Трафик

Глава XXIV

Бош седеше на леглото с бирата си и мислеше за появяването на Сорильо. Чудеше се къде е бил и най-вече защо е напуснал безопасното си ранчо. Хрумна му и идеята, че Сорильо може да е ходил в Лос Анжелис и неговото присъствие е било нужно, за да примамят Мур в мотелската стая и да го пречукат на пода в банята. Може би Папата бе единственият, заради когото Мур би отишъл там.

От прозореца долетя пронизителното изсвирване на спирачки и грохот от смачкване на метал. Още преди да е станал, той чу каращи се гласове откъм улицата долу. Думите ставаха все по-груби, докато накрая се превърнаха в заплахи, изкрещявани толкова бързо, че Бош не ги разбираше. Приближи се до прозореца и видя двама мъже, застанали лице в лице до две коли. Едната бе блъснала задницата на другата.

Докато се обръщаше, той зърна как отляво проблясва малко синьо пламъче. Преди да е успял да погледне натам, шишето в ръката му се пръсна и бира и стъкла се разлетяха във всички посоки. Инстинктивно направи крачка назад, хвърли се през леглото и легна на пода. Приготви се за още изстрели, ала такива не последваха. Пулсът му бързо се ускори и той почувства познатото внезапно умствено проясняване, характерно само за случаи на живот и смърт. Пропълзя по пода до масата и изтръгна лампата от контакта, при което стаята потъна в тъмнина. Когато се пресегна нагоре за пистолета си, чу как двете коли отпрашват по улицата. „Хубава постановка, но не улучиха“ — помисли си.

Придвижи се под отворения прозорец и се изправи, прилепил гръб към стената. През това време си даде сметка колко глупаво беше постъпил, като буквално бе позирал на прозореца. Надникна през отвора към онази част от мрака, където смяташе, че е зърнал проблясването на дулото. Там нямаше никой. Доста от прозорците на другите стаи бяха отворени и беше невъзможно да се определи точно откъде е дошъл изстрелът. Бош погледна назад към стаята си и забеляза, че лицевата табла на кревата е олющена на мястото, където я бе ударил куршумът. Като начерта мислена линия от олющеното място през нивото, на което бе държал бутилката, и сетне навън, той се спря на един отворен и тъмен прозорец на петия етаж в другото крило. Там не видя никакво движение, освен лекото поклащане на пердето от полъха на вятъра. Накрая прибра пистолета в колана си и излезе от стаята. Дрехите му миришеха на бира, а в ризата му се бяха набили малки стъкълца и го бодяха. Знаеше, че стъклата го бяха порязали леко поне на две места — по врата и по дясната ръка, в която бе държал шишето. Докато вървеше, притискаше с порязаната си ръка раната на врата.

Според преценката му отвореният прозорец бе в четвъртата стая на петия етаж. Когато напредваше бавно по коридора към нея, той вече бе извадил пистолета си и го бе насочил напред. Обмисляше дали трябва да отвори вратата с ритник, но вземането на решение се оказа само теоретично. От отворения прозорец долетя студен полъх и излезе през отворената врата на стая 504.

Вътре беше тъмно и Бош осъзнаваше, че ще се открои на фона на осветения коридор. Затова мина бързо през вратата и удари ключа за осветлението до нея. Ошари стаята със своя „Смит и Уесън“ и откри, че е празна. Във въздуха се носеше миризмата на изгорял барут. Погледна през прозореца и проследи мислената линия до своята стая на третия етаж. Бил е лесна мишена. Тогава чу изсвирването на гуми и видя стоповете на голяма лимузина, която излезе от хотелския паркинг и отпраши.

Бош прибра оръжието в колана и извади ризата си над него. Бързо огледа стаята за някакви следи от стрелеца. Вниманието му привлече медният отблясък откъм мястото, където кувертюрата бе прегъната и подпъхната под възглавниците. Издърпа я и видя гилза, изхвърлена от пушка тридесет и втори калибър. Извади един плик от чекмеджето на бюрото и загреба гилзата в него.

