Те вървяха като хора

35.

Както ме бе посъветвал Хигинс, спрях колата в началото на двора, малко встрани от портичката край хамбарите, за да не пречи, ако някой иска да мине. Наоколо нямаше жива душа, само някакво куче от неопределена селска порода дотърча с дружелюбно размахана опашка и заподскача наоколо в знак на приветствие.

Погалих го, казах му няколко ласкави думи и то тръгна подир мен, когато минах през портичката и пресякох двора. Но пред телената мрежа, която заграждаше нива с люцерна, заръчах на кучето да се връща обратно. Не исках да го водя в бараката на стареца. Кой знае как щяха да го посрещнат скунсовете.

Кучето не беше съгласно. Опита се да ми обясни колко ще е хубаво да предприемем една съвместна експедиция из люцерната. Но аз настоях, че трябва да се връща, подкрепих аргументите си с леко потупване отзад и то неохотно тръгна обратно към хамбарите, като се озърташе да види дали пък няма да се смиля.

Когато кучето изчезна, аз прекосих нивата по едва забележим коларски път, обрасъл с люцерна. Докато крачех, от тревата пред мен с възмутено бръмчене изскачаха окъснели есенни щурци.

Стигнах до края на нивата, отминах нова телена мрежа и продължих по коловозите през широко пасище, обрасло с дървета. Слънцето клонеше към хоризонта, сенките се сгъстяваха и в малката долина отсреща катеричките си устройваха веселба сред есенната шума.

Пътят се спускаше по склона на хълма, прекосяваше долината и от другата страна, под една грамадна надвиснала скала, открих бараката на човека, когото търсех.

Старецът седеше на стар, паянтов люлеещ се стол, който при всяко помръдване скърцаше жално, сякаш беше готов да се разпадне. Около него се простираше малко дворче, покрито с калдаръм от плоски речни камъни — навярно стопанинът ги бе донесъл от пресъхналото корито, лъкатушещо в подножието на хълма. На облегалката беше метната вехта овча кожа и провисналите й крака се полюшваха в такт с движението на стола.

— Добър вечер, чужденецо — каза старецът дружелюбно и безгрижно, сякаш всеки ден го посещаваха непознати хора.

Разбрах, че всъщност не съм го изненадал — навярно бе видял как слизам надолу по черния път и прекосявам долината. От това място бе имал възможността да ме наблюдава спокойно и незабелязано, а аз изобщо не бях усетил, защото не знаех къде да го открия.

Едва сега ми направи впечатление колко добре се слива бараката с гънките на хълма и надвисналата канара. Тя сякаш бе част от гористия пейзаж, също като дърветата, пасищата и скалите. Беше ниска, не много голяма и в течение на годините яките дървени стени бяха придобили неопределен сивокафеникав цвят. На грубо скована масичка край вратата имаше тенекиен леген и кофа с вода, от която стърчеше дръжката на черпак. Малко по-настрани видях куп цепеници и дръвник със забита в него двуостра секира.

— Вие ли сте Чарли Мунц? — запитах аз.

— Самият той — потвърди старецът. — Как ме открихте?

— Лари Хигинс ми каза.

Той бавно кимна.

— Хигинс е добър човек. Щом Лари Хигинс ви е казал, значи сте добре дошъл.

Личеше, че някога е бил едър мъж, но годините го бяха съсухрили. Ризата провисваше от широките му плещи, а омачканите панталони се вееха свободно около изтънелите старчески нозе. Беше гологлав, но стоманеносивата коса прихлупваше темето му като каска. Имаше къса, рошава брада, макар че се чудех дали наистина си пуска брада или просто не се е бръснал от няколко седмици.

Представих се, после обясних, че се интересувам от скунсове и знам за книгата.

— В такъв случай сигурно ще седнете да си побъбрим — каза той.

— Ако нямате нищо против.

Старецът стана и се запъти към бараката.

— Седнете — подхвърли той. — Щом ще си бъбрим, няма смисъл да стоите прав.

Огледах се малко объркано, защото не виждах къде да седна.

— На стола — рече старецът. — Тъкмо съм го затоплил. Аз ще домъкна някое пънче. Добре ще ми се отрази, цял следобед съм мързелувал.

Той изчезна в бараката, а аз седнах на стола. Малко се смущавах, но ако бях отказал, сигурно щях да го обидя.

Столът се оказа удобен. От това място виждах цялата долина и гледката беше прекрасна. Опадалите листа покриваха земята с пъстър килим и тук-там дърветата още се вкопчваха в парцаливата си есенна премяна. Пъргава катеричка изтича по един паднал дънер, спря и се загледа към мен. Опашката й потрепваше, но личеше, че не се бои.

Мястото беше красиво и спокойно, изпълнено с безметежност, каквато не бях изпитвал от години. Не се учудвах, че старецът е седял тук безгрижно през целия златен следобед. Гледката беше истинска наслада за очите. Усещах как се сливам с тишината, как ме изпълва покой и дори не се стреснах, когато иззад ъгъла на бараката деловито дотича скунс.

