Те вървяха като хора

9.

Деветдесет минути по-късно знаех отговора и бях едва ли не зашеметен от страх.

Повечето магазини и заведения в квартала бяха останали без помещения или в скоро време щяха да ги загубят. При няколкото случая на дългосрочни договори сградите се оказаха продадени. Очевидно повечето здания бяха сменили собствениците си през последните три-четири седмици.

Едни от събеседниците ми бяха отчаяни, други се примиряваха със съдбата. Трети кипяха от ярост, а четвърти признаваха откровено, че са ги изиграли.

— Между нас казано, може и да е за добро — заяви един аптекар. — С всичките тия данъци, правилници и правителствени указания, неведнъж съм се питал има ли смисъл да продължавам бизнеса. Вярно, търсех си ново помещение. Но това беше по навик. Човек трудно се отърсва от старите навици. А помещения няма. Къде да отида? Ще гледам да разпродам стоката на прилична цена и да се отърва от грижите, пък после ще решавам какво да правя.

— Имате ли някакви планове? — запитах аз.

— Ами… с жената отдавна си говорим, че е крайно време да отделим повечко време за почивка. Обаче само с приказките си оставахме. Все не можехме да се наканим. Аптеката ми висеше на врата като верига, а пък добри помощници трудно се намират.

Когато навестих бръснаря, той свирепо затрака с ножиците из въздуха.

— Господи, вече и залъка не можеш да си изкарваш с честен труд. Просто не ти дават.

Заинтересувах се кой не му дава, но човекът не ме остави да довърша.

— Бог ми е свидетел, че и бездруго едвам свързвам двата края — заяви той. — Бръснарският занаят вече не е като едно време. Само с подстригването останахме. Измиеш от време на време някоя глава — и толкоз. Някога бръснехме хората, правехме масажи и всички искаха брилянтин на косата. А днес ако не е подстригването, гладни ще ходим. Ама и то много им се видя, та решиха да ни го отнемат.

Все пак успях да вмъкна въпроса кой иска да им го отнеме, но човекът не знаеше. От това се ядоса още повече. Реши, че си правя майтап с него.

Два стари семейни магазина (само два от многото), които разполагаха със собствени сгради, бяха устояли на куп предложения, едно от друго по-съблазнителни.

— Знаете ли, мистър Грейвс — каза ми престарелият собственик на единия магазин, — сигурно е имало времена, в които бих приел някое от предложенията. Навярно е глупаво, че се инатя. Но вече съм твърде стар. С тоя магазин сме живели заедно толкова дълго, че просто сме се сраснали. Да го продам ще е все едно да продам късче от себе си. Вие едва ли ще ме разберете.

— Мисля, че разбирам — казах аз.

Старецът надигна крехка съсухрена ръка с мрежа от удивително сини вени върху порцелановата кожа и приглади рехавите бели кичури, полепнали по черепа му.

— Има едно нещо, наречено гордост — обясни той. — Гордостта на деловия човек. Уверявам ви, никой не би въртял търговията тъй добре като мен. В днешния свят няма добри маниери, младежо. Няма човешка топлинка. Няма уважение. Отдавна не съществува грижа за доброто на ближния. Деловият свят се е превърнал в една огромна счетоводна книга, водена от машини и хора, още по-бездушни от машините. Няма чест, няма доверие и навсякъде царува вълчи морал.

Той протегна порцеланови пръсти и докосна ръката ми толкова леко, че почти не усетих.

— Казахте, че всички съседи са загубили или продали помещенията си?

— Повечето.

— Ами Джак отсреща… нали не е продал? Онзи, дето търгува с мебели. Той е дърт изпечен мошеник, но по душа сме еднакви.

Казах му, че е прав. Джак беше сред редките пет-шест собственици, които не желаеха да продават.

— И той е като мен — кимна старецът. — За нас търговията означава право и доверие. Днешните хлапаци само се чудят как да натрупат повече пари. Джак има синове, тъй че може да напусне бизнеса и това сигурно има значение. А може пък точно затова да държи на магазина. С мене не е така. Нямам семейство. Живеем двамата със сестра ми. Когато си отидем, с нас ще си отиде и магазинът. Но докато сме живи, ще стоим тук и ще служим честно на обществото, доколкото ни стигат силите. От мен да го знаете, сър, търговията не е само сметки и печалби. Тя е възможност да служиш, да дадеш нещичко на тоя свят. Тя е лепилото, което крепи нашата цивилизация и няма по-достойна професия за един честен човек.

