена.

Сред тях бяха Арвид, възстановил се от раната си, майор Свахили и майор Дейвид Ап Морган със семействата си, които бяха съседи на Ичан във Форали. Останалите му офицери бяха все още в Бакхала и командваха силите на дорсайците, които сега защитаваха колонията, след като Съюзът беше оттеглил войските си под командването на Бат Трейнър. Опасенията на генерала не бяха споделени от Главната квартира на Съюза. Тя беше преизпълнена от щастие да освободи почти половин дивизия, с която да подкрепи военните си действия на още пет-шест свята. Присъстваха и двама стари приятели на Ичан — полковник Ледерле Дарк и бригаден генерал Тоска Арас. Дарк беше слаб плешив мъж, състоящ се само от кости и мускули, но под външния вид на денди. Тоска Арас беше дребен, стегнат, гладко избръснат мъж с бледосини очи и с поглед, твърд като дулото на карабина.

— Ще приемем тези, които вземат решение до края на седмицата — обърна се Клетус към всички. — От днешните разговори преценявам, че може би ще се сдобием с петдесет добри офицери, десет от които вероятно ще се откажат по време на тренировките. Затова няма смисъл да губим повече време. Да съставим план на организацията и график за тренировките. Ще подготвим офицерите, а те след това ще подготвят хората си.

— Кой ще се занимава с тренировките за допълнително зареждане с енергия? — попита Ледерле Дарк.

— Вероятно ще съм аз — отговори му Клетус. — В момента друг няма. И всички вие ще бъдете в моя клас заедно с другите офицери. С останалите можете да се справите и сами — да ги подготвите за стандартните оперативни проблеми, но от гледна точка на новата организация.

— Сър — обади се Арвид, — извинете ме, но все още не разбирам защо трябва да променяме начина на организация — освен ако с тази промяна не искате да накарате мъжете в групата да се чувстват по-различни.

— Не, въпреки че да се чувстват различни няма да им навреди. Трябваше да ви обясня всичко това по-рано. Известно е, че един военен контингент се състои от взводове, полкове, батальон и т.н. Той е създаден да се сражава в традиционните войни, каквито ние няма да водим на новите светове. Нашите бойни единици ще приличат повече на отбор от атлети. Тактиката, която ще прилагат — моята тактика — не е създадена за сблъсък между структурирани армии. Вместо това тя ще е полезна за свободните групи от почти независимо действащи единици. Те ще се координират не толкова от йерархията в командването, а от факта, че като добри участници в един отбор ще се познават взаимно и ще знаят как ще постъпи съотборникът им в съответствие с техните действия и с общата ситуация.

Клетус замълча и ги обходи с поглед.

— Има ли някой от вас, който да не разбира нещо?

Ичан прочисти гърлото си.

— Ние всички разбираме това, което казваш, Клетус. Ти намаляваш един взвод до шест души и после го разделяш на два отбора от по трима. Включваш четири взвода в група с един по-старши или младши отговорник, а две групи правят една част. Дотук е ясно, но би ли могъл някой да каже как ще се получи на практика?

— Не би могъл, разбира се. Но това, което трябва да направите сега, е да усвоите теорията и смисъла, скрит зад нея. Да се върна ли отново на нея?

Настъпи моментна тишина.

— Може би ще е по-добре — обади се Ичан.

— Добре тогава. Основният принцип е следният. От отделната личност до най-голямата организация в цялата дорсайска част всяка единица трябва да реагира като член на отбор, където всички са еднакви по важност и големина. Това означава, че всеки един от тримата войници в половината взвод трябва да действа в пълен синхрон с останалите двама, като използва за комуникация само няколко кодови думи или сигнали, чрез които другите ще знаят как да постъпват в дадена ситуация. И двете части на взводовете ще действат като партньори само с няколко кодови думи или сигнали. С други думи, и четирите взвода трябва да са като един отбор, където всеки от тях знае своята роля при всички действия на цялата група чрез съответната кодова дума или сигнал. Както двете групи трябва да реагират почти инстинктивно при отделна команда, така и командирите им трябва да са подготвени да взаимодействат с командирите на частите, с които ще са свързани.

