Трафик

Глава XXII

— Нека те питам нещо — каза Бош. — Как така поиска справка от консулството? Искам да кажа, тук не водите статистика за изчезнали лица. Изчезне ли някой, значи е преминал границата, но вие не искате справки. Какво те накара да мислиш, че случаят е различен?

Те караха към планинската верига, която се издигаше високо над слоя светлокафяв смог от града. Движеха се на югозапад по „Вал Верде“ през местност, където на запад се простираха големите ферми, а на изток се редуваха индустриални зони.

— Жената ме убеди — отвърна Агила. — Тя дойде в участъка заедно с шерифа и съобщи за изчезването. Грена ми възложи разследването и думите й ме убедиха, че Гутиерес-Льоса не би пресякъл границата доброволно без нея. Така че отидох на колелото.

Той обясни, че става дума за колелото под златния паметник на Бенито Хуарес на булевард „Лопес Матеос“, където мъжете отиват да чакат за работа. Според общите работници, разпитани на пиацата, камионите на „Инвайробрийд“ идвали два-три пъти седмично, за да наемат работна ръка. Хората, които били работили във фабриката за отглеждане на вредители, окачествили работата като трудна. Правели хранителна паста и товарели тежки инкубационни сандъци на камионите. В устата и в очите им постоянно влизали насекоми. Много от мъжете, работили там, заявили, че никога няма да се върнат и че предпочитат да изчакат на колелото за други работодатели.

Обаче не и Гутиерес-Льоса. Някои от хората на пиацата съобщили, че са го видели да се качва в камион на „Инвайробрийд“. В сравнение с останалите работници той бил старец. Не е можел да пробира работодателите.

Агила обясни, че щом научил за прекарването на продукта на „Инвайробрийд“ през границата, той изпратил съобщения за изчезналото лице до консулствата в Южна Калифорния. Една от хипотезите му била, че старецът е умрял при злополука във фабриката и че тялото му е било скрито, за да се избегне разследване, което би могло да спре производството. Според него това често се случвало в индустриалните зони на града.

— Едно разследване на нечия смърт, била тя и нещастен случай, може да струва много скъпо — добави Агила.

— La mordida.

— Да, подкупи.

Агила поясни, че разследването било прекратено, след като обсъдил откритията си с Грена. Капитанът казал, че сам ще поеме случая „Инвайробрийд“, а после заявил, че това е задънена улица. Нещата си останали така, докато Бош не се обадил да съобщи за трупа.

— Изглежда, Грена е получил сухо.

Агила не отговори. Вече караха покрай ранчо с метална ограда, в горната част на която имаше бодлива тел. Бош надникна през нея към Кукапа и не видя нищо в голямото пространство между пътя и планината. Скоро обаче минаха край един отвор в оградата (вход към ранчото), където успоредно на пътя бе паркиран пикап. В кабината седяха двама мъже и докато Бош ги подминаваше, погледите им се срещнаха.

— Това е, нали? — попита Хари. — Това е ранчото на Сорильо.

— Да. Входът му.

— Името на Сорильо беше ли свързано със случая, преди да го чуеш от мен?

— Не, ти пръв споменаваш за такава връзка.

С това коментарът на Агила се изчерпа. След минута приближиха някакви постройки зад оградата на ранчото, които обаче бяха близо до пътя. Бош видя бетонна конструкция подобна на обор, чиято гаражна врата бе затворена. От двете й страни имаше оградени места за добитък, зад които забеляза шест бика, всеки в отделно заграждение. Наоколо не се мяркаха хора.

— Отглежда бикове за арената — рече Агила.

— Чувал съм. Големи пари се хвърлят за това тук, а?

— Всички животни са от семето на един първокласен бик. Ел Темблар. Много известно животно в Мексикали. Бикът, който уби Месон, прочутия тореадор. Сега той живее тук, обикаля ранчото на свобода и опложда юниците, когато пожелае. Истински шампион.

— Ел Темблар. Разтърсващият, а?

— Точно така. Говори се, че хора и земя треперят, когато животното напада. Такава е легендата. Всеки знае за смъртта на Месон преди десет години. Историята се разказва отново и отново всяка неделя на арената.

— И Разтърсващият просто си тича наоколо свободно? Като куче-пазач или нещо подобно. Като булдог.

— Понякога хората се спират до оградата и чакат да зърнат великолепното животно. Биковете от неговото семе се смятат за най-бойките в цяла Баха. Спри тук.

