Трафик

Глава XXIX

„Рис“ пресичаше килима от светлини на Мексикали, отправил се на югозапад към тъмните очертания на планините Кукапа. Полетът бе по-плавен и по-безшумен от всичко, което си спомняше от Виетнам или от сънищата си след това.

Бош беше в задното отделение, притиснал се към левия илюминатор. Студеният нощен въздух проникваше през някаква скрита цепнатина. Агила седеше до него, а отпред бяха Корво и пилотът. Корво бе е позивна „Въздушен водач“ и се занимаваше с комуникациите и с инструкциите по нападението на ранчото. Рамос беше „Приземна база едно“ и ръководеше действията на земята. Докато гледаше в пилотската кабина, Бош виждаше неясното отражение на зелените светлини на циферблатите върху забралото на шлема на Корво.

Шлемовете на всичките четири човека в хеликоптера бяха свързани с централен команден пулт. Каските имаха двупосочни въздух-земя и бордови радиовръзки и възможност за нощно виждане.

След като бяха летели петнайсет минути, светлините отдолу намаляха. Без заслепяващите им отблясъци Хари успя да различи силуета на единия хеликоптер на около двеста метра вляво. Другият черен летателен апарат сигурно беше отдясно. Летяха в група.

— Две минути до пристигането — обади се някакъв глас в ушите му. Беше пилотът.

Бош взе бронираната жилетка от скута си и я пъхна под себе си на седалката. Защита срещу стрелба от земята. Забеляза, че Агила направи същото с жилетката, дадена му от агентите.

„Рис“ рязко започна да се спуска и гласът в ухото му каза:

— Започваме!

Бош си нахлузи маската за нощно виждане и погледна през лещите. Земята долу се движеше бързо като жълта река от ниски храсти и почти нищо друго. Минаха над някакъв път, сетне над едно отклонение. Хеликоптерът направи вираж по посока на отбивката. На пътя той забеляза паркирани кола, пикап и джип, а по-нататък се движеха няколко автомобила, зад които се вдигаха жълти облаци прах. Гвардията бе проникнала вътре и напредваше към обитаемия център. Битката беше започнала.

— Нашите приятели май вече са се погрижили за единия от патрулиращите джипове — чу Бош гласа на Корво в слушалката си.

— Всичко е тип-топ — каза някой в отговор явно от другите хеликоптери.

„Рис“ изпревари гвардейските коли. Бош се взираше в пустия път през уреда за нощно виждане. Спускането им продължи и на височина от около триста метра се върнаха в хоризонтално положение. В жълтотата на екранчето Бош виждаше хасиендата и лицевата страна на бункера. Забеляза как другите два хеликоптера, приличащи на черни водни кончета, се спускат от определените им страни на къщата. После почувства, че „Рис“ леко се дръпна назад, сякаш кръжеше около въздушна яма.

— Първи кацна! — извика някакъв глас в слушалките.

— Втори кацна! — последва го друг.

Хора в черно започнаха да се изливат от вратите на приземилите се хеликоптери. Група от шестима мъже незабавно се устреми към фасадата на хасиендата. Шесторката от другия хеликоптер се отправи към бункера. После в зрителното му поле започнаха да спират гвардейски коли. Бош видя, че от летателните апарати изскачаха още фигури. Това сигурно бяха Рамос и подкреплението.

През екранчето на апарата на Бош всичко изглеждаше нереално. Жълтата окраска. Малките фигурки. Приличаше на лошо заснет и редактиран филм.

— Превключвам на приземна връзка — каза Корво.

Бош чу щракването при смяната на честотите. Почти веднага започна да улавя бърборенето по радиостанциите и тежкото дишане на тичащи хора. Последва силен трясък, ала не беше стрелба. Бе звукът от избитата със сила врата. Сега в ефира се носеха панически викове:

— Policia! DEA!

Корво се вмести в едно моментно затихване на крясъците:

— Приземна база едно, обадете се. Какво е положението? Да чуем подвижната база.

