Трафик

Глава XIII

Бош седеше в „Килера“, пиеше кафе, чоплеше от една чиния яйца с бекон и чакаше да му дойде отново вдъхновение. Не се опита да намери Портър. Знаеше, че няма никакъв шанс. След като беше наясно, че Бош го търси, дори пропаднало ченге като Портър имаше достатъчно ум, за да стои настрана от местата, където Хари би могъл да провери. Той щеше да се покрие.

Бош бе извадил тефтерчето си и сега отвори на хронологичната схема, която бе съставил предния ден. Ала не можеше да се съсредоточи върху нея. Беше твърде потиснат. Тормозеше го фактът, че Портър бе избягал от него, че не бе му се доверил. Потискаше го това, че смъртта на Мур, изглежда, бе съвсем ясно свързана с мрака, владеещ далечния край на хоризонта, който всяко ченге вижда. Мур бе прекрачил чертата и това го бе убило.

Разбрах какъв съм.

Бележката също го тревожеше. Ако Мур не беше се самоубил, откъде идваше тя? Това го караше да мисли за нещата, които Силвия Мур каза за миналото, за това как съпругът й се беше хванал в капан, който сам си бе поставил. После му хрумна да й се обади и да й каже какво е научил, ала засега отхвърли тази идея. Не разполагаше с отговорите на въпроси, които тя със сигурност щеше да зададе. Защо беше убит Калексико Мур? Кой го направи?

Едва минаваше осем. Бош остави пари на барплота и излезе. Отвън двама бездомници разклатиха чашки пред него, но той се държеше, сякаш изобщо не съществуваха. Подкара към „Паркър сентър“ и влезе в паркинга в достатъчно ранен час, за да си намери свободно място. Първо мина през залите на отдел „Кражби и убийства“ на третия етаж, но Шийхан още не беше дошъл. След това се качи на четвъртия в отдел „Бегълци“, за да започне оттам, откъдето Портър би тръгнал, ако не беше се спазарил с Мур. В „Бегълци“ се занимаваха и с докладите за изчезнали лица и Бош винаги бе смятал, че това е един вид симбиоза. Повечето изчезнали лица бягаха от нещо, от някоя част от живота си.

Детектив Капетильо, който издирваше изчезнали лица, го попита какво му трябва и Хари го помоли за описанията на мъжете латиноамериканци, изчезнали през последните десет дни. Капетильо го заведе до бюрото си и му предложи да седне, докато той вземе архива. Бош се огледа и погледът му попадна върху снимка в рамка, на която пълният детектив позираше с жена и две момиченца. Семеен човек. На стената зад бюрото бе залепен плакат, рекламиращ корида, състояла се преди две години на арената „Тихуана“ край морето. Отдясно имаше списък с имената на шестимата матадори. Цялата лява половина на плаката представляваше репродукция на картина, на която матадорът се извърташе и отклоняваше рогата на нападащ бик с развятата червена пелерина. Надписът под картината гласеше: „El Arte de la Muleta.“10

— Класическата вероника.

Бош се обърна. Беше Капетильо, който държеше тънка папка в едната си ръка.

— Моля? — рече Хари.

— Верониката. Знаеш ли нещо за коридата? За борбата с бикове?

— Никога не съм ходил.

— Истинска прелест. Ходя поне четири пъти в годината.

Нищо не може да се сравни с нея. Футбол, баскетбол, нищо. Верониката е това движение. Той хитро отклонява рогата. Знаеш ли, в Мексико борбата с бикове се нарича фестивал на смелостта.

Бош погледна към папката в ръката на детектива. Капетильо я отвори и му подаде тънка купчинка документи.

— Това е всичко, което имаме за последните десет дни — каза детективът. — Много от вашите мексиканци, американските граждани с мексикански произход, не съобщават за изчезнали лица в полицията. Културен феномен. Повечето просто не вярват на ченгетата. В много случаи, ако някой не се появи, те просто решават, че е отишъл на юг. Доста хора са тук незаконно. Те не биха се обадили в полицията.

