Трафик

Глава III

Адресът, който Ървинг му даде, бе в Кениън кънтри, почти на час път с кола северно от Холивуд. Бош тръгна по холивудската магистрала на север, излезе на „Голдън стейт“ и мина през тъмния проход на планините Санта Сузана. Движението бе разредено. Предполагаше, че повечето хора бяха по домовете си и вечеряха пълнена пуйка. Бош мислеше за Кал Мур, за това, което бе направил и оставил след себе си.

Разбрах какъв съм.

Нямаше никаква представа какво е искало да каже мъртвото ченге с този ред, надраскан на малък лист хартия, пъхнат в задния джоб. Единствената среща на Хари с Мур бе всичко, по което трябваше да се води. А какво беше то? Два часа, прекарани в пиене на бира и уиски с необщителен и циничен полицай. Нямаше начин да узнае какво се е случило междувременно, да разбере как черупката, която го бе предпазвала, се е разяла.

Припомни си срещата с Мур. Бяха се видели само преди няколко седмици по работа, ала проблемите на Мур някак си станаха част от разговора. Засякоха се един вторник вечерта в бар „Каталина“. Мур бе на работа, но „Каталина“ се намираше само на половин пресечка южно от булеварда. Хари чакаше в единия ъгъл на бара. Не биваше да разваля прикритието му.

Мур се отпусна на съседния стол и поръча едно малко уиски и бира „Хенри“, същото, което Бош имаше на плота пред себе си. Носеше джинси и пуловер, който падаше свободно над колана му. Стандартно облекло за прикритие, а и той като че ли се чувстваше удобно с него. На бедрата джинсите бяха износени и избелели. Ръкавите на пуловера бяха отрязани и изпод оръфания край на десния се подаваше лицето на дявол, татуирано със синьо мастило. Мур притежаваше някаква груба красота, ала трябваше да се е обръснал поне преди три дни и имаше неуверен вид, като на заложник, освободен след дълго пленничество и мъчения. Сред тълпата в „Каталина“ изпъкваше като боклукчия на сватба. Хари забеляза, че наркополицаят бе стъпил на страничните пречки на високия стол със сиви каубойски ботуши от змийска кожа. Предпочитаха ги гледачите на бикове, защото скосените напред токове осигуряваха по-добра опора при събарянето на вързан бик. Хари знаеше, че и наркоченгетата ги носеха, понеже също даваха свобода на действие при хващането на заподозрян, друсан с ангелски прах5.

Те пушеха, пиеха и отначало приказваха за незначителни неща, опитвайки се да установят кои теми на разговор са добри и кои лоши. Бош забеляза, че името Калексико точно отразява смесения му произход. Тъмна кожа, мастиленочерна коса, тънък кръст и широки рамене. На този тъмен етнически профил се противопоставяха очите. Очи на калифорнийски сърфист — зелени като антифриз. В говора му пък нямаше и следа от мексикански акцент.

— Има един граничен град, Калексико. Точно срещу Мексикали. Бил ли си някога там?

— Там съм роден. Кръстен съм на него.

— Аз никога не съм ходил.

— Не се притеснявай, не си изпуснал много. Просто още един граничен град. Все още прескачам дотам от време на време.

— Семейство ли имаш там?

— Не, вече не.

Мур направи знак на бармана да донесе още едно питие, после запали цигара от предната, която бе изпушил до филтъра.

— Мислех, че искаш да питаш нещо — подхвърли той.

— Да, така е. Имам един случай.

Питиетата пристигнаха и Мур пресуши уискито си с едно плавно движение. Поръча следващото, преди барманът да е успял да прибави това към сметката.

