Те вървяха като хора

31.

На връщане към града спрях в един от крайните квартали да си купя вестник от близкото магазинче. Исках да разбера дали Гевин е успял да пусне някаква информация за изчезналите банкови фондове.

Сега можех да му обясня, защото знаех как точно е станало. Но и той нямаше да ме изслуша. Можех да ида в редакцията, да седна на бюрото и да напиша най-сензационния репортаж в историята на човечеството. Но само щях да си прахосам времето. Никой нямаше да го отпечата. А дори и да го отпечатаха, никой нямаше да повярва. Или почти никой. Освен шепа смахнати, каквито се намират винаги. Но те не влизаха в сметката.

Преди да изляза от колата, порових из претъпкания си джоб и измъкнах банкнота от десет долара. Потърсих петачка, но не открих. Нямаше и банкноти по един долар.

Докато тършувах, неволно се запитах с колко ли пари разполагам. Не че имаше кой знае какво значение. Просто бях любопитен.

Защото само след броени седмици, може би даже дни, парите щяха да почнат да губят стойността си. А скоро след това щяха да се обезценят напълно. Щяха да се превърнат в безполезни хартийки. Те не ставаха нито за ядене, нито за облекло или за защита от вятър и дъжд. Защото открай време не бяха нищо друго освен инструмент, чрез който Човекът крепеше своята странна система на обществени отношения. Всъщност в тях нямаше повече смисъл, отколкото в няколко резки по приклада на пушката или в чертичките, надраскани с тебешир на стената. Не бяха нищо друго освен усложнено средство за пресмятане.

Влязох в магазинчето, взех един вестник от камарата до щанда за цигари и от първата страница блажено ми се ухили снимката на Песа.

Нямаше грешка. Бих го познал където и да е. Седеше на тротоара и направо преливаше от дружелюбна радост, а зад гърба му се извисяваше Белия дом.

Но истински ме довърши заглавието под снимката:

— Мистър — рече продавачът, — ще го купувате ли тоя вестник или не?

Подадох му десетачката и той се навъси.

— Нямате ли по-дребни?

Казах, че нямам.

Той ми върна рестото. Натъпках парите и вестника в джоба на шлифера, после излязох от магазина. Бързах да разбера какво пише, но по някаква странна причина, която сам не можех, а и не исках да си обясня, предпочитах да го сторя в колата, където можех да седна и да чета, без някой да ме разсейва.

Новината беше описана с леко и игриво чувство за хумор.

Авторът разказваше как кучето дошло да се срещне с президента. Преди да го спрат, то успяло да се шмугне през портата и опитало да влезе в Белия дом, но охраната го изхвърлила. Тръгнало си неохотно, опитвайки да обясни по кучешки, че не иска да създава неприятности, но ще бъде много благодарно, ако му разрешат да се срещне с президента. После опитало да влезе още два пъти и накрая охраната се видяла принудена да повика кучкар.

Кучкарят дошъл и прибрал кучето, което тръгнало с него охотно, без признаци на недоволство. Но след малко се върнали и двамата. Кучкарят заявил на охраната, че може би не е чак толкова лоша идея да допуснат четириногия гост до президента. Както твърдял той, в разговор с него кучето обяснило колко е важно да се срещне с върховния представител на административната власт.

Охраната пак се хванала за телефоните. След малко дошли санитари и отвели кучкаря в болница, където бил поставен под наблюдение. На кучето обаче разрешили да остане и един от пазачите подробно му обяснил колко е нелепо да се надява, че може да разговаря с президента.

Във вестника пишеше, че кучето се държало кротко и любезно. Седяло пред Белия дом и не пречело на никого. Даже не гонело катеричките из парка.

„Нашите представители — гласяха последните редове — се опитаха да поговорят с него. Зададохме му няколко въпроса, но не изкопчихме нито дума. То само се усмихваше и мълчеше.“

И ето го на първа страница, почти в естествена големина — рошав, дружелюбен пес, с който никой нормален човек не би разговарял сериозно.

Но може би, помислих аз, не бива да упреквам нито автора на статията, нито останалите. Има ли нещо по-идиотско от разговор с някакъв си рошав пес? Впрочем да, сигурно има — камара топки за боулинг, които се готвят да завладеят Земята.

Ако заплахата беше кървава или зрелищна, хората щяха да я разберат. Но сега нямаше нито кръв, нито зрелища и тъкмо това беше най-страшното.