След известни радиосмущения се появи гласът на Рамос:

— Влязохме в пункт А. Повтарям… Влязохме… Връзката прекъсна. Пункт А беше хасиендата. Според плана трябваше да ударят хасиендата и бункера, пункт Б, едновременно.

— База две, влязохте ли вече в пункт Б? — попита Корво.

Никакъв отговор. Няколко дълги секунди цареше пълна тишина, а сетне Рамос отново беше в ефира.

— Въздушен водач, засега не мога да се свържа с База две. Въпросният екип приближи входа и ние…

Преди връзката да прекъсне, Бош чу звука на автоматична стрелба, който не можеше да се сбърка. Усети как адреналинът започва да изпълва тялото му. При все това той можеше само да седи, да се вслушва в онемелия радиоефир и да наблюдава мрачната жълта картина през маската за нощно виждане. Стори му се, че вижда проблясването на оръжия в предната част на бункера. След това Рамос пак се обади:

— Загазихме! Загазихме!

Хеликоптерът се килна и пилотът ги качи по-нависоко. Когато летателният апарат се издигна, екранчето за нощно виждане обхвана по-голяма част от събитията долу. В полезрението на Хари навлезе целият обитаем център. Сега съзря фигури върху покрива на бункера, придвижващи се към лицевата страна на постройката. Той превключи копчето отстрани на шлема си и каза в говорителя:

— Корво, качили са хора на покрива. Предупреди ги.

— Не се намесвай! — изкрещя Корво, а сетне се обърна към хората долу: — База две, База две, има оръжия на покрива на бункера. Преброих две позиции, приближаващи от северната страна. Приехте ли?

Бош изобщо не чуваше стрелба на фона на бръмченето на перките, но виждаше пламъчетата на автоматични оръжия от две места в предната част на бункера. Забеляза и единични припламвания откъм колите, ала гвардията бе в отбранителна позиция. Чу как някаква радиостанция се включи и долетя шум от престрелка, но после връзката прекъсна, без да е казана и дума.

— База две, приемате ли? — обади се Корво в празнотата. В гласа му едва се долавяше първоначалното напрежение преди паника. Не получи никакъв отговор. — База две, приемате ли?

Отвърна му задъхан глас:

— База две. Да. Притиснати сме на входа на пункт Б. Подложени сме на кръстосан огън. Нужна ни е помощ.

— База едно, докладвайте! — излая Корво. Последва дълга пауза. После Рамос се включи. Думите му бяха частично накъсани от изстрели.

— Прието. Ние… къщата… трима заподозрени са мъртви. Тук няма никой друг. Като че ли са… Шибан бункер!

— Отидете при бункера. Две имат нужда от подкрепление.

— … натам.

Бош усети, че гласовете по радиостанцията бяха по-високи и по-настоятелни. Кодираните думи и формалният език бяха очистени. Страхът го направи. Бе виждал това през войната. Както и по улиците, когато носеше полицейска униформа. Страхът, макар и винаги неназован, все пак очистваше хората от внимателно обмислените им пози. Адреналинът бучи и страхът клокочи в гърлото като запушен канал. Чистото желание за оцеляване взима връх. То изостря ума, окастря всички глупости. Едно някога обмислено указание за пункт Б се превръща в почти истерична ругатня.

Докато стоеше на четиристотин метра височина и гледаше надолу през апарата за нощно виждане, Бош забеляза и недостатъка на плана. Командосите от Агенцията се бяха надявали да изпреварят гвардията с хеликоптерите си, да нападнат обитаемия център и да обезопасят мястото, преди наземните отряди да са пристигнали. Това обаче не бе станало. Гвардията вече беше там и сега един от отрядите ТЕУЕ бе притиснат между гвардейците и хората в бункера.

Внезапно изстрелите от бункера се усилиха. Хари го разбра по зачестилите припламвания на оръжията. Сетне през екранчето видя как от задната част на бункера изведнъж изскочи джип и започна да се отдалечава с голяма скорост. Той разби една порта в стената, заобикаляща двора, и се отправи в югоизточна посока през полупустинната местност. Бош отново включи предавателя си.

