Трафик

Глава XII

Бош поднови търсенето на Портър чак в четири сутринта. Вече бе изпил две чаши кафе в участъка и сега държеше третата. Отново беше в своя „Каприс“ и сам бродеше из града.

Рикард се бе съгласил да откара Къруин Тайдж до центъра. Хлапакът изобщо не проговори. Черупката му от твърд отказ, омраза към ченгетата и криворазбрана гордост ни най-малко не се пропука. В участъка Рикард го обзе мания да пречупи момчето. Той поднови заплахите и въпросите с жар, която Бош намираше за обезпокоителна. Накрая каза на Рикард, че това е достатъчно. Помоли го да впише хлапето в регистъра и по-късно да опитат пак. След като излязоха от стаята за разпити, двамата решиха да се срещнат в „Седем хиляди“ в два следобед. Така момчето щеше да има около десет часа да опознае пандиза — достатъчно време, за да вземе решение.

Сега Бош обикаляше пиянските клубове — работещите след нормалното време вертепи, където „членовете“ сами си носеха бутилките и плащаха за сервирането. Това, разбира се, беше пладнешки обир, а някои клубове вземаха дори членска такса. Ала някои хора просто не можеха да пият сами вкъщи. А други нямаха и дом.

При един светофар на „Сънсет“ и „Уестърн“ неясен силует мина край дясната страна на колата и някаква фигура се хвърли към предния капак откъм мястото за пътници. Бош инстинктивно посегна с лявата си ръка към колана и едва не разля кафето си, но после видя, че мъжът бе започнал да търка предното стъкло с вестник. Бе четири и половина сутринта и някакъв бездомник чистеше предното му стъкло. Лошо. Усилията на мъжа само замацаха стъклото. Бош извади един долар от джоба си и го подаде през прозореца на бездомника, когато той заобиколи да изчисти и откъм шофьорското място. После му махна да си върви.

— Остави това, приятел — рече Хари и човекът тихо се отдалечи.

Бош продължи нататък, отбивайки се в пиянските клубове в „Еко парк“ около полицейската академия, а сетне и в китайския квартал. Нямаше и следа от Портър. Прекоси холивудската магистрала и влезе в центъра на града, а когато мина край окръжния затвор, се замисли за момчето. Сигурно го бяха пъхнали в седмо, отделението за наркомани, където по принцип затворниците бяха по-малко враждебни. Вероятно щеше да се оправи.

Видя как големите сини камиони излизат от гаража на сградата на „Таймс“ на „Спринг стрийт“, натоварени със сутрешните новини. Той мина през два пиянски клуба близо до „Паркър сентър“, сетне провери в един близо до квартала с долнопробните кръчми. Вече наближаваше краят на пътя му и заведенията, които смяташе да провери, се изчерпваха. Последното място, пред което спря, беше „При По“. Намираше се по средата на Трето авеню, близо до долнопробния квартал, „Лос Анжелис Таймс“, „Св. Вибиана“ и стъклените банкови кули на финансовия район, където алкохолиците бяха често срещано явление. Заведението въртеше добър бизнес в сутрешните часове, преди центърът да бъде оживен от нервно блъскане и алчност.

„При По“ се помещаваше на първия етаж на тухлена сграда отпреди войната без асансьор, набелязана за срутване от общинската строителна агенция. Тя не била устойчива на земетресения и модернизацията й щяла да струва повече от повторното й построяване. Агенцията я купила и щяла да я събаря, за да издигне жилищен блок за работещите в центъра на града. Цялата операция обаче беше отложена. Друга общинска агенция (службата за опазване на града) също искаше зданието и според неофициална информация му дала статут на исторически обект и завела дело, за да спре събарянето. Досега бяха забавили плана е четири години. „При По“ все още работеше, а четирите етажа над него бяха запустели.

Отвътре заведението беше черна дупка с дълъг, изкорубен тезгях и без никакви маси. „При По“ не беше място, където да седнеш в сепаре с приятели. Беше бърлога, в която да пиеш сам. Място за самоубийци, които имаха нужда от кураж, за пропаднали ченгета, които не можеха да се справят със самотата, изпълнила по тяхна вина живота им, за писатели, които вече не можеха да пишат, и за свещеници, които вече не можеха да опростят дори собствените си грехове. Дупка, където да пиеш от мъка, докато имаш зелено. Нужни бяха пет долара за стол на бара и по долар за чаша с лед, в която да си сипваш от бутилката с уиски. Безалкохолно с лед струваше три долара, но повечето хора тук пиеха лекарството си чисто. Така бе по-евтино и по-бързо се постигаше целта. Говореше се, че „При По“ не било кръстено на писателя, а на общата философия на клиентелата му: „Пикай Обилно на всичко.“

Макар че отвън беше тъмно, влизането в „При По“ бе като спускане в пещера. За миг Бош си припомни онзи първи момент след падането във виетконгския тунел във Виетнам. Стоеше напълно неподвижен до вратата, докато очите му не привикнаха със слабата светлина и не видя червената кожена тапицерия на плота. Тук миришеше по-лошо от караваната на Портър. Барманът, който носеше намачкана бяла риза и разкопчана черна жилетка, стоеше вдясно, а на рафта зад него бяха наредени бутилки с алкохол, като към всяка бе прикрепено картонче с името на собственика. Червена неонова лампа минаваше по рафта зад бутилките и им придаваше тайнствен отблясък.