Докато излизаше от стая 504 и се връщаше по коридора, никой не надникна иззад някоя врата, не дотичаха детективите на хотела, нито пък в далечината завиха приближаващи се сирени. Никой не беше чул нищо, освен може би счупването на бутилка. Знаеше, че тридесет и две калибровата пушка, стреляла по него, е била със заглушител. Който и да е бил стрелецът, той не е бързал и е чакал момента. Обаче не беше улучил. Дали нарочно? Реши, че не е; да стреляш от такава близост с цел да не улучиш бе твърде рисковано. Просто беше имал късмет. Извръщането от прозореца в последния момент вероятно му бе спасило живота.

Бош се отправи към стаята си да извади куршума от стената, да се превърже и да отмени резервацията. Пътьом започна да тича, след като се сети, че трябва да предупреди Агила. Щом се върна в стаята, бързо зарови из портфейла си за листчето, на което Агила бе написал адрес и телефон. Мексиканецът вдигна почти веднага.

— Bueno?24

— Обажда се Бош. Някой току-що стреля по мен.

— Така ли? Къде? Ранен ли си?

— Добре съм. Бях в стаята си. Куршумът дойде през прозореца. Обаждам се да те предупредя.

— Да?

— Днес бяхме заедно, Карлос. Не зная дали искат само мен или и двама ни. Ти добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

Бош осъзна, че не знае дали Агила има семейство, или е сам. Даде си сметка, че всъщност не знаеше почти нищо за него, освен произхода му.

— Какво ще правиш? — попита Агила.

— Не зная. Напускам хотела…

— Тогава ела тук.

— Да, добре… Не. Можеш ли ти да дойдеш? Няма да съм тук, обаче искам да дойдеш и да разбереш каквото можеш за човека, наел стая 504. Оттам дойде изстрелът. Ще получиш информацията по-лесно от мен.

— Тръгвам.

— Ще се срещнем у вас. Трябва първо да свърша нещо.

Луна като широка замръзнала усмивка висеше над грозните очертания на индустриалната зона на „Вал Верде“. Беше десет часът. Бош седеше в колата си пред завода за мебели „Мекситек“. Намираше се на около двеста метра от „Инвайробрийд“ и чакаше последната кола да си тръгне от фабриката за насекоми. Тя бе светлокафяв линкълн, за който подозираше, че е на Илай. На седалката до него имаше чанта с неща, които купи малко по-рано. Миризмата на печеното свинско изпълваше колата и той смъкна прозореца.

Докато наблюдаваше „Инвайробрийд“, Бош все още дишаше учестено и адреналинът продължаваше да циркулира из артериите му като амфетамин. Потеше се, макар нощният въздух да бе доста студен. Сети се за Мур, Портър и другите. „Не и аз — помисли си той. — Не и аз.“

В десет и петнайсет видя, че вратата на „Инвайробрийд“ се отваря и навън излезе някакъв мъж, придружен от две черни фигури с неясни очертания. Илай и кучетата. Тъмните фигури скачаха около кръста му, докато той вървеше. После Илай разпръсна нещо из двора, но кучетата стояха до него. Когато плесна по бедрото си и извика „Храна!“, животните се отделиха и започнаха да се гонят из двора и да се боричкат за хвърленото от мъжа.

Илай се качи в линкълна. След няколко секунди стоновете светнаха и колата излезе на заден ход от мястото си в предната част на паркинга. Бош наблюдаваше как фаровете описват окръжност в двора и след това осветяват пътя на колата към портата, която бавно се отвори и я пропусна. Шофьорът се поколеба, преди да слезе от бордюра, макар пътят да бе чист. Той изчака, докато портата се затвори автоматично и кучетата останаха в оградения двор, и после потегли. Бош се сниши на седалката, въпреки че линкълнът бе тръгнал в другата посока, на север към границата.