Бош свърна в банкета. Забеляза, че Агила гледаше към редицата складове и фабрики от другата страна на улицата. На някои от тях имаше табели, предимно на английски. Това бяха компании, които използваха евтината мексиканска работна ръка и плащаха ниски данъци, за да произвеждат продукти за Съединените щати. Имаше производители на мебели, на теракота, заводи за електрически табла.

— Виждаш ли завода за мебели на „Мекситек“? — попита Агила. — Второто здание надолу, онова без табела, е „Инвайробрийд“.

Сградата беше бяла и наистина нямаше табела, нито пък нещо друго, което да подсказва какво ставаше вътре. Заобикаляше я триметрова ограда, свършваща с бодлива тел. Надписите на оградата предупреждаваха на два езика, че по нея тече електричество и че вътре има кучета. Бош не видя никакви кучета и реши, че вероятно ги пускаха в двора само нощем. Забеляза две камери в двата ъгъла на зданието и няколко коли, паркирани в двора. Камиони на „Инвайробрийд“ не се виждаха, ала двата гаража откъм лицевата страна на сградата бяха затворени.

Бош трябваше да натисне един бутон, да обяви целта на посещението си и да вдигне значката си към една далечна камера, преди портата да се отвори автоматично. Паркира до светлокафяв линкълн с калифорнийски номера и те прекосиха прашния неасфалтиран паркинг до вратата с надпис „Администрация“. Той потри с ръка кръста си и под якето усети пистолета. Това малко го успокои. Когато посегна към дръжката, вратата се отвори и мъж с висока широкопола шапка, сложена, за да прикрие загорялото му, набраздено от пъпки лице, излезе и си запали цигара. Беше бял и Бош си помисли, че би могъл да е шофьорът на камиона, който бе видял в комплекса за отстраняване на вредители в Лос Анжелис.

— Последната врата вляво — каза мъжът. — Той ви чака.

— Кой е този той?

— Просто той.

Мъжът с широкополата шапка се усмихна и Бош си помисли, че лицето му ще се разцепи. Двамата детективи влязоха в облицован с дърво коридор. Той водеше право в посоката, от която бяха дошли. Отляво имаше малка рецепция, последвана от три врати. В края на коридора се виждаше четвърта. На рецепцията седеше млада мексиканка и се взираше в тях мълчаливо. Бош кимна и те тръгнаха натам. Първата врата, край която минаха, беше затворена и на нея пишеше „Американска областна прокуратура“. Следващите две нямаха никакви надписи. На вратата в края на коридора висеше табела:

До нея Хари забеляза кука, на която висяха предпазни очила и противогази. Той отвори предпоследната врата и се озоваха в малка чакалня с бюро за секретарка, каквато обаче нямаше.

— Насам, моля — чу се глас от съседната стая.

Бош и Агила влязоха в голям кабинет, в средата на който падаше тежестта на грамадно стоманено бюро. Зад него седеше мъж със светлосиня мексиканска риза. Той записваше нещо в една счетоводна книга, а пред него имаше пластмасова чашка с димящо кафе. През жалузите на прозореца зад гърба му влизаше достатъчно светлина, така че нямаше нужда от работна лампа. Мъжът изглеждаше около петдесетгодишен, с побеляла коса, в която се мяркаха стари кичури, боядисани в черно. Той също бе гринго.

Мъжът не каза нищо и продължи да пише. Бош се огледа и забеляза табло с четири монитора, разположено на нисък рафт до бюрото. Видя черно-бели изображения от портата и от двата ъгъла на фасадата. Четвъртото изображение беше много тъмно и бе от вътрешно помещение, за което Хари предположи, че е складът за товарене. Различи бял камион с отворени задни врати. Двама-трима мъже качваха в него големи бели сандъци.

— Да? — обади се мъжът, все още без да вдига очи.

— Доста предохранителни мерки за едни насекоми.

Сега той вдигна поглед.

— Моля?

— Не знаех, че са толкова ценни.

— С какво мога да ви помогна? — Той хвърли химикалката си върху бюрото, за да покаже, че колелата на международната търговия буксуваха на място заради Бош.

— Хари Бош от лосанджелиската по…

— Казахте го на портата. С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм да поговорим за един от служителите ви.

— Име? — Той си взе обратно химикалката и продължи да работи по счетоводната книга.

— Знаете ли какво? Според мен, ако едно ченге е пропътувало петстотин километра и е пресякло границата само за да ви зададе няколко въпроса, това би предизвикало известен интерес. Но не и у вас. Това ме притеснява.

