Те вървяха като хора

24.

Лейтенантът ни въведе в някаква тясна стаичка и излезе.

— След минутка се връщам — подхвърли той от прага.

В стаята имаше масичка и няколко неудобни стола. Беше сумрачно, хладно и из въздуха се носеше мирис на застояла пот.

Джой ме погледна и разбрах, че е изплашена, но упорито потиска страха си.

— Ами сега? — запита тя.

— Не знам — признах аз. После добавих: — Извинявай, че те забърках в тая история.

— Та ние не сме сторили нищо лошо — каза тя.

Тъкмо това беше най-неприятното. Не бяхме сторили нищо лошо и все пак затъвахме до гуша в неприятности. Имахме честни и почтени обяснения за всичко станало, но никой нямаше да повярва на обясненията ни.

— Едно питие би ми се отразило добре — каза Джой.

На мене също, но предпочетох да премълча.

Секундите се влачеха непоносимо бавно, а ние седяхме унило и нямахме какво да си кажем.

Взирах се в пода и мислех за Карлтън Стърлинг — какъв симпатяга беше и колко ще ми липсват редовните посещения в лабораторията, когато седях и го слушах, а той приказваше неуморно, без да прекъсва работата.

Навярно Джой мислеше за същото, защото по някое време запита:

— Мислиш ли, че някой го е убил?

— Не някой, а нещо — поправих я аз.

Защото твърдо вярвах, че са го убили черните твари, които му бях занесъл в найлоновата торба. Бях влязъл в лабораторията, за да доставя със собствените си ръце смъртта на един от най-добрите ми приятели.

— Не се упреквай — каза Джой. — Не бива. Откъде можеше да знаеш?

Така си беше, но утешенията не ми помагаха.

Вратата се отвори и в стаята влезе Стария.

— Идвайте — каза той. — Всичко е уредено. Никой не иска да ви разпитва.

Станахме и тръгнахме към вратата.

Погледнах Стария с леко учудване. Той се изкиска отривисто.

— Не съм пускал в ход тежката артилерия. Нито за миг. Изобщо не се наложи да ходатайствам.

— А защо ни пускат?

— Аутопсията — поясни той. — Заключението гласи „сърдечен удар“.

— Стърлинг никога не се е оплаквал от сърце — възразих аз.

— Е, това беше единствената възможност. Нали все трябваше да впишат някаква причина за смъртта.

— Дайте да се махаме — каза Джой. — Това място ми действа на нервите.

— Ела в редакцията да пресушим някое шише — предложи ми Стария. — Искам да те поразпитам за туй-онуй. Ти ще дойдеш ли, Джой, или бързаш да се прибереш у дома?

Джой потръпна.

— Май предпочитам да дойда.

Разбирах я. Не искаше да се прибере в онази къща и да слуша как из двора лазят чудовища… да ги чува дори ако всъщност навън няма нищо.

— Вземи Джой в твоята кола — казах на Стария. — Аз ще докарам нейната.

Излязохме навън мълчаливо. Бях очаквал Стария да ме разпитва за експлозията и куп други неща, но той си траеше.

Не каза нищо и докато се изкачвахме с асансьора към кабинета му. Когато влязохме, отиде в ъгъла и отвори барчето.

— Ти си както винаги на уиски, Паркър — припомни си той. — А за теб, Джой?

— Същото — каза тя.

Той наля и ни подаде чашите. Но не отиде да седне зад бюрото. Вместо това се настани на един от свободните столове до нас. Навярно опитваше да ни покаже, че сега не е шеф, а просто човек от редакцията. Понякога ставаше просто нелеп в опитите си да изтъкне колко е скромен, а друг път, разбира се, не проявяваше и капчица скромност.

Искаше да ме разпита за нещо, но не знаеше как да започне. А и аз не му помагах да се престраши. Седях, отпивах от чашата и го оставях да се пече в собствен сос. Чудех се какво знае и дали има поне смътна представа за последните събития.

Изведнъж разбрах, че в изводите от аутопсията може и да не е ставало дума за сърдечен удар, че Стария навярно все пак е извадил тежката артилерия и се е сражавал за нас, защото е предполагал, че знам нещо и заради това нещо си струва да ми спаси кожата.

— Тежък ден — каза той.

Съгласих се.

Той добави нещо за полицейската глупост и аз изсумтях утвърдително.

Най-сетне Стария се престраши.

— Паркър, ти си докопал нещо голямо.

— Може би — казах аз. — Още не съм наясно.

— Толкова голямо, че някой опитва да те очисти.

— Имаше такъв опит — потвърдих аз.

— С мен можеш да говориш откровено — заяви той. — Ако трябва да се пази тайна, знаеш, че съм ням като гроб.

— Нищо не мога да ти кажа — рекох аз. — Ще ме сметнеш за луд. Няма да повярваш на нито една дума. Преди да споделя с когото и да било, трябва да събера доказателства.

Той усърдно направи смаяна физиономия.

— Значи чак толкова голямо било.

— Толкова — кимнах аз.