Стърлинг говореше за същества, които не зависят от околната среда и пришълците бяха точно това. Те можеха да се приспособят към всякакви условия; можеха да променят формата си както пожелаят; можеха да усвоят и да превърнат в оръжие чуждия начин на мислене; можеха да пригодят за свои цели всяка икономическа, политическа и социална система. Те бяха безкрайно гъвкави; каквото и да насочехме против тях, щяха да се приспособят към него.

А може би, помислих аз, ние сме изправени не срещу множество черни топки, а срещу един гигантски организъм, способен да се разделя на безброй отделни фрагменти за безброй различни цели, като в същото време остава едно цяло и знае всичко, което вършат неговите части.

Как можехме да устоим на подобна твар? Как да се борим с нея?

Но дори и да бяха един цялостен гигантски организъм, някои произшествия трудно се поддаваха на обяснение. Защо вместо Атууд в имението Белмонт ме бе посрещнала безименната блондинка?

Не знаехме нищо и нямахме време да научим каквото и да било за тях… или за него, ако наистина бе едно същество. А трябваше да знаем, защото животът и културата на нашите врагове несъмнено бяха също тъй сложни и своеобразни, както и човешкото общество.

Те можеха да се превръщат във всичко. Изглежда, имаха и способността донякъде да предвиждат бъдещите събития. Работеха в сянка и щяха да останат в сянка докато е възможно. Запитах се дали човечеството няма да рухне в пропастта без изобщо да разбере какво го е погубило.

А аз самият? Какво можех да сторя?

Най-човешкото би било да захвърля парите в лицата им и да покажа цялото си презрение. Навярно би било лесно да постъпя така. Макар че, доколкото си спомнях, тогава бях прекалено замаян за подобни жестове.

С изненада осъзнах, че мисля именно за „тях“ — не за „него“, не за „нея“, не за Атууд или за жената, която не се нуждаеше от име. Означаваше ли това, че човешките им маски са много по-прозрачни, отколкото изглеждат?

Сгънах вестника, оставих го на седалката и се настаних зад волана.

Не беше време за героични жестове. Беше време всеки човек да стори каквото е по силите му, независимо как ще изглежда. Ако с привидното си съгласие можех да се добера до някой факт, намек или съвет как да помогна на човечеството, навярно трябваше да го сторя. Дори ако се наложеше да работя за тяхната пропаганда, нима нямаше начин да вмъкна нещо, което да мине незабелязано за тях, но да бъде ясно като бял ден за читателите?

Завъртях ключа, превключих на скорост и Кадилакът се вмъкна в уличното движение. Беше чудесна кола. Най-добрата, която някога бях карал. Гордеех се с нея, въпреки че отлично помнех от кого съм я получил.

Когато се върнах в мотела, колата на Куин още стоеше пред бунгалото, но сега освен нея имаше и две други. Скоро всичко щеше да бъде заето. Новодошлите щяха да питат как да се настанят в мотела. А „опитните“ щяха да им обясняват, че това става с чук и лост. Може би даже щяха да вадят инструменти и да им помагат. Поне на първо време хората щяха да се подкрепят. Общото нещастие щеше да ги сплоти. Едва по-късно щяха да се разделят — всеки за себе си. А още по-късно може би пак щяха да се сплотят, разбирайки, че човешката сила е в единството.

Когато излязох от Кадилака, Куин изскочи пред бунгалото и тръгна насреща ми.

— Страхотна кола имате — подхвърли той.

— Взех я от един приятел — казах аз. — Добре ли спахте?

Той се усмихна широко.

— От седмици не съм спал толкова добре. И жената е щастлива. Не е кой знае какво, но отдавна не бяхме нощували под покрив.

— Виждам, че си имаме съседи.

Той кимна.

— Дойдоха и попитаха. Казах им. Ходих да си намеря оръжие, както ме посъветвахте. Беше ми малко неудобно, но си рекох, че няма да навреди. Исках да взема карабина, обаче едва се добрах до една ловна пушка. Може пък да е за добро. Не ме бива много в стрелбата с карабина.

— Как тъй едва се добрахте? — изненадах се аз.

— Обиколих три магазина. Всичко беше разпродадено. В четвъртия намерих последната ловна пушка и я взех.

Значи хората купуват пушки, помислих аз. Може би скоро изобщо няма да се намира оръжие. Изплашените хора се чувстват малко по-спокойни, когато имат пушка или пистолет подръка.

Куин бе навел глава и ровеше из пръстта с крайчеца на обувката си.

