Те вървяха като хора

6.

Довършвах последните редове на статията, Гевин подскачаше до мене и час по час надничаше през рамото ми, а от печатницата вдигаха олелия, че проваляме броя. В този момент се обади секретарката на издателя.

— Мистър Менард би искал да ви види веднага щом се освободите — каза тя.

— След малко пристигам — викнах аз и оставих слушалката.

Натраках последния абзац и дръпнах листа от валяка. Гевин го грабна и хукна при коректорите.

След малко се върна и кимна към телефона.

— Стария ли беше?

Потвърдих.

— Сигурно иска да чуе за „Франклин“. Пак ще ме върти на шиш.

Такъв си беше Стария. Не че не ни се доверяваше. Не че ни подозираше в небрежност, извъртане или укриване на информация. Навярно всичко идваше от журналистическия характер — Стария копнееше за информация и се надяваше, че в разговор с нас може да открие някоя пропусната подробност. Приличаше на златотърсач, който отчаяно пресява купища факти, за да изрови скъпоценната находка. Може би това му създаваше чувството, че продължава да владее ситуацията.

— Тежък удар за нас — каза Гевин. — Губим най-добрия си клиент. Счетоводителят на рекламния отдел сигурно се готви да си пререже гърлото в някое мрачно ъгълче.

— Не сме само ние — казах аз. — Ударът е за целия град.

Защото „Франклин“ не беше само търговско заведение; много по-важна бе ролята му на неофициален обществен център. Стари дами с изящни прически и грижливо изгладени костюмчета редовно се събираха на кротка раздумка в чайната зала на седмия етаж. Домакините, пристигнали да пазаруват във „Франклин“, непременно срещаха приятелки — дошли тук със същата мисия — и задръстваха пътеките, за да обсъдят безброй важни въпроси. Когато човек трябваше да си уреди среща, нямаше по-добро място от „Франклин“. Освен това там редовно се уреждаха картинни изложби, научни беседи и тем подобни прояви от типичния американски културен живот. „Франклин“ беше тържище, сборно място и нещо като клуб за хората от всички класи и съсловия.

Станах от бюрото и тръгнах по коридора към кабинета на шефа.

Шефът се казва Уилям Удруф Мейнард и не е лош човек. Във всеки случай не чак толкова лош, колкото можеш да предположиш по името.

Заварих в кабинета му Чарли Гъндърсън, който се занимава с рекламата. И двамата изглеждаха угрижени.

Стария ми предложи пура от голямата кутия. Отказах и седнах до Чарли срещу бюрото на шефа.

— Обадих се на Брус — каза Стария, — обаче той се държа хладно. Бих казал дори ледено. Не иска да разговаря.

— Естествено, че не иска — кимнах аз. — Мисля, че беше потресен не по-малко от всички нас.

— Не те разбирам, Паркър. Защо да е потресен? Сигурно той лично е ръководил преговорите по сделката.

— Затварянето на магазина — обясних аз. — Мисля, че за това говорим. Не вярвам Брус да е знаел, че новият собственик възнамерява да закрие „Франклин“. Ако беше заподозрял нещо подобно, сигурно изобщо нямаше да има сделка.

— Какво те кара да мислиш така, Паркър?

— Изражението на Брус. Когато Бенет обяви, че ще закрият магазина, той беше изненадан, възмутен, ядосан и може би мъничко замаян. Като човек, който сваля четири попа, а отсреща му тръсват каре аса.

— Но той не е казал нищо.

— Какво можеше да каже? Сделката вече беше сключена и „Франклин“ си имаше нов собственик. Сигурно и през ум не му е минавало, че човек може да купи преуспяващ магазин, а после просто да го закрие.

— Да — замислено каза Стария, — изглежда съвсем нелепо.

— Може да е само рекламен трик — обади се Чарли Гъндърсън. — Правят си майтап с хората. Признайте, че около магазина никога не се е вдигал толкова шум, колкото днес.

— „Франклин“ не търси популярност — строго заяви Стария. — Тя не му е необходима.

— След два-три дни ще вдигнат шум до небесата, че магазинът пак се открива — упорито продължаваше Чарли. — Новото ръководство ще обяви, че отстъпва пред обществения натиск за запазване на „Франклин“.

