Те вървяха като хора

23.

Спрях колата пред сградата на биологичния факултет, излязох и заръчах на Песа:

— Не мърдай оттук. Портиерът май не те хареса, а и хич не ми се ще да обяснявам на полицаите горе откъде съм намерил говорещо куче.

Дълбока въздишка разлюля мустаците на Песа.

— Навярно появата ми донякъде ще ги изненада — съгласи се той. — Макар че покойният биолог ме прие твърде спокойно. Доста по-спокойно от вас, ако позволите да изтъкна.

— Не мога да се меря с него — казах аз. — Той имаше истински научен мироглед.

И в следващата секунда изненадано се запитах как можех да се шегувам — Стърлинг ми беше приятел и не бе изключено да съм допринесъл за неговата смърт, макар че още нямах представа как е загинал.

Спомних си как дремеше миналата сутрин в редакционното кресло, без да подозира, че му остава да живее по-малко от ден; как се събуди добродушно, без изненада и незабавно подхвана един от своите типични смахнати разговори.

— Чакай ни в колата — казах аз на Песа. — Няма да се бавим.

Двамата с Джой изтичахме по стъпалата и вече се канех да почукам, когато открих, че вратата е отключена. Изкачихме се горе. Вратата на лабораторията зееше широко разтворена.

На скамейката край стената чакаха двама мъже. Разговаряха, но когато ни чуха да идваме по коридора, прекратиха разговора — изведнъж настана тишина — и зачакаха мълчаливо.

Единият беше Джо Нюман, младият колега, който ми се бе обадил за топките на Тимбър лейн.

— Здрасти, Паркър — рече той, ставайки от скамейката. — Здрасти, Джой.

— Ти си здрасти — отвърна Джой.

— Да ви представя Бил Лигет — каза Джо Нюман. — От отдела за убийства.

— Убийства ли? — трепнах аз.

— Именно — потвърди Джо. — Предполагат, че някой е очистил Стърлинг.

Завъртях се към полицая. Той кимна.

— Смъртта е причинена от задушаване. Сякаш е бил удушен. Но няма никакви белези.

— Искате да кажете…

— Слушайте, Грейвс, когато душат човек, по гърлото му остават белези. Ожулвания, синини. За подобно убийство е нужна голяма сила. Обикновено натискът причинява значителни телесни повреди.

— А белези няма, така ли?

— Никакви — каза Лигет.

— Тогава може просто да се е задавил със сандвич… с глътка вода. Или от мускулни спазми.

— Докторът казва, че няма подобно нещо.

Тръснах глава.

— Пълна безсмислица.

— Може нещо да се изясни след аутопсията — каза Лигет.

— Не мога да повярвам — промърморих аз. — Тази вечер разговарях с него.

— Доколкото знаем — уточни Лигет — вие последен сте го видял жив. Жив беше, нали?

— Съвършено жив.

— По кое време?Около десет и половина. Може би наближаваше единайсет.

— Портиерът разправя, че ви е пуснал да влезете. С някакво куче. Спомня си добре, защото ви казал, че тук е забранено за за кучета. А вие сте отговорил, че кучето било лабораторен екземпляр. Наистина ли, Грейвс?

— Не, по дяволите — отговорих аз. — Пошегувах се.

— Защо влязохте с кучето? Нали портиерът ви е забранил.

— Исках да го покажа на Стърлинг. Вече бяхме говорили за това куче. В някои отношения то е изумително. От няколко дни обикаля около моя дом и се държи дружелюбно.

— Стърлинг обичаше ли кучета?

— Не знам. Мисля, че не проявяваше особена привързаност.

— Къде е кучето сега?

— Долу в колата.

— Вашата кола ли е избухнала тая нощ?

— Не знам — казах аз. — Чух го по радиото. Мислели, че съм бил вътре.

— Но не бяхте вие.

— Ако бях, щеше да ми личи, нали така? Открихте ли кой е загиналият?

Лигет кимна.

— Някакъв млад безделник, вече прибиран на два пъти за кражби на коли. Просто обичал да се вози. Карал по няколко километра и зарязвал колите.

— Горкото момче — казах аз.

— Да, горкото момче. Чия кола карате сега?

— Моята — обади се Джой.

— През цялата вечер ли бяхте заедно, лейди?

— Излязохме на вечеря и от тогава не сме се разделяли — каза Джой.

Браво, момиче, помислих аз. Не казвай нищо на ченгето. Инак съвсем ще загазим.

— В колата ли бяхте, когато той е довел кучето?

Джой кимна.

— Тази вечер из вашия квартал май е имало някаква суматоха — каза Лигет. — Да знаете нещо по въпроса?

— Нищо не знам.

— Не му обръщайте внимание — подхвърли Джо. — Той вечно задава въпроси. И се прави на подозрителен. Няма как, нали от това си изкарва хляба.

— Чудя се и се мая — заяви Лигет — как може двамата да се забъркате в толкова много неща и да излезете чисти като ангелчета.

— Такъв ни е занаятът — поясни Джой.

