Те вървяха като хора

3.

Рано сутрин всяка редакция е студена и неуютна. Просторната зала изглежда безкрайно пуста и спретната, толкова спретната, че те обзема неволен страх. По-късно през деня настава суматохата, която донася човешка топлина — бюрата се отрупват с накълцани вестници, по пода се въргалят смачкани коректури, кошчетата се препълват с отхвърлени материали. Но призори, след минаването на чистачите, редакцията е безжизнена като операционна зала. Редките лампи изглеждат прекалено ярки, оголените бюра и столове са подредени толкова правилно, че просто крещят за ефективност и целенасоченост — по-късно това чувство омеква и позатихва, когато из редакцията се развихри трескава дейност, ръкописите заподскачат от бюро на бюро и настане типичната лудница, в която се ражда всеки нов брой.

Нощният екип отдавна се бе прибрал, Джо Нюман също не се виждаше никъде. Донякъде се бях надявал да го заваря в редакцията, но от него нямаше и помен, а бюрото му беше голо и спретнато както всички останали.

По писалищата на макетьорите лъщяха в редици грижливо изстъргани и почистени шишенца, пълни догоре с прясно лепило. От всяко стърчеше дръжката на четчица. Върху бюрото на дежурния редактор лежеше спретната купчинка телекси. А от кабинката в ъгъла долиташе деловитото потракване на телетайпа, предъвкващ новини от всички кътчета на света.

Нейде из сенките в дъното на залата куриерчето си подсвиркваше една от ония накъсани, несвързани мелодийки, които всъщност нямат нищо общо с музиката. Потръпнах от този звук. Имаше нещо зловещо в мисълта, че някой може да си подсвирква по това време на денонощието.

Минах зад бюрото си и седнах. Някой от чистачите беше подредил на куп всичките ми научни списания. Предния следобед бях хвърлил сума ти труд, за да ги прегледам и да отделя каквото ще ми свърши работа за поредната статия. Примижах кисело срещу купчината и изругах. Сега трябваше пак да почвам отначало.

Насред бюрото се белееше безпомощно екземпляр от сутрешния брой. Взех го, облегнах се назад и прегледах новините.

Нямаше кой знае какво. Неприятностите в Африка продължаваха, а венецуелската каша ставаше все по-отчайваща. Снощи някой беше ограбил аптека в центъра, имаше и снимка, на която беззъб аптекар сочеше на скучаещ полицай точно къде е стоял грабителят. Губернаторът заявяваше, че догодина новата администрация ще трябва да потърси допълнителни източници на приходи. Според него в противен случай целият щат можел да фалира. Не го казваше за пръв път.

В горния ляв ъгъл на първа страница имаше местен икономически обзор от Грант Дженсън, редактор в нощната смяна. Грант явно преливаше от оптимизъм. Твърдеше, че възходящите тенденции в бизнеса продължавали непоколебимо. Търговията с недвижими имоти се въртяла успешно, промишлените индекси нараствали, нямало изгледи за трудови конфликти — с две думи, розова картинка. Особено добри перспективи се разкривали в строителството, продължаваше статията. Търсенето на жилища надхвърляло предлагането и всички предприемачи в областта били ангажирани за цялата предстояща година.

Неволно се прозинах. Не ще и дума, всичко беше вярно, но дъртаци като Дженсън вечно ни тъпчат с подобна плява. Обаче издателят щеше да хареса обзора, защото предсказваше разцвет и вдъхваше оптимизъм на рекламодателите, а на обед в Юниън клъб старите финансови ветерани щяха да разговарят надълго и широко за днешната статия.

Ама ако беше обратното, казах си аз, ако продажбите падаха, ако никой не търсеше жилища и фабриките изхвърляха хиляди работници на улицата — тогава и думица нямаше да поместим, преди положението да стане неудържимо.

Сгънах вестника и го бутнах настрани. После измъкнах от чекмеджето вчерашните си записки и се заех да ги препрочитам.

От сянката край бюрото ми изникна куриерчето на сутрешната смяна по прякор Бързака.

— Добро утро, мистър Грейвс.

