Те вървяха като хора

26.

Навън дъждът се засилваше. Не беше пороен, но се лееше с монотонно, унило упорство. Из въздуха се носеше пронизващ хлад. Помислих си, че тъкмо такава нощ подхожда за рухването на нашия свят. Не, „рухване“ звучеше прекалено драматично. Навярно би било по-точно да се каже „разпадане“. Нощ, в която светът се разпада като разядена от червеи сграда, без да знае кога и от какво е бил разяден — нещо повече, разпада се толкова неусетно, че ще осъзнае заплахата едва когато всичко е свършило.

Отворих вратата на колата и веднага я затръшнах, преди Джой да успее да влезе.

— Забравих — казах аз. — Вътре може да има бомба.

Джой ме погледна и надигна ръка да отметне кичур коса от очите си.

— Не — възрази тя. — Нали той иска да разговаря с теб. Утре.

— Само приказва. Прави се на интересен.

— Бомба или не, нямам никакво намерение да се прибирам пеша под дъжда по никое време. Предния път нямаше бомба.

— Нека първо да вляза аз. Ти се отдръпни…

— Не — категорично заяви тя. После посегна и рязко дръпна вратата.

Заобиколих колата и влязох. Завъртях ключа и двигателят заработи.

— Виждаш ли? — рече Джой.

— Можеше и да има бомба — казах аз.

— И да имаше, не бива през цялото време да се боим от това. Ако решат да ни убиват, има хиляди начини да го сторят.

— Те убиха Стърлинг. Вероятно са убивали и други хора. С мене опитаха на два пъти.

— И не успяха — каза Джой. — Имам чувството, че няма да потретят.

— На интуицията ли се доверяваш?

— Паркър, може и те да имат интуиция.

— Това пък какво общо има?

— Може би нищо — призна тя. — Всъщност не това имах предвид. Исках да кажа, че колкото и да ни изучават за своите цели, колкото и да се мъчат да приличат на нас, никога няма да усвоят нашия начин на мислене.

— Значи смяташ, че ако не убият човека от два опита, просто ще се откажат.

— Е, не точно това, но може и да е вярно. Във всеки случай, няма да повторят по същия начин.

— Значи съм застрахован от капани, бомби и чудовища в гардероба.

— Може да са суеверни — каза тя. — Може да имат такава схема на мислене. Или пък логика, съвършено различна от нашата.

Знаех, че през цялото време е мислила за това. Опитвала е да избистри нещата. Тази красива главичка беше натъпкана с логика и неуморно работеше над новите факти и предположения, до които бяхме стигнали. Но едва ли имаше начин да разберем всичко. Защото не ни достигаха факти. Мислехме като хора и се мъчехме да отгатнем мислите на пришълците, без изобщо да знаем техния начин на разсъждение. А дори и да знаехме, нямаше гаранция, че човешката мисъл може да се вмъкне в кривото русло на чуждия разум.

Джой бе изтъкнала обратното. Колкото и да искат, казваше тя, пришълците не могат да усвоят нашия начин на мислене. Но все пак те имаха по-добър шанс. Изучаваха ни Бог знае откога. И бяха много — кой знае колко хиляди или милиони. Но дали беше наистина така? Дали не представляваха само един индивид, разделен на отделни фрагменти колкото топка за боулинг, за да може да се превръща в най-различни неща и да бъде на стотици места едновременно?

Но дори и да имаха индивидуалност, дори всяка топка да беше напълно отделна и независима, все пак те бяха далеч по-близки една до друга, отколкото хората. Защото само с общите усилия на много от тях можеше да бъде създаден Атууд или жената, с която разговарях в бара — трябваше да се обединяват, за да подражават на хората. И при този процес, при имитирането на човек или каквото и да било, те трябваше да работят единно, а сетне наистина да се превърнат в едно цяло.

Напуснахме университетското градче, излязохме на пустия булевард и поехме към града.

— А сега какво? — запитах аз.

— Не искам да се прибирам у дома — каза Джой. — Те може още да чакат там.

Кимнах, защото я разбирах. И се запитах каква ли беше оная твар, която дебнеше из двора. Може би някакъв хищен звяр, или по-скоро имитация на звяр от далечна планета. А може би множество хищници от различни планети. Може би даже цяла менажерия от ужасяващи същества, предназначени не толкова да убиват, колкото да сплашват. Или пък само примамка, за да ни съберат на едно място — мене, Джой и Песа. Но ако наистина искаха да ни убият, значи плановете им пак се бяха провалили.

Песа бе споменал, че топките никога не отиват докрай, никога не прекаляват и се мъчат да свършат всичко с полумерки. Опитах да си припомня какво точно бе казал, но спомените ми бяха мъгляви. Прекалено много събития ми се струпаха напоследък.

Къде ли бе изчезнал Песа?

— Паркър — каза Джой, — трябва да си починем. Трябва да се приберем някъде на сухо и да поспим.

— Да — кимнах аз. — Знам. Моят апартамент…

— Нямах предвид твоя апартамент. И там е опасно. Дали да не потърсим мотел?

— Джой, в джоба ми има само един-два долара. Забравих да си взема заплатата.

— Аз взех моята — каза тя. — Имам пари, Паркър.

— Джой…

— Да, знам. Не се тревожи. Всичко е наред.

Продължавах да карам по улицата.

— Колко е часът? — запитах аз.

Тя надигна часовника си пред светлинките на таблото.

— Наближава четири.

— Страхотна нощ — промърморих аз.

Тя уморено се облегна назад и завъртя глава към мене.

— Дума да няма. Една взривена кола с някакво нещастно хлапе в нея, но слава Богу, не си бил ти; един приятел, убит коварно от другопланетна твар; една журналистка ще си загуби репутацията, защото е толкова уморена, че не се интересува с кого ще си легне…

— Помълчи, ако обичаш — казах аз.

Отклоних колата от булеварда.

— Къде отиваме, Паркър?

— В редакцията. Трябва да проведа един разговор. Междуградски. Поне да е за сметка на вестника.

— Вашингтон? — запита тя.

Кимнах.

— Със сенатора Роджър Хил. Време е да говоря с Родж.

— Посред нощ?

— По всяко време. Той е слуга на народа, нали? Поне така разправя пред хората. Когато наближат избори. А сега страната — цялата тая проклета страна — се нуждае тъкмо от слуга на народа.

— Няма да ти се зарадва.

— Не ми е притрябвала неговата радост.

Спрях край тротоара срещу мрачната сграда. Светлинки мъждукаха само зад прозорците на редакционната зала и в някакъв кабинет на третия етаж.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Не — каза Джой. — Оставам тук. Ще заключа вратите и ще пазя колата от бомбаджии.