Те вървяха като хора

12.

Барманът сложи чашата пред мен и се зае да прави „Манхатън“.

Изглеждаше отегчен. Кой знае колко пъти бе изслушвал подобни реплики на работното си място.

— Сигурно не е било много отдавна — каза жената.

— Точно така — кимнах аз. — Преди малко. Мисля, че беше в една кантора.

Не знам дали разбра за какво намеквам, във всеки случай не прояви никаква реакция. Но се държеше прекалено хладнокръвно, прекалено самоуверено.

Тя извади табакера. Размачка цигарата, после я поднесе към устните си и зачака.

— Съжалявам — казах аз. — Не пуша и нямам огънче.

Тя порови из чантата си и извади запалка. Подаде ми я. Щракнах и отвътре бликна пламъче. Жената се приведе напред и в този миг ме лъхна мирис на теменужки… или поне някакъв подобен аромат. Реших, че все пак трябва да са теменужки.

И изведнъж осъзнах нещо, за което трябваше да се сетя от самото начало. Бенет миришеше така не защото използваше лосион, а точно напротив — защото не го използваше. Миризмата, която излъчваше, бе негова собствена миризма.

Младата жена запали, облегна се назад и вдъхна дълбоко дима. После изящно пусна през ноздрите си две синкави струйки.

Подадох й запалката. Тя небрежно я пусна в чантичката.

— Благодаря, сър.

Барманът сложи коктейла пред нея. Беше красив коктейл и вишничката се червенееше точно където й е мястото.

Подадох му една банкнота.

— И за двамата.

— Моля ви, сър! — възкликна красавицата.

— Не ме разочаровайте — помолих аз. — Имам такъв навик — да поръчвам коктейли за хубави жени.

Тя премълча и ме огледа хладно. После запита:

— Никога ли не сте пушили?

Кимнах.

— Защото се нуждаете от остър нюх?

— От какво?

— От остър нюх — повтори тя. — Предполагам, че работите в някоя област, където острият нюх носи предимства.

— Не бих го формулирал точно така — казах аз, — но сигурно имате право.

Жената поднесе чашата към устните си и втренчено ме изгледа над ръба.

— Сър — запита тя със спокоен, безизразен глас, — бихте ли се продали?

Бях поразен. Даже не намерих сили да избъбря нещо. Само се изблещих срещу нея. Защото тя не се шегуваше; говореше съвършено сериозно.

— Можем да започнем от милион — заяви жената, — а оттам нагоре сигурно ще се споразумеем.

Тръснах глава и се окопитих.

— Ами душата? Или ви интересува само тялото? С душата ще излезе по-скъпичко.

— Задръжте си душата — каза тя.

— От вас ли идва предложението?

Тя поклати глава.

— Не е от мен. Лично аз нямам какво да ви правя.

— Значи посредничите на някого? Например на някой човек, готов да купува каквото му падне. Например да купи магазин и да го затвори. Или цял град.

— Бързо схващате — каза тя.

— Парите не са всичко — възразих аз. — Има и други неща.

— Щом държите на други неща, можем да обсъдим и тях.

Тя остави чашата, бръкна в чантичката си и ми подаде визитна картичка.

— Обадете ми се когато решите. Предложението остава в сила.

Преди да отговоря или да я спра, тя гъвкаво се смъкна от табуретката и потъна в навалицата.

Барманът пристъпи към мен и огледа пълните чаши.

— Да не съм объркал нещо с напитките, приятел?

— Не, всичко е наред — успокоих го аз.

Сложих картичката пред себе си и видях, че съм я държал наопаки. Завъртях я и се приведох да разчета какво пише, защото осветлението беше слабо.

Всъщност можех и да не го правя. Вече знаех какво ще видя. Разликата беше само в един ред. Вместо „Продажба на недвижими имоти“ пишеше „Търгуваме с всичко“.

Седях на табуретката прегърбен и изтръпнал от студ. Заведението беше толкова мрачно, че всичко наоколо тънеше в мъгла и гълчавата от несвързани човешки гласове напомняше по-скоро зверско ръмжене или брътвеж на тълпа идиоти. А през цялата тая какафония, в пролуките между безсмислените думи се процеждаше с неприлично веселие дрънкането на невидимото пиано.

Изгълтах уискито и се облакътих на плота с празна чаша в ръката. Исках да поръчам още едно и потърсих с поглед бармана, но той беше зает с други клиенти.

Някой се подпря на бара до мен и прекатури с лакът високата чаша. Коктейлът се разля на мазна локвичка върху полираното дърво, столчето се пречупи и от ръба отхвръкнаха парченца. Вишничката се търкулна и спря на ръба на плота.

— Извинявайте — рече непознатият. — Ужасно съм тромав. Ще ви поръчам друг.

— Не се тревожете — казах аз. — Тя няма да се върне.

Слязох от табуретката и се упътих към изхода.

Когато излязох навън, видях свободно такси и изтичах да го спра.