Трафик

Глава XXXII

Бош паркира колата си пред портата в края на „Койот трейл“ и забеляза, че елипсовидната алея пред Кастильо де лос Охос все още бе празна. Но дебелата верига, която беше държала двете крила на желязната порта предния ден, висеше свободно, а катинарът беше отворен. Мур бе тук.

Хари остави колата напреко на изхода и се шмугна през портата. Притича през кафеникавата морава приведен и неспокоен, без да забравя, че прозорците на кулата го гледаха отгоре като черните обвиняващи очи на великан. Близо до входната врата той се притисна към хоросановата мазилка на стената. Дишаше тежко и се потеше, макар сутрешният въздух да бе все още доста студен.

Вратата беше заключена. Стоя неподвижен дълго време, като се ослушваше за някакъв звук, ала не чу нищо. Накрая се приведе под нивото на прозорците на първия етаж и мина отстрани на къщата до гараж с четири врати. Тук имаше още една врата и тя също бе заключена.

Бош познаваше гърба на къщата от снимките в плика на Мур. Видя плъзгащите се врати, които бяха разположени по протежение на терасата пред басейна. Една от тях бе отворена и вятърът шибаше бялата завеса. Тя плющеше и сякаш му махаше да влезе.

Отворената врата въвеждаше в голяма дневна. Тя беше пълна с призраци — мебели, покрити с мухлясали бели чаршафи. Нищо друго. Той тръгна наляво, безшумно мина през кухнята и отвори някаква врата към гаража. Вътре имаше кола, също покрита с чаршафи, и бледозелен камион-пикап. Отстрани на камиона пишеше МЕКСИТЕК. Бош пипна предния капак и установи, че е още топъл. През предното стъкло забеляза рязана пушка, която лежеше напреко на седалката. Той открехна незаключената врата и взе оръжието. Отвори го възможно най-тихо и видя, че и двете цеви бяха заредени. Затвори го, прибра своето в кобура и взе пушката със себе си.

Дръпна чаршафа от предницата на другата кола и разпозна тъндърбърда от снимката в плика на Мур с бащата и сина. Докато гледаше автомобила, Бош се чудеше колко назад трябваше да се върне човек, за да проследи причините за нечий избор в живота. Не знаеше отговора за Мур. Не го знаеше и за себе си.

Върна се в дневната, спря и се ослуша. Нищо. Къщата изглеждаше спокойна, празна и миришеше на прах подобно на времето, което се точи бавно и болезнено, ако очакваме нещо или някого, а те не идват. Всички стаи бяха пълни с призраци. Тъкмо преценяваше формата на увит ветрилообразно стол, когато чу шума. Той дойде отгоре и приличаше на звука от обувка, стъпваща по дървен под.

Премина в предната част на къщата и при входа видя широкото каменно стълбище. Заизкачва се по стъпалата. Шумът отгоре не се повтори.

На втория етаж тръгна по застлан с килим коридор и надникна през вратите на четири спални и две бани, но всичките бяха празни. Върна се при стълбището и се качи в кулата. Единствената врата на последната площадка бе отворена. Хари не чуваше нито звук. Сниши се и мина бавно през отвора, а скъсената цев на пушката сякаш го водеше като лескова пръчка за откриване на подпочвени води.

Мур беше там. Стоеше с гръб към вратата и се оглеждаше в огледалото. То бе на гърба на вратата на гардероб, която беше леко отворена и огледалото стоеше под такъв ъгъл, че не улавяше Хари. Той наблюдава Мур незабелязано няколко секунди, след което се огледа. В средата на стаята имаше легло, а върху му отворен куфар. До него лежеше цилиндрично чувалче, което беше закопчано и изглеждаше пълно. Мур все още не бе помръднал. Той се беше втренчил съсредоточено в отражението на лицето си. Сега имаше гъста брада, а очите му бяха кафяви. Носеше избелели сини джинси, нови ботуши от змийска кожа, черна тениска и черно кожено яке, вървящо със същите ръкавици. Беше равнодушен като монах. Отдалеч лесно можеше да мине за Папата на Мексикали.

