Те вървяха като хора

7.

Заведението беше съвършено празно, само Ед стоеше зад бара с лакти върху плота и подпираше брадата си с длани. Не изглеждаше в настроение.

Изкатерих се на една табуретка и измъкнах пет долара.

— Сипи едно набързо, Ед, че ми е причерняло пред очите.

— Задръж си я тая хартишка — мрачно рече той. — Днес поръчките са за моя сметка.

Едва не се изтърсих от табуретката. За пръв път го чувах да казва подобно нещо.

— Ти да не си откачил?

— Не е там работата — обясни Ед, посягайки към любимата ми марка уиски. — Приключвам с бизнеса. Затуй черпя старите, верни клиенти, ако случайно наминат.

— Значи успя да осигуриш старините — безгрижно рекох аз, защото обикновено Ед си пада по майтапите. Готов е да се смее и на най-брадатите вицове.

— Прекратиха ми договора за помещението — отвърна той.

Дожаля ми за него.

— Неприятна работа. Карай да върви, сигурно ще си намериш друго. Свободни помещения в квартала колкото щеш.

Ед скръбно поклати глава.

— Затварям. Нямам къде да отида. Проверих навсякъде. Ако искаш да знаеш какво мисля, Паркър, всичко това са гадните интриги на кметството. Някой иска да ми прибере разрешителното. Сигурно е бутнал сухо на един-двама съветници — и готово.

Той сипа питието и бутна чашата пред мен.

После наля и на себе си, а такова нещо не прави нито един барман. Явно вече не му пукаше какво ще си помислят хората.

— Двайсет и осем години — печално сподели той. — Толкова време съм тук. И винаги съм се старал да поддържам прилично заведение. Сам знаеш, Паркър. Ти поне си редовен клиент. Виждал си как поддържам барачката. Помниш ли някога да съм кръщавал напитките или да съм допускал уличници? Обаче помниш колко пъти си виждал ченгетата да висят на бара и да пият за сметка на заведението.

Потвърдих. Човекът говореше светата истина.

— Знам, Ед — рекох аз. — Божичко, нямам представа как ще правим с момчетата тоя наш вестник, щом хлопнеш кепенците. Къде ще ходим да си изплакнем устата от вкуса на печатарско мастило? Ами че най-близкият бар е чак на осем пресечки от редакцията.

— Не знам как ще я карам — каза той. — Прекалено съм млад за пенсионер, пък и пари нямам. Все някак трябва да изкарвам залъка. Естествено, мога да работя и на чуждо място. В тоя град всяка кръчма ще се радва да ме наеме. Обаче съм свикнал сам да командвам бараката и няма лесно да се отърва от старите навици. Между нас казано, доста ще се изтормозя.

— Срам и позор — подкрепих го аз.

— Аз и „Франклин“ — продължи Ед. — Заедно ще си отидем. Току-що го прочетох във вестника. Онова, дето ти си го писал. Без „Франклин“ градът вече няма да е същият.

Рекох му, че и без него градът вече няма да е същият, а той ми сипа още едно, но този път подмина своята чаша.

Настанихме се удобно един срещу друг и поведохме дълъг разговор — за закриването на „Франклин“, за прекратения договор на Ед и за това, че тоя проклет свят е тръгнал на провала. Пресуших още две чашки, Ед си сипа още една, сетне повторихме, обаче за последната поръчка настоях да си платя. Даже му казах, че щом остава без работа, не бива да черпи наляво и надясно. А той отвърна, че с печалбите, дето ги бил натрупал от мен през последните шест-седем години, можел да ме налива чак до вечерта.

По някое време дойдоха клиенти и Ед отиде да ги обслужи. Изглежда бяха непознати или рядко го навестяваха, защото им позволи да си платят. Издрънча с касата, върна им рестото и пак дойде при мен. Отново обсъдихме ситуацията — вече започвахме да се повтаряме, но това изобщо не ни вълнуваше.

Когато най-сетне си тръгнах, часът минаваше два.

С известна сантименталност обещах на Ед да се върна за един последен разговор преди да е дръпнал резето.

При тия огромни количества алкохол, с които се бях заредил, би трябвало да съм пиян-залян. Но не бях. Само се чувствах потиснат и мрачен.

Поех обратно към редакцията, но насред път реших, че няма смисъл. До края на работния ден оставаше около час, а по това време поредният брой вече беше в печатницата и нямаше кой знае какво за вършене. Евентуално можех да напиша някое и друго есе, само че не ми беше до есета. Реших да се прибера. Щях да помързелувам, а пък през уикенда имаше време да наваксам с есетата.

Отидох на паркинга, криво-ляво измъкнах колата оттам и потеглих към къщи бавно и предпазливо, за да не привличам вниманието на ченгетата.