Клетус спря да говори. Отново настъпи кратка тишина.

— И вие ще дадете моделите? — попита Тоска Арас. — Искам да кажа, вие ще разработите всички тези реакции на отборите, които ще се задействат от кодови думи или сигнали?

— Аз вече съм ги разработил — отвърна Клетус.

— Направили сте го? — В гласа на Арас се прокрадна недоверие. — Но те трябва да са хиляди!

Клетус поклати глава утвърдително.

— Някъде около двадесет и три хиляди, ако трябва да съм точен. Но може би не ви стана съвсем ясно: действията на отбора са включени в действията на взвода, също както действията на взвода са включени в действията на групата. Накратко, прилича на език с двадесет и три хиляди думи. Съществуват безброй много комбинации, но също и логическа структура. След като създадете структурата, изборът на думите, включени в изречението, ще е строго определен. Всъщност ще има един-единствен правилен избор.

— Тогава за какво са всички усложнения? — попита Дейвид Ап Морган.

Клетус се обърна към младия майор.

— Системата е ценна не толкова поради факта, че съществуват голям брой комбинации от тактически действия, а защото всеки избор на действие предполага определен спектър различни варианти за по-малките елементи на частта. Следователно когато войникът чуе общата кодова дума за неговата част, ще знае веднага в какви граници ще се простират действията на групата, взводовете и на неговия собствен отбор.

— Накратко — продължи след нова пауза той — нито един — от оператора до командира, не изпълнява просто заповеди. Вместо това всички — до последния самостоятелен войник — реагират като участници в отбор с обща цел. Резултатът е, че разкъсването на частите вследствие на недоразумение или неправилни заповеди и всичко друго, което може да обърка бойния план поради лошо стечения на обстоятелствата, вече няма да съществува. Не само това — и най-нисшият чин ще е готов да заеме мястото на по-висшия, защото ще притежава деветдесет на сто от знанията на началника си.

Арвид подсвирна леко в знак на одобрение. Останалите офицери го погледнаха. С изключение на Клетус, той беше единственият непрактикуващ дорсайски офицер. Арвид се смути.

— Това е революционно виждане — отбеляза Тоска Арас. — Повече от революционно, ако се получи и на практика.

— Трябва — отвърна Клетус. — Цялата ми схема за стратегия и тактика е основана върху единици, които ще действат по тези правила.

— Е добре, ще видим. — Арас вдигна от скута си дебелото ръководство, което Клетус беше раздал след вечеря на всекиго от тях. — В моя случай ще се наложи старото куче да се научи на нови номера. Надявам се да ме извините, господа, но отивам да си уча домашното.

Той им пожела лека нощ и излезе, давайки тон за общо разотиване. Ичан остана, също и Арвид, който се извини за изсвирването.

— Виждате ли, сър — призна той честно пред Клетус, — изведнъж всичко ми стана ясно, съвсем ненадейно. Преди не го осъзнавах. А сега виждам как всичко идва на място.

— Чудесно — възкликна Клетус. — За теб половината от процеса на обучение е завършил.

Арвид излезе. Остана само Ичан.

— Ти виждаш ли вече цялостната картина? — попита го Клетус.

— Така мисля. Но не забравяй, че вече шест месеца съм заедно с теб и съм запознат с по-голямата част от идеите в твоето ръководство.

Той посегна към подноса на масичката до неговия стол и замислено си наля малко уиски.

— На твое място не бих очаквал много в началото — продължи, отпивайки. — Всеки военен е малко консервативен. Това е заложено в природата ни. Но те ще го преодолеят, Клетус. Да си дорсаец вече ще означава много повече.

Той се оказа прав. Една седмица след началото на програмата за обучение на офицерите всички, които бяха в трапезарията онази нощ, знаеха ръководството наизуст. Все още обаче не им беше станало втора природа. Клетус раздели офицерите между тях шестимата, на групи от по десетина души и подготовката започна.