Бош видя дървените части и хромираната дръжка на автоматичен пистолет, затъкнат в колана му.

— Ще кажеш ли нещо, Хари? Или само ще гледаш.

Без да мърда ръцете или главата си, Мур измести тежестта си вляво и двамата вече се взираха един в друг в огледалото.

— Купил си си нови ботуши, преди да очистиш Сорильо, а?

Мур се обърна изцяло към него, но не каза нищо.

— Дръж ръцете си все така отпред — нареди Бош.

— Както кажеш, Хари. Знаеш ли, мислех си, че ако някой дойде, то това ще си ти.

— Ти искаше някой да дойде, нали?

— Понякога ми се щеше, друг път не.

Бош влезе в стаята и направи крачка встрани, за да бъде точно срещу Мур.

— Нови контактни лещи, брада. Приличаш на Папата… отдалеч. Как обаче убеди заместниците му, охраната му. Те просто си стояха настрана и те оставиха да влезеш и да заемеш мястото му, така ли?

— Парите ги убедиха. Сигурно и теб щяха да пуснат да се нанесеш там, Хари, ако имаше средства. Както виждаш, всичко може да бъде уговорено, когато разполагаш с пари. А аз разполагах. — Той кимна леко към брезентовото чувалче на леглото. — Ами ти? Имам пари. Не са много. Вътре има около сто и десет хилядарки.

— Мислех, че бягаш с цяло богатство.

— О, така е, така е. В чувалчето са просто парите, които са ми подръка. Заварваш ме малко на червено. Мога обаче да ти дам още. В банките са.

— Май освен с вида на Сорильо си злоупотребявал и с подписа му.

Мур не отвърна.

— Кой беше той?

— Кой?

— Знаеш много добре.

— Природен брат. Имахме различни бащи.

— Това място. Заради него беше всичко, нали? Това е замъкът, в който си живял, преди да те изпъдят.

— Има нещо такова. Реших да го купя, след като старият почина. Ала той се разпада пред очите ми. В днешно време е толкова трудно да се грижиш за нещо, което обичаш. Всичко се превръща в неприятно задължение.

Бош се опита да го прецени. Като че ли всичко му беше писнало.

— Какво се случи в ранчото? — попита той.

— Имаш предвид трите трупа ли? Да-а. Ами май би могло да се каже, че възтържествува правосъдието. Грена беше пиявица, която смучеше от Сорильо години наред. Арпис я отлепи, така да се каже.

— Тогава кой очисти Арпис и Данс?

— Аз, Хари.

Той го каза без колебание и думите смразиха Бош. Мур беше ченге. Знаеше, че не бива никога да признава. Не говориш, докато до теб няма адвокат, не си признал някое нищожно престъпление и не сте подписали споразумение, че няма да те съдят за по-голямо.

Хари нагласи изпотените си ръце върху рязаната пушка. Направи крачка напред и се ослуша за някакъв друг шум в къщата. Цареше пълна тишина, докато Мур не се обади пак:

— Няма да се върна, Хари. Предполагам, че го знаеш. — Каза го безразлично, сякаш бе нещо естествено и решено преди много време.

— Как примами Сорильо в Лос Анжелис и после в онази мотелска стая? Как взе отпечатъците му за личното досие?

— Искаш да ти разкажа, така ли? И после какво? — Мур хвърли бегъл поглед на брезентовото чувалче.

— После нищо. Връщаме се в Лос Анжелис. Не те осведомих — всичко, което кажеш сега, не може да бъде използвано срещу теб. Тук сме само аз и ти.

— Отпечатъците не бяха проблем. Правех паспорти за него. Имаше три-четири, за да може да пресича границата, когато пожелае. Веднъж той ми каза, че иска паспорт и пълен комплект документи. Отвърнах му, че ми трябват отпечатъци. Сам ги взех.

— А мотелът?

