Те вървяха като хора

10.

Сградата „Маккандълс“ беше точно както си я представях — типично старо каменно здание.

Коридорът на третия етаж беше тих и сумрачен. През прозорците в дъното се процеждаха лъчите на гаснещия ден. Пътеката беше протрита, а стените мръсни; едва личеше старинното величие на очуканата, захабена ламперия.

По матовото стъкло на вратите с олющени златни букви бяха изписани названията на разни фирми. Забелязах, че освен старите вградени ключалки, навсякъде са монтирани и модерни секретни брави.

Обиколих целия коридор, за да се уверя, че наоколо няма никой. Всички канцеларии изглеждаха пусти. Беше петък вечер и навярно чиновниците едва бяха дочакали края на работното време, за да се изнижат навън. За чистачките пък още беше рано.

Кантората на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ беше към края на коридора. Завъртях дръжката — оказа се заключено, както и бях предполагал. Извадих стъклорезачката и се захванах на работа. Не беше лесно. Когато режеш стъкло, трябва да го сложиш върху плоска повърхност и да режеш отгоре. С известна сръчност по този начин осигуряваш стабилен и равномерен натиск, та малкото колелце да надраска твърдата повърхност. А аз се мъчех да срежа вертикално закрепено стъкло.

Отне ми доста време, но най-сетне успях да надраскам стъклото и прибрах резачката в джоба си. Постоях и се ослушах дали някой не идва по коридора или по стълбите. После блъснах стъклото с лакът. Парчето се пропука по линиите и хлътна навътре, но все още се крепеше на рамката. Чукнах го още веднъж, то се отчупи и падна вътре. На негово място остана дупка с размерите на юмрук точно над ключалката.

Като внимавах да не се порежа върху назъбените остатъци от стъкло по рамката, аз пъхнах ръка навътре и напипах колелцето на бравата. Завъртях го и ключалката щракна. С другата ръка бутнах дръжката и вратата се отвори.

Вмъкнах се вътре, затворих вратата зад себе си, после подпрях гръб на стената и дълго стоях изнемощял в полумрака.

Усещах, че косата ми е настръхнала и сърцето бясно подскача в гърдите ми, защото бях доловил аромата — аромата от бръснарския лосион на Бенет. Мирисът беше едва доловим но все пак ясен, сякаш преди малко се бях разминал с човек, който сутринта си е сложил от онзи лосион. Пак се помъчих да определя на какво мирише, ала нямах с какво да го сравня. Подобен аромат не бях срещал никога през живота си. В него нямаше нищо нередно — не прекалено нередно, искам да кажа — просто го усещах за пръв път откакто се помня.

В пространството пред мен се мержелееха някакви тъмни, изгърбени очертания. Втренчих се в тях и когато очите ми привикнаха към здрача, разбрах, че съм попаднал в най-обикновена кантора. Изгърбените силуети се оказаха бюра, шкафове и тем подобно оборудване, каквото бих могъл да очаквам от една канцелария.

Стоях напрегнат и чаках, но не се случи абсолютно нищо. През прозорците се процеждаше сивотата на късния здрач, но оскъдната светлина сякаш спираше до стъклата; вътре не проникваше нито лъч. Наоколо царуваше тишина — толкова плътна тишина, че ми действаше на нервите.

Огледах канцеларията и сега за пръв път забелязах нещо странно. В единия ъгъл имаше заградена с перденца ниша — нещо твърде необичайно за делова кантора.

В търсене на още нещо нередно аз огледах останалата част от канцеларията, заставяйки очите си да не пропуснат нито един квадратен сантиметър. Но не открих нищо странно освен заградената ниша. И мириса на лосион.

Предпазливо отлепих гръб от стената и пресякох стаята. Не знам точно от какво се боях, но в тази стая сякаш дебнеше някакъв безименен ужас.

Спрях до бюрото срещу завесите и щракнах настолната лампа. Знаех, че не е благоразумно. Бях влязъл с взлом, а сега демонстрирах присъствието си. Но реших да поема риска. Исках незабавно и категорично да видя какво се крие в заградената ниша.