Той пое класа, наречен от него „Релаксация“, и започна курса, който щеше да научи тези офицери да проникват до демонстрирания от него на стадиона допълнителен източник на енергия. Първият му клас се състоеше от шестимата от трапезарията. Ичан също беше сред тях, въпреки че имаше вече някаква представа за техниката. През последните няколко месеца Клетус беше започнал да ги обучава двамата с Мелиса и те показваха забележим напредък. Предложението да се включи в класа беше на Ичан — и Клетус го одобри. Искаше да послужи за пример на останалите, че и някой друг може да постигне необикновени физически резултати.

Клетус започна урока непосредствено преди обед, след изпълнена с физически упражнения програма. Бяха изтощени и малко гладни след дългите часове, изминали от закуската. Накратко, бяха в състояние за максимална възприемчивост.

Клетус ги нареди зад една стоманена греда, закрепена на две колони на височината на раменете.

— Добре — обърна се той към тях. — Искам всички да застанете на десния си крак. Можете да се опрете с върха на пръстите на ръцете о гредата, за да пазите равновесие, но няма да поставяте левия си крак на земята докато не ви кажа.

Позата им беше малко смешна и на някои лица се появиха усмивки, но те бързо изчезнаха, след като кракът им започна да отмалява. Когато стана направо болезнено да издържат цялата си тежест върху мускулите на единия крак, Клетус им каза да го сменят и да прехвърлят тежестта върху левия крак, оставайки в това положение, докато мускулите на бедрото и прасеца се разтреперят. След това отново и отново ги караше да сменят краката, като всеки път скъсяваше интервалите, защото започнаха да се изморяват по-бързо. Много скоро бяха толкова изтощени, сякаш бяха прекарали на легло седмици наред.

— Така, а сега — каза им Клетус бодро — искам да застанете с главата надолу на ръце, като ги опънете хубаво. За равновесие този път можете да подпрете краката си в гредата.

След като всички изпълниха, той им даде нова заповед.

— Вдигнете едната си ръка от земята. Задръжте се само върху другата.

И ги накара да сменят ръцете. Само че този път те се изморяваха за броени секунди. Много скоро прекрати упражнението и мъжете се търкулнаха на земята, напълно изтощени.

— А сега легнете по гръб, опънете краката, ръцете отстрани. Изобщо наместете се удобно. Очите към небето.

Те го изпълниха. Клетус се разхождаше бавно напред-назад пред тях.

— Искам просто да лежите и да се отпуснете, докато ви говоря. Гледайте небето… — То беше високо, ясносиньо, с няколко мързеливо носещи се по него облачета. — Концентрирайте се върху ръцете и краката си сега, след като са облекчени от товара на телата ви. Помислете, че и вие, и те лежите върху земята и тя ви крепи, и й бъдете благодарни. Почувствайте колко отпуснати и тежки са ръцете и краката ви след работата, която трябваше да вършат. Кажете си колко натежали и отпуснати са те. Продължавайте да си го повтаряте наум и гледайте небето. Почувствайте колко тежко и отпуснато е цялото ви тяло върху земята под вас. Как се отпускат мускулите на врата, на челюстите, на лицето и дори на кожата на главата ви. Повтаряйте си колко са отпуснати всички ваши части и продължавайте да гледате небето. Аз ще ви говоря, но вие не ми обръщайте внимание. Насочете цялото си внимание към това, което усещате, и към небето…

Той продължи да говори и да крачи напред-назад. След малко мъжете с изтощени крайници, успокоени от отпусната си поза и от бавното движение на облаците, унесени от непрестанния, приятен, монотонен звук на гласа му, престанаха да обръщат внимание на смисъла на думите. Той просто си говореше. За Арвид, лежащ в единия край на редицата, гласът на Клетус беше станал така далечен, както и всичко останало. Легнал по гръб, той не виждаше нищо друго освен небето. Като че ли планетата под него не съществуваше, с изключение на мекия натиск в гърба му. Облаците се движеха бавно в синия безкрай и му се струваше, че се носи заедно с тях…

Побутване по крака го върна внезапно и рязко на земята. Над него се усмихваше Клетус.

— Добре — каза му той със същия непроменен, нисък глас, — ставай и отиди там.