— Както казах, Сорильо пресичаше границата непрекъснато. Минаваше през тунела, а наркоченгетата си седяха пред ранчото и мислеха, че още е вътре. Обичаше да идва на север, за да види „Лейкърс“ и да седне в баскетболната зала до онази руса актриса, която с удоволствие се показва по телевизията. Както и да е, беше в Лос Анжелис и аз му казах, че искам да се срещнем. Той дойде.

— А ти го пречукваш и заемаш мястото му… Ами онзи възрастен човек, общият работник? Какво е сторил той?

— Просто се е оказал на неподходящо място. Сорильо ми каза, че когато излязъл от пода за последното пътуване, онзи бил там. Не е трябвало да влиза в това помещение. Според мен обаче не е могъл да прочете надписите. Сорильо не искал да поеме риска работникът да каже някому за тунела.

— Защо го изхвърлихте в уличката? Защо просто не го заровихте някъде в югозападната част на страната? Някъде, където никога нямаше да бъде намерен.

— Пустинята щеше да свърши работа, но не съм го изхвърлил аз, Бош. Не разбираш ли? Те ме ръководеха. Докараха го там и го изхвърлиха. Арпис го направи. Същата нощ Сорильо ми се обажда и ми казва да се срещнем в „Яйца за всички“. Каза да паркирам в задната уличка. Послушах го и трупът беше там. Не исках да местя проклетото нещо и докладвах за него. Нали разбираш, това бе още един начин да ме държи в ръцете си. А аз се оставих. Портър пое случая и се споразумяхме да не си дава зор.

Бош не каза нищо. Опитваше се да си представи сцената, която Мур току-що бе описал.

— Започва да става досадно, човече. Няма ли да се опиташ да ми сложиш белезници, да ме арестуваш, да бъдеш герой?

— Защо не можеше да го забравиш? — попита Бош.

— Кое?

— Тази къща, баща ти. Цялата история. Трябваше да оставиш миналото на мира.

— Ограбиха живота ми, приятелю. Той просто ни изрита. Майка ми… Как се забравя такова минало? Майната ти, Бош. Ти не разбираш.

Бош мълчеше. Съзнаваше обаче, че позволява това да продължава прекалено дълго. Мур овладяваше положението.

— Когато научих, че е мъртъв, нещо се случи — продължи той. — Не зная. Реших, че искам тази къща и отидох да се видя с брат си. Там беше грешката ми. Започна се от незначителни неща, ала нямаше край. Скоро след това движех нещата в Лос Анжелис вместо него. Трябваше да се отърва от бремето, а имаше само един начин.

— Това не беше правилният начин.

— Не си прави труда, Бош. Тази песен ми е позната.

Бе сигурен, че Мур разказва историята според убежденията си. За Бош обаче беше ясно, че той бе прегърнал изцяло дявола. Беше разбрал какъв е.

— Защо аз? — попита Хари.

— Защо ти ли?

— Защо ми остави папката? Ако не беше го сторил, нямаше да съм тук. Щеше да си извън опасност.

— Бош, ти беше подсигуряването ми. Нима не разбираш? Трябваше ми нещо, в случай че версията за самоубийството не мине. Предположих, че ще получиш папката и ще тръгнеш оттам. Знаех, че само при малко подвеждащи данни ще надуеш алармата. Убийство. Само дето изобщо не предполагах, че ще стигнеш толкова далеч. Мислех, че Ървинг и останалите ще те пречупят, защото няма да искат да разберат за какво става дума. Ще пожелаят просто всичко да умре заедно с мен.

— И с Портър.

— Е, да, Портър беше слаб. Пък и сега сигурно му е по-добре.

— А аз? Щях ли да се чувствам по-добре, ако Арпис ме беше улучил в хотелската стая?

— Бош, ти беше прекалено близо. Налагаше се.

Хари нямаше какво повече да каже или попита. Мур, изглежда, усещаше, че стигнаха до заключителната фаза. Той опита още веднъж.

— Бош, в това чувалче има много банкноти. Твои са.

— Не ме интересуват, Мур. Връщаме се обратно.

При тези думи Мур се изсмя.

— Наистина ли смяташ, че на някого там му пука за всичко това?