В жълтеникавата светлина видях, че пердетата са от някакъв плътен черен плат и се крепят на корниз. Минах отстрани, опипах и открих шнура. Когато го дръпнах, завесите плавно се разделиха. Зад тях имаше прът, отрупан със закачалки, върху които висяха грижливо сгънати дрехи.

Зяпнах от изумление. Колкото повече гледах, толкова по-ясно ми ставаше, че това не са просто дрехи, а отделни комплекти. Имаше мъжки костюми и пардесюта. Имаше пет-шест ризи; на една закачалка висяха цял куп връзки. На лавицата над закачалките бяха грижливо подредени всевъзможни шапки. Имаше дамски костюми, рокли и още някакви провиснали дрехи, навярно поли. Имаше бельо, както мъжко, така и дамско; имаше дълги и къси чорапи. Върху дълга поставка под дрехите зърнах стройна редица от обувки — пак мъжки и дамски.

А това беше чисто безумие. Разбирах, че хората се нуждаят от място, където да закачат палта, шлифери, якета и шапки — щом няма гардероб, все ще се намери някой любител на икономичните решения, за да измисли нещо подобно. Но тук имаше пълен комплект дрехи за цялата кантора, от големия шеф до най-незначителната секретарка.

Отчаяно ровех из мозъка си за обяснение, но обяснение нямаше.

А най-смахнатото беше, че сега в канцеларията нямаше никого, всички си бяха заминали… а дрехите им стояха тук. Голи ли бяха напуснали кантората?

Бавно тръгнах покрай закачалките, посягайки от време на време да пипна дрехите, за да се уверя, че са от истински плат, че наистина съществуват. Да, изглеждаха от истински плат. И наистина съществуваха.

Докато вървях покрай закачалките, неочаквано усетих студен полъх някъде на нивото на глезените си. Отначало ми се стори, че някой е забравил отворен прозорец. Направих още една крачка и течението изчезна също тъй внезапно.

Стигнах до края на редицата, завъртях се и тръгнах обратно. Студеният въздух отново ме лъхна през глезените.

Нещо не беше наред. Не духаше от забравен прозорец. Когато има отворен прозорец, течението не пълзи само на педя височина над пода и не е толкова тясно, че да го пресечеш с една крачка.

Имаше нещо зад закачалките. А какво, за Бога, може да се крие зад някакви си закачалки?

Без да мисля, аз клекнах, бутнах дрехите настрани и открих откъде идва студеният полъх.

Идваше от дупка — дупка, която пробиваше стената на сградата „Маккандълс“, но не излизаше навън, защото ако беше обикновена дупка в стената, щях да видя през нея светлината на уличните лампи.

Нямаше светлина. Вътре царуваше абсолютен, главозамайващ мрак и студ, който беше нещо повече от обикновен студ — по-скоро пълна липса на каквато и да било топлина. Усещах — без сам да зная как — че там вътре няма съвършено нищо, че отвъдната пустота е пълно отрицание на всичката земна светлина и топлина. Усещах движение, макар че не можех да го видя — някакво странно завихряне на студа и мрака, като че загадъчен миксер ги премяташе в засмукващ въртоп от ледена тъмнина. Докато надничах в дупката, главозамайването ме връхлетя и се опита да ме катурне напред, да ме засмуче навътре. С ужас отскочих назад и се проснах на пода.

Лежах вдървен и парализиран от страх, усещах пронизващия хлад и гледах как дрехите бавно се люшват надолу, закривайки дупката в стената.

Бавно се изправих на крака и отстъпих назад, към бюрото, за да осигуря някаква преграда между себе си и онова, което бях открил зад завесата.

Само че какво бях открил?

Въпросът подскачаше из мозъка ми, но обяснение нямаше, както нямаше обяснение и за закачалките с дрехи.

Протегнах ръка към бюрото, за да се хвана за нещо солидно пред лицето на незнайната заплаха. Но вместо ръба на бюрото пръстите ми срещнаха куп хартии и ги разсипаха на пода. Коленичих и се заех да ги събирам една по една. Всички бяха грижливо сгънати и имаха официален вид — даже самият им допир носеше онова странно, самодоволно чувство, което излъчват официалните документи.

Изправих се, тръшнах листовете на бюрото, после ги прегледах набързо и всички — до последната хартийка — се оказаха нотариални актове за недвижими имоти. Издадени все на някой си Флечър Атууд.