— Ти ли подсвиркваше? — запитах аз.

— Да, сигурно съм бил аз — кимна момчето и сложи на бюрото ми прясна коректура. — Това е вашата статия за днешния брой. Дето обяснявате как са измрели мамутите и разни други животни. Рекох си, че ще искате да й хвърлите едно око.

Взех коректурата и я прегледах. Както винаги някой умник от дежурните редактори й беше лепнал сензационно заглавие.

— Тая сутрин идвате по-раничко, мистър Грейвс — каза Светкавицата.

— Ще трябва да си подготвя материалите за половин месец напред — обясних аз. — Заминавам в командировка.

— Чух за това — въодушеви се Бързака. — Астрономия.

— Е, да, и така може да се каже. Обиколка на по-големите обсерватории. Ще пиша поредица за космоса. За далечния космос. Галактики и тем подобни.

— А дали ще ви разрешат да надникнете през някой телескоп, мистър Грейвс?

— Не ми се вярва. Работното време на телескопите е разчетено до минута.

— Мистър Грейвс…

— Какво, Бързак?

— Мислите ли, че там има хора? По другите звезди, искам да кажа.

— Не знам. Никой не знае. Разумно е да предположим, че все някъде ще има живи същества.

— Като нас ли?

— Не, не вярвам да са като нас.

Бързака пристъпи от крак на крак и изведнъж се сепна.

— Божичко, мистър Грейвс, без малко да забравя. Чака ви един човек.

— Тук ли?

— Да. Дойде преди два часа. Казах му, че няма да пристигнете скоро, ама той рече, че ще почака.

— Къде е сега?

— Отиде в дежурната стая и се настани на креслото. Мисля, че е заспал.

Аз се изправих.

— Дай да видим кой е.

Трябваше да се сетя от самото начало. Само един човек можеше да постъпва по този начин. Само един човек не се интересуваше дали е ден или нощ.

Блажено усмихнат, той дремеше в креслото. Похъркваше тихичко и от радиостанцията му пригласяше глухото бръщолевене на полицейски участъци, автомобилни патрули, пожарни команди и тем подобни служби за ред и сигурност.

Спряхме на прага и го огледахме.

— Кой е той, мистър Грейвс? — попита Бързака. — Познавате ли го?

— Името му е Карлтън Стърлинг — обясних аз. — Биолог от университета и мой добър приятел.

— Не ми прилича на биолог — категорично заяви момчето.

— Бързак — казах му аз, — след време ще разбереш, че биолозите, астрономите, физиците и всички останали от безбожното учено племе са най-обикновени хора като теб и мен.

— Ама чак пък да идва тук в три сутринта. И да вярва, че ще ви завари…

— Е, такъв си е той. Не му и минава през ум, че другите може да не са като него.

И наистина си беше такъв.

Имаше часовник, но го използваше само за да измерва времето в разни научни експерименти. Рядко се сещаше дали е ден или нощ. Когато огладнееше, ровеше из шкафовете и намираше нещо за ядене. Когато очите му почваха да се затварят, лягаше да дремне в някое ъгълче. Когато привършеше поредното изследване или загубеше интерес към него, отиваше в горската си хижичка на север от града да отпочине за няколко дни.

Толкова упорито забравяше да посещава аудиториите, толкова рядко провеждаше обявените лекции, че ръководството на университета бе вдигнало ръце от него. Вече не се и преструваха, че го смятат за преподавател. Оставяха го да се свира в лабораторията сред хаоса от апарати и клетки с бели мишки. Но си струваше да го търпят. Редовно правеше открития, които вдигаха голям шум — не само около него, но и около целия университет. Що се отнася до Стърлинг, той беше готов да отстъпи цялата слава на университета. Не го интересуваше дали ще тъне в забрава или името му ще изскочи по първите страници на вестниците.

Той живееше единствено заради експериментите си, заради вечната борба с предизвикателните загадки на вселената. Имаше апартамент, но понякога не се мяркаше там по цяла седмица. Зарязваше чековете за заплатата си по разни чекмеджета и ги оставяше да се трупат, докато от счетоводството му се обадеха с настоятелна молба да ги осребри. Веднъж му присъдиха награда — не от най-големите, но все пак почетна награда, придружена със солидна сума — а той забрави да се яви на вечерята, където трябваше да му я връчат.

