Глава XI

Сънят не беше възможен и Бош го знаеше. Той стоеше на верандата, загледан в килима от светлини, и оставяше студеният въздух да втвърди кожата му и затвърди решението му. За пръв път от месеци насам се чувстваше въодушевен. Отново се впускаше в преследване. Остави всичко за случаите да мине през ума му и направи мислен списък на хората, които трябваше да види, и нещата, които трябваше да направи. Най-отгоре бе Луциус Портър — пропадналият детектив, чието оттегляне беше прекалено навреме и представляваше твърде голямо съвпадение, за да бъде истина. Хари осъзна, че започваше да се ядосва само като мислеше за Портър. И да се тревожи. Тревожеше се, че заради него си търсеше белята с Паундс.

Взе тефтерчето си и за пореден път набра номера на Портър. Не очакваше отговор и не беше разочарован. Поне в това отношение на Портър можеше да се разчита. Погледна адреса, който бе записал преди, и тръгна.

При спускането си от хълмовете не срещна друга кола, докато не стигна до Кахуенга. Отправи се на север и излезе на холивудската магистрала при „Бархам“. Магистралата бе тъпкана, но не толкова, че да се бави движението. Колите се движеха на север в стегнат обръч, като плъзгаща се лента от светлини. Над „Студио сити“ видя да кръжи полицейски хеликоптер; сноп бяла светлина осветяваше някъде долу мястото, където бе станало престъпление. Сякаш лъчът бе каишка, която задържаше кръжащия хеликоптер да не отлети високо и надалеч.

Градът му харесваше най-много нощем. Тъмнината скриваше много от нещастията. Тя смълчаваше града и все пак изваждаше дълбоки подмолни течения на повърхността. Бош вярваше, че в този тъмен пътен поток се движи най-свободно. Под прикритието на сенките. Подобно на човек, който се вози в лимузина, той гледаше навън, но никой не надничаше вътре.

Мракът даваше усещането за произволност, приумиците на съдбата властваха в синята неонова нощ. Толкова много начини да живееш. И да умреш. Можеш да се возиш отзад в черната лимузина на филмова звезда или отзад в синия микробус на моргата. Звукът на аплодисментите бе същият като изсвирването на куршум край ухото ти в тъмното. Произволността. Това беше Лос Анжелис.

Имаше пожари и порои, земетресения, свлачища. Имаше случайно минаващ убиец и друсан с кокаин крадец. Пиян шофьор и постоянно виещ се отпред път. Имаше ченгета убийци и убийци на ченгета. Тук бе съпругът на жената, с която спиш. Тук бе и самата жена. Всяка секунда от всяка нощ имаше отвлечени, изнасилени, осакатени. Убити и обичани. Винаги имаше бебе, сучещо от гърдата на майка си. А понякога самотно бебе в контейнер за смет.

Някъде.

Хари излезе на „Ваноуин“ в Северен Холивуд и се насочи на изток към „Бърбанк“. После сви пак на север в квартал със занемарени апартаменти. По драсканиците на бандите Бош разбра, че кварталът е предимно латиноамерикански. Знаеше, че Портър бе живял тук години наред. Само това можеше да си позволи, след като платеше издръжката и пиенето си.

Сви в парка за каравани „Хепи Вали“ и намери тази на Портър в края на „Грийнбрайър лейн“. Караваната бе тъмна, не светеше дори лампата над вратата, а под покрития с алуминий навес нямаше кола. Известно време Бош седя в колата си, пуши и наблюдава. Чу музика на мексикански скитници, която се носеше из квартала откъм някой от мексиканските клубове на „Ленкършим“. Скоро тя бе заглушена от реактивен самолет, който шумно прелетя отгоре на път за летище „Бърбанк“. Той бръкна в жабката за кожената чанта, в която бяха фенерчето и шперцовете му, и излезе.