Скунсът замръзна с изящно повдигната лапка и се втренчи в мен, но след миг продължи през двора с бавна, невъзмутима походка. Навярно не беше от най-едрите, но ми се стори грамаден като канара и аз се вцепених на стола; не смеех да помръдна.

Старецът излезе от бараката с бутилка в ръката. Видя скунса и избухна в дрезгав смях.

— Бас държа, че ви стресна!

— Само в първия момент — рекох аз. — Но мисля, че няма нищо против мен, стига да кротувам.

— Това е Феба — обясни старецът. — Жива беля. Където и да отидеш, все ти се пречка из краката.

Той измъкна едно пънче от камарата и го изправи. После седна с пъшкане, отпуши бутилката и ми я подаде.

— От приказките се ожаднява — заяви той, — а пък вече сума ти време не е наминавал човек да го почерпя. Надявам се, че не сте въздържател, мистър Грейвс.

Неволно облизах устни. От снощи не бях слагал капка в уста, а и с всичките днешни тревоги не ми беше до пиене, но сега усещах, че една-две глътки ще ми се отразят добре.

— Хората казват, че си попийвам, мистър Мунц. Няма да ви откажа.

Вирнах шишето и отпих скромна глътка. Не беше марково уиски, но имаше приятен вкус. Избърсах с ръкав гърлото на бутилката и я подадох на стареца. Той близна малко и ми я върна.

Феба дотича до него, изправи се и положи лапки върху коляното му. Той посегна, вдигна я в скута си и тя се сгуши на кълбо.

Гледах като омагьосан. Толкова се бях слисал, че надигнах шишето два-три пъти, забравяйки за домакина.

Накрая му подадох бутилката и той я пое, а със свободната ръка продължи да почесва скунса под брадичката.

— Не знам дали идвате по работа или не — каза старецът, — обаче се радвам, че дойдохте. Самотата не ме плаши, живея си чудесно, но винаги е приятно да видиш човешко лице. Като ви гледам, май си имате тревоги. Не идвате току-тъй. Искате да споделите нещо.

Вгледах се в него и изведнъж реших. Въпреки всяка логика, въпреки всичките ми предварителни планове. Не знам защо го сторих. Може би заради безметежните хълмове и спокойствието на стареца, може би заради много други неща. Ако имах време за размисъл, едва ли щях да постъпя така. Но нещо дълбоко в мен и нещо в самата есенна привечер ми подсказваше, че решението е правилно.

— Излъгах Хигинс, за да узная как да стигна дотук — признах аз. — Казах му, че ще ви помогна да напишете книгата. Но вече край на лъжите. Веднъж ми стига. Няма да ви лъжа. Ще ви разкажа всичко точно както си беше.

Старецът се озадачи.

— Книгата ли? Оная, за скунсовете?

— Ако искате, наистина ще ви помогна, когато свърши всичко.

— Право да си кажа, не бих се отказал от малко помощ. Обаче идвате за друго, нали?

— Да — казах аз. — За друго.

Той отпи солидна глътка и ми подаде шишето. Аз също отпих.

— Добре, приятелю — каза старецът. — Цял съм в слух. Започвайте историята.

— Когато започна — помолих го аз, — не ме прекъсвайте. Оставете ме да стигна до края. След това питайте колкото си искате.

— Умея да слушам — кимна старецът, после гушна бутилката, която му бях върнал и продължи да гали скунса.

— Ще ви е трудно да повярвате.

— Това си е моя работа — отвърна той. — Вие просто подхващайте разказа, а аз ще слушам.

И аз подхванах разказа. Използвах цялото си красноречие, но се стараех да бъда откровен. Разказах всичко както си беше — онова, което бях узнал, онова, за което се бях досетил и което хората не искаха да изслушат, макар че не можех да ги упрекна. Разказах му за Джой и Стърлинг, за Стария, за сенатора и за застрахователния служител, който бе останал без покрив над главата. Не пропуснах нито една подробност. Разказах всичко от началото до края.

Когато млъкнах, наоколо настана тишина. Междувременно слънцето бе залязло и горичките се изпълваха със здрач. Надигна се пронизващо хладен ветрец и заедно с него долетя плътният дъх на есенни листа.

Седях на стола и си мислех че съм непоправим глупак. С този откровен разказ бях провалил последния си шанс. Имаше и други начини да го тласна към онова, което желаех. Ама не, проклетият характер все ме караше да избирам най-неизгодния път — всичко да е честно и почтено.

Седях и чаках. Щях да изслушам каквото ми каже, после щях да стана и да си тръгна. Щях да му благодаря за уискито и за вниманието, а след това щях да поема в гъстеещия здрач по черния път през горички и ниви към мястото, където бях оставил колата. Щях да се върна в мотела, а там вечерята щеше да е изстинала и Джой щеше да ми се кара, че съм закъснял. И светът щеше да рухне, сякаш никой не си е помръднал пръста, за да предотврати катастрофата.