— Корво, имаме беглец. Един джип се отправя на югоизток.

— Засега ще трябва да го оставим. Там долу нещата отиват по дяволите и не мога да изпратя никого. Не се включвай в шибаната линия!

Джипът вече бе далеч извън обхвата на апарата. Бош бутна маската над лицето си и надникна през прозореца. Навън нямаше нищо. Само тъмнина. Джипът караше с угасени фарове. Сети се за хамбарите и обора, разположени близо до шосето. Ето къде отиваше беглецът.

— Рамос — каза Корво в радиостанцията. — Искаш ли прожектори?

Никакъв отговор.

— База едно?… База две, искате ли прожектори?

— … ктори ще ни бъдат от полза, но вие ще бъдете като миш… — обади се глас от База две. — По-добре не пускайте много светлини, докато не… правим тук.

— Прието. Рамос, чуваш ли ме?

Никой не отвърна. Скоро след това стрелбата приключи. Телохранителите на Папата оставиха оръжията, след като явно прецениха, че шансовете им за оцеляване при продължителна престрелка не са добри.

— Въздушен водач, пуснете сега светлините — обади се Рамос отдолу, а тонът му пак бе станал спокойно обмислен и уверен.

Тогава три силни лъча от корема на „Рис“ озариха земята. Мъже, сплели ръце на тила си, излизаха от бункера и се предаваха на гвардията. Бяха поне дванадесет. Бош видя един от хората на ТЕУЕ да извлича някакъв труп от бункера и да го оставя отвън.

— Опасността е ликвидирана — докладва Рамос. Корво направи знак с палеца си на пилота и те започнаха да се спускат. Докато слизаха надолу, Бош чувстваше как напрежението го напуска. След тридесет секунди вече бяха кацнали до единия от другите хеликоптери.

В двора пред бункера затворниците стояха на колене, докато някои от гвардейците пристягаха китките им с пластмасови белезници за еднократна употреба. Други трупаха на камара конфискуваното оръжие. Имаше два-три автомата „Узи“ и АК–47, ала преобладаваха пушките и M–16. Рамос стоеше заедно с гвардейския капитан, който бе вдигнал радиостанцията към ухото си.

Хари не забеляза познато лице сред пленниците. Той остави Агила и отиде при Рамос.

— Къде е Сорильо?

Агентът вдигна ръка, сякаш искаше да каже „не пречи“, и не отговори. Той гледаше към капитана. После дойде и Корво. Капитанът получаваше доклад по радиостанцията. След това той погледна Рамос и каза:

— Nada32.

— Добре, в „Инвайробрийд“ няма никакво развитие — съобщи им агентът. — Никой не е влизал или излизал от началото на операцията. Гвардията държи фабриката под наблюдение. — После Рамос забеляза Корво и каза с по-тих глас, предназначен само за него: — Имаме проблем. Загубихме един човек.

— Да, видяхме го — намеси се Бош. — Той беше в джипа и се отправи югоизточно от… — Млъкна, щом осъзна какво имаше предвид Рамос.

— Кого загубихме? — попита Корво.

— Кърт, един от ТЕУЕ. С това обаче проблемът не се изчерпва.

Бош се отдръпна от двамата мъже. Знаеше, че няма място в този разговор.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Корво.

— Ела, ще ти покажа.

Двамата агенти заобиколиха хасиендата. Бош ги следваше на дискретно разстояние. По протежение на задната част на къщата минаваше закрита веранда. Рамос я прекоси до някаква отворена врата. Един агент от ТЕУЕ, чиято маска бе вдигната, за да разкрие нашареното му с кръв и пот лице, лежеше на пода около метър навътре от вратата. Изглежда, го бяха улучили четири куршума: два в горната част на гърдите точно над жилетката и два във врата. Всичките рани бяха пробивни и разположени съвсем нагъсто. Изпод тялото се стичаше кръв в образувалата се локва. Очите и устата на мъртвия агент бяха отворени. Бе умрял бързо.