Бош започна да разказва накратко случая си. Бе го поел преди няколко седмици, а досега не беше стигнал доникъде. Трупът на тридесетгодишен мъж, по-късно идентифициран чрез отпечатъци като Джеймс Капалани от Оаху, Хавай, бил изхвърлен под холивудската магистрала на мястото, където се пресича с „Гауър стрийт“. Бил удушен с четирийсет и пет сантиметрова прегъната тел с дървени щифтове в двата края, за да може човек по-лесно да я стегне, след като е била увита около нечий врат. Чиста и ефикасна работа. Лицето на Капалани имаше синкавосив цвят, като на стрида. Синият хаваец — така го нарече временният главен съдебен лекар след аутопсията. Тогава вече Бош бе научил чрез компютърни допитвания, че убитият е известен още като Джими Капс и че има досие за наркотици, което в отпечатан вариант бе дълго горе-долу колкото телта, отнела живота му.

— Така че не бе голяма изненада, когато съдебният лекар го отвори и намери четирийсет и два презерватива в корема му — допълни Бош.

— Какво имаше в тях?

— Онзи хавайски боклук, дето му викат „стъкло“. Казаха ми, че се правел от „лед“. Помня, че преди няколко години ледът бе само моментно увлечение. Както и да е, този Джими Капс бил контрабандист. Пренасял стъклото в стомаха си и вероятно тъкмо е слязъл от самолета от Хонолулу, когато го удушили. Чувам, че стъклото е скъпа дрога и на пазара има изключителна конкуренция. Струва ми се, че ми трябват малко предшестващи данни, за да добия представа за какво става дума, тъй като съм доникъде и нямам понятие кой е убил Джими Капс.

— Кой ти разказа за стъклото?

— Големите наркополицаи от центъра на града. Не ми помогнаха особено.

— В действителност никой нищо не знае. Разказаха ли ти за черния лед?

— Малко. Това било конкуренцията. Мексиканците го внасят. Май това е всичко, което казаха.

Мур се огледа за бармана, който стоеше в другия край на бара и като че ли нарочно не им обръщаше внимание.

— Всичко е сравнително отскоро — започна той. — В основата си черният лед и стъклото са едно и също нещо. Ефектът е същият. Стъклото идва от Хавай, а черният лед от Мексико. Предполагам, може да се нарече наркотикът на двадесет и първи век. Ако бях търговец, бих казал, че притежава всички характеристики, за да завладее пазара. Някой е взел кокаин, хероин и РСР и хубаво ги е разбъркал. Страхотно ледено кубче. Способно е на всичко. Води до кокаинова еуфория, но и хероинът си казва думата. Говоря за часове, а не за минути. И накрая има само щипка наркотик на прах — РСР, — за да му даде сила в края на унеса. Божичко, щом веднъж залее улиците, пазарът ще се разрасне, а после… Мамка му, по-добре не мисли за това. Наоколо ще се разхождат само зомбита.

Бош не каза нищо. Повечето неща вече ги знаеше, ала Мур разказваше добре и не искаше да му отклонява мислите с въпроси. Запали цигара и изчака.

— Всичко започнало в Хавай — продължи Мур. — В Оаху. Там правели лед. Просто обикновен лед, така го наричали. Това е коктейл от РСР и кокаин. Много доходно е. После го усъвършенствали с хероин. Също с добро качество, азиатски, бял. Сега го наричат стъкло. Май са имали нещо като мото: „Прониква като стъкло.“ В този бизнес обаче няма задръжки. Само цени и печалби.

Той вдигна ръце, за да покаже важността на тези два фактора.