След като и на третото почукване никой не отговори, Хари отвори чантата. Не се колебаеше дали да проникне с взлом в дома на Портър. Той беше играч в тази игра, а не невинен човек. Според Бош Портър бе загубил правото си на усамотение, когато не бе говорил откровено с него, не бе споменал, че именно Мур е открил трупа на Хуан Доу №67. Сега Бош щеше да намери Портър и да го попита защо.

Извади миниатюрното фенерче, включи го и след като го хвана с уста, той се наведе и пъхна шперц и мъничък лост в ключалката. Отне му само няколко минути да избута резето и да отвори вратата. Когато влезе, го посрещна воня на вкиснато. Разпозна я — миризмата на пиянска пот. Извика Портър по име, ала не получи отговор.

Докато обикаляше стаите, той светваше лампите. Празни чаши покриваха почти всяка хоризонтална повърхност. Леглото не беше оправено, чаршафите — мръснобели. Сред чашите на нощното шкафче имаше пепелник, препълнен с фасове. Имаше и статуйка на светец, когото Бош не можа да познае. В банята до спалнята ваната бе мръсна, на пода лежеше четка за зъби, а в кошчето се търкаляше празна бутилка от уиски, чиято марка бе или прекалено скъпа, или прекалено евтина, тъй като Хари никога не беше я чувал. Подозираше обаче, че ще се окаже второто.

В кошчето в кухнята имаше още една празна бутилка. По плота и мивката бяха натрупани мръсни съдове. Отвори хладилника и видя само бурканче с горчица и кутия с яйца. Домът на Портър много приличаше на собственика си. Говореше за мизерен живот, ако изобщо можеше да се нарече живот.

Върна се в дневната и взе от масата, намираща се до някакво жълто канапе, една снимка в рамка. Беше на жена. Не особено привлекателна, освен за Портър може би. Бивша съпруга, която не можеше да забрави. Може би. Остави снимката на мястото й и телефонът иззвъня. Определи, че звъненето се чува откъм спалнята. Телефонът бе на пода до леглото. Вдигна на седмото позвъняване, изчака малко и с глас, който би трябвало да покаже, че е бил събуден, каза:

— Ъъ?

— Портър?

— Да.

Линията прекъсна. Номерът не мина. Но беше ли познал Бош гласа? Паундс? Не, не беше Паундс. Каза само една дума. И все пак се усещаше акцентът. Смяташе, че е испански. Запечати този факт в ума си и стана от леглото. Мина още един самолет и караваната се разтресе. Той се върна в дневната, където без ентусиазъм претърси бюрото, което имаше само едно чекмедже. Каквото и да намереше, то нямаше да реши належащия въпрос: къде беше Портър?

Бош изгаси всички лампи и когато излезе, заключи отново входната врата. Реши да започне от Северен Холивуд и да се движи на юг към центъра. В района на всеки полицейски участък имаше шепа барове, които поемаха тежката клиентела от ченгета. А след два часа, когато те затваряха, оставаха денонощните пиянски клубове. Това бяха предимно тъмни дупки, където хората идваха да пият здраво и тихо, сякаш животът им зависеше от това. Те ги приютяваха от улицата, там отиваха да забравят и да си простят. Бош смяташе, че ще намери Портър в едно от тези места.

Започна с едно заведение на „Китридж“, което се казваше „Папагалът“. Обаче барманът, самият той бивше ченге, каза, че не е виждал Портър от Бъдни вечер. После посети „502“ на „Ленкършим“ и „При светеца“ на „Кахуенга“. Там познаваха Портър, ала и в двете заведения не бил идвал тази вечер.

Така продължи до два часа. Дотогава Бош вече се бе смъкнал до булевард „Холивуд“. Седеше в колата си пред „Куршума“ и се мъчеше да се сети за близки пиянски клубове, когато пейджърът му се задейства. Погледна номера и не го разпозна. Върна се в „Куршума“, за да използва телефонния автомат. След като набра номера, лампите в бара светнаха.

— Бош?

— Да?

— Рикард е. В лошо време ли се обаждам?

— Не. В „Куршума“ съм.

— По дяволите, човече, значи си наблизо.

— За какво? Хванал си Данс?

