ЧЕТИРИ

През следващите четири дни Клетус старателно избягваше Мелиса и баща й — и същевременно беше пренебрегван от Де Кастрис и Патер Тен. Познанството му с Мондар обаче се задълбочи — обстоятелство, което намираше не само приятно, но и интересно.

На петия ден след излитането им от Земята междузвездният кораб навлезе в орбита за кацане около Кълтис. Подобно на посестримата си — планетата Мар, Кълтис беше зелен топъл свят с неустойчива ледена покривка и две големи континентални суши, северна и южна, също като Земята в периода преди разцепването и отделянето на Антарктида, Австралия, Африка и Южна Америка, в геологичното минало на родната планета. Совалките от по-големите градове на различните колонии на Кълтис започнаха да пристигат, за да приберат пътниците.

На Клетус му хрумна да се опита да телефонира в Главната квартира на Съюза в Бакхала, за да докладва и да получи информация къде е настанен. Но всички връзки въздух-земя се оказаха заети от хората на Нова Земя. С малко разузнаване откри Патер Тен, който говореше по телефона от името на Дау де Кастрис. На едно превозно средство, което имаше претенциите да е с неутрална регистрация, това беше явна проява на предпочитание. Хрумването на Клетус прерасна в подозрение, че един от тези телефонни разговори най-вероятно се отнасяше за него.

Отдалечавайки се от телефона, се огледа и зърна синята дреха на Мондар, застанал до затворения люк в средата на кораба, само на няколко крачки от Мелиса и Ичан Кан. Накуцвайки, Клетус се запъти бързо към екзота.

— Телефоните са заети — обясни той. — Мислех да поискам инструкции от Главната квартира на въоръжените сили на Съюза. Кажете ми има ли напоследък голяма активност на партизаните от Нова Земя около Бакхала?

— Направо са пред прага ни — отговори Мондар. Той изгледа Клетус проницателно. — Има ли някакво значение? Чак сега ли се сетихте какво впечатление направихте на Дау през онази първа вечер?

— Тогава ли? — Клетус повдигна едната си вежда. — Искате да кажете, че Де Кастрис ще си направи труда да превърне всеки срещнат от него полковник в специална цел за партизаните?

— Не всеки, разбира се — Мондар се усмихна. — Но в случая нямате повод за тревога. Вие ще пътувате до Бакхала с Мелиса, Ичан и с мен във военна кола.

— Това е успокоително — каза Клетус, но мислите му бяха насочени другаде. Очевидно какъвто и резултат да беше постигнал с Дау де Кастрис, той не беше останал незабелязан от Мондар. В това няма нищо лошо, помисли си Клетус. Пътят към неговата цел беше осеян с уловки за определен тип проницателен ум, който би предвидил намерения, невидими за обикновените хора. Точно такъв начин на мислене притежаваше Де Кастрис, а пък Мондар беше достатъчно умен и задълбочен, за да изпробва върху него замисъла си.

Звукът на гонг се вряза в шума от разговорите.

— В момента се приземява совалката от Бакхала — избръмча гласът на първия офицер от говорителя на стената. — Приземява се до средния люк совалката от Бакхала. Всички пътници за Бакхала да се приготвят за качване… Клетус усети, че го повличат напред при отварянето на люка, зад който лъсна белият метал на тунела към совалката. Тълпата го раздели от Мондар.

Совалката не беше нищо повече от тесен неудобен въздушен автобус. След ръмжене, пропадане и друсане тя най-накрая се приземи с плъзгане върху бетонна площадка, заобиколена от джунгла — зелен декор, изпъстрен с яркочервени и яркожълти нишки.

След като се измъкна навън в ярката слънчева светлина, Клетус се отдръпна настрана от тълпата, за да се ориентира на спокойствие. С изключение на една малка постройка петдесетина метра, наоколо нямаше друга следа от човешка дейност, освен совалката и бетонната площадка. Джунглата се извисяваше над сто метра и заобикаляше всичко околовръст. Обикновен, почти приятен тропически ден, помисли си Клетус. Той се огледа за Мондар — и изведнъж беше поразен от нещо като беззвучна емоционална експлозия.

Въпреки че се почувства разтърсен, той се досети какво се беше случило. Това беше „шок от смяната на ориентиране“ — едновременен внезапен допир с цял спектър от различия с познатото. Разсеяността му, когато стъпи на тази почти земна сцена, беше усилила ефекта.