— Хавайците имали добър продукт, но съществували трудности да го пренесат на континента. Възможностите са чрез кораб или самолет, а те могат да бъдат контролирани изцяло или поне до известна степен. Искам да кажа, могат да бъдат претърсвани и наблюдавани. Така че накрая използват „мулета“ като този Капс, който поглъща дрогата и я пренася по въздуха. Ала даже този вариант е по-проблемен, отколкото изглежда. Преди всичко можеш да прекараш ограничени количества. Колко имаше тоя тип у себе си, четирийсет и две балончета? Колко е това, стотина грама? Не си струва проблемите. Освен това не забравяй Агенцията за борба с наркотиците, която има хора по самолетите, летищата. Те търсят типове като Капс. Наричат ги „гумени контрабандисти“. Разполагат с общ профил. Нали знаеш, списък с признаци, по които да ги познаят. Търсят хора, които се потят, но устните им са сухи и те ги облизват. Това се дължи на едно лекарство против диария. Гадният „Каопектат“. „Гумените контрабандисти“ гълтат тази пикня като пепси. Това ги издава… Както и да е. Искам да кажа, че за мексиканците е хиляда пъти по-лесно. Географията е на тяхна страна. Могат да ползват кораби или самолети, обаче също така могат да го прекарват през граница, дълга повече от три хиляди километра, която почти не може да се контролира. Говори се, че на всеки половин килограм кокаин, хванат от федералните, поне пет кила минават под носа им. А от черния лед не могат да спипат и трийсет грама. Не знам за нито едно конфискуване на черен лед на границата.

Той спря, за да си запали цигара. Бош забеляза, че ръката, която държеше клечката, трепери.

— Мексиканците просто откраднали рецептата. Започнали да произвеждат стъкло. Само че те използват местен кафяв хероин заедно с катрана. Това е сивото вещество по дъното на варела, в който го приготвят. Многото примеси го боядисват в черно. Ето защо го наричат черен лед. Излиза им по-евтино, превозват го по-евтино и го продават по-евтино. Почти са изключили хавайците от бизнеса, а пък шибаният продукт си е техен.

С това Мур, изглежда, приключи. Хари го попита:

— Да си чувал мексиканците да пребиват хавайските контрабандисти с цел да завладеят пазара?

— Не, поне тук не го правят. Слушай, трябва да запомниш, че мексиканците произвеждат тази дрога. Не са обаче непременно те тези, които я продават по улиците. Когато си на улицата, си отдалечен от върха поне с няколко нива.

— Въпреки това те сигурно контролират нещата.

— Вярно. Така е.

— Тогава кой е очистил Джими Капс?

— Хващаш ме натясно, Бош. От теб чух за първи път за това.

— Твоята група арестувала ли е някога пласьори на черен лед? Притискали ли сте някого?

— Няколко човека, но става въпрос за най-ниските стъпала на стълбата. Бели момчета. Пласьорите на твърда дрога по булевард „Холивуд“ са обикновено бели. За тях е по-лесно да въртят бизнеса. Това обаче не значи, че не са мексиканците тези, които ги снабдяват. Не означава също, че не ги снабдяват банди от южната част на Централна Америка. Така че арестите, които сме направили, вероятно изобщо няма да ти помогнат.

Той заудря с празната си халба по тезгяха, докато барманът вдигна поглед и получи знак за още едно питие. Май започваше да става необщителен, а Бош не бе получил много информация.

— Трябва да се добера до по-горните стъпала на стълбата. Можеш ли да ми помогнеш някак? Не съм стигнал доникъде, а случаят е отпреди три седмици. Налага се да открия нещо или да го зарежа и да продължа с друг.

Мур гледаше право в бутилките, наредени зад бара.

— Ще видя какво мога да направя — рече той. — Трябва обаче да запомниш, че не отделяме време за черния лед. Кокаин и хероин, понякога марихуана — с това работим всеки ден, а не с екзотични наркотици. Ние гоним бройката, приятел. Имам обаче човек в Агенцията за борба с наркотиците. Ще говоря с него.

Бош погледна часовника си. Беше почти полунощ и той искаше да си върви. Видя как Мур си пали цигара, макар че още не бе допушил една от многото в претъпкания пепелник. Чашите с бира и уиски пред Хари все още бяха пълни, ала той стана и зарови из джобовете си за пари.

— Благодаря, приятел — каза Бош. — Виж какво можеш да направиш и ми се обади.