Бош се справи с купчинката за пет минути. Никое от описанията на хората в докладите не отговаряше на Хуан Доу №67.

— Ами някакви телекси, искане на справки от Мексико?

— Това вече е друго. Официалната кореспонденция държим отделно. Мога да погледна. Защо не ми кажеш какво преследваш?

— Преследвам едно предчувствие. Имам труп без никакви документи. Смятам, че мъжът може да е дошъл някъде отдолу, примерно от Мексикали. Това е още по-голямо предположение от всичко останало.

— Стискай палци — каза Капетильо и пак напусна оградената кабинка.

Бош отново се вгледа в плаката и забеляза, че лицето на матадора не издаваше никаква нерешителност или страх, а само концентриране върху рогата на смъртта. Погледът на бикобореца бе притъпен и бездушен като на акула. Капетильо се върна бързо.

— Добро предчувствие. Имам три съобщения, получени през последните две седмици. Те всички са за хора, които приличат на твоя човек, но едното най-много съвпада. Май извадихме късмет. — Той подаде на Бош само един лист и допълни: — Това се получи вчера от консулството на „Олвира стрийт“.

Листът беше фотокопие от телекс, изпратен до консулството от служител на Мексиканската щатска полиция, който се казваше Карлос Агила. Бош прочете писмото, написано на английски.

Бош препрочете страницата. Не пишеше много, ала и това бе достатъчно. Фернал Гутиерес-Льоса бе изчезнал от Мексикали на седемнайсети и рано на другата сутрин в Лос Анжелис бе намерен трупът на Хуан Доу №67. Хвърли по един поглед и на другите две страници, които Капетильо беше донесъл, но на тях ставаше въпрос за мъже, прекалено млади, за да бъдат Хуан Доу №67. Върна се към първия лист. Татуировката беше решаващият аргумент.

— Май това търся — каза той. — Може ли да получа копие?

— Разбира се. Искаш ли да се обадя там? Да проверим дали не могат да изпратят някакви отпечатъци.

— Не, не още. Искам да уточня някои неща. — В действителност искаше да ограничи участието на Капетильо само до помощта, която вече бе оказал. — Имам един въпрос. Знаеш ли какво означава това за „Града на изгубените души“? Пояснението към татуировката.

— Да. По принцип татуировката е символ на някой квартал. Фернал Гутиерес-Льоса е живеел в квартала „Ciudad de los Personas Perdidos“ — „Град на изгубените души“. Много от жителите на кварталите там долу правят това. Белязват се. Нещо като графитите тук. Само че там те бележат себе си, а не скапаните стени. Полицията им знае кои татуировки символизират дадени квартали. Това е сравнително често срещано явление в Мексикали. Когато се свържеш с Агила, той би могъл да ти обясни. Вероятно може да ти изпрати и снимка, ако ти трябва.

Бош помълча малко, като се преструваше, че препрочита документа от консулството. „Град на изгубените души“ — помисли си той. И духче. Попрехвърля тази информация в ума си като момче, което си е намерило бейзболна топка и я върти в ръцете си, за да види колко изтъркани са шевовете. Спомни си татуировката на ръката на Мур. Дяволът с ореола. Дали беше от някой квартал в Мексикали?

— Казваш, че тамошните ченгета водят статистика за тези татуировки?

— Точно така. Това е едно от малкото неща, които вършат съвестно.

— Как така?

— Ами бил ли си някога там? По работа? Това е трети свят, човече. Полицейската, ъъ, система, както може би ще я наречеш, е много примитивна по нашите стандарти. Всъщност не би ме учудило, ако не разполагат с отпечатъци на този мъж, които да ти изпратят. Дори съм изненадан, че изобщо изпращат нещо до консулството тук. Този Агила сигурно е имал предчувствие като теб.

Бош хвърли последен поглед на плаката върху стената, благодари на Капетильо за помощта и за копието на телекса от консулството и напусна залата.

Качи се на един от асансьорите, за да слезе надолу, и видя, че Шийхан вече беше вътре. Кабината бе претъпкана и Шийхан бе в дъното, зад тълпата. Не си казаха нищо, докато не слязоха на третия етаж.