— Не, не съвсем. На един купон съм, зад „Кахуенга“ и южно от булеварда. Не можех да спя, така че реших да подуша наоколо. Не открих Данс, но засякох един от старите му пласьори. Един от онези, които бяха във формулярите в папката. Казва се Къруин Тайдж.

Бош се замисли за момент. Помнеше името. Беше един от непълнолетните, които BANG бяха спрели и претърсили, опитвайки се да ги прогонят от улицата. Името му беше на един от формулярите в папката за черния лед, която Мур бе оставил.

— Какъв купон?

— На подземния свят. Имат склад край уличката. Временно нощно парти. С дигитална музика. Ще откарат цяла нощ, докъм шест. Следващата седмица ще е някъде другаде.

— Как го откри?

— Лесни са за откриване. Музикалните магазини по „Мелроус“ оповестяват телефонните номера. Обаждаш се на номера и влизаш в списъка. Двайсетачка, за да влезеш. Надрусваш се и танцуваш до зори.

— Черен лед ли продава?

— Не, пробутва шърми отпред.

„Шърм“ беше цигара, потопена в течен РСР. Топването вървеше по двайсетачка, а пушачът й оставаше дрогиран цяла нощ. Явно Тайдж вече не работеше за Данс.

— Предполагам, че можем да го опандизим законно — каза Рикард. — А след това да подпалим задника на Данс. Според мен той е духнал, ама хлапето може да знае накъде. От теб зависи. Не зная колко важен е Данс за теб.

— Къде искаш да бъда? — попита Бош.

— Тръгни по булевард „Холивуд“ на запад и щом подминеш „Кахуенга“, свий на юг още в следващата уличка. Тази, която минава зад порномагазините. Тъмна е, но ще видиш синята неонова стрелка. Това е мястото. Аз съм на около половин пресечка на север в скапано червено „Камаро“. Номерата са с регистрация от Невада. Ще те чакам. Трябва да спретнем някакъв пиниз, за да го спипаме с дрогата.

— Знаеш ли къде е разтворът?

— Да. Държи го в бирено шише в канавката. Непрекъснато влиза и излиза. Извежда клиентите си навън. Докато дойдеш, ще измисля нещо.

Бош затвори и се върна в колата. Трябваха му петнайсет минути да стигне дотам заради многото туристи по булеварда. В уличката паркира незабележимо зад червеното „Камаро“. Видя Рикард, който седеше снишен зад волана.

— Добро ранно утро — поздрави наркополицаят, когато Бош се мушна на предната седалка на камарото.

— Подобно. Нашето момче още ли е наоколо?

— О, да. Като че ли и той се забавлява тази нощ. Продава шърми, сякаш са последното останало нещо на света. Жалко, че трябва да му развалим кефа.

Бош погледна надолу по тъмната уличка. На синята светлина, хвърляна на интервали от мигащата неонова стрелка, видя групичка хора с тъмни дрехи, струпали се пред една врата в тухлената обшивка на склада. От време на време вратата се отваряше и някой влизаше или излизаше. Когато беше отворена, се чуваше музиката. Силен техно рок с енергичен бас, който направо разтърсваше улицата. Щом очите му привикнаха, той забеляза, че хората отвън пиеха и пушеха. Разхлаждаха се след танците. Няколко човека държаха надути балони. Те се облягаха на капаците на колите около вратата, дръпваха от балона и го даваха на друг, сякаш бе цигара с марихуана.

— Балоните са пълни с азотен оксид — поясни Рикард.

— Райски газ?

— Точно така. Продават го на тези купони по пет камъка балона. Могат да се изкарат две хилядарки от резервоар, откраднат от болница или зъболекарски кабинет.

Някакво момиче падна от капака на една кола и балонът й с газ излетя в тъмнината. Другите й помогнаха да стане. Бош чуваше гръмогласния им кикот.

— Законно ли е?

— Това е упойващо средство. Легално е да се притежава — има много законни приложения. Престъпление е обаче да се консумира за развлечение. Но ние дори не им обръщаме внимание. Щом някой иска да се нагълта с това, да падне и да си счупи главата, нека го прави. Защо трябва… Ето го!