И ето че сега дремеше в креслото с отметната назад глава, изпружил дългите си крака в сянката под радиостанцията. Леко похъркваше и приличаше не на един от най-перспективните учени в света, а на уморен транзитен пътник, намерил спокойно кътче, където да дремне за час-два. Явно се нуждаеше от бръснене и подстригване. Смачканата му вратовръзка висеше накриво и беше изпъстрена с петна, най вероятно от консервите, които загряваше на лабораторната горелка и излапваше разсеяно, продължавайки да обмисля поредната научна задача.

Пристъпих към него, хванах го за рамото и леко го разтръсках.

Той се събуди спокойно, без да трепне. Погледна ме и се усмихна широко.

— Здрасти, Паркър.

— Ти си здрасти — рекох аз. — Бих те оставил да си доспиш, обаче се боях да не си изкълчиш врата в тая поза.

Той разкърши рамене, изправи се и ме последва в редакционната зала. Кимна към прозореца и установи:

— Ами че то вече се разсъмвало. Време е за ставане.

Наистина, зад прозорците мракът отстъпваше място на утринна дрезгавина.

Карлтън приглади с пръсти чорлавата си коса и разтри лицето си с длан. После затършува из джоба си и измъкна шепа смачкани банкноти. Подбра две и ми ги подаде.

— Дръж. Добре, че се сетих. Взимай додето не съм забравил пак.

— Чакай, Карл…

Той нетърпеливо тръсна банкнотите и се опита да ги натика в ръцете ми.

— Преди една-две години. Помниш ли като бяхме отскочили до езерото? Нали си проиграх всичките пари на автомата в кафето…

Взех парите и ги прибрах в джоба си. Май имаше подобен случай.

— Искаш да кажеш, че си наминал само за това?

— Разбира се — заяви той. — Както си карах колата, гледам сградата и точно пред нея свободно място за паркиране. Чакай, викам си, да намина.

— Но аз не работя нощем.

Той се ухили.

— Няма значение, Паркър. Тъкмо си подремнах.

— Ела да закусиш. Отсреща има закусвалня. Правят хубави яйца с шунка.

Той поклати глава.

— Трябва да си вървя. Много се забавих при теб. Работа ме чака.

— Нещо ново ли? — запитах аз.

Той се поколеба, после каза:

— Не е за публикуване. Засега. Може по-късно да излезе нещичко, но още е рано. Доста ще трябва да почакаш.

Мълчах и го гледах.

— Екология — каза той.

— Не те разбирам.

— Знаеш ли що е екология, Паркър?

— Естествено. Взаимоотношенията между живите същества и околната среда.

— А питал ли си се някога какво би представлявало същество, което не зависи от външните фактори… с други думи неекологично същество?

— Невъзможно — възразих аз. — Нали трябва да се храни, да диша…

— Е, това е само идея. Хрумване. Или, да речем, ребус. Гатанка в областта на адаптацията. Най-вероятно нищо няма да излезе.

— Все пак ще се обаждам от време на време да те питам докъде си стигнал.

— Обаждай се — кимна той. — Като се видим пак, подсети ме за пушката. Забравих я в хижичката.

Преди месец бе взел назаем пушката ми — искал да потренира малко стрелба край езерото. Никой нормален човек не би стрелял по мишени с едрокалибрена карабина — такава идея можеше да се роди само в главата на Карлтън Стърлинг.

— Изгърмях ти всичките патрони — добави той. — Купих нова кутия.

— Не е трябвало.

Той махна с ръка.

— А, голяма работа. Беше много весело.

Не се сбогува. Просто ми обърна гръб, напусна редакцията и с широки крачки се отдалечи по коридора. Чухме го как трополи по стълбата.

— Мистър Грейвс — заяви Бързака, — на тоя образ май са му изгорели бушоните.

Не му отговорих. Върнах се на бюрото и опитах да продължа работата.