— Дошъл сте за помощ — долетя от здрача гласът на стареца. — Кажете ми как да помогна.

Ахнах.

— Значи ми вярвате!

— Чужденецо — рече той, — аз съм едно нищо и никакъв старец. Ако онуй, дето го разправяте, не беше вярно, изобщо нямаше да биете път дотук. А и все ми се чини, че усещам кога човек опитва да ме преметне.

Помъчих се да кажа нещо, но бях останал без глас. Думите само бълбукаха из гърлото ми и засядаха там. Мисля, че за пръв път от дълги години бях готов да се разплача. Усетих как в гърдите ми се надига вълна от благодарност и надежда.

Най-сетне някой ми бе повярвал. Бях намерил човешко същество, което да ме изслуша с доверие, без да реши, че съм откачен. И заедно с тази загадъчна вяра си бях възвърнал цялото човешко достойнство, загубено през отминалите два дни.

— Колко скунсове можете да съберете? — запитах аз.

— Десетина — каза старецът. — Може да ги докарам до двайсет. Из скалите нагоре по хребета е същинско гъмжило. По цяла нощ ми идват на гости и чакат да ги погаля.

— А има ли начин да ги пренесете?

— Да ги пренеса ли?

— До града — обясних аз. — До центъра.

— Том, собственикът на фермата долу… Той има камионетка и ще ми услужи.

— Няма ли да задава въпроси?

— О, ще задава и още как. Обаче ще измисля нещо. Даже ще ми помогне да откарам камионетката донякъде.

— Добре тогава. Слушайте какво искам от вас. Това е единственият начин да помогнете.

И аз набързо му разказах какво трябва да направи.

— Ами скунсовете ми! — отчаяно се провикна той.

— Ами човечеството? — отвърнах аз. — Забравихте ли какво ви разказах?

— В града е пълно с ченгета. Веднага ще ме спипат. Не мога…

— Не мислете за ченгетата. Все някак ще се оправим с тях. Вземете…

Бръкнах в джоба си и измъкнах шепа банкноти.

— Това ще ви стигне с излишък за всякакви глоби.

Той се вгледа в парите.

— От имението Белмонт ли са?

— Имам още много — казах аз. — Приберете ги в бараката. Ако ги вземете в града, може и да изчезнат. Може да си възвърнат предишния облик.

Той остави скунса на земята и натъпка парите в джоба си. После стана и ми подаде шишето.

— Кога да започна?

— Онзи Том има ли телефон?

— Има, разбира се. Звънете по всяко време. След малко ще ида да му кажа, че чакам обаждане. Като позвъните, той ще докара камионетката насам. Ще му обясня. Естествено, няма да казвам как стоят нещата в действителност. Но на него може да се разчита.

— Благодаря — казах аз. — Благодаря ви от все сърце.

— Хайде, пийнете малко — подкани ме старецът. — После дайте шишето насам. Още една-две глътки няма да ми се отразят зле.

Отпих, после му подадох бутилката и той я надигна енергично.

— Започвам веднага. След час-два ще имам цяло стадо скунсове.

— Ще се обадя на Том — казах аз. — Отивам в града да проверя дали всичко е наред. После ще позвъня на Том… как му е фамилията?

— Андерсън — каза старецът. — Дотогава вече ще съм се уговорил с него.

— Благодаря още веднъж. Пак ще се видим.

— Искате ли да пийнете?

Поклатих глава.

— Стига толкова. Работа ме чака.

Обърнах се, слязох през здрача в малката долина и поех нагоре по стръмния път към люцерновата нива.

Когато стигнах до мястото, където бях паркирал, прозорците на фермата светеха, но дворът беше пуст.

Докато наближавах колата, от мрака долетя ръмжене. Беше толкова злобно, че косата ми настръхна. Звукът налетя като удар на чук и ме изпълни с леден, безформен ужас. В него имаше страх и ненавист, примесени със скърцане на зъби.

Пипнешком потърсих дръжката на вратата, а ръмженето не спираше — задавено, хлипащо ръмжене, напомнящо грохота на далечна каменна лавина.

Рязко опънах дръжката, метнах се на седалката и затръшнах вратата зад себе си. Навън ръмженето продължаваше да се задавя от ярост.

Завъртях ключа и пуснах фаровете. Ветрило от ярки лъчи обля ръмжащото същество. Оказа се, че това е дружелюбното селско псе, което ме бе посрещнало с възторг и толкова искаше да дойде с мен. Но сега в него нямаше и капчица дружелюбност. Козината му беше настръхнала и оголените зъби заплашително се белееха в полумрака. Очите му хвърляха зеленикави отблясъци. После кучето се прегърби, подви опашка и бавно отстъпи настрани.

Разтърсен от ужас, аз натиснах педала. Колелата се завъртяха с вой, колата се стрелна напред и профуча покрай кучето.