— Не ми се вярва — възразих аз и веднага разбрах, че трябваше да си държа езика зад зъбите. Не разполагах с никакви доводи, говорех по интуиция. Цялата сделка смърдеше на измама. Бях готов да се закълна, че зад нея се крие нещо повече от трик, измислен набързо от някой скучаещ рекламен агент.

Но за щастие те не ме запитаха защо смятам така.

— Паркър — рече Стария, — съвсем ли нямаш идея кой може да се крие зад сделката?

Поклатих глава.

— Бенет не обели нито дума по въпроса. Магазинът бил закупен — сграда, стоки, терен и тъй нататък — от човек или група хора, чиято воля бил дошъл да изрази. Предстояло закриване. Без причина. Нямало планове сградата да се използва за нещо друго.

— Сигурно доста сте го разпитвали.

Кимнах мълчаливо.

— И той не каза нищо?

— Нито дума.

— Странна работа — промърмори Стария. — Адски странна.

— Кой е този Бенет? — запита Чарли. — Какво знаеш за него?

— Нищо. Отказа да съобщи за себе си каквото и да било, освен че е представител на купувача.

— Ти, естествено, си се постарал да изкопчиш нещичко — каза Стария.

— Нямах време. Разполагах само с двайсет минути, за да вмъкна статията в следобедния брой. Гевин разпрати хора да проверят по хотелите.

— Обзалагам се на двайсет долара, че няма да открият и следа от него — заяви Стария.

По физиономията ми навярно пролича колко се изненадах.

— Цялата работа е нелепа — добави Стария, — от началото до края. Сделка като тази ужасно трудно се прикрива. И все пак нямаше слухове, никой не обели нито думица.

— Ако имаше слухове — изтъкнах аз, — Доу щеше да знае. А ако знаеше, щеше да е във „Франклин“ вместо на аерогарата…

— Напълно съм съгласен — кимна Стария. — Доу знае почти всичко за градския бизнес.

— Не забеляза ли нещо по-особено в този Бенет? — запита Чарли. — Нещо, което да ни ориентира поне мъничко…

Поклатих глава. Спомнях си само съвършено плешивото теме и това, че по черепа му лазеше муха, а той изобщо не обръщаше внимание.

— Е, благодаря ти, Паркър — каза Стария. — Предполагам, че си свършил работата както винаги. Бързо и компетентно. Докато имаме в редакцията хора като тебе, Доу и Гевин, няма от какво да се боим.

Побързах да се измъкна преди да се е разчувствал дотолкова, че пак да ми обещае повишение на заплатата. Не понасям сантименталности.

Върнах се в общата зала.

Вестникът тъкмо бе пристигнал от печатницата и на първа страница се мъдреше моята статия с огромно заглавие на цели осем колони.

Пак на първа страница имаше и снимка на Джой със скунс в ръцете — изглеждаше направо очарована от животинчето. По-долу започваше нейният репортаж и както винаги някой майтапчия от дежурния екип му бе лепнал сензационно заглавие с още две-три сочни подзаглавия.

Отидох до бюрото на Гевин и попитах:

— Как мина издирването на Бенет?

— Умряла работа — ядосано отвърна той. — Просто не вярвам, че има такъв човек. Сигурно си го измислил.

— Ако опиташ с Брус…

— Обадих му се. Брус каза, че според него Бенет трябва да се е настанил в някой хотел. Каза още, че онзи тип говорел само за бизнес. По всякакви лични въпроси мълчал като риба.

— Откри ли нещо в хотелите?

— Не, изобщо не е бил там. От две седмици в нито един хотел не е записвана фамилията Бенет. Сега проверяваме мотелите, обаче мене ако питаш, Паркър, само си хабим времето. Няма такъв човек и толкоз.

— Може да се е записал под друго име. Питай за плешив мъж…

— Голям майтап — озъби се Гевин. — Имаш ли представа колко плешиви мъже се настаняват всеки ден по нашите хотели?

— Не — казах аз. — Нямам.

Съвсем се беше разпенил, тъй че нямаше смисъл да му досаждам повече. Оставих го на мира и тръгнах през залата да поприказвам с Доу. Но отдалече видях, че го няма и спрях край бюрото си.

Взех новия брой и седнах да го прегледам. Изчетох си репортажа — два абзаца бяха толкова объркани и мъгляви, че ме хвана яд. Винаги става така, когато пишеш под натиск. Влагаш цялото си умение, а като излезе черно на бяло, виждаш, че за второто издание ще трябва да изглаждаш сума ти нещо.