— Защо сте ходили на езерото? — запита Лигет.

— Да се поразведрим малко — казах аз.

— Кучето с вас ли беше?

— Естествено. Взехме го с нас. То е много приятен спътник.

Найлоновият чувал бе изчезнал от куката, където го закачи Стърлинг, и не се виждаше никъде из лабораторията. Но не смеех да се оглеждам прекалено усърдно — Лигет можеше да заподозре нещо.

— Налага се да дойдете в участъка — каза Лигет. — И двамата. Трябва да изясним някои подробности.

— Стария е в течение — успокои ме Джо. — Съобщих му още одеве, когато разбрах, че си се обадил по телефона.

— Благодаря, Джо — казах аз. — Мисля, че и сами ще се оправим.

Но далеч не бях толкова сигурен, колкото изглеждах. Ако слезехме долу и Песа се раздрънкаше в присъствието на Лигет, щяхме да загазим и с двата крака. А освен това в колата лежеше заредена пушка с нагар в цевта от моята стрелба по преследвачите. Не би било лесно да обясня по какво съм стрелял и защо изобщо съм носил пушка. Като капак на всичко в единия джоб на шлифера ми имаше зареден пистолет, а другият беше натъпкан със смес от патрони за двете оръжия. Никой достопочтен и миролюбив гражданин не се разхожда току-така със заредена пушка в колата и зареден пистолет в джоба.

Имаше още много неща, за които можеха да се заядат. Например телефонното обаждане на Джой до лабораторията на Стърлинг. Ако ченгетата се захванеха сериозно, скоро щяха да узнаят за този разговор. Или, да речем, съседът на Джой, който бе излязъл да види къде се вдига врява — навярно щеше да се окаже, че е видял как паркираната отпред кола внезапно потегля с пълна газ.

Може би, казах си аз, трябваше да сме малко по-откровени с Лигет. Или да отговаряме малко по-охотно на въпросите. Ако искаше да ни натопи, той отдавна можеше да го стори.

Но ако посмеехме да му разкажем дори само частица от истината, бяха ни гарантирани дълги часове общуване с отегчени полицаи, които щяха или да се подсмиват на всяка наша дума, или да търсят за цялото произшествие разумни, солидни, съвременни обяснения.

Този вариант все още не се изключва, казах си аз. Даже е напълно възможен, но докато си държим езика зад зъбите, има шанс да ни се размине.

Спомних си, че когато разкъсах кутията с патрони, няколко се изръсиха на пода. Тогава Стърлинг клекна да ги събере. Обаче подаде ли ми ги после, в джоба си ли ги пъхна или ги метна нейде по масата? Напрегнах памет, но за нищо на света не можех да се сетя какво е станало. Ако полицаите бяха открили патрони в лабораторията, имаше вероятност да ги свържат с моята пушка, а това само щеше да засили подозренията.

Да разполагах с малко повече време, помислих аз, бих им обяснил всичко. Но не разполагах с време, а и самото обяснение би предизвикало нова поредица от проверки и разпити пред скептични следователи, които отказват да вярват на каквото и да било. Вярно, исках да разкажа на света какво става, но предпочитах да не го правя в полицейския участък.

Знаех, че е изключено сам да се оправя с тази каша. Но трябваше да открия човек на висота. А в полицията определено нямаше подобни личности.

Още веднъж подирих с поглед чувала из лабораторията. И за кратък миг зърнах нещо друго. С крайчеца на окото си забелязах движение в умивалника — коварно, потайно помръдване — и бях твърдо уверен, че в този момент огромен черен червей подаде любопитно глава над ръба на мивката, а сетне веднага се отдръпна.

— Е, тръгваме ли? — запита Лигет.

— Разбира се — кимнах аз.

Хванах Джой за ръката и открих, че трепери — отстрани не личеше, но когато я докоснах, долових тръпките.

— Спокойно, малката — казах аз. — Лейтенантът просто иска да вземе показания.

— От двама ви — уточни той.

— А от кучето? — запитах аз.

Той веднага се вкисна. Усетих го, че се вкисна. Май беше по-добре да си трая.

Тръгнахме към вратата. На прага Джо пак запита:

— Паркър, сигурен ли си, че не искаш да предам нещо на Стария?

Завъртях се срещу него и лейтенанта. Усмихнах се и на двамата.

— Съвършено нищо.

После излязохме, следвани от Джо и полицая. Лигет затвори вратата и чух как ключалката щракна отвътре.

— Вие двамата карайте към централния полицейски участък — нареди Лигет. — Аз ще ви следвам с моята кола.

— Благодаря — казах аз.

Спуснахме се по стълбището, минахме през външната врата и слязохме на тротоара.

— Песа — прошепна ми Джой.

— Ще му кажа да си затваря устата — отвърнах аз.

Трябваше да го предупредя. Нищо не му пречеше за известно време да изиграе ролята на весел, дружелюбен пес. И без това си имахме достатъчно неприятности.

Но тревогите се оказаха излишни.

Задната седалка беше пуста. От Песа нямаше и помен.