В небето бяха изгаснали последните слънчеви отблясъци и уличните лампи светеха отдавна. Часовникът на ъгъла край близката банка показваше почти шест и половина. Трябваше да побързам, защото в седем имах среща и ако закъснеех, Джой сигурно щеше да се ядоса.
— Страхотна нощ за лов на еноти — каза шофьорът. — Топла, безветрена, а скоро ще изгрее и луната. Де да можех да се измъкна, ама няма как, ще трябва да работя тая вечер. С един приятел си гледаме куче. Черно е като сажди. А пък като се разлае, да ти е драго да го слушаш.
— Значи ходите на лов за еноти — казах аз малко въпросително, но не съвсем. Темата не ме вълнуваше, обаче разбирах, че човекът очаква да проявя някаква реакция.
Повече не му и трябваше. Сигурно само бе чакал да отговоря.
— Вярно, ходя откакто се помня — потвърди той. — Моят старец ме помъкна из горите още преди да бях навършил десет години. От мен да го знаете, мистър, тая работа направо ти влиза в кръвта. Дойде ли такава нощ, не те свърта на място, все ти се ще да хукнеш нататък. Има нещо особено в горския дъх през този сезон, а когато почнат да падат листата, вятърът шумоли някак странно из клоните и усещаш, че иде времето на утринните слани.
— Къде ходите на лов?
— На шейсет-седемдесет километра западно от града. По реката. Там цялата долина е обрасла с гори.
— И много еноти ли хващате?
— Не е там работата — каза той. — Честичко се случва да бродиш цяла нощ и да се върнеш с празни ръце. Може би енотите са просто претекст, за да тръгнеш нощем из горите. Малцина излизат в гората по тъмно, пък и денем не са кой знае колко. Не съм от ония, дето все дрънкат за тайнството на природата, обаче от мен да го знаеш, приятел, навестяваш ли я от време на време, ставаш по-добър човек.
Облегнах се назад и се загледах как пресечките отминават една подир друга. Това бе все същият стар, отдавна познат град, но имах чувството, че сега го изпълва жестоко злорадство, сякаш странни силуети се споглеждаха лукаво от сенките край ъглите на мрачните здания.
— А вие не ходите ли на лов за еноти? — запита шофьорът.
— Не ми се е случвало. Ходя за патици и понякога отскачам до Южна Дакота на лов за фазани.
— Аха — кимна той. — И аз обичам да ходя за патици и фазани. Но с енотите нищо не може да се сравнява.
Шофьорът помълча, после добави:
— Е, сигурно всеки си има предпочитания. Вие харесвате фазаните и патиците, аз пък енотите. А познавам един съвсем откачен дядка, дето се е захванал със скунсове. Според него нямало нищо по-хубаво от скунсовете. Другарува с тия зверчета и даже им говори, истина ви казвам. Като вземе да ръмжи и да цъка с език, те се струпват наоколо, катерят се в скута му и го оставят да ги гали като котки. А после, представете си, го изпровождат чак до вкъщи — същински домашни кучета. Невероятна работа. Да го видите как се погажда с тях, направо ще се шашнете. Живее в една барака сред хълмовете край реката и наоколо гъмжи от скунсове. Старецът пише книга за тях. Веднъж ми я показа. Пише с молив на евтина ученическа тетрадка. Седи прегърбен над масата с парче химически молив, близва го от време на време като избледнее и пак пише ли пише в светлината на опушения си вехт фенер. Но мене ако питате, мистър, хич не го бива за тая работа, а и правописът му е непоносим. Жалко, защото човекът има какво да разкаже.
— Често става така — рекох аз.
Известно време шофьорът кара мълчаливо. Накрая запита:
— Вие сте до следващата пресечка, нали?
Потвърдих. Спряхме пред блока и аз излязох от колата.
— Какво ще речете, ако ви предложа някоя нощ да излезем на лов за еноти? — запита шофьорът. — Около шест вечерта.
— Няма да е зле — казах аз.
— Името ми е Лари Хигинс. Ще ме откриете в указателя. Като ви остане свободно време, завъртете един телефон.
Обещах непременно да се обадя.