Те вървяха като хора

15.

Вечеряхме на свещи сред съвсем друг свят — не в новия нощен клуб на Пайнкрест драйв, а в едно от ония смахнати старомодни заведения, по които си пада Джой. По-точно казано, вечеряше само тя. Аз не можех да хапна нищичко.

Невероятен народ са жените. Наложи се да разкажа всичко. Без да искам вече бях споменал нещичко по телефона и нямаше как да премълча останалото. Всъщност нямах и причина да мълча, обаче три пъти се изпотих докато стигна до края. А тя си се хранеше изящно и кротко, сякаш слушаше безобидни клюки за последните събития в редакцията.

По вида й бях готов да си помисля, че не вярва на нито една дума от разказа ми, но знаех, че не е така. Може би виждаше, че съм стреснат (кой ли не би се стреснал на мое място?) и просто изпълняваше женския си дълг да ме успокои.

— Хайде, хапни нещо, Паркър — каза тя. — Каквото и да е станало, трябва да се храниш.

Погледнах чинията и едва не ми призля.

Не от самото ястие, просто от мисълта за храна. На тая мъждива светлина изобщо не се виждаше какво има в чинията.

— Джой — запитах аз, — защо не смеех да изляза на паркинга?

Това ме тормозеше най-много. Измъчваше ме до болка.

— Защото си страхлив по природа — заяви тя.

Няма що, голяма утеха.

Взех вилицата и почнах да човъркам из чинията. Вкусът беше точно такъв, какъвто очаквах от храна, която трябва да се сервира на тъмно.

Малкият оркестър отново засвири. И мелодията подхождаше на заведението.

Огледах залата, спомних си за потайните шушнещи звуци зад вратата на гардероба и всичко ми се стори невъзможно. Сред спокойната ресторантска атмосфера цялата работа приличаше на нелепо видение, изтръгнато от кошмарен сън.

Но знаех, че го е имало. Знаех, че е истина. Нейде извън уютната перушинена ласка на това спокойно кътче съществуваше някаква груба реалност, с която до днес не се бе сблъсквал никой освен мен. Която бях докоснал или зърнал мимоходом, но само едва-едва.

Джой сякаш прочете мислите ми.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам — отвърнах аз.

— Ти си вестникар — каза тя — и някъде там те чака сензация. Но моля те, Паркър, пази се.

— О, непременно — кимнах аз.

— Какво става според теб?

Поклатих глава.

— Няма да повярваш, ако ти кажа. В момента просто не виждам кой би ми повярвал.

— Вярвам, че говориш каквото мислиш. Но дали си го изтълкувал правилно?

— Нямам кого да питам.

— Снощи си бил пиян. Сам каза — пиян до козирката. Капанът…

— Да, обаче и пътеката беше изрязана. Видях я на трезва глава. Ами кантората…

— Дай да вървим стъпка по стъпка — предложи тя. — Трябва да изясним нещата. Не бива да се поддаваш на паниката. Инак ще се търкулнеш по надолнището…

— Точно така! — изревах аз.

Бях си спомнил нещо забравено.

— Недей да крещиш — упрекна ме Джой. — Хората ни гледат.

— Топките за боулинг — казах аз. — Бях ги забравил. Топките за боулинг, които се търкаляли по пътя.

— Паркър!

— На Тимбър лейн. Джо Нюман ми се обади снощи.

Видях лицето й в полумрака отвъд масата и разбрах, че се страхува. Бе приела всичко останало, но топките за боулинг се оказаха последната капка. Мислеше ме за луд.

— Извинявай — казах аз колкото се може по-кротко.

— Но това е невъзможно, Паркър! Топки за боулинг да се търкалят по пътя!

— Една след друга. В индийска нишка.

— И Джо Нюман ги е видял?

— Не, Джо не ги е видял. Били са някакви гимназисти. Обадили се на Джо, а той пък потърси мен. Казах му да зареже тая работа.

— Близо до имението Белмонт?

— Точно така — потвърдих аз. — Виждаш ли, всичко се връзва. Не знам точно как, но всичко се връзва идеално.

Бутнах чинията настрани и станах от стола.

— Къде отиваш, Паркър?

— Първо — казах аз, — ще те изпратя до вкъщи. А после, ако ми услужиш с колата…

— Естествено, но… о, разбирам. Имението Белмонт.