Тънкият силует на тийнейджър се появи от вратата на склада. Той отиде при колите, паркирани в уличката.

— Гледай сега как ще залегне — рече Рикард.

Фигурата се наведе зад една кола и изчезна.

— Виждаш ли, натопява стоката. Сега ще изчака няколко минути, докато поизсъхне и докато клиентът му излезе отвън. Тогава ще я пласира.

— Искаш да идем и да го хванем ли?

— Не. Ако го хванем само с един шърм, това е нищо. Ще бъде само за притежаване. Няма дори да го вкарат в изтрезвителното за през нощта. Трябва да го пипнем с разтвора, ако искаме да го притиснем здраво.

— И какво ще направим?

— Ти се върни в колата си. Искам да идеш обратно на „Кахуенга“ и да влезеш в уличката от другата страна. Мисля, че можеш да се приближиш повечко. Паркирай и после се опитай да стигнеш догоре, за да ми бъдеш като подкрепление. Аз ще дойда оттук. Намират ми се някакви стари дрехи в багажника. Разни боклуци за прикритие. Имам план.

Бош се върна в колата си, обърна и излезе от уличката. Обиколи пресечката и влезе от южната страна. Намери празно място пред контейнер за смет и спря. Когато видя приведената фигура на Рикард да се спуска по уличката, Хари излезе и тръгна в същата посока. Те се приближаваха към вратата на склада от двете страни. Ала докато Бош стоеше в сянката, Рикард, сега облечен с изцапан с масло анцуг и носещ торба, вървеше по средата на улицата и пееше. Шумът откъм склада му пречеше да прецени със сигурност, но му се стори, че беше песента на Пърси Следж „Когато един мъж обича жена“, изпълнена с пиянско провлачване.

Рикард получи цялото внимание на хората, стоящи пред вратата на склада. Две дрогирани момичета приветстваха пеенето му. Отвлеченото им внимание позволи на Бош да се приближи на четири коли разстояние от вратата и на три коли от мястото, където Тайдж държеше разтвора си.

След като подмина мястото, Рикард спря песента по средата на припева и се направи, че току-що е съзрял съкровище. Той се наведе между двете паркирани коли и се изправи с биреното шише в ръка. Тъкмо щеше да го пъхне в торбата си, когато момчето бързо се придвижи между колите и сграбчи шишето. Рикард отказа да го пусне и се завъртя така, че гърбът на момчето се озова към Бош. Хари тръгна към тях.

— Мое е бе, човек — крещеше Рикард.

— Аз го сложих там, братле. Пусни го, преди да се е разляло.

— Върви си намери свое, човече. Това е мое.

— Пусни го!

— Сигурен ли си, че е твое?

— Мое е!

Бош силно удари момчето отзад. То пусна шишето и се преви върху багажника на колата. Хари го държеше приковано там, като натискаше ръката му към врата. Шишето остана в ръката на Рикард. Нищо не се разля.

— Е, щом казваш, сигурно е твое — съгласи се наркоченгето. — А това май значи, че си арестуван.

Бош свали белезниците от колана си, сложи ги на момчето и го събори от багажника. Някои от хората вече ги наобикаляха.

— Чупката, народе — нареди Рикард високо. — Връщайте се вътре и смъркайте райския си газ. Вървете да оглушеете. Това тук не ви засяга, освен ако не искате да придружите момчето в дранголника. — Той се надвеси над ухото на Тайдж и каза: — Нали така, братле?

След като никой от тълпата не мръдна, Рикард направи заплашителна крачка към тях и те се разпръснаха. Две от момичетата избягаха обратно в склада. Музиката заглуши смеха на Рикард. Сетне той се обърна и сграбчи Тайдж за рамото.

— Да вървим. Хари, ще вземем твоята бричка.