Гласът му звучеше като глух фанфарен зов от отдавна отминала епоха… и навярно си беше точно така. С болка на сърцето си представих как в ония забравени дни из небесната синева се развяват горди знамена и под тях всичко е ново и чисто.

Старецът, изглежда, бе усетил същото, защото добави:

— Вече всичко е помръкнало. Само тук-там из някое затънтено ъгълче можеш да видиш как старец като нас съхранява блясъка на старата слава.

— Благодаря ви, сър — казах аз. — Нямате представа колко ми помогнахте.

Докато му протягах ръка за сбогом, аз се запитах защо бях изрекъл това. Но разбирах, че е истина — че нещо в думите или постъпките на стареца е възстановило част от вярата ми. Вяра в какво? Сам не знаех. Може би вяра в Човека. Вяра в света. Или дори вяра в собствените ми сили.

Излязох на тротоара и потръпнах от студ, макар че денят още не бе почнал да захладнява.

Нещо се бе случило в този град и вече не можеше да става дума за случайности. Не опираше само до „Франклин“ или до моя апартамент. Нито само до това, че Ед бе останал без помещение. Нито до хората без покрив над главата.

Имаше някаква обща схема — схема и зловеща целенасоченост. Преследвани систематично, със сатанински педантизъм.

А нейде зад всичко това се криеше организирана конспирация, която работеше светкавично и в пълна тайна. Защото сделките явно бяха извършени през последните няколко месеца и всички щяха да постигнат крайната си цел приблизително по едно и също време.

Едно не знаех и можех само да правя догадки — дали цялата работа е дело на самотник, на малка групичка или е била необходима цяла армия, за да организира проучването, предложенията и подписването на договорите. Бях опитал да изясня, но очевидно никой не беше в течение. Повечето хора, с които разговарях, бяха наематели и нямаха откъде да разберат.

Отскочих до дрогерията на ъгъла и позвъних в редакцията. Когато телефонистката се обади, помолих да ме свърже с Доу.

— Къде изчезна? — запита той.

— Мотая се насам-натам.

— А пък ние тук сме на път да откачим. Току-що обявиха, че „Хенеси“ остава без сграда.

— „Хенеси“! — възкликнах аз. Макар че сам не знаех какво толкова има да се чудя след всичко, което бях чул.

— Направо невероятно — рече Доу. — Не може два такива гиганта да изгърмят в един и същи ден.

„Хенеси“ беше вторият по размери универсален магазин. Без него и „Франклин“ централната търговска зона щеше да се превърне в пустиня.

— Ти май изтърва първото издание с онова интервю на аерогарата — казах аз. Всъщност бавех топката и се чудех дали да споделя какво съм открил.

— Самолетът закъсня — обясни той.

— Как са успели да държат всичко в тайна? — запитах аз. — До тази сутрин никой и дума не обели за „Франклин“.

— Преди малко бях при Брус — каза Доу. — Зададох му същия въпрос. Той ми показа договора — не за публикация, само колкото да разбера как стоят нещата. Според една от точките сделката се анулира автоматично в случай на преждевременно разгласяване.

— Ами „Хенеси“?

— Сградата била собственост на Първа национална банка. Вероятно са имали същата точка в договора. „Хенеси“ може да остане още една година, но друга сграда няма да намери…

— Цената трябва да е била добра. Даже доста добра, за да се боят от провал на сделката. Нали ме разбираш, щом са го пазили в такава тайна…

— За „Франклин“ си напълно прав. Пак не е за публикация, узнах го на четири очи, обаче сумата е била поне двойно по-голяма от най-високата цена, която би платил що-годе разумен човек. Точно това най-много тормози Брус. Сякаш някой е ненавиждал „Франклин“ толкова люто, че охотно е платил двойната му цена, само и само да го затвори.

Доу помълча неуверено, после добави:

— Паркър, в това няма никакъв смисъл. Делови смисъл, искам да кажа.

А аз си помислих, че това обяснява цялата секретност. Обясняваше защо не е имало слухове. Защо Стария Джордж бе пропуснал да ми каже, че е продал сградата… и офейка в Калифорния, за да не обяснява мълчанието си пред всички наематели.

Стоях в кабинката и се чудех дали е възможно всички договори да са съдържали забрана за разгласяване… и дали текстът им е бил един и същ.

Разбира се, изглеждаше невероятно, но и цялата история беше невероятна от край до край.

— Паркър — запита Доу, — там ли си още?