Бош разбираше какъв е проблемът. Приятелска стрелба. Кърт е бил застрелян с един от автоматите 636. Раните бяха твърде големи, прекалено унищожителни и скупчени твърде близо една до друга, за да са причинени от оръжията, натрупани до пленниците.

— Изглежда, когато е чул стрелбата, той е изскочил тичешком от тази задна врата — обясняваше Рамос. — База две вече са били под кръстосан огън. Някой от тях трябва да е стрелял по вратата и е убил Кърт.

— Проклятие! — изкрещя Корво. После добави с по-тих тон: — Добре, Рамос, ела насам.

Те се прилепиха един към друг и този път Хари не можа да чуе какво си казаха, но не беше и нужно. Знаеше какво щяха да направят. Тук на карта бяха поставени кариери.

— Ясно — рече Рамос вече с нормален глас и се откъсна от колегата си.

— Хубаво — каза Корво. — Щом свършиш с това, искам да намериш сигурна линия и да се обадиш на лосанджелиската оперативна група. Ще ни трябват служители от „Информиране на обществеността“ тук на юг и там, за да се заемат със случая възможно най-бързо. Медиите ще пълзят, за да отразят всичко това. Отвсякъде.

— Дадено.

Корво тръгна да влиза в къщата, ала се върна.

— Още нещо. Дръж мексиканците настрана от това.

Той имаше предвид гвардията. Агентът кимна и тогава Корво се отдалечи наперено. Рамос погледна към Бош, който стоеше в сянката на верандата. Те безмълвно се разбраха. Хари знаеше, че пред средствата за осведомяване щеше да бъде заявено, че Кърт е бил фатално ранен от хората на Сорильо. Никой нямаше да спомене и дума за приятелски огън.

— Проблем ли имаш? — попита агентът.

— Нямам никакви проблеми.

— Добре. Тогава няма да се наложи да се тревожа за теб. Нали, Бош?

Бош пристъпи към вратата.

— Рамос, къде е Сорильо?

— Все още претърсваме. Остава още много за покриване в тези сгради. Мога само да ти кажа, че приключихме с хасиендата и той не е тук. Вътре има само трима мъртъвци и той не е сред тях. Явно не разполагаме с някого, който може да говори. Твоят убиец на ченгета обаче е вътре, Бош. Мъжът със сълзите.

Хари безмълвно заобиколи Рамос и трупа и влезе в хасиендата. Внимаваше да не стъпи в кръвта. Докато минаваше, той сведе поглед към очите на мъртвеца. Те вече помътняваха и приличаха на късчета мръсен лед.

Мина по един коридор към предната част на къщата, където чу гласове откъм някаква отворена врата в долната част на стълбището до предния вход. Когато приближи, видя, че това беше кабинет. Имаше голямо бюро от лакирано дърво, чието средно чекмедже бе отворено. Зад бюрото имаше стена, покрита с лавици с книги.

В стаята бяха Корво, един от командосите от ТЕУЕ и два трупа. Единият бе на пода до преобърнат диван. Другият се беше отпуснал на стол край единствения прозорец в кабинета, непосредствено вдясно от бюрото.

— Влизай, Бош — каза Корво. — Вероятно ще можем да се възползваме от експертното ти мнение.

Тялото на стола привлече вниманието на Бош. Скъпото черно кожено яке на мъжа бе разкопчано и се показваше пистолет, който все още стоеше в кобура на колана му. Беше Грена, макар и трудно да се познаваше от пръв поглед, тъй като куршумът, влязъл в дясното слепоочие на капитана, беше унищожил голяма част от лицето при излизането си изпод лявото око. Кръвта се бе стекла и по двете рамена и беше съсипала якето.

Бош отвърна очи и погледна към мъжа на пода. Единият му крак бе преметнат през облегалката на катурнатия назад диван. Имаше най-малко пет дупки в гърдите му, доколкото успя да види сред кръвта. Трите сълзи, татуирани на бузата, също не можеха да се сбъркат. Арпис. Човекът, когото видя в „При По“. На пода до десния му крак лежеше хромиран пистолет четиридесет и пети калибър.