Този път химикалката падна с по-голяма сила и отскочи от бюрото в кошчето за боклук до него.

— Детективе, не ме интересува дали това ви притеснява или не. Имам товар от нетраен материал, който трябва да е на път в четири часа. Не мога да си позволя да проявявам към вас интерес, какъвто си мислите, че заслужавате. А сега, ако желаете да ми дадете името на служителя — тоест на човека, за когото смятате, че е бил наш служител, — ще направя каквото мога.

— Какво искате да кажете с „бил е наш служител“?

— Какво?

— Току-що казахте „бил“.

— Е, и?

— Ами, какво значи това?

— Вие казахте… Вие сте този, който нахълтва тук с разни въпроси. Аз…

— А вашето име е?

— Моля?

— Как се казвате?

Мъжът млъкна напълно объркан и отпи от чашката. После каза:

— Знаете, господине, че тук нямате никаква власт.

— Казахте „даже да е бил наш служител“, а аз изобщо не съм използвал минало време. Това ме навежда на мисълта, че вече знаете, че говорим за лице, което сега е мъртво.

— Добре де, просто предположих. След като един полицай идва чак от Лос Анжелис, просто предположих, че става дума за труп. Не се опитвайте да ми приписвате думи… Не можете да нахълтвате тук с тази значка, която не струва и тенекията, от която е направена, щом пресечете границата, и да започвате да ме притискате. Нямам…

— Искате представител на властта? Това е Карлос Агила от щатската полиция. Смятайте, че той задава същите въпроси като мен.

Агила кимна, ала не каза нищо.

— Не е там проблемът — отвърна мъжът зад бюрото. — Проблемът е в типичния гаден американски империализъм, който носите със себе си. Намирам го за отвратителен. Казвам се Чарлс Илай. Ръководя „Инвайробрийд“. Не зная нищо за човека, който според думите ви е работел тук.

— Не съм ви казал името му.

— Няма значение. Сега разбрахте ли? Сбъркахте. Изиграхте картите си погрешно.

Бош извади от джоба си снимката на Гутиерес-Льоса от моргата и я плъзна по бюрото. Илай не я докосна, но я погледна. Не последва видима реакция. Сетне Бош извади чековете. Пак същото. Никаква реакция.

— Казва се Фернал Гутиерес-Льоса — рече Хари. — Общ работник. Искам да зная кога е работил тук за последен път, какво е вършил.

Илай извади химикалката от кошчето и с нея перна снимката обратно към Бош.

— Страхувам се, че не мога да помогна. Не водим статистика за общите работници. Плащаме им с чекове в края на всеки работен ден. Всеки път са различни хора. Не правя разлика между този мъж и Адам. Освен това ми се струва, че вече отговаряхме на въпросите на някакъв си капитан Грена от щатската полиция. Май сега ще трябва да му се обадя, за да видя защо това не е било достатъчно.

На Бош му се щеше да попита дали има предвид подкупа, който е дал на Грена, или информацията. Въздържа се обаче, понеже всичко щеше да се стовари върху Агила. Вместо това каза:

— Направете го, господин Илай. Междувременно някой друг тук може да помни този човек. Ще поогледам наоколо.

Илай веднага настръхна.

— Не, сър, няма свободно да се разхождате из тази сграда. Някои сектори се използват за облъчване на материала, смятат се за опасни и са затворени за всички с изключение на упълномощения персонал. Други помещения са обект на наблюдение, поставени са под карантина от американската областна прокуратура и не можем да позволим ничий достъп. А и както казах, нямате никаква власт тук.

— Кой притежава „Инвайробрийд“, Илай? — попита Бош.

Илай като че ли се стресна от смяната на темата.

— Кой? — изломоти той.

— Кой е той, Илай?

— Не съм длъжен да отговоря. Нямате никакво…

— Човекът от другата страна на пътя ли? Папата ли е собственикът?

Илай стана и посочи вратата.

— Не зная за какво говорите, но си тръгвате веднага. И ще се свържа с щатската полиция, както и с американските и мексикански власти. Ще видим дали това е начинът, по който трябва да действа лосанджелиската полиция на чужда земя.

Бош и Агила се върнаха в коридора и затвориха вратата. Хари остана за малко на място и се ослуша за набиране на телефонен номер или за стъпки. Не чу нищо и се обърна към вратата в края на коридора. Опита да я отвори, ала беше заключена.