— Да — казах аз. — Да, още съм тук. Кажи ми нещо, Доу. Кой е закупил „Франклин“?

— Не знам — призна той. — В подписването на документите има пръст някаква агенция за търговия с недвижими имоти, наречена „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“. Обадих им се…

— А те ти казаха, че работят за клиент. И нямат право да разгласяват кой е той.

— Точно така. Откъде разбра?

— Предположих — казах аз. — Цялата работа вони до небесата.

— Направих справка за „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ — продължи Доу. — Кантората съществува точно от десет седмици.

— На Ед са му прекратили договора за помещението — казах аз ни в клин, ни в ръкав. — Съвсем ще осиротеем без него.

— Ед ли?

— Да. Барът на Ед.

— Паркър, какво става?

— Да пукна ако знам — казах аз. — Има ли още нещо ново?

— Пари. Проверих. Банките пращят по шевовете от пари. В брой. От миналата седмица гребат парите с лопата. Хората идват с претъпкани джобове и откриват сметки.

— Я гледай ти — възкликнах аз. — Приятно е да чуе човек, че местната икономика процъфтява.

— Паркър — изръмжа Доу, — какво те прихваща, по дяволите?

— Нищо ми няма — рекох аз. — До утре.

Побързах да оставя слушалката преди да ми е задал още някой въпрос.

Постоях край телефона и се запитах защо не му бях казал всичко, което знаех. Нямах причина да мълча. Напротив, би трябвало непременно да му разкажа, в края на краищата това ми влизаше в служебните задължения.

И все пак бях премълчал, защото не можех да разкажа, не намирах сили да го сторя. Сякаш докато мълчах, всичко щеше да остане нереално. Сякаш ако мълчах, нямаше да е истина.

А това, разбира се, беше нелепо.

Напуснах кабината и излязох на улицата. На ъгъла спрях, бръкнах в джоба си и открих известието от сутрешната поща. Кантората на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“ се намираше в центъра — в старата сграда „Маккандълс“, една от ония древни гранитни гробници, чието събаряне беше отдавна предвидено в плановете за реконструкция и модернизация на града.

Представях си как ще изглежда: скърцащи асансьори, мраморни стълбища с потъмнели от времето бронзови перила, внушителни коридори с високи тавани и прастара дъбова ламперия, излъскана от безчет отминали години, тежки врати с големи правоъгълници от матово стъкло. А долу на партера — задължителната аркада с магазинчета за марки и тютюн, с вестникарски щанд, ваксаджийско салонче и още десетина подобни заведения.

Погледнах часовника и се оказа, че минава пет часа. По улицата пъплеше плътен поток от коли — беше започнало масовото прибиране у дома и целият трафик отиваше на запад, за да се влее в една от двете основни магистрали, които водеха към бетонната грозотия на новите предградия и по-нататък към уютните жилищни райони, сгушени сред хълмове и езера.

Слънцето бе залязло и наставаше онзи миг, когато денят избледнява, но здрачът още не е набрал сили. Това са най-приятните моменти, помислих си аз, стига да нямаш тревоги или сериозни планове.

Бавно крачех по улицата и също тъй бавно обмислях от всички страни онова, което назряваше в ума ми. Не ми допадаше особено, но интуицията настояваше да го сторя, а дългият опит ме бе научил да не пренебрегвам нейните съвети. Неведнъж бях плащал твърде скъпо за подобно пренебрежение.

Открих магазин за домашни потреби. Влязох и с чувство на вина си купих стъклорезачка. Пъхнах я в джоба на шлифера и излязох.

Сега по тротоара имаше повече хора, а колите съвсем бяха задръстили уличното платно. Настаних се удобно край една стена и се загледах в тълпата.

Може би трябва да зарежа всичко додето не е станало късно, казах си аз. Може би най-разумното ще е просто да отскоча до вкъщи за около час, а после да се преоблека и да потегля за срещата с Джой.

Стоях, колебаех се и наистина едва не зарязах всичко, но някаква смътна догадка ме тормозеше и не ми позволяваше да се откажа.

Сред гъмжилото от коли се зададе такси. Светофарът го спря почти точно срещу мен. Видях, че е празно и повече не си губих времето в празни размисли. Всъщност даже не взех решение. Слязох на платното, шофьорът ме забеляза и отвори вратата.

— Накъде, мистър?

Казах му да кара към пресечката преди сградата „Маккандълс“.

Светна зелено и таксито потегли напред.

— Забелязахте ли, мистър — дружелюбно запита шофьорът, — че светът отива по дяволите?