Грабнах пишещата машина и преработих двата абзаца. С линийката откъснах репортажа от вестника и го подлепих с два бели листа. Задрасках обърканите абзаци и отбелязах, че трябва да се подменят. После пак прегледах текста, засякох две-три печатни грешки и изгладих тук-там по някоя неточна дума.

Всъщност е цяло чудо, казах си аз, че изобщо успях да напиша тоя репортаж — как да пишеш, когато от печатницата реват, че проваляме броя, а Гевин подскача от крак на крак и ти пъхти над рамото при всеки нов ред?

Взех текста с поправките и отидох да го тръсна върху бюрото на макетьорите. После се върнах на място и взех осакатения брой. Изчетох материала на Джой — същинско бонбонче. После потърсих какво е написал Доу за срещата си на аерогарата, обаче в броя нямаше нищо подобно. Пак огледах залата — никаква следа от Доу.

Оставих вестника на бюрото, облегнах се назад и взех лениво да си припомням какво бе станало тази сутрин в заседателната зала на „Франклин“. Но нищо не ми идваше на ум освен оная муха върху плешивото теме.

И изведнъж се сетих за още нещо.

Гъндърсън бе запитал дали не съм забелязал в Бенет нещо по-особено, което да ни ориентира поне мъничко. А аз бях отговорил отрицателно.

Само че бях сгрешил. Имаше нещо. Не кой знае какво, но все пак адски необичайно. Сега си спомнях — онзи тип миришеше странно. Лосион за след бръснене, така си бях казал, когато миризмата ме лъхна за пръв път. Но подобен лосион срещах за пръв път. Никой друг освен Бенет не би търпял такъв аромат. Не че беше натрапчив или вулгарен — напротив, миришеше сдържано, едва доловимо. Просто тоя тип миризма някак не се свързваше с представата ми за човешко същество.

Седях и се мъчех да избистря нещата, мъчех се да измисля с какво да го сравня. Но не успях, защото за нищо на света не можех да си спомня на какво точно миришеше. Обаче бях твърдо уверен, че срещна ли пак онзи аромат, веднага ще го позная.

Станах и отидох до бюрото на Джой. Тя пишеше нещо, но като ме усети, спря да трака. Обърна лице към мен и очите й бяха влажни и лъскави, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.

— Станало ли е нещо? — запитах аз.

— Паркър — въздъхна тя. — Горките хорица! Сърцето ми се къса, като помисля за тях.

— Какви хори… — започнах аз, после се сетих какво я е сполетяло. — Как попадна на онзи човек?

— Доу беше изчезнал някъде — обясни тя. — Хората дойдоха да го търсят. А наоколо всички бяха заети. И Гевин ги прати при мен.

— Всъщност задачата беше моя — казах аз. — Доу ме помоли да го заместя и аз обещах, ама като се почна оная суматоха с „Франклин“, всичко друго ми изхвръкна от ума. И защо говориш за хора? Нали трябваше да дойде само един…

— Той доведе цялото си домочадие. Седяха тук и ме гледаха с големи, тъжни очи. Разказаха ми как си продали къщата, защото вече била станала тясна за толкова голямо семейство, а сега не можели да намерят друга. След ден-два трябва да напускат и изобщо нямат къде да се подслонят. Представи си ги — седят, разказват за бедите си и те гледат с неописуема надежда. Като че си Дядо Коледа, Добрата фея или нещо от тоя сорт. Сякаш моливът ти може да се превърне във вълшебна пръчица. Сякаш вярват, че тутакси ще оправиш нещата и всичко пак ще бъде наред. Хората имат толкова нелепа представа за вестниците, Паркър. Мислят, че ние тук сме вълшебници. А ти седиш, гледаш ги и знаеш, че нищичко не можеш да направиш.

— Знам — кимнах аз. — Просто не си позволявай да се разкиснеш. В тоя занаят няма място за нежни сърца. Трябва да се каляваш.

— Паркър — рече тя, — изчезвай и ме остави да си довърша материала. От десет минути Гевин се е разкрещял, че само мене чака.

Говореше съвършено сериозно. Искаше да изчезна, та да си поплаче на спокойствие.

— Окей — съгласих се аз. — До довечера.

Като се върнах на бюрото, прибрах в чекмеджето есетата, които бях написал сутринта. После си взех шапката и шлифера и тръгнах да диря нещо за пиене.