Бош не отговори.

— Управлението ли? — продължи Мур. — Как ли пък не. Не им пука. Не желаят да научат нещо подобно. Лошо е за репутацията, човече. Но виж, ти… Ти не си част от управлението, Бош. В него си, ала не си от него. Разбираш ли ме? Там е проблемът. Там… Върнеш ли ме обратно, приятелю, ще те гледат с не по-добри очи, отколкото мен, понеже ще теглиш вагона с лайна след себе си. Според мен ти си единственият, когото го е грижа за това, Бош. Наистина мисля така. Затова просто вземи парите и си върви.

— Ами жена ти? Мислиш ли, че на нея не й пука?

Това го сепна поне за няколко секунди.

— Силвия — промълви той. — Не зная. Загубих я преди много време. Не зная дали я е грижа или не. Вече и на самия мен не ми пука.

Бош се вглеждаше в него, търсейки истината.

— Много вода изтече оттогава — рече Мур. — Така че вземи парите. По-късно мога да ти изпратя още.

— Не мога да ги взема. Мисля, че го знаеш.

— Да, струва ми се, че го знам. Мисля обаче, че и ти знаеш, че не мога да се върна с теб. И какво ни остава?

Бош премести тежестта на лявата си страна и прикладът на пушката се опря в хълбока му. Последва продължително мълчание, през което той мислеше за себе си и за собствените си мотиви. Защо не му беше заповядал да извади оръжието от панталоните си и да го хвърли?

С плавно и бързо движение Мур посегна с дясната ръка през тялото си и измъкна пистолета от колана. Той извърташе цевта към Бош, когато пръстът на Хари натисна спусъците на пушката. Трясъкът на двуцевката отекна оглушително в стаята. Куршумите попаднаха в лицето на Мур. През дима Бош видя как тялото му отхвръкна назад. Ръцете му се устремиха към тавана и той се приземи върху леглото. Пистолетът му гръмна, но изстрелът беше случаен и пръсна едно от стъклата на сводестите прозорци. Оръжието падна на пода.

Късчета почерняло уплътнение от гилзите се понесоха надолу и паднаха в кръвта на останалия без лице мъж. Във въздуха се носеше тежкият мирис на изгорял барут, а по лицето си Бош почувства лека мокрота, за която разбра също по миризмата, че е кръв.

Стоя неподвижно повече от минута, след което се огледа и се видя в огледалото. Бързо отмести поглед.

Приближи се до леглото и дръпна ципа на брезентовото чувалче. Вътре имаше купища пачки, повечето със стодоларови банкноти. Освен тях имаше портфейл и паспорт. Отвори ги и откри, че представяха Мур като Хенри Мейс, четиридесетгодишен, от Пасадена. В паспорта бяха пъхнати две незалепени снимки.

Първата беше полароидна и той предположи, че е взета от белия плик. Показваше Мур и жена му, когато са били на двадесет и няколко. Те седяха на някакъв диван, може би по време на купон. Силвия не гледаше към фотоапарата, а към него. Бош знаеше защо Мур бе избрал тази снимка. Влюбеният израз на лицето й беше красив. Втората снимка беше стара и черно-бяла. В краищата бе избеляла, което показваше, че е била в рамка. На нея бяха Кал Мур и Умберто Сорильо като момчета. Те се боричкаха на шега, и двамата голи до кръста и засмени. Кожата им имаше бронзов загар и бе чиста, като се изключеха татуировките. И двете момчета имаха на едното си рамо символа „Светци и грешници“.

Той пусна портфейла и паспорта обратно в чувалчето, ала двете снимки прибра в джоба на сакото си. Отиде до прозореца, чието стъкло бе счупено, и погледна към „Койот трейл“ и низината, простираща се до границата. Не идваха никакви полицейски коли или граничен патрул. Никой дори не беше повикал линейка. Дебелите стени на замъка бяха прикрили смъртта на мъжа в него.

Слънцето бе високо в небето и той усещаше топлината му през триъгълната дупка в счупеното стъкло.