Изчака няколко минути, като наблюдаваше. Никъде нищо не се раздвижи. Никакви коли, никакви хора. Не очакваше фабриката да е под наблюдението на Агенцията за борба с наркотиците, защото щом планираха нахълтване, щяха да се оттеглят, за да не издадат плана си. Поне се надяваше, че ще го направят. Той излезе с чантата, фенерчето и шперцовете си. После се наведе към колата, изтегли гумените изтривалки и ги нави на руло, след което ги пъхна под мишницата си.

Наблюденията на Бош върху мерките за сигурност в „Инвайробрийд“, които бе направил при посещението си през деня, сочеха, че целта им бе изцяло да затруднят проникването вътре, а не да вдигат тревога, след като охранителната система вече е била преодоляна. Кучета и камери, почти четириметрова ограда, свършваща с бодлива тел и с течащ по нея ток. Във фабриката обаче не забеляза никаква техника по прозорците в кабинета на Илай, никакви електронни очи, нямаше дори алармена кутия отвътре на входната врата.

Причината бе, че една аларма би довела полицията. Предприемачите искаха да държат хората далеч от фабриката за вредители, ала не и да привличат вниманието на властите. Нямаше значение дали тези власти лесно се корумпираха и дали можеше да им се плати, за да си затворят очите. Просто беше добре да не се замесват. Така че — никакви аларми. Това естествено не означаваше, че сигналът за тревога нямаше да бъде изпратен другаде (например в ранчото оттатък пътя), ако някой проникнеше вътре. Това бе рискът, който Бош поемаше.

Той свърна встрани от завода на „Мекситек“ към една уличка, минаваща зад сградите, чиито фасади бяха откъм „Вал Верде“. Приближи се към гърба на „Инвайробрийд“ и зачака кучетата. Те дойдоха бързо, но безшумно. Бяха яки черни добермани и се движеха плътно до оградата. Единият издаде тих гърлен звук и другият последва примера му. Бош вървеше покрай оградата, вдигнал поглед към бодливата тел. Кучетата го следваха, а от провисналите им езици капеше слюнка. Той видя колибата, където ги затваряха през деня. На задната стена на сградата беше подпряна една ръчна количка. С изключение на кучетата друго нямаше. Бош клекна в уличката и разтвори чантата. Най-напред извади и отвори пластмасовото шишенце със „Sueno Mas“25. После разви печеното свинско, купено от китайското ресторантче до хотела. Сега месото бе почти студено. Взе парче с размерите на бебешко юмруче и натъпка три от силните приспивателни хапчета в него. Смачка го в ръката си и го прехвърли през оградата. Кучетата изтичаха натам и едното зае позиция над месото, ала не го докосна. Бош повтори процедурата и прехвърли още едно парче. Над него застана другото куче.

Те подушиха свинското, погледнаха Бош, подушиха го още малко. Огледаха се дали господарят им не е наблизо, за да им помогне да вземат решение. След като не намериха помощ, те се спогледаха. Накрая едното куче взе парчето между зъбите си и сетне го пусна. И двете животни погледнаха Бош и той извика:

— Храна!

Кучетата не реагираха. Бош извика командата още няколко пъти, но нищо не се промени. Тогава забеляза, че те наблюдаваха дясната му ръка. Той разбра. Плесна с нея по бедрото си и подаде командата пак. Кучетата изядоха свинското.

Бош бързо направи още две хапки с приспивателни и ги прехвърли през оградата. Те моментално бяха ометени. Той закрачи из уличката покрай оградата. Кучетата не се отделяха от него. Измина разстоянието напред-назад два пъти, надявайки се упражнението да ускори храносмилането им. За малко ги остави на мира и вдигна поглед към спиралата от тънка стомана, минаваща по горната част на оградата. Вгледа се в отблясъците, които хвърляше на лунната светлина. Забеляза също разпределителните кутии, разположени на всеки три и половина метра по протежение на оградата и му се стори, че чува тихо бръмчене. Телта щеше да раздере катерача и да го изпържи горе, преди да е прехвърлил и единия си крак. Той обаче щеше да се пробва.

