Те вървяха като хора

22.

Едва когато спрях пред хижата забелязах, че в дворчето има кола.

— Това пък какво е? — неопределено промърморих аз.

— Дали Карлтън не е услужил с хижата на някой приятел? — запита Джой.

— Не се сещам кой може да бъде — отвърнах аз.

Излязох и минах пред колата. Вятърът люшкаше ниските борчета и те протестираха шепнешком. Вълните плискаха по брега и от време на време чувах как моторницата на Стърлинг се блъска с глухо кънтене в коловете на малкия пристан.

Джой и Песа излязоха от колата и застанаха до мен. Не бях изключил двигателя и фаровете обливаха хижата с жълтеникава светлина.

Вратата се отвори и отвътре излезе непознат мъж. Явно се бе облякъл набързо, защото още закопчаваше колана си. Постоя, огледа ни, после бавно слезе по стъпалата на верандата. Беше с горнище от пижама и чехли на бос крак.

Изчакахме го. Той неуверено прекоси дворчето, примигвайки от ярката светлина. Вероятно беше на средна възраст, но изглеждаше по-стар. По брадата му бе избила четина, а чорлавата коса стърчеше на всички страни.

— Търсите ли някого? — запита човекът.

На два-три метра от нас той спря и присви очи — явно не ни различаваше добре на фона на фаровете.

— Дойдохме да пренощуваме — казах аз. — Не знаехме, че има хора.

— Ваша ли е хижата, мистър?

— Не, на един приятел.

Човекът преглътна на сухо. Видях как гърлото му подскочи.

— В нарушение сме — призна той. — Влязохме, защото ни се видя спокойно. Нямаше никого.

— Значи направо влязохте без да питате?

— Вижте какво, мистър — каза човекът. — Не искам да ви създавам неприятности. Наоколо има и други хижи, можехме да влезем в някоя от тях, но тъй се случи, че избрахме тази. Нямахме къде да преспим, а пък жената е малко болнава напоследък. Сигурно от тревогите. Не помня друг път да е боледувала.

— Как тъй няма къде да преспите?

— Уволниха ме — обясни той. — Не можах да си намеря нова работа и ни взеха къщата. Банката не искаше да отсрочи вноските. И шерифът дойде да ни изхвърли. Не му беше много приятно, но трябваше да го стори. Направо му се плачеше.

— А хората от банката?

— Нови са — каза непознатият. — Дойдоха отнякъде и купиха банката. Тия, предишните, нямаше да ни изхвърлят. Щяха да ни дадат отсрочка.

— Сигурно са купили и мястото, където работехте — подхвърлих аз.

Човекът ме изгледа смаяно.

— Откъде знаете?

— Предполагам — отвърнах аз.

— Магазин за домашни потреби — поясни той. — Не е далече. Там горе, до денонощната бензиностанция. Продавахме най-вече спортни стоки. За ловци и рибари. Общо взето — слаба работа. Не изкарвахме кой знае колко, но свързвахме двата края.

Мълчах. Нямах представа какво да кажа.

— Извинявайте за бравата — добави човекът. — Наложи се да разбием задната врата. Ако бяхме намерили отключена хижа, щяхме да влезем там. Ама всички бяха заключени.

— Единият прозорец на спалнята не е заключен — казах аз. — Малко заяжда, но може да се вдигне отвън. Стърлинг винаги го оставя така, за в случай, че намине някой приятел. Човек първо трябва да стъпи на нещо под прозореца, но не е много трудно.

— Този Стърлинг… той ли е собственикът?

Кимнах.

— Предайте му нашите извинения. Съжалявам задето нахълтахме и строшихме ключалката. Ей сега ще събудя семейството и си тръгваме.

— Не — възразих аз. — Стойте си. Само дали ще се намери къде да подремне приятелката ми?

— Не се безпокойте — каза Джой. — Мога да поспя в колата.

— Ще измръзнете — каза човекът. — Наесен по тия места доста захладнява.

— Добре тогава, ако намерим няколко одеяла, можем да преспим на пода. Не сме придирчиви.

— Слушайте — запита човекът, — защо не ми се сърдите?

— Приятелю — казах аз, — сега не е време да се караме помежду си за каквото и да било. Дошло е време да си стиснем ръцете и да опрем рамо до рамо. Трябва да бъдем единни.

Той ме изгледа подозрително и малко смутено.

— Вие да не сте някакъв проповедник?

— Не, не съм — казах аз, после се обърнах към Джой. — Ще трябва да отскочим до бензиностанцията и да се обадим на Стърлинг, че всичко е наред. Може да ни е чакал в лабораторията.

— Аз влизам да уредя нещо за нощувката — каза непознатият. — Ако искате, ще се изнесем.

— В никакъв случай — рекох аз.

Върнахме се в колата и аз завих към пътя. Човекът стоеше в дворчето и ни гледаше.

— Какво става? — запита Джой, когато потеглихме към магистралата.

— Това е само началото — обясних аз. — Ще става все по-зле и по-зле. Нови хора ще остават без работа и подслон. Новите собственици на банките ще отказват кредит. Новите собственици на предприятията ще спират машините. Новите собственици на къщи и блокове ще изхвърлят наемателите и никъде няма да се намират жилища.

— Но това е безчовечно — възмути се тя.

— Разбира се, че е безчовечно.