След като се поуспокои, той изведнъж забеляза, че небето не беше синьо, а синьозелено. Слънцето беше по-голямо и с по-тъмнозлатист цвят от това на Земята. Жълтите и червените нишки в зеленината не се дължаха на цветове и пълзящи растения, а бяха самите жилки, минаващи по листата. Въздухът беше натежал от влага, изпълнен с различни миризми, които образуваха един аромат, смес от настъргано мускатово орехче и смачкана трева. Освен това вибрираше от ниския, но постоянен хор на насекоми и животински крясъци, вариращ от високите тонове на малка флейта до мекото бумкане на празен варел — и всичко това, придружено от скрибуцане, нехарактерно за Земята.

Дори и сега, когато първият шок премина, всичко заедно — светлина, цвят, мирис и звук, накараха Клетус да се вцепени за миг. От това състояние го извади ръката на Мондар, допряна до лакътя му.

— Ето че идва и военната кола — каза той, като го отвеждаше. Превозното средство, което спомена, тъкмо се показваше иззад постройката, следвано от пътническия автобус. — Освен ако не предпочитате да пътувате с автобуса заедно с багажа, жените и обикновените граждани.

— Не, благодаря. Ще се присъединя към вас — отговори Клетус.

— Оттук тогава — посочи Мондар.

Клетус тръгна с него към двете коли, които се приближиха и спряха. Военната кола беше транспортно средство с плазмен двигател на въздушна възглавница, с вериги, които можеше да спусне при преминаване на по-неудобните участъци от пътя. Изглеждаше като бронирана версия на спортните коли, които се използваха при големите състезания. Ичан Кан и Мелиса бяха вече вътре, заели една от двете седалки за пътници. Отпред, на откритото място за оператора, седеше млад кръглолик войник, а до него лежеше специален модел картечен пистолет.

Докато се качваше в колата, Клетус хвърли любопитен поглед на неудобното ръчно оръжие. Това беше първият подобен пистолет, който виждаше в употреба — въпреки че в академията беше имал възможността да държи и дори да стреля с такъв. Представляваше хибрид, стопроцентов мелез, създаден първоначално за потушаване на масови безредици. Но при оперативни действия той по-скоро се превръщаше в ненужна вещ, защото всяка прашинка можеше да парализира някоя съществена част от сложния му механизъм още през първия половин час на сражението.

С правилна настройка в него можеше да се използва всичко — от единични сачми калибър 0,29 до самонасочващи се шрапнели, тежки осем унции1. Това беше непрактично оръжие, което караше тактическото въображение на Клетус да се развихря, измисляйки му неортодоксални приложения в необичайни ситуации.

Двамата с Мондар се настаниха в колата. Със съскане на компресора тежкото тяло се издигна десет сантиметра над бетона и се плъзна върху въздушната възглавница. Пред тях се откри проход в джунглата и малко след това се понесоха по тесен извиващ се път с дълбоки канавки от двете страни, които неуспешно се опитваха да отблъснат джунглата, извисяваща се като арка над главите им.

— Изненадан съм, че не сте се опитали да разчистите с огън или с химически средства по-широка площ около пътя — обърна се Клетус към Мондар.

— Направили сме го на важните военни пътища — обясни екзотът. — Напоследък не ни достига работна ръка, а и местната растителност се разпространява много бързо. Опитваме се да садим покрай пътищата различни видове семена или треви от Земята, за да отблъснем местните видове, но и в лабораториите не ни достигат хора.

— Обслужването и снабдяването са трудни — вметна Ичан Кан, докосвайки покровителствено десния край на покритите си с помада посивели мустаци. Колата се натъкна на гигантско пълзящо растение, простряло се насред пътя, и беше принудена да свали веригите си, за да пропълзи над него.

— Какво мислите за този картечен пистолет? — попита Клетус наемника от Дорсай. Думите му прозвучаха накъсано поради тръскането на колата.

— Погрешно въоръжение за малки армии… — Колата отново плавно се издигна, оставяйки пълзящото растението зад себе си. — Картечни пистолети, използване на ултразвук за блокиране или унищожаване компонентите на противниковото оръжие — всичко става все по-сложно. А колкото е по-сложно, толкова е по-трудна задачата на снабдяването, по-трудно се поддържат ударните сили в готовност.

— Какво според вас трябва да се направи тогава? — попита Клетус. — Обратно към лъковете, ножовете и късите мечове?

— А защо не? — каза изненадващо Ичан Кан и в монотонния му глас прозвуча нова нотка на ентусиазъм. — Един човек с лък на съответната позиция и в съответното време струва колкото един корпус тежка артилерия половин час по-късно и десет мили по-надолу от мястото, където би трябвало да бъде. Как беше: „… поради липса на гвоздей един кон беше загубен…“?

— „Поради липса на подкова един кон беше загубен. Поради липса на кон един ездач беше загубен…“ — Клетус продължи цитата до края. Двамата мъже се спогледаха с особено, безмълвно, но взаимно уважение.