— Хей, Франки — подвикна Бош. — Не успях да говоря с теб в коледната вечер.

— Какво правиш тук, Хари?

— Чакам те. Сигурно закъсняваш, или вече се разписваш на петия етаж?

Това бе лека нападка към Шийхан. На петия етаж бяха залите на ОВР. Каза го и с цел да го уведоми, че има представа какво става със случая Мур. Щом като слизаше, Шийхан идваше или от петия, или от шестия етаж. Тоест или от ОВР, или от кабинета на Ървинг. Или пък и от двете.

— Не се ебавай с мен, Бош. Причината за отсъствието ми е, че тази сутрин имах работа благодарение на игричките, които обичаш да играеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се тревожи. Слушай, и без това не ми харесва да те виждат с мен тук. Ървинг ми даде специални инструкции относно теб. Ти не участваш в това разследване. Помогна малко онази нощ, но с това се изчерпва всичко.

Намираха се в коридора пред залите на ОКУ. На Бош не му харесваше тонът на Шийхан. Никога не бе виждал Франки така да прекланя глава пред началството.

— Хайде, Франки, да вървим да пийнем по едно кафе. Можеш да ми кажеш какво те яде.

— Нищо не ме яде, човече. Забравяш, че съм работил с теб. Зная как впиваш зъби в нещо и не щеш да пуснеш. Е, аз ти казвам как стоят нещата. Ти беше там в нощта, когато го намерихме. Всичко приключи още тогава. Връщай се в Холивуд.

Бош направи една крачка към него и понижи глас:

— Обаче и двамата знаем, че нещата не свършват дотам, Франки. И няма да свършат дотам. Затова, ако чувстваш, че трябва да го направиш, върви съобщи на Ървинг какво съм казал.

Шийхан се взира в него няколко секунди и сетне Бош видя, че решителността му се изпарява.

— Добре, Хари, хайде влизай. После ще си скубя косата за това.

Те отидоха при бюрото на Шийхан и Бош си придърпа един стол. Шийхан си свали сакото и го закачи на близката закачалка. След като седна, той оправи кобура на рамото си, скръсти ръце и попита:

— Знаеш ли къде бях цяла сутрин? В съдебната медицина, мъчех се да се споразумеем за потулване на нещата за няколко часа. Изглежда, през нощта е изтекла информация и тази сутрин Ървинг вече е залят с обаждания за това, че пренебрегваме убийството на един от собствените ни служители. Ти не знаеш нищо по въпроса, нали?

Хари отвърна:

— Единственото, което зная, е, че мислих върху случилото се в мотела и върху липсата на заключение при аутопсията, както казват. Вече не смятам, че става дума за самоубийство.

— Ти нищо не можеш да смяташ. Не работиш върху случая. Забрави ли? Ами това? — Той отвори чекмеджето и извади една папка. Беше докладът за Сорильо, който Рикард му показа предния ден. — Не се опитвай да ме убеждаваш, че досега не си я виждал, защото после мога да я пратя в лабораторията по криминалистика и да ги накарам да проверят за отпечатъци. Залагам спиралата на жена си, че ще намерят твоите.

— Ще загубиш, Франки.

— Тогава ще имам още деца. Но няма да загубя, Хари.

Бош го изчака да се успокои малко.

— Всичкото това цупене и пуфтене срещу мен ми говори едно: ти също не виждаш самоубийство. Така че зарежи глупостите.

— Прав си. Не виждам самоубийство. Но на главата ми виси заместник-шефът, комуто е хрумнала гениалната идея да ми лепне „костюм“ от ОВР за този случай. Така че все едно съм нагазил с двата крака в кофи с лайна, преди дори да съм започнал.

— Казваш, че искат разследването да не стигне доникъде?

— Не, не го казвам.

— Какво ще съобщят пред „Таймс“?

— Днес следобед ще има пресконференция. Ървинг ще го оповести пред всички. Ще каже, че проучваме възможността — възможността — за убийство. Майната им на „Таймс“. Впрочем кой каза, че именно „Таймс“ са вдигнали шум?