Така си беше. Ония твари не бяха хора. Не ги интересуваше съдбата на човешкия род. За тях човечеството беше просто гъмжило от досадни паразити, вкопчени в една планета, която можеше да послужи за други цели. Щяха да се отнасят с хората точно както хората някога някога са се отнесли с безбройните животни из гори и полета. Щяха да се отърват от тях по най-безцеремонен начин. Щяха да ги изтласкат. Да ги заклещят натясно. Да ги изцедят до смърт.

Опитах да си представя как точно ще стане и открих, че не мога. Вече знаех основните факти, но цялостната картина беше прекалено мащабна. За да се надява на успех, операцията непременно трябваше да обхване целия свят. А щом бе стигнала до банката и магазина за домашни потреби в тукашното затънтено градче, значи поне в Съединените щати пришълците вече владееха изцяло промишлеността, търговията и финансите. Никой не би се занимавал с някакво схлупено магазинче преди да е подчинил мощните индустриални комплекси, които осигуряваха живота на нацията. И не би обърнал внимание на малката провинциална банка преди да е завладял основните финансови центрове. Навярно от години насам черните топки изкупуваха акции, осигуряваха си дялово участие и настаняваха фалшиви хора като Атууд на важни ръководни постове. Защото не биха си позволили сегашните открити ходове преди да са стегнали в безмилостна примка целия живот на страната.

Разбира се, на много места операцията не можеше да върви по този начин. Тя имаше надежда за успех само в страни, където процъфтява личната инициатива, където хората притежават индустриални и банкови предприятия, а природните ресурси могат да бъдат частна собственост. Нямаше да успее в Русия или Китай, но може би не се и налагаше. Може би стигаше само проектът да се осъществи в повечето развити индустриални страни. Затварят кранчето на световната промишленост, слагат катинар на финансовите институции — и целият свят рухва. Край на търговията, край на валутния поток, така наречената човешка цивилизация прави няколко празни оборота и спира.

Но все още нямах отговор на един въпрос — въпросът, който се таеше под повърхността на събитията и упорито подаваше глава при всяка нова мисъл: откъде са дошли парите?

Защото за цялата работа трябваха пари, може би повече пари, отколкото съществуваха на този свят.

И веднага следваше не по-малко упоритият въпрос: кога и как точно е било платено?

Отговорът изглеждаше категоричен: нямаше начин да е било платено. Иначе банките щяха да се препълнят с пари и хората щяха да усетят, че нещо не е наред.

Мислейки за това, аз изведнъж си спомних какво бе казал Доу Крейн вчера следобед. Че банките пращят по шевовете от пари в брой. Че от седмица насам хората пристигат с претъпкани джобове и откриват сметки.

Значи можеше да се окаже, че все пак по-голямата част от сумата е платена. Наведнъж — тъй хитро организирано, че изплащанията да станат за по-малко от седмица, без продажбите, договорите и споразуменията да изпъкнат на общия финансов фон… и никой да не усети, че става нещо нередно.

А щом се е стигнало дотам, казах си аз, човечеството е в почти безнадеждно положение.

Но след всички предположения и догадки още нямах отговор на главния въпрос: откъде са дошли парите?

Не вярвах черните топки да са донесли нещо за продан от своята планета. Ако за натрупване на начален капитал бяха започнали масова разпродажба на каквото и да било, новината щеше да се разчуе. Освен ако беше нещо с фантастична, невъобразима стойност — нещо толкова ценно, та да привлече алчните скъперници, които тайно купуват съкровища, вкопчват се в тях и не смеят да споделят с когото и да било, защото знаят, че от това стойността им ще намалее. Нямаше друг начин да се разпространяват на Земята другопланетни стоки, без обществото да забележи.

— Сега ще се свържем с лабораторията на биолога, нали? — запита Песа.

— Точно така — потвърдих аз. — Той сигурно се чуди къде сме изчезнали.

— Трябва да го предупредим да бъде крайно предпазлив — каза Песа. — Не помня дали стана дума за това. Ония твари в торбата, която му връчихме, са невероятно коварни.

— Не бой се — успокоих го аз. — Стърлинг ще внимава. Сигурно вече знае за тях повече от всички нас.

— И тъй, обаждаме се — каза Джой, — после отиваме да поспим. А утре слънцето изгрява… и какво ще правим?

— Да пукна ако знам — признах аз. — Длъжни сме да разкрием на хората какво става. Трябва да измислим как да им съобщим тъй, че да разберат и да повярват.

Излязохме на магистралата и наблизо просветнаха лампите на денонощната бензиностанция.

Завих нататък и спрях пред колонките.

Дежурният излезе.

— Напълнете догоре — казах аз. — Имате ли телефон?

Той посочи с палец.

— Вътре зад ъгъла, до автомата за цигари.

Влязох, набрах номера и пуснах няколко монети. Чух как отсреща забръмча сигналът.

Не отговори Стърлинг, а някой друг с грубоват, официален глас.

— Кой се обажда? — запитах аз. — Търся Карлтън Стърлинг.

Вместо отговор гласът отсече:

— Ами вие кой сте?

Кипнах. Човешкото нахалство винаги ме кара да кипвам, но този път удържах гнева и се представих.

— Откъде се обаждате?

— Вижте какво…

— Мистър Грейвс — натърти гласът, — говорите с представител на полицията. Искаме да се срещнем с вас.

— Полицията! Какво става там?

— Карлтън Стърлинг е мъртъв. Портиерът открил трупа преди около час.