Името ми се стори смътно познато. Застинах неподвижно и почнах да ровя из задръстената си — и не винаги точна — памет в търсене на някаква подробност, която би ми помогнала да уточня какво представлява този човек.

Някога в миналото името Флечър Атууд бе имало някакво значение за мен. Бях го срещал някъде, или бях писал за него, или го бях чувал по телефона. Името беше складирано дълбоко в мозъка ми, ала лежеше забравено там толкова отдавна (а и навярно още навремето го бях смятал за незначително), че фактът, мястото и времето упорито ми се изплъзваха.

Струваше ми се, че съм го чувал от Джой. Въртеше ми се из главата, че на минаване край бюрото ми тя е спряла да подхвърли една-две думи — небрежен, случаен разговор в редакционния хаос, където никое име не може да оцелее задълго сред трескавия поток от непрекъснати събития.

Като че разговорът имаше нещо общо с къща… къща, закупена от Атууд.

И изведнъж се сетих. Флечър Атууд, човекът, който бе закупил изоставеното имение Белмонт на Тимбър лейн. Този загадъчен тип така и не бе успял да се спогоди с обитателите на околните изискани резиденции. Всъщност никога не бе живял в закупеното имение; понякога се случваше да намине за една вечер или за седмица, но това не го правеше местен жител. Доколкото знаех, той нямаше нито роднини, нито приятели и не проявяваше желание да се сближи с когото и да било.

Отначало хората от Тимбър лейн изпитваха неприязън към него, защото някога имението Белмонт беше център на онова трудно определимо нещо, наричано „висше общество“. Днес името му просто не се споменаваше — поне на Тимбър лейн. Той се бе превърнал в мухлясала кирлива риза, забутана в най-прашното чекмедже.

Дали пък не си отмъщаваше? Подреждайки документите под лъча на лампата, аз се замислих по въпроса. Не, едва ли. Нямаше никакви признаци Атууд някога да е бил засегнат от високомерното отношение на Тимбър лейн.

Стойността на имотите в тия документи достигаше милиарди. Пред мен се редяха названия на известни фирми, обгърнати в славни традиции и украсени с имена на древни родове; мяркаха се старинни сгради, станали пословични още в незапомнени времена. И всички те бяха прехвърлени на Флечър Атууд с прецизния, натруфен език на правните договори — всички лежаха на куп в очакване да бъдат прегледани и подредени по папките.

А може би лежат, помислих си аз, защото още никой не е намерил време да ги прегледа. Защото са изместени от по-сериозна работа. И аз се запитах каква ли ще е тая по-сериозна работа.

Изглеждаше невероятно и все пак беше факт — пред мене лежаха конкретни доказателства, че един човек е закупил в пакет огромна част от деловите квартали на града.

Никой не би могъл да притежава необходимата сума за сделките в тия документи. Такова нещо би било непосилно даже за цяла финансова групировка. А дори и да се намереха подобни хора, каква можеше да е тяхната цел?

Да закупят града?

Защото пред мен беше само малка купчинка договори, зарязани на бюрото, сякаш са нещо незначително. В кантората несъмнено имаше многократно повече документи. А ако Флечър Атууд или хората зад него бяха закупили града, какво възнамеряваха да правят с него?

Оставих документите на място и пак се върнах към закачалките. Загледах се в шапките на горната лавица и ми се стори, че забелязвам между тях нещо като кутия от обувки.

Може би вътре имаше още документи?

Надигнах се на пръсти и разклатих кутията докато тя помръдна напред и успях да я прихвана. Оказа се по-тежка, отколкото очаквах. Отнесох я до бюрото, сложих я под лампата и вдигнах капака.

Кутията беше пълна с кукли. Не, това бяха нещо повече от кукли — липсваше им оная характерна, изкуствена стилизираност. Изглеждаха толкова естествени, че неволно се зачудих дали не са истински хора, смалени до десетина сантиметра, само че толкова изкусно, та всичките им пропорции да останат непроменени.

А най-отгоре върху купчината кукли лежеше идеалното копие на онзи Бенет, който бе седял на заседателната маса до Брус Монтгомъри!