Наложи му се да се сниши зад един контейнер за смет в уличката, когато видя светлините на бавно приближаващ се автомобил. Щом колата дойде по-близо, той забеляза, че е полицейска. Смрази го моментен страх при мисълта какво можеше да им обясни. Осъзна, че е оставил навитите изтривалки до мрежата. Колата дори намали още, докато минаваше край оградата на „Инвайробрийд“. Шофьорът млясна една въздушна целувка към кучетата, все още стоящи прави. Колата отмина и Бош излезе от скривалището си.

Доберманите стояха от другата страна на оградата и го наблюдаваха почти час, преди единият да седне и скоро след това другият да го последва. Сетне първият заплъзга предните си лапи напред, докато се оказа в легнало положение. Дубльорът му направи същото. Бош наблюдаваше как главите им клюмват почти в унисон и после се отпускат върху изпънатите им предни крака. До единия се образува локвичка урина. И двете кучета държаха очите си отворени. Когато извади последното парче месо от хартията и го хвърли през оградата, едното куче се напъна да вдигне глава и да проследи параболата на падащата храна. След това обаче главата му пак се отпусна. Нито едно от животните не отиде при храната. Бош сплете пръсти в мрежата пред тях и я разклати, при което стоманата издаде свистящ звук, ала животните не му обърнаха внимание.

Време беше. Той смачка омазнената хартия и я изхвърли в контейнера. Извади чифт работни ръкавици от чантата и си ги сложи. Сетне разгъна изтривалката от предната част на колата и я хвана в края с лявата си ръка. Вкопчи се високо в мрежата с дясната, вдигна десния крак възможно най-високо и пъхна върха на обувката си в един от ромбовете на мрежата. Дълбоко си пое въздух и с едно движение се изтласка нагоре, а с лявата ръка замахна с гумената изтривалка и я прехвърли отгоре така, че тя увисна на спиралата от бодлива тел като седло. Повтори маневрата с другата изтривалка. Те висяха една до друга, а тежестта им притискаше бодливата тел надолу.

Отне му по-малко от минута да се добере догоре, предпазливо да седне на седлото й после да прехвърли и другия си крак оттатък. Горе електрическото жужене бе по-силно и той внимателно се прехващаше надолу, докато стана възможно да скочи до неподвижните кучета. Взе малкото фенерче от връзката шперцове и го насочи към животните. Очите им бяха отворени и разширени, те дишаха тежко. За миг постоя така и погледа как телата им се издигат и отпускат в еднакъв ритъм, след което зашари със светлината по земята, докато намери неизяденото парче месо. Хвърли го през мрежата на улицата. Сетне хвана кучетата за каишките, завлече ги в колибата им и затвори вратата. Те вече не представляваха заплаха.

Бош притича безшумно отстрани на сградата и надникна иззад ъгъла, за да се увери, че паркингът все още е празен. После се върна при кабинета на Илай.

Огледа прозореца, проверявайки го за втори път, за да бъде сигурен, че наистина няма алармена система. Освети и четирите страни на покрития със стъклени жалузи прозорец и не забеляза никакви жици, никакви изолатори — въобще никаква следа от аларма. Извади острието на ножа си и изви една от железните шини, задържащи долното стъкло на жалузите. Внимателно го измъкна от прозореца и го облегна на стената. Пъхна фенерчето през отвора и зашари вътре с лъча. Стаята беше празна. Видя бюрото на Илай и други мебели. Таблото с четирите монитора беше тъмно. Камерите бяха изключени.

След като измъкна пет стъклени плочки от прозореца и прилежно ги подреди една върху друга на външната стена, той вече имаше достатъчно място да се повдигне и да пропълзи в кабинета.

Бюрото беше разчистено от документи и други боклуци. Стъкленото преспапие пое лъча от фенерчето и го отрази в цветовете на призмата. Бош провери чекмеджетата на бюрото, но те се оказаха заключени. Отвори ги със закривен шперц, ала не откри нищо интересно. В едното чекмедже имаше счетоводна книга, която обаче описваше само получените доставки за развъждане.