В мрака отляво Бош чу:

— Мамка му, Хари, какво правиш? Мен ли търсиш?

Той се обърна и съзря Портър в другия край на бара, седнал там, за да може да вижда влизащите, преди те да го забележат. Хари тръгна към него. Видя, че пред Портър имаше чаша с уиски заедно с полупразна чаша вода и бутилка „Бърбън“, от която бе останала една трета. На тезгяха бяха разперени двайсетачка и три банкноти по един долар, а също и кутия „Кемъл“. Почувства как гневът се надига в гърлото му, когато приближи Портър в гръб.

— Да, теб търся.

— К’во става?

Бош знаеше, че трябва да направи нужното, преди някакво състрадание да е смекчило гнева му. Той дръпна силно якето му надолу през раменете, така че ръцете му да бъдат блокирани от двете му страни. Цигарата падна от ръката на Портър на пода. Бош се пресегна, извади пистолета от кобура на рамото му и го сложи на плота.

— Защо го носиш още, Лу? Ти се оттегли, не помниш ли? Какво, уплашен ли си от нещо?

— Хари, какво става? Защо правиш това?

Барманът тръгна към тях, за да се притече на помощ на члена на клуба си, ала Бош го спря с леден поглед, вдигна ръка като регулировчик и каза:

— По-спокойно. Това е частен въпрос.

— Дяволски прав си. Това е частен клуб и ти не си негов член.

— Всичко е наред, Томи — обади се Портър. — Познавам го. Аз ще се погрижа.

Двама мъже, които седяха през няколко стола от Портър, станаха и се преместиха в другия край на бара заедно с бутилките и чашите си. Други двама пияници вече бяха там и наблюдаваха. Никой обаче не си тръгна, тъй като все още имаха пиячка в шишетата, а и нямаше и шест часа. Нямаше къде другаде да отидат. Баровете не отваряха преди седем и оставащият дотогава около час можеше да продължи цяла вечност. Не, те нямаше да отидат никъде. Тези хора биха седели тук и наблюдавали как убиват човек, ако се наложеше.

— Стига, Хари — каза Портър. — Успокой се. Можем да поговорим.

— Значи можем? Можем, а? Защо не говори, когато се обадих онзи ден? Ами с Мур? Поприказва ли си с Кал Мур?

— Слушай, Хари…

Бош го завъртя, свали го от стола и го запрати с лице към облицованата с дърво стена. Той се предаде по-лесно, отколкото Хари очакваше, и се удари здравата в стената. Носът му издаде звук, наподобяващ падането на фунийка от сладолед върху тротоара. Бош се облегна на гърба на Портър, с което прикова лицето му към стената.

— Не ми казвай да те слушам, Портър. Аз се застъпих за теб, човече, защото мислех, че ти… Мислех, че го заслужаваш. Сега знам, Портър. Сбърках. Зарязал си случая Хуан Доу. Искам да зная защо. Искам да зная какво става.

Гласът на Портър бе приглушен от близостта на стената и собствената му кръв:

— По дяволите, Хари, май си ми счупил носа. Тече кръв.

— Не се тревожи за това. Ами Мур? Зная, че той е полицаят, съобщил за трупа.

Портър издаде някакво звучно пръхтене, ала Бош само го притисна още по-силно. Той вонеше на вкисната пот, алкохол и цигари и Бош се зачуди колко ли време бе киснал в „При По“ и бе наблюдавал вратата.

— Сега ще извикам полиция — изрева барманът. Той държеше телефона протегнат напред, така че Бош да види, че заплахата е истинска, каквато естествено не беше. Барманът знаеше, че ако набере номера, всички столове в бара ще се опразнят и пияниците ще се изнижат през вратата. Нямаше да има кого да излъже с рестото или от кого да вземе четвърт долар за чашата.

Като притискаше с тялото си Портър към стената, Бош извади значката си и я показа.

— Аз съм полицията. Гледай си скапаната работа!

Барманът поклати глава, сякаш да покаже до какво дередже ще стигне тази негова работа, но остави телефона обратно до касата. В резултат на това, че Бош оповести, че е полицай, близо половината от клиентите гаврътнаха питиетата си и си тръгнаха. Хари предположи, че вероятно за всички в заведението бе издадено по едно разрешително за арест.