— Случайно познах.

— Внимавай, Бош. Изпуснеш ли се така пред Ървинг, ще ти съдере задника. Ще го направи с удоволствие, като се има предвид досието ти и всичките истории около теб. Вече имам тази папка, за която трябва да измисля нещо. Казал си на Ървинг, че не познаваш човека, а сега разполагаме с папка, която показва, че той е проучвал някои неща по твое искане.

Бош осъзна, че бе забравил да махне самозалепващото се листче, което Мур бе сложил в папката.

— Кажи на Ървинг каквото искаш. Мислиш, че ми пука ли? — Той сведе поглед към папката. — Ти какво мислиш?

— За папката ли? Нищо не мисля гласно.

— Стига, Франки. Моля Мур да проучи нещата около убийството на този наркоман, а той свършва в мотел и главата му е разпиляна във ваната на малки парченца. Извършено е много професионално, изпипано дотам, че в стаята не е открит нито един отпечатък, принадлежащ на друг човек.

— И какво, ако е извършено професионално и няма други отпечатъци? Според мен някои хора заслужават това, което ги е стигнало, разбираш ли?

Това бе пробив в отбранителната стратегия на Шийхан. Съзнателно или не, той признаваше пред Бош, че Мур е прекрачил чертата.

— Трябва ми повече от това — каза Бош много тихо. — Ти си обременен, но аз не съм. Мога да действам съобразно собствената си воля и ще разнищя това. Мур може и да е престъпил чертата, добре, ала никой няма право да го пречуква по такъв начин на плочките. И двамата го знаем. Освен това има и други трупове. — Хари видя, че това грабна вниманието на Шийхан. — Можем да разменим информация — добави той тихо.

Шийхан стана и рече:

— Добре, да вървим да изпием проклетото кафе.

След пет минути те седяха на маса в кафенето на втория етаж и Бош му разказваше за Джими Капс и Хуан Доу №67. Той накратко обясни връзките между Мур и Хуан Доу, между Хуан Доу и Мексикали, между Мексикали и Умберто Сорильо, между Сорильо и черния лед, между черния лед и Джими Капс. Разказът вървеше гладко. Шийхан не зададе никакви въпроси и не си водеше никакви записки, докато Хари не свърши.

— И така, какво мислиш? — попита го той след това.

— Каквото и ти — отвърна Бош. — Че Мур е прекрачил чертата. Може би е прикривал Сорильо, човека с леда, и е нагазил толкова дълбоко, че не е могъл да се измъкне. Още не зная как е навързано всичко, но имам някои идеи, които обмислям. Много неща ми минават през ума. Може би е искал да излезе от играта и човекът с леда го е очистил. Може би е съставял тази папка и се е готвел да ми съобщи нещо, когато са го пречукали.

— Вероятности.

— Съществува също и вероятността да се е разчуло за разследването на ОВР, което партньорът ти Частайн провеждаше, да са преценили, че Мур представлява заплаха, и да са го очистили.

Шийхан се поколеба. Настъпил беше моментът на истината. Ако започнеше да обсъжда разследването на ОВР, щеше да наруши достатъчно от правилата на отдела, за да го преместят завинаги от ОКУ. Като Хари.

— Могат да ме понижат, ако говоря за това — каза Шийхан. — Мога да свърша като теб, долу в клоаката.

— Всичко е една клоака, човече. Без значение дали си на дъното или на повърхността. И в двата случая плуваш в лайна.

Шийхан отпи от кафето.

— В ОВР получиха сигнал, това стана преди около два месеца, че Мур е замесен по някакъв начин в наркотрафика по булеварда. Възможно бе да предлага протекция, възможно бе и да е забъркан повече. Източникът не бе сигурен по този въпрос.

— Преди два месеца? — учуди се Бош. — До нищо ли не стигнаха? Искам да кажа, през цялото това време Мур продължи да работи на улицата. Нямаше ли достатъчно улики, за да го преместят поне в някоя канцелария?