— Сигурно имате проблеми с подготовката — забеляза замислено Клетус. — Имам предвид на Дорсай. Там вероятно се събират мъже с най-различен произход, а вие искате да обучите войник, подготвен за възможно най-голям брой военни ситуации.

— Концентрираме се върху основното — отвърна Ичан. — Освен това нашата цел е да създадем малки подвижни части за нанасяне на бързи удари и след това да им намерим служба за това, за което са подготвени. — Той кимна към Мондар. — Засега истински успех сме постигнали само в Екзотика. Повечето работодатели искат да вместят нашите професионалисти в класическата схема на организация. Действа, но не винаги такова използване на хората и частите е ефикасно. Това е едно от разногласията ни с редовната войска. Вашият командващ офицер тук, генерал Трейнър… — Ичан прекъсна думите си. — Е, не е моя работа да го обсъждам.

Той изостави внезапно темата, изправи рамене и се загледа в джунглата през отворените прозорци в металните стени на колата. След малко се обърна и подвикна към шофьора, седящ на външното място:

— Не забелязваш ли нещо необичайно наоколо? Тук не ми харесва, имам някакво неприятно чувство.

— Не, сър! — извика в отговор шофьорът. — Спокойно като неделен об…

Неочаквано се разнесе гръм. Във всички посоки се разхвърча земя. В същия момент колата се наклони и Клетус усети как се обръща. Пред погледа му се мярна шофьорът, прострян в канавката — все още стискаше пистолета, но беше без глава. След това колата се преобърна и настъпи момент, в който всичко му се губеше.

После изведнъж нещата се проясниха. Военната кола лежеше върху дясната си страна и само бронираната й основа и задният и левият прозорец оставаха незащитени. Мондар вече дърпаше магнезиевите капаци върху задния прозорец, а Ичан Кан правеше същото с левия прозорец. В металната кутия настана полумрак и само през няколкото огрени от слънцето процепа отпред и зад седалката на шофьора проникваше светлина.

— Въоръжен ли сте, полковник? — попита Ичан Кан, измъквайки изпод туниката си малък плосък пистолет, изхвърлящ стрели, и започна да завива към него дълга снайперистка цев. Дъжд от куршуми затрополя по бронята на колата. Стреляха със спортни пушки, които на теория бяха цивилно оръжие, но в джунглата можеха да бъдат достатъчно смъртоносни.

— Не — мрачно отговори Клетус. В колата вече ставаше задушно, а миризмата на смачкана трева и мускатово орехче ги обгръщаше отвсякъде.

— Жалко — каза Ичан Кан. Той приключи със завиването на цевта, пъхна дулото в една пролука, присви очи и погледна навън. После натисна спусъка и едър мъж с руса брада, облечен в костюм със защитен цвят, тежко падна, чупейки клони под себе си, и остана да лежи неподвижен от другата страна на пътя.

— От автобуса ще чуят стрелбата, защото се движат след нас — прозвуча гласът на Мондар в полумрака зад Клетус. — Ще спрат и ще се обадят за помощ. Помощният отряд може да стигне дотук по въздуха петнадесет минути след като в Бакхала разберат за случилото се.

— Да — обади се Ичан Кан спокойно и стреля отново. Чу се как още едно тяло, този път невидимо, пада на земята, свличайки се с шум от дървото. — Може и да дойдат навреме. Странно, че тези партизани не ни оставиха да преминем и не дочакаха автобуса. Повече багаж, по-слаба защита и повече плячка… На ваше място бих стоял по-навътре, полковник.

Последното изречение беше отправено към Клетус, който яростно се опитваше да повдигне и извие капака от долната страна. След като се беше обърнала, колата стоеше подпряна върху издатината отстрани на пътя. Отварянето на долния капак предоставяше излаз към канавката, където лежеше мъртвият шофьор. Клетус искаше да се промуши оттам.

Скритите в джунглата стрелци се досетиха какво е намислил и обсипаха с куршуми бронираната долна част на колата, но тъй като ъгълът със земята беше доста остър, нито един от тях не попадна в отвора, който Клетус беше направил. Мелиса изведнъж разбра какво си е наумил и го хвана за ръката точно когато беше започнал да се промъква през него.

— Не! — възкликна тя. — Безсмислено е! Не можете да помогнете на шофьора. Той беше убит още с избухването на мината…

— Да върви по дяволите! — изпръхтя Клетус, чиито светски обноски поради стрелбата не бяха на висота. — Оръжието отиде заедно с него, когато падна.