Пред вратата на прокуратурата той наведе глава напред и се ослуша, но не чу нищо. Отвори я, без да почука, и мъж, на чието чело бе изписано бюрократ, вдигна поглед от малкото дървено бюро, зад което седеше. Стаята бе около четири пъти по-малка от кабинета на Илай. Мъжът носеше бяла риза с къси ръкави и тясна синя вратовръзка. Той бе с късо подстригана бяла коса, мустаци, подобни на края на четка за зъби, и малки студени очи. Те бяха скрити зад двуфокусни очила, притискащи розовите му дундести слепоочия. Върху капачето на джоба висеше пластмасова табелка с името му: Джери Динсмор. На бюрото имаше полуизядено бурито22, сложено върху омазнен вестник.

— Мога ли да ви помогна? — попита той с пълна уста.

Бош и Агила влязоха. Хари му показа личната си карта и му позволи добре да я разгледа. Сетне остави снимката от моргата на бюрото, непосредствено до буритото. Динсмор я погледна, след което сгъна вестника около полуизяденото си ястие и го прибра в едно чекмедже.

— Познавате ли го? — попита Бош. — Просто рутинна проверка. Получихме сигнал за заразна болест. Човекът я пренесъл в Лос Анжелис и пукнал. Проследяваме откъде е дошъл, за да ваксинираме тези, които са имали контакти с него. Все още имаме време, надявам се.

Динсмор вече дъвчеше храната си много по-бавно. Той погледна надолу към полароидната снимка, а после над очилата си към Бош.

— Да не би да е бил един от работещите тук?

— Така смятаме. Консултираме се с всички редовни служители. Надявахме се, че може да го разпознаете. Това дали трябва да сте под карантина зависи от близостта, в която сте били с него.

— Ами аз никога не се приближавам до работниците. Извън опасност съм. Но за каква болест става въпрос? Не разбирам защо лосанджелиската полиция… Този човек, изглежда, е бил пребит.

— Съжалявам, господин Динсмор, информацията остава поверителна, докато не решим дали сте застрашен. Ако сте, хм, тогава ще се наложи да си свалим картите. А сега, как така никога не се приближавате до работниците? Не сте ли вие инспекторът в тази фабрика?

Бош очакваше Илай да нахлуе всеки момент.

— Аз съм инспекторът, но ме интересува само крайният продукт. Проверявам образци направо от сандъците за транспортиране. После ги запечатвам. Това става в товарителния склад. Трябва да запомните, че фабриката е частна и следователно нямам свободен достъп до лабораториите за отглеждане или стерилизиране. Тоест нямам вземане-даване с работниците.

— Току-що казахте „образци“, което означава, че не поглеждате във всички сандъци.

— Грешите. Не поглеждам във всички цилиндри с ларви, ала проверявам и запечатвам всички сандъци. Не виждам какво общо има това с този мъж. Той не е…

— Аз също не виждам нищо общо. Няма значение. Вие сте извън опасност.

Малките очички на Динсмор леко се разшириха. Бош му намигна, за да го обърка още повече. Чудеше се дали Динсмор беше в играта или, подобно на къртица, стоеше в тъмното. Каза му да си довърши буритото и с Агила се върнаха в коридора. Точно в този момент вратата в дъното се отвори и оттам излезе Илай. Той свали противогаза и предпазните очила от лицето си и се спусна към тях, при което отстрани на пластмасовата чашка се разля кафе.

— Искам вие двамата да стоите далеч оттук, освен ако нямате съдебно разпореждане.

Той вече стоеше непосредствено до Бош и от яд лицето му се набразди от червени линии. Така може би сплашваше другите, но Хари не беше впечатлен. Той сведе поглед към чашката с кафе на по-ниския мъж и се усмихна, тъй като още едно парченце от мозайката си дойде на мястото. Стомашното съдържимо на Хуан Доу №67 включваше и кафе. Ето как бе погълнал вредителя, довел Бош тук. Илай проследи погледа му и видя насекомото, плуващо по повърхността на горещата течност.

— Гадни мушички! — изруга той.

— Знаете ли — каза Бош, — вероятно ще взема това съдебно разпореждане.

Не можа да измисли какво друго да каже, а не искаше да предостави на Илай удоволствието да го изхвърли. С Агила се запътиха към изхода.

— Не разчитай на това — провикна се Илай. — Тук е Мексико. Тук не струваш и колкото магарешка фъшкия.