— Това ли е твоят човек? — попита Корво.

— Да, един от тях.

— Чудесно. Значи вече не бива да се притесняваш за него.

— Другият е от щатската полиция. Един капитан, казва се Грена.

— Да, току-що извадих паспорта от джоба му. Имаше и шест хилядарки в портфейла. Не е зле, след като капитаните от щатската полиция изкарват около триста долара седмично. Я погледни тук.

Той мина от другата страна на бюрото. Бош го последва и забеляза, че килимът бе прегънат и в пода се разкриваше сейф с размерите на хотелски хладилник. Плътната му стоманена врата бе отворена и подпряна, а вътрешността беше празна.

— Така е бил заварен, когато ТЕУЕ влезли тук. Какво смяташ? Тези трупове май не са много отдавна. Струва ми се, че сме закъснели съвсем малко за шоуто, а?

Бош изучава сцената няколко секунди.

— Трудно е да се каже. Изглежда като края на една сделка. Може би Грена е станал алчен. Поискал е повече, отколкото е заслужавал. Може би със Сорильо са играели някаква игра, движели са някаква измама, и всичко е пропаднало. Видях го преди няколко часа на коридата.

— Нима? И какво ти каза? Че отива при Папата, за да го гръмнат?

Корво не се засмя, нито пък Бош.

— Не, каза само да се разкарам от града.

— И така, кой го е застрелял?

— На мен ми приличат на рани от четирийсет и пети калибър. Просто налучквам. Така Арпис става вероятен кандидат.

— Тогава кой е застрелял Арпис?

— Хвана ме натясно. Но ако се опитвах да позная, вероятно Сорильо или който там е бил зад бюрото е извадил пистолет от онова чекмедже и е започнал да гърми по Арпис, който е стоял ей тук, пред него. Той е залитнал назад и се е прекатурил през дивана.

— Защо ще го застрелва?

— Не зная. Може би на Сорильо не му е харесало това, което е направил с Грена. Може да е започнал да се плаши от него. Може би Арпис е предприел същия ход като Грена. Вероятностите са много. Никога няма да разберем. Стори ми се, че Рамос говореше за три трупа.

— От другата страна на фоайето.

Бош прекоси фоайето и влезе в дълга и широка дневна. Вътре имаше дебел бял килим от неразчесана вълна и бяло пиано. На стената висеше портрет на Елвис, а под него имаше бял кожен диван. Килимът бе изцапан с кръвта на третата жертва, която лежеше пред канапето. Това беше Данс. Хари позна човека от полицейската снимка, макар сега да имаше огнестрелна рана в челото и русата му коса да бе боядисана в черно. Тренираното намръщено изражение бе заменено с израз на учудване. Очите му бяха отворени и почти създаваха впечатление, че гледат към дупката в челото му.

Корво влезе зад него.

— Какво мислиш?

— Мисля, че на Папата май му се е наложило да се измъкне оттук светкавично. А не е искал да остави тези тримата след себе си, за да не се разприказват… По дяволите, Корво, не зная.

Корво вдигна портативната радиостанция към устата си.

— Претърсващи екипи — каза той. — Докладвайте.

— Тук водачът на претърсването. Открихме подземната лаборатория. Входът е откъм бункера. Огромна е. В коритата за сушене има оставен наркотик. Невъобразимо количество. Улучихме десетката. Златни сме!

— Ами основният заподозрян?

— Засега негативен резултат. Никакви заподозрени в лабораторията.

— Мамка му! — изруга Корво, след като прекъсна връзката. Той разтри белега на бузата си с края на радиостанцията, обмисляйки какво да прави по-нататък.

— Джипът — каза Бош. — Трябва да го последваме.

— Ако е тръгнал към „Инвайробрийд“, гвардията го чака там. За момента не мога да пусна хората си да тичат напосоки из ранчото. Та то е шест хиляди акра, дявол го взел!

— Аз ще отида.

— Чакай малко, Бош. Тази акция не е твоя.

— Зарежи това, Корво. Тръгвам.