Насочи светлината към кошчето за боклук на пода под бюрото и забеляза няколко смачкани листове. Той го изсипа на пода. Взимаше всяко боклуче, разгъваше го и го хвърляше обратно в коша, след като решеше, че не съдържа нищо смислено. Не всичко обаче беше боклук. Намери смачкан лист, на който бяха надраскани няколко неща, включително и следното:

Замисли се какво да прави с него. Листът бе доказателство за опита да го убият, ала Бош го бе намерил по време на незаконно претърсване. Така не струваше нищо, освен ако не бъдеше открит по-късно при законен обиск. Въпросът бе кога щеше да се проведе той? Ако оставеше смачкания лист в кошчето, беше много вероятно то да бъде изхвърлено и доказателството да се изгуби.

Той смачка пак хартията и сетне откъсна голямо парче тиксо от ролката на бюрото. Залепи единия му край за хартиената топка, която сложи в кошчето, и притисна другия край на лепенката към дъното му. Надяваше се, че ако сега изхвърлят боклука, смачканият лист ще остане залепен за кошчето. И може би човекът, който го изхвърляше, нямаше да забележи.

Той излезе от кабинета в коридора. Взе предпазни очила и противогаз от куката до вратата на лабораторията и си ги сложи. Ключалката беше проста, с три резета, и той се справи с нея лесно.

Вратата се отвори и го обгърна мрак. Бош изчака малко и после влезе. Помещението бе пропито с тежка, противно сладникава миризма. Беше влажно. Размърда снопа светлина из това, което приличаше на товарителен склад. Чу, че до ухото му бръмчеше мушичка, а друго насекомо жужеше около покритото му лице. Отпъди ги с ръка и продължи нататък.

В другия край на залата мина през едни двойни врати и влезе в помещение, където влагата направо тегнеше във въздуха. Осветено беше от червени крушки, разположени над редове сандъци от фибростъкло с насекоми. Топлият въздух го обгръщаше. Усети, че рояк вредители се блъскат с жужене в маската и челото му. Той пак ги отпъди. Приближи се до един от сандъците и го освети с фенерчето си. Кафеникаво-розова маса от ларви се раздвижи като спокойно море под светлината.

След това зашари с фенерчето из стаята и видя корито с няколко инструмента и малка бетонобъркачка, която общите работници вероятно използваха за разбъркване на хранителната паста за мушиците. Няколко лопати, гребла и метли висяха в редичка на куки в задната част на помещението. Имаше рафтове с големи чували жито и захар, стрити на прах, и с по-малки чувалчета, пълни с мая. Всички печати по чувалите бяха на испански. Предположи, че това би могло да се приеме за кухнята.

Освети инструментите и забеляза, че една от лопатите изпъкваше, понеже бе с нова дръжка. Дървото беше чисто и светло, докато всички останали инструменти имаха дръжки, почернели с времето от мръсотия и човешка пот.

Докато гледаше новата дръжка, Бош разбра, че Фернал Гутиерес-Льоса е бил убит тук; били са го така жестоко с лопатата, че тя се е счупила или толкова се е оцапала с кръв, че се е наложило дръжката да бъде сменена. Какво беше видял, че да заслужи смъртта си? Какво бе сторил простият общ работник? Бош отново зашари с фенерчето и накрая се спря на още едни врати в далечния край на залата. На тях имаше надписи:

Отвори вратата пак с помощта на шперцовете си. Обиколи с фенерчето и не видя повече врати. Тук сградата свършваше. Това бе най-голямата от трите зали в комплекса и бе разделена на две чрез междинна стена с малко прозорче. На стената пишеше само на английски:

Бош заобиколи стената и откри, че мястото оттатък до голяма степен бе заето от грамадна машина, приличаща на кабина. Към нея бе прикачена конвейерна лента, по която табли влизаха от едната страна на апарата и после излизаха от другата, където се изсипваха в сандъци като онези от предишната зала. Върху машината имаше още предупредителни надписи. Тук ларвите се стерилизираха с облъчване.

