Трафик

Глава XXXIV

През цялата церемония Бош я бе наблюдавал от мястото си под дъба. Силвия Мур почти не вдигна глава, дори когато строените курсанти дадоха залп във въздуха с халосни патрони или когато въздушната ескадрила прелетя отгоре, хеликоптерите подредени като буквата М. Веднъж му се стори, че тя хвърли бегъл поглед към него или поне в неговата посока, но нямаше как да бъде сигурен. Смяташе, че вдовицата се държеше стоически. Мислеше също, че е красива.

Когато всичко приключи, ковчегът беше в дупката и хората започнаха да се разотиват, тя продължи да седи и Бош забеляза, че отклони с ръка предложението на Ървинг да я придружи обратно до лимузината. Заместник-началникът си тръгна с бавна походка, като изправи яката на врата си. Накрая, когато мястото около гроба се очисти, тя стана, хвърли един поглед в дупката и после се отправи към Бош. Звукът от стъпките й се заглушаваше от затръшващите се врати на колите из цялото гробище. Когато стигна до него, тя свали слънчевите очила.

— Послушал си съвета ми — каза Силвия.

Това веднага го смути. Сведе поглед към дрехите си и после я погледна отново. Какъв съвет? Тя прочете мисълта му и отговори:

— За черния лед, не помниш ли? Трябва да внимаваш. Щом си тук, предполагам, че си внимавал.

— Да, внимавах.

Забеляза, че очите й бяха много ясни и тя изглеждаше дори по-силна от последния път, когато се срещнаха. Това бяха очи, които не забравяха добрината. Или обидата.

— Зная, че не ми казаха всичко. Може би ти ще ми го разкажеш някой път?

Той кимна и тя направи същото. Последва моментна тишина, нито дълга, нито къса, през която те се гледаха. За Бош мигът беше идеален. Порив на вятъра развали магията. Част от косата й се освободи от шнолата и тя я върна обратно с ръка.

— Ще ми бъде любопитно да го чуя — добави Силвия.

— Когато пожелаеш — отвърна той. — Може би и ти ще ми разкажеш някои неща.

— Например?

— За снимката, която липсваше в рамката. Знаеше каква е била, но не ми каза.

Тя се усмихна, като че ли за да му покаже, че е спрял вниманието си върху нещо, ненужно и незначително.

— Беше просто една снимка на него и на приятеля му от мексиканския квартал. В плика имаше и други такива.

— Беше важно, ала ти не каза нищо.

Тя заби поглед в тревата.

— Просто не исках да говоря и да мисля повече за това.

— Но не се получи, нали?

— Естествено. Винаги става така. Нещата, които не искаш да знаеш, да помниш или за които не желаеш да мислиш, се връщат да те преследват.

Те помълчаха малко.

— Ти знаеш, нали? — попита той накрая.

— Че там не погребаха съпруга ми ли? Да, подозирах. Знаех, че има нещо повече от това, което хората ми казваха. Не точно ти. Другите.

Той кимна и настана дълга, но не и неудобна тишина. Тя леко се извърна и хвърли поглед към шофьора, който стоеше до лимузината и чакаше. В гробището не беше останал никой.

— Има нещо, което се надявам да ми кажеш — рече Силвия. — Сега или някой друг път. Ако можеш, разбира се… Ъъ, дали той е… дали има вероятност той да се върне.

Бош я погледна и бавно поклати глава. Потърси някаква реакция в очите й. Тъга или страх, или дори солидарност. Не видя нищо. Тя сведе поглед към скритите си в ръкавици ръце, вкопчили се една в друга пред роклята.

— Шофьорът ми… — започна Силвия и не довърши мисълта си.

Тя се опита да се усмихне вежливо и той за стотен път се запита какво не му е било наред на Калексико Мур. Силвия направи крачка напред и докосна бузата му с ръка. Допирът бе топъл дори през копринената ръкавица и Хари усети мириса на парфюма върху китката й. Беше много лек. Всъщност не беше мирис, а само ухание.

— Като че ли трябва да тръгвам — каза тя. Сетне се отдръпна, когато той кимна. — Благодаря ти.

Хари кимна за пореден път. Не знаеше за какво му благодари, но не можеше да направи друго, освен да кимне.

— Ще се обадиш ли? Вероятно бихме могли… Не зная. Аз…

— Ще се обадя.

Сега пък тя кимна и се обърна, за да се върне в черната лимузина. Той се поколеба и добави:

— Обичаш ли джаз? Саксофон?

Силвия спря и се извърна към него. В погледа й имаше настойчивост. Нужда за ласка. Беше толкова явна, че Бош усещаше как го пронизва. Помисли си, че това може би бе собственото му отражение.

— Особено соловите изпълнения — отговори тя. — Онези, които са самотни и тъжни. Обожавам ги.

— Има… Прекалено скоро ли ще е утре вечер?

— Нова година е.

— Зная. Мислех си… Като че ли моментът няма да е много подходящ. Онази вечер… беше… Не зная.

Тя се върна при него, обхвана с ръка врата му и притегли лицето му към своето. Той се остави с готовност. Целуваха се дълго време и Бош държеше очите си затворени. Когато Силвия го пусна, той не се огледа, за да провери дали някой не ги наблюдава. Не му пукаше.

— Какво значи подходящ момент? — попита тя. Той не разполагаше с отговор.

— Ще те чакам.

Хари се усмихна, тя също.

Силвия се обърна за последен път и тръгна към колата, а след като излезе от тревния килим, високите й токчета зачукаха по асфалта. Бош се облегна на дървото и видя как шофьорът й отвори вратата. После той запали цигара и проследи с поглед лъскавия черен автомобил, който я откара от гробището и го остави сам с мъртвия.