Той се изскубна от ръката й и изпълзя изпод бронираната кола, скочи на крака и се хвърли към канавката, където лежеше невидимото тяло на шофьора. От заобикалящата ги джунгла избухна взрив от изстрели. Той се препъна, достигайки края на канавката, завъртя се около себе си и изчезна от погледа. Мелиса ахна. От канавката долетя шум от боричкане, след това се появи една ръка, която потрепери и остана да стърчи пред очите на всички като последна отчаяна молба за помощ.

В отговор от джунглата прозвуча самотен изстрел и един куршум отнесе половината от китката и дланта. От нея бликна кръв, но ръката не се скри и почти веднага кървенето спря. Това означаваше, че няма живо, биещо сърце, което да поддържа струята кръв.

Мелиса потръпна и задиша учестено. Баща й я наблюдава известно време, след това постави свободната си ръка върху рамото й.

— Спокойно, момиче! — Стисна рамото й, но беше принуден да се върне към бойницата си, тъй като колата беше обсипана с нов дъжд от куршуми. — Всеки момент ще ни атакуват — промърмори той.

Седнал с кръстосани крака в полумрака, като че ли медитираше, Мондар посегна и взе едната ръка на момичето в своите. Погледът й не се откъсваше от ръката в канавката. Вкопчи се в Мондар с неподозирана сила. Мелиса не издаде нито звук, но очите й не помръдваха, а лицето й беше бяло и застинало като маска.

Изстрелите от джунглата спряха ненадейно. Мондар се обърна и се взря в Ичан.

Дорсаецът погледна назад през рамо и очите им се срещнаха.

— Всеки момент — съобщи Ичан със служебен тон. — Ще бъдете глупак, ако се оставите да ви хванат жив.

— Когато не виждам повече смисъл да живея, винаги мога да умра — отвърна откровено Мондар. — Никой друг освен мен не може да заповядва на това тяло.

Ичан стреля отново.

— Досега автобусът би трябвало да се е приближил достатъчно, за да чуят изстрелите и да телефонират — отбеляза спокойно Мондар.

— Без съмнение — съгласи се дорсаецът. — Но за да имаме някаква полза от помощта, би трябвало да е от въздуха. Както вече казах, те всеки момент ще прекратят стрелбата и ще атакуват. А един пистолет не би могъл да задържи дузина или повече… Ето ги, идват!

През процепа над рамото на полковника Мондар видя двете вълни от облечени в защитни костюми фигури, които изведнъж изникнаха от джунглата и се насочиха към колата. Малкият пистолет в ръката на Ичан не спираше и тъй като неговият шум почти се губеше в общия трясък и бъркотия, изглеждаше, че фигурите отпред падат като докоснати с магическа пръчка.

Но независимо от това на атакуващите им оставаха не повече от петнадесет метра до целта и малкият лъч слънчева светлина, която Мондар виждаше, беше закрит от костюми в защитен цвят.

Пистолетът в ръката на Ичан щракна на празно и в този миг, точно когато сянката на първия партизанин затъмни отвора, през който Клетус беше излязъл, дивият рев на картечния пистолет се разнесе зад атакуващите и те се стопиха като пясъчни фигури под удара на силна вълна.

Пистолетът продължи да ръмжи още известно време и след това спря. Всичко като че ли замря, подобно на водата в планинско езеро след падане на камък. Ичан се промуши между застиналите фигури на Мондар и Мелиса и изпълзя навън от колата. Те го последваха онемели.

Накуцвайки върху изкуствената става на лявото си коляно, Клетус се катереше по канавката, влачейки картечния пистолет. Изправи се на пътя в момента, когато Ичан стигна до него.

— Много добра работа — похвали го дорсаецът с необичайна топлина в обикновено безстрастния му глас. — Благодаря ви, полковник.

— Няма защо, полковник — отвърна Клетус малко несигурно. Сега, след като напрежението беше преминало, другото му коляно от плът и кръв се беше разтреперило от реакцията, незабележимо отвън, но осезаемо под крачола на униформата му.

— Много добра работа наистина — каза Мондар тихо както винаги, присъединявайки се към тях. Мелиса стоеше неподвижно, вперила поглед в канавката, където лежеше мъртвият шофьор. Очевидно неговата ръка се беше показала, докато Клетус се мяташе, имитирайки смъртно ранен човек. Мелиса потрепери и обърна лице към другите.

Втренчено загледа Клетус с пребледняло лице, върху което се смесваха различни емоции. Мондар проговори, гледайки небето:

— Ето го и подкреплението. — Двойка бойни въздушни коли с по един пехотен взвод във всяка се приземяваше на пътя. Зад тях се разнесе съскане на спирачна въздушна струя. Те се обърнаха и видяха автобуса да се появява зад един завой на пътя. — Също и нашето звено за свръзка — добави той и леко се усмихна.

Загрузка...