Портър започваше да мънка и Бош си помисли, че може би пак ще заплаче като във вторник сутринта по телефона.

— Хари, аз… Не мислех, че… Имах…

Бош блъсна по-силно гърба на Портър и чу как челото му се удари в стената.

— Не започвай да ме будалкаш, Портър. Спасяваше собствения си задник. Ето какво правеше. И…

— Аз съм болен. Ще бъда болен.

— … и в този момент, ако щеш вярвай, в този момент единствено мен наистина ме е грижа за теб. Скапаняк такъв, само ми кажи какво си направил. Просто ми кажи какво си сторил и сме квит. Никой друг няма да научи. Ти ще си излезеш в пенсия заради стреса и повече няма да ти видя мутрата.

Бош го чуваше как диша звучно срещу стената. Сякаш го чуваше и как мисли.

— Сигурен ли си, Хари?

— Нямаш избор. Не си ли развържеш езика, оставаш и без работа, и без пенсия.

— Той, ъъ… Аз само… Има кръв по ризата ми.

Бош го притисна още.

— Добре, добре, добре. Ще ти кажа, ще кажа… Просто му направих услуга, това е всичко, а той взе, че пукна. Когато чух за това, ъъ, не можех да се върна, нали разбираш. Не знаех какво се е случило. Искам да кажа, така де, те… Някой можеше да ме търси. Уплаших се, Хари. Страх ме е. Кисна по баровете, откак говорих с теб вчера. Воня като лайно. А сега всичката тази кръв. Трябва ми салфетка. Мисля, че са по петите ми.

Бош отдръпна тежестта си от него, ала притискаше гърба му с една ръка, за да не му избяга. Пресегна се назад към плота и взе няколко салфетки за коктейли от купчинката до една купа с кибрити. Протегна ги над рамото на Портър и съсипаното ченге освободи ръката си от якето, за да ги поеме. Той изви глава встрани от стената, за да притисне салфетките към подуващия се нос. Хари забеляза сълзи по лицето му и извърна поглед.

Тогава вратата на бара се отвори и ранната сива светлина на зората проникна вътре. На входа стоеше мъж, който явно привикваше към осветлението в бара, както бе станало и с Бош. Хари видя, че той имаше тъмен цвят на кожата и мастиленочерна коса. Три татуирани сълзи се стичаха по бузата му от крайчеца на лявото око. Знаеше, че не е банкер или адвокат, който се нуждае да закуси с двойно уиски, за да започне деня. Беше някакъв пласьор, който може би приключваше със събирането на пари за вечерта за италианците или мексиканците и се нуждаеше от нещо, което да го подкрепи. Най-накрая погледът на мъжа падна върху Бош и Портър, сетне се премести към оръжието, което все още лежеше на плота. Той прецени положението и спокойно и безмълвно се изниза през вратата.

— Направо жестоко! — извика барманът. — Що не се разкарате оттук? Губя клиенти. И двамата се омитайте, мамка ви!

На една табелка пишеше „Тоалетна“ и стрелка сочеше към тъмен коридор вляво от Бош. Той бутна Портър натам. Свиха зад ъгъла и влязоха в мъжката тоалетна, която миришеше по-лошо и от Портър. В една кофа със сивкава вода в ъгъла имаше парцал, а напуканите плочки по пода бяха по-мръсни и от водата. Той тласна Портър към мивката.

— Почисти се — каза му Бош. — Каква беше услугата? Каза, че си направил нещо за Мур. Разкажи ми.

Портър се взираше в замазаното си отражение в парче неръждаема стомана, вероятно поставено там, когато на управата й е писнало да сменя счупените огледала.

— Не иска да спре да кърви, Хари. Мисля, че е счупен.

— Забрави за носа си. Кажи ми какво си направил.

— Аз, ъъ… Виж, той само ми каза, че познава едни хора, които ще бъдат доволни, ако мъртвецът зад ресторанта не бъде идентифициран известно време. Просто помотай нещата, вика, седмица-две. Господи, и без това нямаше документи у трупа. Каза, че мога да вкарам отпечатъците в компютъра, защото знаел, че няма да имат съответствие. Каза само да не си давам зор и онези хора, дето познавал, щели да се погрижат за мен. Каза, че ще получа хубав коледен подарък. Така че миналата седмица пипах отгоре-отгоре, нали разбираш. Така или иначе доникъде нямаше да стигна. Знаеш това, видял си доклада. Няма документи, няма свидетели, нищо няма. Човекът е умрял поне шест часа преди да го изхвърлят там.

— И какво те уплаши? Какво се случи на Коледа?