Той отиде в другата половина на помещението и видя големи работни маси от стомана с шкафчета отгоре. Те не бяха заключени и вътре намери кутии с припаси: найлонови ръкавици, подобни на наденици тръби, в които ларвите се превозваха, батерии и топлинни сензори. В тази стая ларвите се затваряха в тръби и се поставяха в биологичните сандъци. Краят на производствения процес. Тук нямаше нищо друго, което да е от някакво значение.

Бош отстъпи заднишком към вратата. Той изгаси фенерчето и сега единствената светлина идваше от червената лампичка на камерата, монтирана в ъгъла под тавана. „Какво пропуснах?“ — запита се. Какво оставаше незабелязано?

Той пак запали фенерчето и като заобиколи стената, се върна при апарата за облъчване. Всички надписи в сградата бяха предназначени да държат хората настрана от това място. Тук трябваше да се крие тайната. Съсредоточи вниманието си върху стигащите до тавана камари от широки стоманени табли, в които се пускаха ларвите по конвейера. Подпря с рамо една от камарите и започна да я плъзга по пода. Отдолу имаше само бетон. Опита със следващата камара, погледна надолу и съзря края на капак в пода.

Тунелът.

В този миг обаче му проблесна. Червената лампичка на камерата за наблюдение. Видеоекранът в кабинета на Илай не работеше. А и при посещението си през деня бе забелязал, че единствената картина от вътрешните помещения, която Илай получаваше на мониторите, беше от склада за товарене. Това означаваше, че някой друг наблюдаваше тази зала. Погледна часовника си, мъчейки се да прецени от колко време беше тук. Две минути? Три минути? Ако някой идваше от ранчото, разполагаше с малко време. Погледна към очертанията на капака в пода, сетне вдигна очи към червеното око в мрака.

Не можеше да приеме на риск, че никой не наблюдаваше. Бързо прибута камарата обратно върху капака и излезе от третата зала. Върна се по същия път през комплекса и закачи маската и предпазните очила на куката до офиса на Илай. Сетне влезе в кабинета и се измъкна през прозореца. Бързо върна стъклените плочки на място и стегна металните шини с пръсти.

Кучетата още лежаха на същото място, а телата им се издуваха при всяко вдишване. Бош се поколеба, ала все пак реши да ги изтегли навън в случай, че никой не бе наблюдавал през камерата и че не бяха го видели. Хвана ги за нашийниците и ги измъкна от колибата. Чу как едното се опита да изръмжи, но се получи по-скоро скимтене. Другото направи същото.

Той се затича и скочи на мрежата, изкатери се бързо, но после си наложи да премине бавно през изтривалките. Докато беше горе, му се стори, че освен бръмченето на течащия ток чува и шума на мотор. Когато беше готов да скочи долу, той дръпна рязко изтривалките от бодливата тел и падна заедно с тях на уличката.

Опипа джобовете си, за да се увери, че не е изпуснал шперцовете, фенерчето или, още по-лошо, ключовете си. Пистолетът все още бе в кобура. Всичко си беше у него. Сега вече се чуваше някакъв автомобил, а може би не само един. Определено го бяха видели. Докато тичаше надолу по уличката към „Мекситек“, някой извика:

— Педро и Пабло! Педро и Пабло!

„Кучетата“ — помисли си. Питър и Пол бяха кучетата.

Промъкна се обратно в колата си и приведен на предната седалка отправи поглед към „Инвайробрийд“. В предния двор имаше две коли и доколкото можеше да види, трима мъже. Държаха оръжия и стояха под прожектора на входа. После иззад ъгъла се показа четвърти и заприказва на испански. Беше намерил кучетата. Нещо в мъжа му се стори познато, ала бе твърде тъмно и Бош беше прекалено далеч, за да може да различи татуирани сълзи. Те отвориха вратата и вдигнали пистолети като ченгета, влязоха в сградата. Сега бе моментът. Запали мотора на каприса и излезе на пътя. Когато даде газ и се отдалечи, Бош усети, че отново трепери от напускащото го напрежение, което бе крайният резултат от едно здраво изплашване. Пот се стичаше от косата му и засъхваше от студения нощен въздух по врата му.

Запали цигара и хвърли клечката през прозореца. После нервно се разсмя на бриза.