— Слушай, трябва да запомниш, че Ървинг ме сложи да работя с Частайн върху това. Но аз не съм партньор на Частайн. Той не споделя много с мен. Всичко, което пожела да ми каже, бе, че следствието било още в зародиш, когато Мур изчезнал. Не разполагал с никакви доказателства, подкрепящи или опровергаващи обвинението.

— Знаеш ли дали е работил усърдно?

— Предполагам, че е положил големи усилия. Той е от ОВР. Винаги е търсел някого, на когото да отнеме значката. А в този случай обвиненията като че ли не засягаха само отдела. Работата щеше да стигне до окръжната прокуратура. Затова предполагам, че е подходил с голям хъс. Просто не е открил нищо. Мур трябва да е бил много добър.

„Очевидно не достатъчно“ — помисли си Бош.

— Кой беше източникът?

— Това не ти трябва.

— Знаеш, че ми трябва. Ако ще действам на своя глава, налага се да знам кое какво е.

Шийхан се поколеба, ала не успя да го изиграе добре.

— Получи се анонимно писмо. Частайн обаче твърди, че е жена му. До такъв извод е стигнал. Тя го е предала.

— Откъде е толкова сигурен?

— Частайн каза, че подробностите в писмото, каквито и да са те, можели да бъдат известни само на негов близък. Каза ми, че няма нищо необичайно в това. Доносите често идват от партньора в живота. Но според него много пъти се оказвали лъжливи. Нали знаеш, една съпруга или съпруг биха съобщили нещо напълно невярно, ако се развеждат или нещо подобно, просто за да прецакат другия в службата. Затова той отделил много време да провери дали просто случаят не е такъв. Понеже Мур и жена му щели да се разделят. Каза, че изобщо не си е признала, но беше сигурен, че тя го е изпратила. Само че никога не навлезе в големи подробности за съдържанието на писмото.

Бош се замисли за Силвия. Сигурен беше, че бъркаха.

— Говори ли със съпругата, за да й съобщиш, че самоличността е потвърдена?

— Не, Ървинг го направи снощи.

— Казал ли й е за аутопсията, за това, че не е самоубийство?

— Това не зная. Виж, аз не си седя с Ървинг както ти с мен сега и не го питам за всичко, което ми хрумне.

Бош започваше да става нежелан.

— Само още няколко въпроса, Франки. Частайн концентрирал ли бе вниманието си върху черния лед?

— Не. Когато вчера получихме тази твоя папка, той едва не се изпусна в гащите. Имах чувството, че чуваше за тази страна на нещата за първи път. Това някак си ми достави удоволствие, Хари. Ако изобщо нещо от цялата работа може да доставя удоволствие.

— Е, сега можеш да му разкажеш всичко останало, което ти съобщих.

— Няма начин. Този разговор не се е състоял. Трябва да се опитам да докарам нещата така, сякаш до всичко съм достигнал сам, преди да му предам каквото и да е.

Бош мислеше бързо. Какво друго можеше да го пита?

— Ами бележката? Тази част от историята сега не се връзва. Ако не е било самоубийство, тогава откъде се е взела тази бележка?

— Вярно, това е проблем. Ето защо притиснахме така съдебния лекар. Можем само да предположим, че той или я с държал в задния си джоб през цялото време, или че този, който го е пречукал, го е заставил да я напише. Не зная.

— Да-а. — Бош се замисли за миг. — Ти би ли написал такава бележка, ако някой се кани да те пречука на пода?

— Не зная бе, човек. Когато срещу тях е насочено оръжие, хората правят неща, за които никога не би предположил. Те винаги таят надежда, че всичко внезапно може да се оправи. Това е моето мнение.

Бош кимна, но не знаеше дали е съгласен или не.

— Трябва да тръгвам — каза Шийхан. — Дръж ме в течение.

Бош кимна пак и Шийхан го остави сам с двете чаши кафе на масата. След няколко секунди той се върна.

— Знаеш ли, никога не съм ти казвал, много жалко, че с теб се случи такова нещо. Можехме да използваме помощта ти, Хари. Винаги съм го мислел.

Бош вдигна поглед към него.

— Да, Франки. Благодаря ти.