— Случи се нещо странно — каза той. — Не разправих на жената, защото щеше да се тревожи. Докато обикалях по магазините, минах и покрай нашата къща — оная, дето я продадохме, искам да кажа. Не бях я виждал откакто си тръгнахме. Жената също. Тя все разправя, че искала да отскочи дотам, обаче не смеела, защото щяло да й бъде много тъжно. Както и да е, днес минах край къщата. Гледам я — празна, както си беше. Има-няма месец и вече е взела да се разнебитва. Толкова ни натискаха да напуснем, а още никой не се е настанил. Само дето разправяха, че им трябвала. На всяка цена. А пък излиза, че не им трябва. Как си го обяснявате?

— Не знам — казах аз.

Можех да му обясня. И навярно трябваше. Знам, че исках да го сторя. Защото той можеше да ми повярва. След няколко седмици тормоз беше омекнал и охотно щеше да приеме всяко обяснение. А Бог ми е свидетел, че отчаяно копнеех някой да ми повярва — и двамата да се прегърнем, просълзени от страх и отчаяние.

Но не му казах, защото беше безсмислено. Поне засега щеше да бъде по-щастлив, ако не знаеше. Все още можеше да се надява и да приписва бедата на някакъв икономически крах — чудовищен, неразбираем, но все пак разположен в рамката на на познатите явления, с които Човекът рано или късно се справя.

Ала другото — истинското — обяснение щеше да го остави без капчица надежда пред лицето на неизвестното. И щеше да го тласне направо към паниката.

Ако можех да обясня на един милион души, тогава всичко щеше да бъде наред, защото сред този милион неколцина щяха да възприемат положението достатъчно хладнокръвно и обективно, за да поемат водачеството. Но да споделям с шепа хора в един отделен град беше съвършено безполезно.

— Няма смисъл — каза Куин. — В цялата работа няма никакъв смисъл. Нощем не спя, мъча се да го проумея и нищо не ми идва на ум. Но всъщност не затова излязох. Искаме да ви поканим на вечеря. Със съпругата, разбира се. Е, няма да е кой знае какво — печено месо и нещичко за пиене. Важното е да си поговорим…

— Мистър Куин — казах аз, — Джой не ми е съпруга. Просто така стана, че се събрахме.

— О, извинявайте. Предполагах, че сте женени. Не че има някаква разлика. Дано да не съм ви обидил.

— Съвсем не.

— Значи ще вечеряте с нас?

— Някой друг път — казах аз. — Сега ще имам доста работа. Но ви благодаря от сърце.

Той ме изгледа втренчено.

— Грейвс, вие криете нещо от мен. Снощи се изтървахте. Казахте, че навсякъде е едно и също, че няма къде да бягаме. Откъде знаете?

— Журналист съм. Събирам материал за статия.

— И знаете нещо.

— Съвсем малко.

Той чакаше да чуе още нещо, но аз мълчах. Куин се изчерви и ми обърна гръб.

— Довиждане — подхвърли той през рамо и влезе в бунгалото.

Не му се сърдех. Само ми беше гнусно на душата.

Влязох в нашето бунгало, но Джой още не се бе върнала от редакцията. Сигурно Гевин я беше затрупал със задачи.

Измъкнах банкнотите от джобовете си и ги натъпках под дюшека. Като скривалище беше банално, но никой не знаеше за него, тъй че не се тревожех. Нали все някъде трябваше да прибера парите. Не можех просто да ги зарежа на масата, където всеки щеше да ги види.

Взех пушката и я отнесох в колата.

После се заех с нещо, за което мислех още откакто бях напуснал имението Белмонт.

Прегледах колата. Част по част. Вдигнах капака и проверих двигателя. Пролазих отдолу и огледах навсякъде. Не пропуснах нито едно местенце.

Когато привърших, вече не се съмнявах.

Колата беше точно това, което изглеждаше. Скъп, но иначе съвсем нормален автомобил. Нямаше нищо променено. Нищо в повече и нищо в по-малко. Не открих бомба или някакъв изкуствен дефект. Бях готов да се закълна, че не е творение на куп черни топки, слепени във формата на кола. Изглеждаше напълно почтена машина от хром и стомана.

Изправих се до нея, потупах ламарината и се запитах какво да правя сега.

Може би най-важното беше да се обадя пак на сенатора Роджър Хил. Нали бе заръчал да му позвъня като изтрезнея. Обади ми се утре, ако още държиш да разговаряме — така бе казал.

Бях трезвен и все още държах да разговаряме.

Знаех какво ще ми отговори, но все пак трябваше да опитам.

Потеглих към ресторантчето да се обадя на сенатора.