Арвид го послуша, надигна се тежко и отиде до мястото, което му посочиха. Останалите бяха все още на земята и Клетус им говореше. След това видя как той спря пред краката на Дейвид Ап Морган и го бутна по дясната подметка.

— Е, Дейвид — Клетус не промени скоростта на говора и тона си, — ставай и отиди при Арвид, ей там.

Очите на Дейвид, до този момент затворени, трепнаха и се отвориха. Той се изправи и отиде при Арвид. Двамата наблюдаваха как всички бяха събудени тихо и накрая само Ичан остана да лежи на тревата с отворени очи.

Клетус рязко престана да говори и се подсмихна.

— Хайде, Ичан. Няма смисъл да се опитвам да те приспя. Ставай и се присъедини към другите.

Ичан стана. Целият клас, отново на крака, погледна към Клетус.

— Идеята — каза той с усмивка — не е да заспите. Но засега няма да мислим за това. Колко от вас почувстваха, че се понасят във въздуха, преди да заспят?

Арвид и още трима вдигнаха ръка. Ичан беше сред тях.

— Това е за днес. Утре ще опитаме без предварително изморяване на мускулите. Но искам, като се приберете в квартирите си, всички да опитате да направите същото поне три пъти до сутринта. Ако предпочитате, можете и да заспите. Ще се съберем утре отново тук, на същото място и по същото време.

През следващите няколко сеанса Клетус работи с класа си, докато всички успяха да стигнат до състояние на носене във въздуха, без да заспиват. След това той ги въведе в по-лесни начини за самоконтрол на болка и на самото тяло. Когато усвоиха и това, започнаха да учат същото, но не от отпуснато и неподвижно положение, а в движение — първо ги научи да постигат състояние на носене, стоейки прави, сетне докато вървят бавно и ритмично и накрая при каквато и да е дейност. След всичко това за тях оставаше само да усвоят как да използват състоянието на транс за самоконтрол в най-различни ситуации. Така подготвени, той ги изпрати да обучават останалите офицери, които пък от своя страна щяха да предадат знанията си на хората под тяхна команда.

Изминаха близо три месеца и офицерите бяха напреднали дотолкова, че можеха да предадат поне физическата част от тренировката си на останалите части. Беше необходимо да попълнят състава си с редници и сержанти, а също и с няколко офицери, които да заместят отпадналите при подготовката.

По същото време Клетус получи дебел плик с изрезки от вестници от една агенция на Земята, чиито услуги беше потърсил, преди да напусне Бакхала. Сам в кабинета на Ичан, той отвори плика и разпръсна изрезките, подреждайки ги по хронологичен ред.

Историята, която те разказваха, беше доста проста. Коалицията, подтикната от няколко ключови речи на самия Дау де Кастрис, възнамеряваше да предизвика вълна от протести изобщо срещу наемните части в новите светове и срещу дорсайците по-специално.

Клетус прибра изрезките обратно в плика и го постави в шкафа, където държеше личната си кореспонденция. Излезе на терасата — там седеше Мелиса и четеше.

В тези дорсайски планини лятото беше в разгара си. Слънцето клонеше към залез в късния следобед. Той остана за момент неподвижен, загледан в нея, а тя не подозираше, че я наблюдава. На ясната слънчева светлина лицето й изглеждаше спокойно и някак по-узряло, отколкото си го спомняше от Бакхала.

Мелиса вдигна поглед при звука на стъпките му. Очите й леко се разшириха, като забеляза колко сериозно я гледа. След минута той проговори:

— Ще се омъжиш ли за мен, Мелиса? Синевата на очите й беше дълбока като самата Вселена. И отново, също както в болницата в Бакхала, нейният поглед като че ли разкъса защитната стена, която опитът му в живота и с хората го беше принудил да си изгради. Преди да отговори, тя дълго го гледа.

— Ако наистина ме искаш, Клетус — каза накрая.

— Искам те — отговори той.

И той не лъжеше. Но докато защитната стена отново заставаше на мястото си, въпреки че погледът му не се промени, една част от мозъка му хладнокръвно му припомни, че оттук нататък щеше често да му се налага да лъже.