— Дадено — отвърна Мур. След кратка пауза добави: — Хей, Бош?

— Какво?

— Зная за теб. Нали се сещаш… Приказките, които се носеха из участъка. Зная, че си бил изгонен. Питам се срещал ли си някога един „костюм“ от ОВР, Частайн се казва?

Бош се замисли за момент. Джон Частайн беше един от най-добрите. В ОВР оплакванията се класифицираха накрая като потвърдени, непотвърдени и неоснователни. Той бе известен като „Потвърждаващият“ Частайн.

— Чувал съм за него — отговори му. — Има трети ранг и ръководи една от масите.

— Да, знам, че е детектив трети ранг. По дяволите, всички го знаят! Въпросът ми е… Беше ли той един от типовете, които душеха след теб?

— Не, винаги бе някой друг.

Мур кимна, пресегна се и взе уискито, което бе пред Бош. Пресуши го, а сетне каза:

— От това, което си чувал за Частайн, смяташ ли, че той е добър в работата си или е просто поредният „костюм“ с лъснат задник?

— Зависи какво разбираш под добър. Но не, не мисля, че някой от тях е добър. С такава работа не биха и могли. Ала удаде ли им се възможност, който и да е от тях ще те изгори и ще прибере праха ти.

Бош бе разкъсан между желанието си да попита за какво става дума и нежеланието да се забърква. Мур мълчеше. Предоставяше избора на Хари и той реши да стои настрана.

— Ако са по петите ти, не можеш да направиш почти нищо. Обади се на съюза и си вземи адвокат. Прави каквото той ти каже и не продумвай на „костюмите“ нищо, ако не се налага.

Мур кимна безмълвно за пореден път. Хари извади две двайсетачки, които се надяваше да покрият сметката и все пак да остане нещо и за бармана. После си излезе.

Повече не видя Мур.

Бош излезе на магистралата „Антилоп Вали“ и се отправи на североизток. При надлеза на „Сенд каньон“ погледна от другата страна на магистралата и видя бял микробус от телевизията да се насочва на юг. На него бе изписана голяма деветка. Това означаваше, че когато Хари пристигнеше, съпругата на Мур вече щеше да е уведомена. Почувства известна вина за това, примесена с облекчение, че нямаше да я изненада с новината. При тази мисъл осъзна, че не знае името на вдовицата. Ървинг му бе дал само адреса, явно приемайки, че Бош знае името й. Когато излезе от магистралата на шосе „Сиера“, той се помъчи да си спомни вестникарските истории, които бе чел през седмицата. В тях бе и името й.

Ала не можеше да се сети. Спомни си, че е учителка (май по английски) в една гимназия във Вали. В докладите пишеше, че нямат деца. Спомни си и че са разделени със съпруга и от няколко месеца, но името й му убягваше.

Той зави по „Дел Прадо“, загледа се в номерата, край които минаваше, и накрая паркира пред къщата, била някога домът на Мур. Обикновено, подобно на ранчо здание. Изглеждаше голямо, може би с четири спални, и Бош си помисли, че това е странно за бездетна двойка. Може би навремето са имали други планове.

Лампата над входната врата не светеше. Тя не очакваше никого. Не искаше никого. Въпреки това Бош видя на лунната светлина моравата отпред и прецени, че не е косена повече от месец. Високата трева заобикаляше бялата табела „Недвижим имот Райтънбоу“, която бе забита до тротоара. В алеята пред къщата нямаше коли, а вратата на гаража бе затворена. Двата му прозореца бяха като тъмни, зеещи очни кухини. Слаба светлина се процеждаше само иззад пердето на широкия прозорец до входната врата. Запита се как ли изглеждаше тя и дали чувстваше вина или гняв. Или и двете.

Хвърли цигарата си на улицата и я настъпи, когато излезе от колата. Сетне се запъти покрай тъжно изглеждащата табела „За продан“ към вратата.