Известно време караха мълчаливо към управлението на „Уилкокс“. Не бяха обсъдили нещата, ала Хари щеше да остави представлението на Рикард, който се возеше отзад с момчето. В огледалото Бош видя, че то имаше мазна, рошава кафява коса, която стигаше до раменете му. Преди около пет години е трябвало да му се сложи шина на зъбите, но един поглед бе достатъчен да се разбере, че то идваше от семейство, където такива неща изобщо не се вземаха предвид. Носеше златна обица, а на лицето му бе изписано безразличие. Зъбите обаче бяха тези, които привлякоха вниманието на Бош. Криви и издадени напред, те повече от всичко показваха отчаяния му живот.

— На колко години си, Къруин? — попита Рикард. — И не си прави труд да лъжеш. Имаме твое досие в участъка. Мога да проверя.

— На осемнайсет. А с досието можеш да си обършеш задника. Пет пари не давам.

— Аууу! — излая Рикард. — Осемнайсет. Като че ли си имаме работа с възрастен, Хари. Няма да го водим за ръчичка до ареста за малолетни. Ще бутнем това хлапе в „Седем хиляди“, да видим колко бързо ще се сдружи и ще заживее с някой от злодеите.

„Седем хиляди“ бе името, с което повечето полицаи и престъпници наричаха окръжния център за задържане на възрастни. Причината бе телефонният номер, на който се получаваше информация за затворниците. 555–7000. Затворът бе в центъра на града и представляваше четири етажа шум, омраза и насилие, разположени над дирекцията на окръжния шериф. Там всеки ден намушкваха някого. Всеки час изнасилваха някого. И никога нищо не се правеше по въпроса. На никой не му пукаше, освен ако не си ти изнасиленият или намушканият. Заместник-шерифите, които ръководеха мястото, го наричаха БЧП. Без човешко присъствие. Бош знаеше, че ако щяха да притискат това хлапе, Рикард бе избрал правилния подход.

— Главата ти вече е в торбата, Къруин — обади се наркоченгето. — Тук има поне шейсет милилитра. Държим те за притежаване с цел продажба, момче. Спукана ти е работата.

— Майната ти!

Момчето произнасяше всяка дума със сарказъм. Нямаше да се предаде без борба. Бош забеляза, че Рикард държеше зелената бирена бутилка извън прозореца, за да не могат изпаренията да напълнят колата и да им докарат главоболие.

— Това не е много мило, Къруин. Особено когато човекът, който кара, желае да преговаря… Ако бях аз, щях просто да те оставя да преговаряш с братята в „Седем хиляди“. Като прекараш два дни там, ще си бръснеш краката и ще се разхождаш с розови гащи, потопени в хавански пунш.

— Шибай се, свиня такава! Само ме закарайте до телефон.

Те караха по „Сънсет“ и се приближаваха до „Уилкокс“. Почти бяха стигнали, а Рикард дори не бе близо до това, което искаха. По нищо не личеше, че хлапакът ще преговаря, без значение какво искаха.

— Ще получиш телефон, когато на нас ни се прииска да ти го дадем. Сега се инатиш, бяло момченце, но това няма да продължи. Вътре всички се пречупват. Ще видиш. Освен ако не искаш да ни помогнеш. Желаем само да си поговорим с твоето приятелче Данс.

Бош сви по „Уилкокс“. До управлението оставаха две пресечки. Момчето не казваше нищо и Рикард не наруши мълчанието цяла пресечка, след което опита пак.

— Какво ще кажеш, момче? Дай ни един адрес. Ще изхвърля тази гадост веднага. Не бъди от онези глупаци, които смятат, че „Седем хиляди“ ги прави мъже. Сякаш това е някакъв си църковен обред за посвещаване. Не е така, хлапе. Там е просто краят на пътя. Това ли искаш?

— Искам да умра.

Бош спря в алеята, която водеше към задния паркинг на участъка. Налагаше се първо да регистрират ареста тук, да впишат доказателството, а после да откарат момчето в центъра. Хари знаеше, че ще трябва да го направят. Хлапето не искаше да говори. Трябваше да му покажат, че не блъфират.

Загрузка...