Портър се изсекна в няколко хартиени кърпи и това изкара нови сълзи в очите му.

— Да, счупен е. През него не влиза никакъв въздух. Трябва да ида до някоя клиника да ми го оправят. Както и да е… Ами нищо не се случи на Коледа. Там е работата. Искам да кажа, Мур бе изчезнал преди почти седмица и цялата ситуация здравата ме изнервяше. На Коледа Мур не дойде, никой не дойде. После, когато се прибирам от „Лъки“, съседката от караваната до мен ми казва колко много съжалявала за мъртвия полицай, когото намерили. Благодарих й, влязох си и пуснах радиото. Чух, че е Мур, и това ме изплаши до смърт, Хари. Наистина.

Портър накисна няколко кърпички и започна да търка изцапаната си с кръв риза по начин, който според Бош правеше гледката по-трогателна, отколкото всъщност беше. Видя празния му кобур и се сети, че е оставил пистолета на бара. Не му се щеше да се връща, за да го вземе, докато Портър разказваше.

— Виж, знаех, че Мур изобщо не се е самоубил. Не ми пука какво съобщават от „Паркър“. Зная, че не се е гръмнал по такъв начин. Беше се забъркал в нещо. Затова реших, че ми стига толкова. Обадих се на съюза и си взех адвокат. Махам се оттук, Хари. Ще се оправя и ще отида във Вегас, може би ще започна работа като охрана в казино. Мили и синът ми са там. Искам да бъда близо до тях.

„Точно така — помисли си Бош. — И винаги да се оглеждаш през рамо.“

— Пак кървиш — каза той. — Умий си лицето. Ще ида да поръчам кафе и ще те изведа оттук.

Хари тръгна към вратата, но Портър го спря.

— Хари, ще ми помогнеш ли?

Бош продължително изгледа разраненото му лице, преди да каже:

— Да, ще направя каквото мога.

Той се върна в заведението и направи знак на бармана, който стоеше чак в другия край и пушеше цигара. Мъжът, около петдесетгодишен, с избледнели сини татуировки, опасващи двете му ръце като допълнителни вени, не бързаше да дойде. Когато се приближи, Бош вече бе извадил десетдоларова банкнота на плота.

— Направи две кафета. Черни. И сложи много захар в едното.

— Крайно време е да се разкарате. — Барманът кимна към десетачката. — Ще си взема и за салфетките. Те не са за ченгета, които обикалят и бият хората. Това горе-долу ще покрие разходите. Можеш просто да я оставиш на бара.

Той наля в пластмасови чаши кафе, което изглеждаше така, сякаш бе останало в стъклената каничка от Коледа. Бош отиде до мястото на Портър и прибра тридесет и осем калибровия „Смит“ и двайсет и трите долара. Върна се при десетдоларовата банкнота и запали цигара. Без да знае, че Бош го наблюдава, барманът сипа убийствено количество захар и в двете кафета. Хари не му обърна внимание. След като захлупи чашите с пластмасови капачета, барманът му ги донесе и почука отгоре по едната с усмивка, която би направила всяка жена фригидна.

— Това е без зах… Хей, какви са тези глупости?

Десетачката, която Бош бе оставил на плота, сега бе заместена от един долар. Той изпусна дим в лицето на бармана, докато взимаше кафетата, и каза:

— Това е за кафето. Можеш да забравиш салфетките.

— Просто се разкарай оттук! — процеди барманът. После се обърна и тръгна към другия край на бара, където няколко постоянни клиенти нетърпеливо бяха вдигнали празните си чаши. Имаха нужда от още лед, който да изстуди плазмата им.

Бош отвори вратата на тоалетната с крак, ала не видя Портър. Бутна вратата на единствената кабинка, но и там го нямаше. Хари излезе оттам и бързо се мушна в женската тоалетна. Нямаше и следа от Портър. Продължи по коридора край следващия ъгъл и видя врата, на която пишеше „Изход“. По пода съзря капки кръв. Съжалявайки за номера, който скрои на бармана, и чудейки се дали ще може да намери Портър, ако се обажда в болници и клиники, той бутна дръжката на вратата с хълбок. Тя се отвори само два-три сантиметра. Нещо от външната страна я държеше затворена.

Бош остави кафетата на пода и с всичка сила натисна вратата. Тя бавно се отвори, щом това, което я блокираше, поддаде. Той се промуши през отвора и видя, че до вратата е бил избутан контейнер за смет. Стоеше в тясната уличка зад „При По“ и утринната светлина, падаща от изток, го заслепяваше.

В уличката стърчеше изоставена „Тойота“, на която гумите, капакът и една от вратите бяха изчезнали. Имаше и още контейнери, а вятърът носеше боклука във вихрушка. Нямаше и помен от Портър.