Исках да му разкажа. Жадувах да поговоря откровено с някого. Исках да споделя товара на тревогите и страха, но само с човек, който е готов да повярва и поне да опита да помогне с нещо.

— Шефе — запитах аз, — можеш ли да отхвърлиш всяко съмнение? Гарантираш ли, че си готов да приемеш за чиста монета всичко, което ти кажа?

— Опитай — отвърна той.

— По дяволите, това не е отговор.

— Добре тогава, готов съм.

— Ами ако ти кажа, че пришълци от някаква далечна звезда в момента изкупуват Земята?

Той явно реши, че го будалкам и отвърна студено:

— Бих те сметнал за луд.

Изправих се и сложих чашата на бюрото.

— Друго не съм и очаквал.

Джой също стана.

— Ела, Паркър — рече тя. — Излишно е да стоим тук.

— Чакай, Паркър! — изрева Стария. — Нали не е това? Ти се шегуваше.

— Да бе, ще се спукам от смях — рекох аз.

Излязохме и тръгнахме по коридора. Очаквах, че шефът ще изскочи да ни повика, но той не го стори. Не изчакахме асансьора и докато завивахме към стълбата, зърнах за миг Стария — още си седеше на стола и зяпаше подир нас, сякаш се чудеше дали да се ядоса и незабавно да ни изхвърли от работа, или да приеме, че в крайна сметка моите приказки може да крият нещо по-съществено. Изглеждаше дребен и далечен, като че го гледах през обърнат бинокъл.

Слязохме три етажа по-долу и се озовахме във фоайето. Не знам защо не взехме асансьора. Изглежда, не ни бе дошло на ум. Може би просто искахме да се махнем час по-скоро от редакцията.

Навън валеше. Засега слабо, но скоро щеше да се посипе студен и унил дъжд.

Запътихме се към колата и спряхме до нея, без да влизаме. Бяхме объркани и не знаехме какво да предприемем.

Мислех за онова, което бях открил в гардероба си (макар да нямах представа какво точно е било) и за бомбата в колата на паркинга. Джой сигурно мислеше за зверовете, които може би още дебнеха около нейната къща… а дори и да ги нямаше, пак щяха да се прокрадват във въображението й.

Тя пристъпи по-близо и се сгуши до мен, а аз мълчаливо я прегърнах през раменете в дъждовния мрак. Притисках я към себе си и мислех, че сме като две загубени и изплашени деца, които се прегръщат под дъжда. И се страхуват от тъмнината. За пръв път в живота си изпитвах страх от тъмнината.

— Виж, Паркър — каза Джой.

Тя протегна ръка, разтвори юмрук и видях, че върху дланта й лежи нещо дребно.

Приведох се и в неясните лъчи, долитащи от една далечна улична лампа, различих очертанията на ключ.

— Стърчеше от ключалката в лабораторията на Стърлинг — обясни тя. — Измъкнах го незабелязано. Онзи тъп полицай захлопна вратата, без изобщо да се сети за ключ. Толкова го беше яд на теб, че не мислеше за нищо друго. Задето го попита дали не иска и показания от кучето.

— Отлично! — възкликнах аз.

Хванах лицето й с длани и я целунах. И досега не знам защо толкова се зарадвах на ключа от лабораторията. Навярно просто бях щастлив, че в крайна сметка сме изиграли представителите на властта, че сме им погодили номер в една зловеща и страшна игра.

— Да вървим — каза тя.

Отворих вратата и я изчаках да седне в колата, после минах от другата страна. Пъхнах ключа в таблото, превъртях го и в мига, когато двигателят се закашля и заработи, трескаво опитах да дръпна ключа обратно, но вече осъзнавах, че е твърде късно.

Ала не се случи нищо. Моторът бръмчеше спокойно. В колата нямаше бомба.

Облегнах се назад и избърсах потта от челото си.

— Какво има, Паркър?

— Нищо — казах аз.

Включих на скорост и потеглих. Спомних си колко пъти вече бях подкарвал колата без произшествия: в имението Белмонт, пред биологичния факултет (двукратно) и пред полицейския участък. Едва ли имаше опасност. Може би черните топки никога не повтаряха един и същ вариант след първия провал.

Свърнах по една пресечка и подкарах към Юнивърсити авеню.

— Не се надявай прекалено, Паркър — предупреди ме Джой. — Входната врата може да е заключена.

— Не беше, когато излизахме — казах аз.

— Портиерът може да е заключил по-късно.

Но не беше заключено.

Влязохме в сградата на факултета и тихичко се прокраднахме по стълбите.

Стигнахме до лабораторията на Стърлинг и Джой ми подаде ключа. След няколко неуспешни опита успях да налучкам ключалката и отворих.

Влязохме, бутнах вратата назад и чух как бравата изщрака.

На лабораторната маса трептеше пламъчето на малка спиртна лампа. Твърдо помнех, че не сме я оставили запалена. А на една табуретка край масата седеше странна, изкривена фигура.

— Добър вечер, приятели — изрече фигурата. Вече добре познавах този ясен, любезен глас.

На табуретката седеше Атууд.